Десет минути свобода
Влюбен съм. Влюбен съм до уши в най- прекрасното момиче, което някога съм срещал! И не преувеличавам- Тя наистина е съвършена.
Дългата и тъмна коса, бялото и нежно лице, червените й устни, сякаш привидение! А погледът й, усмивката! Леле! Ако Яворов беше жив и Я видеше, щеше да забрави любовта си по Лора; щеше да напише два тома от онези стихове, сещате се, любовните. Тези, които дори в моята глава се въртят, когато мислено Я виждам.
Но не е само красотата й причината, поради която Я обичам. Да, правилно го написах, о-б-и-ч-а-м Я! Тя е най- умното момиче в училище! И не безброй многото шестици Я правят умна в моите очи, а начинът й на поведение, уравновесеността, лекотата, с която общува с всекиго и го кара да се чувства равностоен, а не потиснат от съвършенството й… Да, разбира се, Тя познава учебния материал много добре, умее да разказва за успехите на България при управлението на цар Калоян, знае структурната формула на бензена, справя се с тригонометричните формули, знае, че животът се е зародил във вода; че светлината е електромагнитно явление.. А когато Я чуя да говори за неща като тези, аз знам само едно. Обичам Я.
Обичам да слушам гласа й, да Я гледам как се усмихва, как се смее, как животът извира от Нея! Обичам лицето й, ума й, а най- много душата й! Добротата, която Я кара да се раздава за останалите, винаги да им помага, да дава всичко от себе си дори когато няма нищо.
Обичам да Я гледам как ходи, докато излиза с приятелките си, как младото й тяло се поклаща при всяка стъпка и как земята се усмихва, докато Тя върви по нея. Сякаш ангел небесен е паднал от небето.
Да, точно така, ангел небесен падна от небето.
За да превърне живота ми в ад.
Какво?! Как така? Как това е станало ли? Нима не знаете? Нима не знаете какво е да обичаш някого, а този някой да не отвръща със същото? Ха! Не вярвам!
Не вяр-вам!
Не вярвам, че не ме разбирате. Разбира се, че е така! Разбира се, че ми съчувствате! “Горкото момче!”, мислите вие, “колко ли му е мъчно и го боли!”. Колко ли? Много! Безкрайно много! Безмерно много! Толкова много, че болката ми се превърна в яд. А от яростта на влюбеното момче по- опасно има ли?
Не, не съм Я убил, ако това питате. Или поне не още. Но съдът гледа по друг начин на безследно изчезналите й приятели. Е, може и да имам пръст в тази работа. Може и да съм ги следил и причаквал зад малките улички.. Няма доказателства. Само съмнения, хипотези, разпити.
И какво като вляза зад решетките? От живота ми нищо не остана. А всъщност никога нищо не е имало. Аз съм грозен, глупав и както разбрахте, не съм добър човек. Пълен антипод на Нея! Да, точно така. Нищо общо нямаме, но Я обичам. Обичам Я. Винаги ще Я обичам. Дори когато я гледам с безизразните си очи, а Тя, полууплашена, полунатъжена, се взира в мен и се пита: “Кой е този? Какво му направих?”.
Какво ми направи?! Какво ми направи?!! Какво ми направи!!!
И пита! Безсънни нощи, празни дни, безцелно съществуване, несподелена любов! Цял живот, организиран около Нея! А в замяна- нищо. Едно голямо и празно Н-И-Щ-О! Тя дори не знаеше, че ме има, че съм там, когато се усмихва на света, когато се смее с приятелките си, когато кокетно излиза с момчета. Не, не подозираше за моето жалко съществуване.
Но сега, сега, когато седим в една стая заедно, няма нищо по- хубаво от това! Адът се превръща в Рай. Имам точно десет минути с Нея, преди да приключи малката ни среща в полицейското управление. Десет минути! Най- накрая! От толкова време ги чаках. Чаках тези десет минути, в които Тя ще е само моя. Ще я гледам така, сякаш животът започва тук и сега. Сякаш досега не съм живял. Десет минути, които ще ми струват години свобода, биха казали разумните хора. Но има ли по- голяма свобода от тази, когато си с Нея? Дори уплашена е толкова красива. С дългата си черна коса, игривите сини очи, червените си устни. Роклята й на цветя и младото й тяло…
Влюбен съм. Влюбен съм до уши в най- прекрасното момиче, което някога съм срещал! И не преувеличавам- Тя наистина е съвършена.
Борислава Валериева Борисова,18 години
гр. Монтана, ГПЧЕ “Петър Богдан”, 12. А клас
