ПРОДАВАЧЪТ НА ЗАЛЕЗИ
На външен вид той не се различаваше по нищо от обикновените скитници и клошари, които подминаваме всеки ден по улиците на големия град. Излъчваше цялата бедност и отчаяност, които можеха да се поберат в опърпани дрехи, мръсна коса, брадясало лице и остра миризма на некачествен алкохол. Единственото, отличаващо от останалите градски несретници, беше нестандартният начин, по който се опитваше законно да придобие някоя дребна монета.
Младият мъж, който пръв установи това, минаваше забързано по залез-слънце през Борисовата градина, когато просякът му подвикна:
– Ей, момче, интересува ли те този залез?
Макар да не разбра въпроса, младежът спря и погледна първо дрипавия клошар, след това обагрената в оранжево красота на залязващото слънце.
– И с какво може да ме интересува? – попита той.
– Аз продавам залези – беше му отговорено. – Гарантирано високо качество на достъпни цени. Ако ти е притрябвал някой, идваш при мен и аз ще ти го продам.
– А не можеш ли да ми бутнеш и някой парцел от Луната? – подигра се младежът.
– Аз въртя само залезите.
– Така ли? Аз пък държа звездите. Виждаш ли онези две там? – Младежът посочи първите звезди, чието слабо мъждукане едвам се забелязваше върху небосвода. – Подарявам ти ги, абсолютно безплатно. Довиждане! – И отмина.
Докато останалите бездомници пееха народни песни пред НДК или свиреха на хармоника в някой подлез, той не спираше да обикаля – най-често из центъра на града – и да предлага залези за продан.
Но онзи същият младеж, който му се беше подиграл, го срещна втори път и изведнъж като че ли му се хареса идеята да може да си купи нещо толкова прекрасно и недостижимо като залязващото слънце.
– Приятелката ми има рожден ден днес – каза той на бездомника. – Ще й взема един залез.
– Поздравявам ви за което, млади господине! Момичето със сигурност ще остане много доволно. Точно тази вечер съм изнамерил един страхотен залез, който ви давам само за два лева.
Младежът плати исканата сума и продължи пътя си с мисълта, че днешният залез е негов и само негов, а след малко ще го подари на едно красиво създание, което обича.
След няколко дни скитникът отново го срещна на една от улиците в центъра на града.
– Добър ден, млади господине! Подарихте ли онзи прекрасен залез, който закупихте от мен преди време?
– Да – отвърна младежът. – Но приятелката ми не го хареса, дори остана много разочарована. Попита ме дали не е възможно да ви върна залеза.
– Ако искате ми го върнете – каза клошарят. – Но не знам кой би си купил залез втора употреба.
– Вие търгувате с мечти – рече му младежът. – Не знам дали изобщо го осъзнавате.
– Да, но пък вие сте един потенциален клиент – беше отговорът.
Освен потенциален, младежът бе и единственият клиент на продавача на залези. Не минаваше и седмица, без той да си купи три-четири хубави залеза – понякога за да ги подари на свои близки, а понякога и просто за да им се порадва. Така изминаха няколко месеца.
– Хубаво е, когато гледам някой залез и се замисля за милионите други хора, които също го наблюдават, възхищават се от красотата му или мечтаят, и същевременно са в пълно неведение, че той е изцяло мое притежание – сподели той веднъж със скитника.
– Разбира се – отвърна му той.
Още един месец младежът си купуваше по някой залез от клошаря и двамата бяха щастливи. Продавачът не беше и предполагал, че толкова бързо ще просперира в работата си, и беше наистина много доволен.
Но една вечер, след като закупи поредния залез, младежът му каза:
– Трябва да ти призная нещо. Всъщност аз ти давам пари само от състрадание. Първия път, когато се срещнахме, аз ти се подиграх и отминах, но после осъзнах, че съм постъпил глупаво и жестоко – затова откакто те видях за втори път, започнах редовно да ти давам по малко от парите си. Просто съжалявам окаяния вид и бедността ти и оценявам твоята мечтателност.
Клошарят му отвърна само с една меланхолична усмивка и продължи пътя си, без да казва нищо.
Когато младежът срещна скитника на следващия ден, се бе случило нещо немислимо:
– Обрали са ме – каза бездомникът. – Откраднали са ми всички залези, до последния.
– Възможно ли е това? – изуми се клиентът му.
– Съжалявам, но повече няма как да ти продавам залези. Обрали са ме – повтори странникът. – Няма как да ми даваш повече пари, защото не мога да ти предложа повече от стоката си. Когато пуснах залезите на пазара, никога не съм предполагал, че мога да ги изгубя така внезапно.
– Но как ще се изхранваш сега?
– Не знам. Сигурно ще отида в друг град и ще се опитам да продам двете звезди, които веднъж ми подари един мой скъп приятел.
Младежът не каза нищо. След малко слънцето залезе, а той се загледа в него с неприятното съзнание, че вече никога не ще го притежава.
Димитър Ганев
