Цветето и неговото съкровище
В самия край на гората, точно където слънцето се изморява и слиза зад хоризонта, растеше едно малко цвете. То не беше най-пъстрото, нито най-високото. Имаше бледожълти листенца и много добро сърце. Обикновено никой не му обръщаше внимание, но на върха на едно от листенцата му една сутрин се роди съвършена капка роса. Тя не беше като другите. Блестеше като звезда и цветето я обикна.
Така ден, след ден цветето живееше само, за да пази капката. Един ден обаче слънцето стана прекалено силно и то почувства как тя започна да се изпарява.
– Ти си всичко, което имам. Не си тръгвай… – прошепна цветето изморено.
– Аз винаги ще съм част от теб – отвърна росата.
На другата сутрин слънцето отново се показа рано. Малкото цвете се разбуди и веднага погледна листенцата си. Капката роса отново беше там. По-малка, по-светла, но все още жива. Цветето се усмихна, а вятърът тихо прошепна:
– Още я пазиш… значи сърцето ти е голямо.
Но слънцето започна да гори по-силно, а капката трепна. Тогава от близкия храст се обади глас:
– Хей, виждам, че не ти е лесно сама.
Цветето се обърна и видя една сива тревичка с меки листа и широки сенки.
– Аз съм Тинко – каза тревичката. – Всички ме смятат за плевел, но мога да пазя от слънце. Искаш ли да ти помогна?
Цветето се замисли. Никога преди не беше получавало помощ. Винаги се е справяло само. Но сега…
– Да, бих искала. Но защо го правиш?
– Защото понякога, когато някой пази нещо със сърцето си, си струва да му се помогне.
От този ден Тинко и цветето станаха приятели. Тинко правеше сянка на капката роса, а цветето му разказваше за звездите, които беше виждало.
През студената нощ, когато вятърът едва не откъсна едно от листенцата й, Тинко се проближи и се сгуши до стеблото й, за да я топли. И капката роса не изчезна. Остана, защото когато имаш приятел, който вярва в теб, няма нищо невъзможно.
Един ден, докато цветето си говореше с Тинко за звездите, по пътеката се появи лисица. Козината й беше червена като залеза, а очите й блестяха като кехлибар. Тя вървеше бавно и душеше въздуха внимателно. Когато приближи цветето спря.
– Какво е това? – попита с любопитство. – Не съм виждала цвете, което пази капка роса толкова внимателно и тревичка, която й пази сянка.
Цветето се изправи.
– Аз съм цвете, а това е Тинко. Капката е специална, тя е спомен, надежда, част от мен и ние я пазим.
Лисицата седна и ги гледа дълго без да каже нищо.
– Аз съм Лара – рече най-накрая тя. – Пътувам отдавна. Никъде не се задържам. Винаги търся нещо, но не знам какво.
– А какво намираш? – попита Тинко.
– Самота – отвърна Лара. – И залези, и шум от листа, но никога някой, който да ме чака.
– Може би си търсила място, където нещо се пази с любов, или някой, който те поглежда без да иска нищо в замяна – каза цветето.
Лара мълчеше. После бавно легна до тях.
– Мога ли да остана за малко? Само докато слънцето залезе.
– Остани – каза Тинко. – Мястото под сенките е достатъчно широко.
Така тримата заспаха в тишината на идващата вечер. Капката роса блестеше, отразявайки едно ново чувство – това да бъдеш приет. И може би Лара най-сетне намери това, което не знаеше, че търси.
На следващия ден небето започна да се променя. Отначало беше прекалено тихо. Птиците замлъкнаха, въздухът стана тежък и дори пеперудите не летяха. Цветето погледна нагоре – тъмни облаци пълзяха бавно като огромни сенки.
– Нещо идва – прошепна Тинко.
– Да, буря – рече Лара. – Трябва да намерим подслон.
Но цветето не помръдна.
– Не мога. Ако се скрия, няма кой да пази капката. Вятърът ще я отнесе.
Лара се приближи.
– Тя е просто вода…
– Не е просто вода! Това е спомен. Това съм аз – каза твърдо цветето.
Точно тогава вятърът започна да вие. Листата се огъваха, дърветата се навеждаха. Светкавица разцепи небето.
Лара се изправи.
– Добре! Ако ти ще останеш, аз ще остана с теб! Няма да избягам.
– Аз също – извика Тинко. – Ще пазя корените ти от дъжда!
Вятърът връхлетя с ярост. Капката трепереше по листото. Цветето се наведе леко напред. Тинко прикриваше част от листата, а Лара легна от вътрешната страна, за да ги пази. Бурята беснееше. Дъждът се изливаше, светкавици прорязваха мрака. Но тримата останаха. Мълчаливо, смело и заедно.
Когато бурята най-после утихна, светлината отново се появи. Облаците се разпръснаха, въздухът беше чист и всичко блестеше от мокри капчици.
Цветето още стоеше и росата беше на мястото си.
– Оцеля – прошепна Лара.
– Не, ние оцеляхме заедно – поправи я Тинко.
– Благодаря – каза цветето. – Сега знам, че не съм сама.
В този миг между тях се появи нещо ново – доверие. То нямаше форма или цвят, но ги обгърна като топло одеяло след студена буря.
Румяна Белинска, 10 г.
ЧОУ „Томас Едисън“
София
