Братя Мормареви

Беше цяло чудо. Тази малка рижа лисичка вече от половин година живееше в големия град. Бяха я виждали съседите от околните жилищни блокове. Бях на гости през пролетната ваканция при приятели в Берлин и там ми разказаха тази невероятна история. Дивото животинче се беше сприятелило със самотен възрастен господин в отсрещната къща и всяка сутрин идваше при него на закуска.

Един ден станах рано и насочих бинокъла към градината на мъжа. Жилищата бяха накацали по брега на голямата плавателна река Шпрее. По нея плаваха патици и лебеди, минаваха корабчета, излезли бяха вече и рибарски лодки. Изведнъж нещо червеникаво се измуши от храсталаците и се насочи към близкия двор. В окото на бинокъла от моята наблюдателница различих остра муцуна, щръкнали уши, проскубана опашка. Истина беше! Истинска лисица, сякаш излязла от горските приказки! Дивото животно се оглеждаше и промъкваше внимателно. Навярно усещаше във въздуха миризмата на кучета, които ранобудни германци разхождаха край брега на голямата река.
Фукси, така я кръстих, се провря през оградата и влезе в градината. Там нейният приятел, него нарекох Ханс, вече я чакаше. Беше сложил голяма купа с храна на тревата. И тогава станах свидетел на нещо удивително. Фукси се погали в коляното му, а Ханс я почеса между ушите. Виждах мокрия й нос. Сякаш усещах острия й мирис. Мъжът гальовно й говореше нещо. Лисичката завря муцуната си в купата и след минути я видях вече доволно да се облизва. Сигурно беше хапнала нещо вкусно, може би бройлер от близкия супермаркет. После се повъртя още няколко минути около приятеля си, огледа се предпазливо и пое обратния път към реката.
Къде ли се криеше денем от многобройните си врагове в милионния град? Защо беше поела този риск? Кое я беше накарало да напусне стария си дом в гората, какви ли драматични обрати в съдбата й я бяха довели тук? Дали имаше семейство, сигурно тъгуваше за децата си…Ако можеше да говори, би разказала всичко това на стария си приятел. А може би той умееше да чете тези истории в очите й. Кой знае…
Представях си, че Фукси си е направила бърлога в някоя дупка между корените на дърветата край брега на Шпрее. Може би ловеше мишлета и други дребни животинки, за да преживява, а не изключвам и да ловуваше патици, каквито имаше в изобилие наблизо. Какви ли хитрости измисляше старата хитруша, за да се опази от точния нюх на стотиците кучета, които се разхождаха наоколо?
И се питах още как беше открила Човека? Как той беше й повярвал? Тяхното приятелство е едно от най-вълнуващите ми преживявания в германската столица тази пролет. Съседите също незлобливо разказваха за тая дружба. Не готвеха хайки, не се страхуваха от бяс. Как ли Фукси беше успяла да спечели тяхното доверие? Спомнях си нашия израз за най-голямо недоверие между хората: „Прави се на умряла лисица…” и сякаш това не се отнасяше за Фукси.

Николай Венециев Великов, 15 години, гимназия за чужди езици „Екзарх Йосиф І”, Ловеч.

Публикувано на 25 September 2009 г. в Разкази.