Братя Мормареви

Денят беше един от най-топлите през месец юни, точно толкова парещи и напечени, колкото бяха последните учебни дни в училище, когато всички ученици с нетърпение очакват така жадуваната лятна ваканция. Будилникът на Тара я събуди точно в седем часа сутринта и тя бързо изскочи изпод завивките на леглото си, бързайки час по-скоро да се приготви за предпоследния си ден в училище. За по-малко от минута тя вече бе облякла чифт къси панталони и леко избледняла тениска, а през рамо бе преметнала шарената си чанта, както обикновено пълна с всичко – учебници, бележници, тефтери и цветни писалки.

Четете още »

„Тъй се случи в онази бурна вечер, точка. Беше късно, запетая, късно и само вятърът, запетая, уморен пътник от безкрайните висини, запетая, напомняше за себе си, запетая, като виеше в хорските стрехи, точка.” Кома спря да пише за малко и препрочете сътвореното от него. Да, още един перфектен шедьовър на изкуството му. Кома имаше много високо мнение за себе си. Писанията му, излезли от малката му изхабена стаичка се четяха все повече и повече, а култът към него и особената му мъдрост добиваше все по-голяма и по-голяма сила. Ала странно защо, дори красотата на изкуството му, която щеше да бъде оценена от света, красота, която всички виждаха и то добре, не му доставяше удовлетворение. Какво ли му липсваше?

Четете още »

Това е историята на един спомен, който си живееше мирно и щастливо в главата на един съвсем обикновен човек. Споменът се излежаваше весден на кушетката в специално отредена за него част от паметта на собственика му и по цели часове не правеше нищо друго, освен да стои, да наблюдава тавана и да размисля за това какво му се беше случило. Той имаше една голяма случка в своето съществуване, случка, която заемаше освен това целия му живот, и професионален, и непрофесионален. Работата, хобито, удоволствието и задължението му беше единствено да си спомня за тази случка с прекрасни и напълно излишни детайли, да я рисува по стените на стаята си и да се отзовава винаги, когато стопанинът му го повикаше в мислите си.

Четете още »

Свит спокойно под завивките на листата или в основата на някой храст таралежът  изглежда безобидна купчинка. Ако  посегнеш обаче към него, ще се убодеш-задействал е инстинктът за самосъхранение и безобидната топчица се е превърнала в нов вид игленик, при който иглите са забити с острието навън. Като ученичка от трети клас, в час по трудово обучение направих  за баба игленик-нормален и й го подарих – наистина го бях изработила като истински таралеж. Само дето бях забила иглите с острието навътре, така че игленикът изглеждаше като таралеж, но не беше.
Днес, размишлявайки над цялата ситуация, си задавам въпроса необходимо ли е винаги  да бъдеш таралеж и ако да-защо. Полезно ли е да си показваш бодлите или напротив – така си вредиш повече? А какво всъщност е да си таралеж? Четете още »

Питаш ме коя съм …
Аз съм мечът на воина. Оръжието, което ранява и защитава. Блестя и отразявам светлината. Пробождам. Боля. Не прощавам на тези, които ми посегнат. Но браня обичното и скъпото ми. Не могат да ме носят всички, не всички знаят как да си служат с мен, не всички разбират моята същност. Твърде непонятен съм за младите, твърде тежък за старите, чужд съм за слабите и изнемощелите. Служа вярно на тези, които имат нужда от мен, на тези, на които мога да съм полезен. Но ръждясам ли, ставам безполезен. Безполезен става и воинът… Четете още »