Братя Мормареви

Мъжкараната стреснато отвори очи и погледна кръглия будилник на шкафчето до леглото си. Голямата му стрелка тъкмо се канеше да направи последно движение, преди да се слее в права линия с малката, след което той щеше да заподскача, издавайки пронизителен звън. Тя се усмихна победоносно, извини му се, че и днес не го е оставила да си свърши работата, и натисна малкото копченце, което отменя звъненето. Биологичният й часовник през лятото си беше безпогрешен, но тя за всеки случай всяка вечер настройваше и алармата на часовника, искаше да е сигурна, че няма да се успи и някой друг да излезе преди нея на улицата. „Сега ти е време и на теб да си почиваш” – му каза тя мислено. В дните, когато беше на училище, не му обръщаше внимание и го оставяше да си звъни наволя, без дори да помръдне от леглото, докато майка й не дойдеше поне няколко пъти да я подкани да става. Не че й тежеше да се събужда в шест, просто мразеше момента, в който трябваше да стане и безропотно да облече тъпата женска униформа, с която бе длъжна да ходи на училище. Но през ваканцята си беше различно. Не искаше будилникът да изклюкари на половината махала, че е вече будна. И най-вече на майка й. Предпочиташе да си спести поредната лекция как вече е крайно време да се облича като девойка, да се сприятели с момичета и да прекарва времето си с тях в занимания, подходящи за момичета. И как тогава хората ще си спомнят най-после, че името й е Калина, а не Мъжкараната, както я наричаха всички в махалата. Много обичаше майка си и понякога изслушваше търпеливо „ценните” й съвети. Често дори и изпитваше вина, че не е онова спретнато и послушно момиченце, което тя винаги си е мечтаела да има. Заради нея търпеше все още дългите си руси коси, които всъщност мразеше, защото толкова я отличаваха от момчета, и винаги трябваше да ги крие под шапката с козирка и емблема на любимия си футболен отбор.

Но тази сутрин нямаше нито търпението, нито времето да изслуша монолога на майка си. От седмица, откакто Мишо постоянно мъкнеше братовчед си Асен, който това лято живееше у тях, навсякъде с бандата им, Мъжкараната се чувстваше някак напрегната и неспокойна. Този Асен беше по-различен от другите момчета. От години те я приемаха не само съвсем като равна с тях във всички игри и щуротии, които вършеха, но негласно дори я бяха признали за тартор на бандата. И тя смяташе това за съвсем заслужено.Фактът, че се беше родила момиче, нещо, което според нея беше най-голямата несправедливост на света, не й пречеше да бъде по-добра от много от момчетата в тичането, катеренето по дърветата в парка, плуването в Дунава, в игрите на футбол, на фунийки и на лепка. Асен обаче като че ли се съмняваше в нейното равноправно членство в бандата. Често търсеше поводи да я заговори, разпитваше я за неща, които нямаха никаква връзка с това, което правеха в момента. Даже и защо не играе с момичетата и постоянно е с шапка на главата. Беше забелязала, че каквото и да правеха през деня, той постоянно я следи с поглед, като че ли очакваше да се провали в нещо. Преди два дни, когато прескачаха високата метална ограда на новия строеж в квартала, за да поразгледат дали работниците не са забравили нещо интересно, той дори й протегна ръка, за да и помогне. Това за нея си беше кръвна обида, която никой от бандата не си беше позволявал досега. Всички знаеха, че може да е момиче, но се справя превъзходно с всякакви препятствия и няма нужда от ничия момчешка помощ. Само Асен явно все още не беше го разбрал и сега, както изглежда ще трябва да му доказва кой какво може и да го сложи на мястото му.

„Лесно им е на момчетата да са си момчета” – за кой ли път си каза мислено Мъжкараната. Завиждаше им, че могат винаги да си правят това, което им харесва, без да изтърпяват безкрайните натяквания на майките си, странно любопитните погледи на минувачите в парка, когато играеха футбол там, одумките на съседите и подигравателните погледи на момичетата. Не че всички тези усложнения можеха да бъдат основателна причина някоя сутрин да си облече пола и да заиграе с момичетата на ластик, но все пак я дразнеха и постоянно я караха да се чувства някак си неспокойна. А сега пък и този Асен! Само неговите странни изпитателни погледи й липсваха.

„Като не съм се родила момче, поне това за дъгата да беше подействало” – въздъхна тъжно Мъжкараната и за кой ли път си припомни за народното поверие, което баба й някога й беше разказвала.

Дъгата не само е много красива, но понякога имала и магическа сила и ако човек силно вярва във вълшебствата й, щом премине под нея, се сбъдвало най-силното му желание. Така разказваше баба й. Като беше по-малка, Мъжкараната наистина вярваше в това. Затова и единствено тя от всички деца в махалата не се ядосваше, когато през слънчевите дни изневиделица се изсипваше летен дъжд и разваляше игрите им. Знаеше, че след такъв дъжд може да се появи дъга. В такива моменти другите момчета обикновено използваха случая да се позавъртят  из къщи и да хапнат по някоя филия с лютеница или конфитюр. Тя обаче гледаше тихомълком да отиде на брега на Дунава. Когато се появеше дъга, обикновено оттам се виждаше най-добре. Сядаше на кея, без да обръща внимание на дъжда, и чакаше дъгата. Понякога чакането й беше напразно, но понякога небето над реката наистина се изпъстряше в красиви цветове. Тогава Мъжкараната забравяше за всичко друго и си мечтаеше да стане момче. Веднъж дори си помисли, че ако започне да плува към отсрещния бряг, ще успее да премине под дъгата и тогава може би вълшебството най-после ще подейства. Дори се наведе и започна да си развързва маратонките, но когато вдигна глава, цветната палитра се беше разтопила в синьото на небето… Вече е на 14, знаеше, че дъгата е просто едно физично явление, но дълбоко в себе си като че ли още вярваше, че все пак има нещо вълшебно в нея. Мъжкараната се усмихваше…

Изведнъж нещо изтрака на двора и я извади от спомените. Майка й сигурно привършваше с поливането на градината и скоро щеше да дойде да провери дали е станала. Тя погледна с пренебрежение поличката с воланчета и лигавата розова блузка, които от дни си стояха на стола, прилежно сложени там от майка й, нахлузи късите панталони и раздърпаната тениска, наследство от по-големия й брат, засука сламените си коси на топка и ги захлюпи с любимата си шапка с козирка. Хвърли един бърз поглед към огледалото, колкото да види дали от шапката не стърчи някой издайнически рус кичур, взе пликчето с кокалчета от снощната вечеря, което беше оставила под леглото си, преметна се през прозореца и излезе на улицата.

Както повечето летни утрини, никой от бандата не беше я изпреварил. Лесно им беше на момчетата, нямаха си нейните грижи и можеха да си поспят, да се поизлежават безгрижно в леглата.

Мъжкараната тръгна към дървения гараж в края на улицата. Там, заедно с вече пенсионирания трабант на един съсед, от две години живееше Лисичката – рижаво женско куче, което, ако не лаеше понякога, наистина си беше съвсем като лисица. Мъжкараната обгрижваше всички улични кучета и котки и редовно споделяше съдържанието на семейния хладилник с тях. Това лято обаче Лисичката й беше станала любимка и получаваше най-голямата дажба. И не само защото скоро щеше да увеличи обитателите на дървения гараж с кученца и имаше нужда от повече храна, а и защото усещаше някаква странна близост с нея. Когато й беше криво за неща, които момчетата едва ли биха разбрали, тя обичаше да споделя мислите си с уличните кучета. Но никое от тях досега не бе я гледало с толкова разбиращ поглед, когато го гали и му говори, както Лисичката. “Дали не е защото е женска, а тя самата, макар и да се чувстваше добре сред момчетата, все пак е момиче?”,питаше се понякога тя.

Лисичката познаваше стъпките й отдалеч и обикновено изпълзяваше изпод врата на гаража още преди тя да е стигнала до него и я посрещаше с бурно подскачане и въртене на опашка. Тази сутрин обаче рижавата й приятелка май я нямаше. Мъжкараната се спря пред гаража, извика й няколко пъти, но никой не излезе оттам. Сигурно съвсем е прегладняла и е отишла да наобиколи рибарите край Дунава, за да си изпроси нещичко и от тях, помисли си Мъжкараната и се запъти към реката, да потърси единствената си приятелка, която е имала някога.

Кеят, който през летните дни обикновено гъмжеше от хора, по това време все още беше почти пуст. Само в края на каменната стена около лодките си се суетяха няколко рибари, подготвяйки мрежите си за поредния улов .Както и очакваше, Лисичката обикаляше около лодките, въртейки опашка в очакване да разнежи нечие сурово рибарско сърце и да получи някой остатък от закуска. Мъжкараната седна на сухия чукан под голямата

страра върба в края на стената. Това бе едно от любимите й места покрай реката. От него се виждаше както целия кей, така и островите нагоре по течението. Тъкмо се канеше да изсвири с два пръста, сигнал, който Лисичката разпознаваше безпогрешно, когато чу стъпки зад себе си. Преди да успее да се обърне, някой обгърна тялото й и сложи ръце на очите й.

– Стой и не мърдай! – закачливо прошепна момчешки глас.

Мъжкараната се ядоса, не беше видяла никого наоколо, а и не обичаше подобни шегички. А гласът бе онзи, който винаги я караше да се чувства неспокойна- гласът на Асен. Това я вбеси още повече и тя с всичка сила се опита да се освободи от ръцете, сплетени върху очите й, и да се отскубне от неочаквания плен.

– Пусни ме! – изкрещя му тя и се заизвива като диво животно.

От резките й движения шапката й се изхлузи от главата и сламените й коси се изсипаха като водопад. Неочаквал толкова гневна съпротива, Асен се смути, махна ръце от очите й и се отдръпна крачка назад.

– Хей, какво ти става? Аз просто се пошегувах – изрече виновно той.

Мъжкараната пое дълбоко дъх, обърна се бавно с наведена глава, като трескаво търсеше в съзнанието си най-обидните думи, за да го простреля първо с тях, а след това да го довърши и с най-убийствения поглед, на който беше способна. Асен стоеше само на крачка от нея. Тя вдигна глава и потърси очите му, за да стреля в упор. Погледите им се срещнаха, но думите й така и си останаха в гърлото. Вместо подигравателните пламъчета, които очакваше, тя видя преливащите се цветове на дъгата в очите му. Толкова бяха пъстри и слънчеви!

– Боже, колко си хубава така с пусната коса. Защо постоянно я криеш под тази шапка? – тихо прошепна той.

Думите му съвсем я объркаха. Гневът, който до преди секунда се канеше да излее върху него, сякаш се беше изпарил. Усети, че не може да контролира устните си. Вместо да изрекат купища обидни думи, те се усмихнаха. За пръв път виждаше дъгата в нечии очи.

– Извинявай, не обичам да спя до късно и се разхождах край реката. Видях, че стоиш тук сама, и реших да ти се обадя.

Гласът му я извади от унеса, в който беше изпаднала. Усети, че бузите и запламтяха, а сърцето й биеше лудо.

– Няма нищо – измънка тя, обърна се и побегна към улицата.

Този ден, всички момчета забелязаха, че Мъжкараната се държи странно. Обикновено тя даваше идеи какво да правят и винаги държеше да става това, което тя казва. Днес рядко обелваше дума и без спорове се съгласяваше с всичко казано от момчетата. Не се заяде за нищо дори и с Асен, нещо, за което постоянно търсеше поводи, откакто той се беше присъединил към бандата. Някои от тях се опитаха да я попитат какво й е, но тя им се озъби и каза, че нищо й няма, а и да и има – не е тяхна работа. Вечерта се прибра рано, дори и не изчака да се стъмни и да отидат в парка на лов за светулки.

Рано на другия ден силен звън огласяше махалата наволя. Беше старият метален будилник от стаята на Мъжкараната. Както обикновено през лятото, тя се беше събудила преди голямата му стрелка да направи последно движение и да се слее в права линия с малката, за да отбележат шест сутринта, но днес го остави да си звъни сякаш изобщо не го чува. Лежеше си в леглото, но мислите й бяха под старата върба в края на дунавския кей, където вчера в очите на Асен беше видяла най-красивата дъга. Цяла нощ се беше опитвала да прогони тези мисли, затваряше очи, но момчешкото лице с дъга в очите се появяваше и в тъмното. На сутринта вече се беше уморила да им се съпротивлява и се остави да я завладеят напълно.

Мъжкараната стана бавно, днес не бързаше да излиза. Вместо да се облече набързо, тя застана пред огледалото и започна да сресва косата си. От години имаше дълга коса, но днес за пръв се хареса с нея. Спомни си преданието за дъгата, което някога й беше разказвала баба й. „Може би дъгата наистина има вълшебна сила” – помисли си Мъжкараната а очите й се усмихнаха загадъчно.

Ралица Валентинова Иванова- 17 години

гр. Силистра

ЕГ “Пейо Яворов” гр. Силистра

Публикувано на 14 October 2010 г. в Разкази.