Опит за безпристрастен увод
Намерих ръкописа на предлагания сборник от разкази и фейлетони случайно. Не казвам, че го намерих в архива на Братя Мормареви. С Мориц архив нямаме, тъй като никога не сме се вземали на сериозно.
Ръкописът, който открих, не е оригиналният. Редакциите и досега не връщат ръкописи. Навремето, през 1969 година, бяхме озаглавили книгата си “Диагнози”, не само защото така се именува едно от разказчетата, а защото смятахме, че с писанията си слагаме диагноза на болестите от онова време. Някои от тях съществуват и до днес, за други ще кажете: “Да ви имам проблемите”.
По понятни причини видоизменил съм заглавието на непубликувания ръкопис. В него съм прибавил само фейлетона “Чужденец в Зули”, също от онова време. Струва ми се, че това е едно от малкото непубликувани навремето наши писания. Написахме фейлетона по желание на Радой Ралин. Срещна ни и ни каза: “Абе, братя, правя един сборник с творби от наши хумористи, я ми дайте нещо ваше”. Написахме му “Чужденец в Зули”. Радой много се зарадва, щял да открие нова глава в сборника, “По света и у нас”, на името на най-популярното по него време предаване на телевизията. Сборника на Радой така и не го пуснаха за печат.
Между другото в книгата са и два разказа, по които по-късно написахме сценария на “Таралежите се раждат без бодли”, а също и един разказ, който ни даде идея за романа “Мъже без мустаци”*.
Тук следва да поясня, че със звездичка (*) отбелязвам всички думи, изрази и събития, които може да не са известни на младия читател или се нуждаят от съвременно пояснение за по-стария такъв. Обясненията им ще намерите накрая, подредени по азбучен ред, а не по страници, тъй като някои думи и израза се повтарят в различните разкази. Обясненията може да се четат и след прочитане на книгата или без да е четена. Много от тях имат самостоятелно звучене.
По романа “Мъже без мустаци” написахме сценарий за детски телевизионен сериал. Две години не го пускаха в производство, защото бил подигравка с народната милиция*. Беше реализиран при едно от поредните размразявания*.
В ръкописа намерих мушнато пожълтяло от времето копие на писмо, писано през 1989 година. Ето съдържанието му:
“Точно преди 20 години събрахме най-хубавите си (по наша преценка) хумористични разкази и фейлетони в книга. Щеше да ни е първата, но за съжаление не я отпечатаха. За още по-голямо съжаление не я отпечатаха не по политически, а по международни причини. Редакторът (вече изгрялата тогава на българския литературен небосклон звезда Дончо Цончев от издателство “Народна младеж”*) ни каза, че някакъв френски издател искал от начинаещите автори да му представят по десет книги, за да е сигурен, че наистина има работа с писатели. Ние си прибрахме ръкописа и повече не го представихме никъде. Отдадохме се на сценарии, в киното не искаха по десет накуп.”
Не зная дали горното писмо и предлаганият материал са били отпечатани. Не зная дали споменатият френски писател е жив, не зная дали въобще се е раждал, но Дончо Цончев, слава Богу, го има и сигурно ще си спомни за случилото се, още повече, ако е връщал и други ръкописи, които не са му харесвали, със същото миловидно звучащо оправдание.
На младите читатели, ако има такива, дължим едно обяснение. Ние съжалявахме, че книгата ни не е излязла не по политически причини, понеже по него време, противно на това, което знаят сега за него младите, да не ти издадат книга по политически причини значеше да станеш изведнъж известен и уважаван от българската творческа интелигенция писател. Верноподаническите критици по нареждане “от горе” обявяваха за дисидент този или онзи, което в един по-късен период осигури на някои ежегодна митеранова закуска* във френското посолство.
Не зная още в какъв тираж ще излезе тази книга. Едва ли ще е за повече от 500 бройки – 200 за подарък на близки, роднини и познати, 299 за оживяване на пазарната ни икономика и една специално за Дончо Цончев. Жалко, че Мориц не е вече между живите, но аз ще подпиша Дончовия екземпляр от името на двамата с извинението, че все още нямаме написани десет книги – издали сме само шест романа, две книжки и сега, напук на френския издател, и този сборник, общо девет. Още една книга ни трябва и ставаме писатели.
Марко Мормарев
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
От това, че нещо не е бяло,
не може да се заключи, че е черно.
Киното е най-масовото изкуство – в смисъл, че най-масово хората се изказват по въпросите на киното. Ние също не сме специалисти, но онзи ден видяхме на улицата да снимат някакъв филм и ни се стори малко странно, че целият този процес е толкова оскъпен: на релси се движи една количка с камера отгоре и се приближава към артистите, за да ги заснеме по-отблизо. Много по-евтино би било камерата да е неподвижна, а артистите да се приближават към ней. Така ще се спестят и релси, и дървен материал. Особено важно е за дървения материал, защото знаете какво е положението с горите.
Ние не сме и специалисти по горите, но и по този въпрос се пише много, та ни хрумна следното: не е ли по-лесно, вместо да се садят малки фиданки и да се чака години наред, докато пораснат, да се внасят готови дървета, например от Финландия. Там имало много големи дървета и прекарването им с шлепове няма да е скъпо. Напротив, много изгодно ще е. Голямото дърво, като го забиеш в земята, и си е готово за сечене. Маса дървесина ще се изкара от едно финландско дърво и така ще се разреши и кризата за хартия. Тогава ще могат да се издават в големи тиражи не само книгите, които стоят непродадени, но и тези, които се разпродават веднага.
Ние не се считаме за специалисти не само по киното, горите и книгоиздаването, но и по спорта, въпреки че веднъж ходихме на футболен мач, който завърши нула на нула. Просто да умреш от мъка! Защото, както разбрахме, целта е да се вкарват голове – колкото повече, толкова по-добре. И тогава ни хрумна следното: нека бъдат намалени размерите на футболното игрище. Така сигурно ще се повиши резултатността. Да не говорим за възможностите, които дават едно разширяване на вратата два до три пъти и вкарването в игра на още една топка. Но за всичко това не настояваме, само предлагаме.
Лошото е, че много хора са твърде консервативни и не гледат с добро око на нашите предложения. Онзи ден например видяхме един багер да копае основите на нова сграда и ние решихме да внушим нещо на багериста:
– Прощавайте – казахме му, – ние не сме специалисти, но не е ли по-добре…
А той, без да ни изслуша дори, ни предложи да се чупим настрана, че да не ни джаснел, без да иска.
И ние се чупихме.
КОИ СМЕ НИЕ*
Във всеки случай не сме братя. Скрихме се зад този псевдоним преди десетина години, когато бяхме по-млади, по-амбициозни и предпочитахме да се смеем на другите, вместо те да се смеят на нас.
Защо започнахме да пишем?
Защото, другари*, едно време нямаше политехническо образование* и ние се озовахме пред прага на живота съвсем боси. Сегашната младеж може да гресира коли, да поправя телевизори и радиоапарати, кранове и чешми. А ние си излязохме от училище с една гола азбука. Какво може да прави човек с нея, освен да пише?
Какво сме писали?
Какво ли не: фейлетони, хумористични разкази, радиоскечове, естрадни спектакли, сценарии за мултфилми и дори за един игрален филм*.
Критиката го разсипа (какво да правят критиците с една гола азбука). Но поне разбрахме, че киното си има своята специфика: когато филмът стане лош – виновен е сценарият, когато стане хубав – филмът е на режисьора. Добре! Следващия филм ние ще си го поставим сами. Ние сме за авторското кино.
От какво сме доволни и за какво ни е мъчно?
Доволни сме, че работим заедно. Всеки от нас се чуди какво ще прави, след като другият умре*. Мъчно ни е само, че въпреки че единият от нас е “загадъчна славянска душа” , а другият – “загадъчна еврейска душа”, никой още не ни е казал, че сме като Иля Илф и Евгений Петров*.
Братя Мормареви, 1967 година
