Братя Мормареви

Поля Лалева – 11 год.

ОДК “Св. Иван Рилски

клуб “Светлини сред сенките”

В една малка книжарничка, почти на края на града, на рафта с материали за рисуване, лежала една малка и съвсем обикновена гумичка. Продавачката я била сложила най-отзад на редичката с гумички, защото незнаела за нейната мечта, да попадне в ръцете на велик художник и да послужи в работата му. Един ден, момиченце от близкото училище дошло да разгледа книжарницата. То търсело именно гумичка. Когато видяло всички наредени гуми, избрало най-обикновената, защото знаело, че трие добре. Детето толкова се зарадвало, че успяло да си купи евтина и хубава гума, че дори й дало име – Мими.

-С теб ще нарисувам много картини! – говорело по пътя момиченцето. –Ще ми помагаш, когато греша, Мими!

Гумичката не била много радостна. Тя бързо разбрала, че малкото момиченце не е много добър художник. То я използвало толкова често, че бързо изтрило единият й край.

Момиченцето обаче се радвало на новата си гумичка. Завело я дори на балет. Там Мими успяла да се изплъзне от лъскавия моливник. Привлечена от цветовете му, една балеринка го отворила, а гумичката побързала да тупне на земята. Балеринката я ритнала с пирует към прозореца. Мими изхвърчала навън, а там чистачката тъкмо събирала шумата. Тя помела и гумичката, заедно с листата. Мими останала дълго в купа шума, докато не излязъл силен вятър и не разпилял листата. Гумичката останала сама на тротоара, но не за дълго. Открило я момче, което скучаело. То я взело, започнало да я мачка и неволно я счупило на две. Точно тогава дошла неговата съученичка, известна като най-харесваното момиче в класа. Тя грабнала гумата, за да го подразни. Пъхнала я в джоба си и започнала да се киска. Момчето я подгонило. Смеели се и се забавлявали, напълно забравили за горката Мими.

На другия ден, в училището, най-харесваното момиче в класа извадило гримовете си на чина. То обичало да се гримира в час, за ужас на госпожата. Заедно с мазилата, на плота попаднала и счупената гумичка.

-О, това е мое! Какво прави в теб? Защо си я счупила! – възкликнало момиченцето, което седяло точно пред „най-красивото момиче в класа”.

-Не ми трябва. Вземи си я! – с пренебрежение й отвърнала „красавицата”, вадейки огледалцето си.

Момиченцето, което обичало да рисува, взело гумичката си и я стиснало в ръка.

-Нищо, че си счупена, Мими! Ще те прибера в моливника и пак ще те използвам!

Мими била много щастлива. Не открила мечтания велик художник, но била в ръцете на някой, който я цени и обича, дори когато изглежда непотребна.

Кристияна Пламенова, 13г., 

55-то училище “Петко Каравелов”, гр. София

гр. София

Елинор,чакат те!

-Идвам!-извика Елинор, докато затваряше жълтия куфар, пълен с дрехи,снимки,фиби за коса,рисунки,книги,гривнички и плюшени играчки. 

Елинор слезе по стълбите, излезе на двора и ги видя и двамата. Видя стройната, руса жена с кестенови очи, облечена в светло-синя рокля, съчетана с обувки на нисък,тънък ток, а на врата и висящо колие във формата на часовник. Видя високия, синеок мъж с тъмна коса, облечен в елегантен костюм с кожени обувки и часовник на ръката, приличащ на този от колието на жената. Мъжа и жената се приближиха, спряха пред Елинор и й дадоха нейния часовник. Тя откри, че той може да се отваря и когато го отвори, видя в едната половина снимка на двойката, която стоеше пред нея. В другата половина имаше нейна снимка. Елинор отклони синия си поглед от часовника и го насочи към мъжа и жената. Приближи се към тях и точно когато щеше да ги прегърне, тя отвори очите си.

Елинор се осъзна, извади от нощното си шкафче един лилав тефтер и записа поредния сън. После отиде до прозореца, отвори го и сутрешното слънце се отрази в очите й. От прозореца й се виждаше табелата пред двора на сградата, в която беше. На табелата пишеше “Сиропиталище Форест, новото начало на над 200 деца”. Елинор винаги се фокусираше върху втората част от надписа. Момичето се разсея от гледката и тръгна към банята. Изми си зъбите и седна на столчето пред огледалото си. Раздели тъмно русата си коса на две части и започна да сплита лявата. Докато прехвърляше кичурите един под друг, тя мислеше. Мислеше за това колко по-добър живот водеше, поне в сравнение с доста други деца в нейното положение. Елинор загуби родителите си когато беше на седем. Оттогава досега тя живееше в сиропиталището. За тези четири години свикна. Празнуваше рождения си ден и Коледа като всички други деца. Може би си въобразяваше, че положението й е толкова розово, но тя винаги се стараеше да гледа позитивно на ситуацията си. Понякога беше доста трудно, но не и днес. Само при мисълта, че днес щяха да идват нови осиновители, Елинор изтръпваше от вълнение. Тя винаги се вълнуваше, но знаеше и че не трябва да храни твърде големи надежди. И все пак винаги когато й кажеха да си опакова багажа, защото е едно от потенциалните деца за осиновяване, тя го правеше с огромен ентусиазъм. Днес не правеше изключение. Тя грижливо сгъна и подреди любимите си блузи, рокли, поли и дънки. До тях в един несесер сложи всичките си ръчно изработени гривни и пръстени. В друг несесер сложи няколко ластика за коса и пет-шест фиби. Върху книгите,които сложи в останалата част на куфара, Елинор постави един албум със снимки. После затвори куфара. За разлика от другите деца в сиропиталището, тя нямаше нещо, което да й напомня за родителите й. Нямаше плюшени играчки, снимки или някакви бижута. И не беше тъжна заради това. Струваше й се, че така трябва да носи огромна отговорност да не загуби един на практика обикновен предмет само защото и е подарен от родителите й. Представяше си колко зле би се чувствала, ако го загуби. После просто отклони мисълта си и както често правеше се загледа в една точка. Тогава на вратата се почука. Елинор отвори и видя средно висока жена с бял пуловер,черна пола и високи обувки.

-Елинор, готова ли си?

-Да, мис Томпсън.

Елинор слезе по завитото стълбище и излезе на двора. Видя другите деца и точно когато щеше да тръгне към тях, мис Томпсън я спря.

-Поиграй малко, преди теб има още 2 деца, ще те викна след 20 минути, за да се срещнеш с двойката. 

Елинор се затича към групата деца, подхвърлящи си вяло топка (явно и те тайно се вълнуваха от избора на двойката) и бързо се приобщи към тях. Това й беше талант. Докато се усети зад себе си чу гласа на мис Томпсън:

-Елинор, твой ред е.

Елинор не можа да повярва колко бързо минаха тези 20 минути. Тя се стегна, успокои пулса си и влезе в широката стая.

-Здравей Елинор!- проговори един дебел и топъл глас.

Това изречение я накара да изстреля погледа си от земята към мъжа и жената. Не можеше да повярва колко се доближаваха до двойката, която беше сънувала снощи. После очите и се насочиха към врата на жената. На него висеше колие с часовник. Видя същият на ръката на мъжа. 

-Здравейте господин и госпожо Уест.

-Можеш да ни наричаш Лена и Пийт. Не са нужни такива официалности. -проговори тънкия глас на жената.

 След 15 минути Елинор излезе от стаята. 

-Качи се горе, ще те извикам когато мистър и мисис Уест решат.-каза мис Томпсън.

Елинор изглеждаше спокойна, но отвътре чувстваше огромно вълнение.

Беше толкова развълнувана, че когато се качи в стаята си и заподскача на леглото.После се въртя из стаята, разплете и сплете косата си наново и нарисува една картина. Имаше чувството,че чака от няколко дни. Тогава чу почукване.

-Елинор?-чу се гласът на мис Томпсън.-Само теб чакаме.

-Идвам.-каза Елинор докато вече затваряше вратата на стаята. Слезе по стълбите и видя другите 6 момичета,които са имали разговор със семейство Уест.

-Мис и мистър Уест решиха,но нека да напомня,че дори днес да не намерите дом и за вас ще дойде денят и семейството.- предсъобщи мис Томпсън.

Елинор се почувства сигурна. Не беше първия път, в който присъстваше на такъв разговор,но този път беше различно. Тя гледаше семейство Уест и те изглеждаха точно като в съня й. Никога не се бе чувствала толкова сигурна. Сякаш вече беше осиновена.

-Е, всички сте страхотни деца,но се чувстваме най-близки до…

Елинор затвори очи и зачака да чуе името си.

-Андреа.

Елинор отвори сините си очи, сякаш отново се събужда от сън. Този път обаче не беше такъв. Видя как едно момиче с панделка в кестенявата си коса,тръгна към двойката и прегърна новите си родители.

-Качи се и доопаковай багажа си.-каза мис Томпсън на Андреа и отпрати момичето.После се обърна към останалите деца.-Вие също можете да разопаковате багажите си. За вечеря ще има пица и десерт сладолед!

Елинор не чу и дума от казаното. Просто сякаш прелетя до стаята си,седна на леглото и се замисли. Беше толкова сигурна. Беше сънувала тези двама човека. Как можеше да е все още в стаята и да седи на леглото вместо да опакова останалия си багаж и да си представя новата си стая. Отново си спомни за часовниците на врата й и на ръката му. Беше сънувала дори и снимките вътре. И тогава тя се запита. Ами ако всъщност няма никакви снимки там вътре? Ами ако наистина са просто часовници? Елинор погледа през прозореца и видя как колата на семейство Уест тръгва по улицата. На задната седалка стоеше Андреа, усмихната и сияеща. Елинор отклони езерата в очите си към табелата пред двора. За пръв път се фокусира върху първата част от надписа.

Ивана Марианова Върбанова, 11 г.

 ОУ “Алеко Константинов“

гр. Димитровград

„Някога някъде, в далечна страна,

Доброто и Злото пак били във кавга.

Спорът кой по-силен е, те не решили,

защото от старите приказки се уморили.“

– Виж, Добро, много ми е скучно вече в тази страна на приказките! – каза Злото.

– Знам! И на мен ми доскуча, но мисля, че имам страхотна идея! – разведрено отвърна Доброто.

– Искаш ли да отидем на Земята при истинските хора?                                                                                                   Още неизрекло тези думи, Злото с важен жест вдигна пръст и спря  глобуса, който Доброто завъртя.

– Я да видим! Да! Европа! И по-точно, България! – уверено каза Доброто.  

– Знаеш ли, България е балканска страна с много етноси! Сигурен съм, че много злини мога да сътворя там! – дяволито се зарадва Злото.                                                                                   

– Ди-мит-ров-град! – изсрича Доброто. – Сигурен съм, че е по-специален от другите. Потегляме натам.                      

Докато щракне с пръсти, те вече бяха в двора на училище “Алеко Константинов” (бойното поле).                                                                                                                                                      

Питаш се читателю, защо там ли? Ами, според Злото, децата могат да бъдат много жестоки, а според Доброто – те умеят да изпитват най-силните чувства. Идеални са за тази битка.                                                                                                         В това време, на двора, учениците бяха в голямо междучасие. Велизара, красиво момиче с дълга руса коса, бяло лице и кристалносини очи (същински ангел), бе събрала около себе си своите съученици и разпалено разказваше за поредната си победа в спорта. Всички слушаха в захлас. Злото само това чакаше.                                                                                                                                                                                                       

– Добро, ето я моята избраница, Велизара! Аз ще се заселя в нейното сърце и ще ти докажа, че съм по-силен от тебе – гордо заяви Злото.                                                                                                                                          

– Знаеш ли, Зло, аз ще съпътствам Даниела! И нека по-силният победи! – сдържано каза Доброто.                                                                                                                                             Даниела беше момиче от ромски произход, с черна като гарван коса, с черни очи и черна кожа. Но по душа беше мила и приветлива. Опитваше какво ли не да се хареса на останалите, но нещо не ѝ се получаваше. Но не се оплакваше, вярваше, че един ден ще стане. Доброто и Злото заеха своите позиции в сърцата на двете момичета и се подготвиха за битка. Междучасието не беше свършило, когато Даниела изведнъж реши да отиде до децата и се заслуша в разказа на Вили. Ах, как искаше да прилича на нея! Как искаше да бъдат приятелки! Изведнъж силен болезнен удар я извади от това замечтано състояние.                                                                                                                        

– Ей, Даниело! Какво търсиш тука? Махай се веднага, циганко такава! – със светещи от ярост очи Велизара я изблъска от групата.                                                                                                                             

Даниела не каза нищо. Разплака се и побягна към входа на училището. Останалите деца също мълчаха, но по лицата им личеше, че не одобряват постъпката на Велизара.                                                             

Лошото ликуваше. Доброто само мълчеше.                                                                                                                       

В следващите дни и седмици Велизара все намираше повод да унижи или да се заяде с Даниела. Сякаш ѝ доставяше удоволствие да я тормози. Лошото бе на седмото небе. Почти се смяташе за победител, докато не се случи инцидентът в парка.

Велизара обичаше да кара колело. Този ден тя реши, да усили скоростта, докато се спускаше по алеята. За нещастие, рязко кривна кормилото и загуби контрол над велосипеда. Падането беше жестоко. Наоколо нямаше никого. В далечината се виждаше силует на момиче. Велизара стенеше от болка, нямаше сила да извика. Кракът ѝ бе сериозно наранен. Тя побърза да извади телефона си и с ужас установи, че няма батерия. Ами сега! Страхът и болката я превземаха, когато до нея се приближи някой и ѝ подаде ръка, черна ръка. Велизара вдигна бавно поглед и за пръв път в живота си изпита срам. Сълзи от болка и съжаление се стичаха по лицето ѝ.                                                              

– Нека да ти помогна, Вили! – мило и загрижено Дани подхвана Вили и я сложи да седне на пейката.                                                                                                                                                    

– Защо ми помагаш? – засрамено попита Вили.                                                                                                                          

– Не мисли за това сега, по-добре бързо да повикаме помощ! Нужен ти е лекар! Дано не си си счупила крака! – спокойно и загрижено отвърна Дани.                                                                                                            

Срамът на Вили и безкористното държание на Дани бяха оръжията на Доброто, с което бавно и сигурно щеше да победи Злото. Злото видимо се притесни.                                                                                                  

Преди да я качат в линейката, Вили хвана ръката на Дани.                                                                                     

– Благодаря, Дани! Благодаря, че не ме остави да страдам, макар да заслужавам! Извинявай за всички злини, които ти причиних! Надявам се да можеш да ми простиш!                                                                       

– Простила съм ти отдавна! – усмихнато каза Дани. – Сега е по-важно да се оправиш! – и стисна ръката на новата си приятелка.                                                                                                                                                           

Злото не можеше да се побере повече в сърцето на Велизара и изскочи оттам.         

– Стига, Добро! Как го правиш? Все побеждаваш! – заоплаква се пак Злото.                                              

– Такъв е животът, Зло! Доброто винаги побеждава злото. И не забравяй! Без теб нямаше да има какво да побеждавам!

„Доброто и Злото се хванаха за ръка,

весело щракнаха с пръсти сега и

 отлетяха за свойта далечна страна.“

Край

Иван Радомиров Танев, 14 г.

ученик от: ОУ “Кирил Христов“,

гр.Стара Загора

Тъмни облаци скриваха разкоша на блещукащите падащи звездици и кървавата луна, която като демон се подаваше над тъмнината във влажната януарска нощ. Да, Коледа беше отминала, а с нея радостта и надеждата на малките дечица, че ще видят добрия старец. Улиците бяха мокри от разтопения сняг и много, много пусти… Единствените тъмни фигури, които се катереха със стълби по покривите на къщите, за да свалят коледните украси, бяха морните работници. Семействата се бяха скрили от смразяващия студ в жилищата си и пируваха в топлина и уют. Но чакайте… май забравихме някого! Там, в процепите между блоковете, се криеха премалели от силата на природата бездомните хора, които даваха живота си за залък хляб или чаша вода. Те бяха прокудени от общността. Те нямаха право на живот като другите. Някои имаха щастието да бъдат със семействата си, но повечето бяха самотни. Да не мислите, че тези, които имат потомство са по-привилегировани от другите. Няма по -тъжно за една майка от това да гледа как детето й примира от студ или детето да преживява смъртта на майка си.

Най – наказани от съдбата бяха самотните дрипави голтаци, които сам – самички на този свят се молеха да изкарат още един ден от живота си. Такъв беше един мъж със сини очи, чиято някогашна руса коса беше опадала и по челото му се бяха появили бръчки. Неговото крехко тяло изглеждаше сякаш всеки момент щеше да се счупи. Устните му бяха напукани, а очите му – премрежени. Той можеше да стане здрав, снажен момък на времето, но ето че съдбата го беше ударила с шамар. Живееше в пукнатината на една разрушена постройка, от която капеше вода. Единственото, което го крепеше сред живите беше една малка, пожълтяла, измокрена хартийка. Четеше я всяка вечер  преди да заспи и му вдъхваше кураж. Тогава се сещаше за тъжната си история, която ще Ви разкажа сега.

Това се случило някога, когато бил малко лъчезарно хлапе, което мечтаело да стане голям и признат от хората мъж. Не си спомняше много добре лицата на близките си, но с носталгия се сещаше за приветливата слънчева къщурка. Там беше прекарал детството си, обичан и обичащ семейството си. Към къщата имало мъничко дворче с цъфтящи овощни дръвчета, където тримата братя и сестра им си играели на криеница. Към едното плодово дръвче била прикрепена с въже ръчно изработена люлка, на която безгрижните деца от сутрин до вечер се люлеели и се смеели.

Не си представяли по – хубав живот от този, който водели. И така минали години, години … , но в един дъждовен ден съдбата ги наказала.

Това, което си спомняше, беше че денят започнал лъчезарен с аления изгрев на слънцето. Цяла сутрин те ритали по двора топка. На терена били сковани две дървени врати, направени от пръчки. По едно време братята се скарали за една нечестна точка, а сестра им се разревала и се опитала да ги помири. Решила да запрати топката надалеч, за да прекратят спора. Хвърлила я толкова силно, че прескочила двора и отишла в гората.

Задали се  тъмни облаци и завалял пороен дъжд. Всички се прибрали, само той останал навън, за да намери изгубената топка. Влязъл във вековната гора. Капките дъжд се удряли по листата на широколистните дървета, а под тях  детето търсело топката. Постепенно навлязло в гората. Дърветата ставали все по – гъсти, а пороят преминал в тих спокоен дъжд. Тъмнината пречела на момчето, но успяло  да намери топката в една кална локвичка, образувала се от дъжда.

Взело я и тръгнало към къщата. Тогава дочуло тропот на копита. Озърнало се и забелязало в далечината една тъмна карета да препуска, теглена от бели красиви жребци. Кочияшите внезапно спрели конете. На пътя им се изпречило малкото дете. От каретата слязъл един господин с черен цилиндър на главата и официален костюм с бяла вратовръзка. Той стъпил с луксозните си обувки на калния път и отишъл до детето:

– Хей, малкият, да не си се изгубил? – попитал.

Долавял се лек акцент в говора му. Когато го видяло по–отблизо, момчето забелязало, че едното му око било кафяво, а другото сапфирено. Не отговорило на въпроса му.

– Знам, за тебе съм просто един непознат и не би искал да общуваш с мен. Но аз искам да се разровя из мечтите ти.

Думите му побили хладина и мраз у крехкото дете. Ироничната усмивка на господина го уплашила още повече.

Непознатият подал една книга на момчето. Тя била подвързана и щом я отворило, пред погледа му минали безброй рисунки, рисувани от деца – дъги, усмивки, пари, целувки, пръстени, семейства, различни професии били изобразени по страниците й. Стигнало до една бяла страница. Господинът сложил молив в ръката му и казал с усмивка:

– Бих се зарадвал, ако нарисуваш своята мечта.

От каретата слезли няколко стражи и ги заобиколили в кръг. То не искало да прави каквото и да било, но се уплашило от тези хора и нарисувало първото нещо, което се сетило – едно момиченце, пускащо балон във формата на сърце.

Мъжът взел дневника и се озъбил с широк лукав поглед:

– Мечтата ти ще се сбъдне.

Стражите се хвърлили върху безпомощното дете, вързали ръцете и очите му и го качили в каретата. Последното нещо, което чуло, бил тропот на копита. И тогава настанала тишина – страшна, отровна….

След неизвестен период от време се събудило на празна, пуста улица в един непознат град. То станало, потърсило каретата и мъжете, но осъзнало, че е напълно само.

Взело да вика майка си, баща си, братята си, но никой не му се обадил. Не знаело какво да прави и взело да плаче в несвяст. Случайно бръкнало в джоба си и извадило една влажна бележка. Разгърнало я, а на нея пишело:

Тъгата не би ни спряла,

Любовта ни винаги ще надделява,

Над ровове, над стонове, над времето дори

смъртта не би могла да ни раздели.

Имай куража, знай и за напред

семейството ти винаги ще бъде с теб!

Никога не ни забравяй: мама, татко, Тошко, Ани и Иво

Това писмо накарало бедното дете никога да не изгуби надеждата, че ще види семейството си – здраво и щастливо. Минали години и ето го бедния, гологлав, измършавял мъж, четящ всяка вечер утешителните думи. Той знаеше, че ако не ги срещне на Земята, в небесата Дядо Господ ще му помогне да намери път към тях.

Геновева Трифонова, 15 год.

клуб „Светлини сред сенките“

гр. Казанлък

  Денят започва в седеем и тийсет. Алармата звъни с новата песен на Фики. Измъквам се от леглото, посещавам «едното място», тук се сблъсквам с лек, но неприятен проблем, създаден от сушитата снощи. В устата ми всукът на среднощното наргиле, вече далеч не е шоколад и ягода. Мия си зъбите, доста усърдно. Четкам езика. Вода за уста. Май и този проблем е решен. Свалям ношницата на «Барби», /нали съм същинска кукла/, нахлузвам ластични дънки, толкова тесни, че чак дъха ми спира и добавям черен потник. Много съм финна, а вече и «стегната». Какво ми трябва още за училище?! Слагам една тетрадка в дамската си чанта. Химикал ще взема от Светла, тя винаги носи резервен.

  Пристигам, почти с последните, но това ме прави «от готините». Най-чаканите, винаги закъсняват, нали?! На входа на даскалото се сблъсквам с трите зубърки от класса. Онези, които четат някакви книги и постоянно ги обсъждат. Каква досада! Първият ми час е физика. Това вече е катастрофа. Госпожата решава да преподава, вместо да изпитва. Това е добре, но е зле, че говори доста разпалено за някой си Нютон. Не знам какъв е тоя, но съм сигурна, че няма да ми потрябва в реалния «лайф». Вадя айфона си. Влизам в социалните мрежи и откривам, че Десита, ще пее в «Десперадо», този петък. Това вече е новина! Трябва да измуфтя нашите, но ще се наложи да ги «метна» нещо. Ще ми трябва и придружител, за да ме вкара в дискотеката, но това е по-лесната задача.

   Следващият час е биология. Госпожата говори за размножаването при хората. Всички се кикотят, а аз… плача. Не е смешно. Госпожата повтори думата «бебе», над десет пъти. Така ме наричаше бившият. Скъсахме преди един месец, осемнайсет дни и четиресет и осем минути. Толкова спомени!

   Преди физическото Павел си позволи да ме нарече «ушата». Разкещях му се така драматично, че го изложих пред целия клас, защото не успя да ми отвърне и дума. Да обиждаш красиво момиче, за дребен недостатък говори доста зле за мъжесвеността ти. Но какви мъже са нашите момчета, изобщо?! През целия час, със Светла обсъждахме момичетата от класса, защото както вече се разбра, момчетата ни и за това не стават. В края на часа установихме, че ние сме единствените съвършени същества в това училище.

  В голямото междучасие ядох дюнер, а после опитах и малко ябълка – нали трябва да се живее природосъобразно. От останалите часове се спасих с изкуствена кашлица и мрънкаве, че не се чувствам добре. Отивам да поспя, защото довечера сме на купон. Там ще правим планове за предстоящата петъчна дискотека. Надявам се баткото на Светла да ни уреди с влизането, с останалото, ще се справим и сами. Тя «спи у нас», аз «спя у тях», знаете схемата.

  Хайде, оставям ви! Приятен и усмихнат ден, от мен!

Дориан Светлозаров Стефанов,13 г.

ПМГ “Св. Климент Охридски”

     „Като думите и ние/ сме едно, а друго крием“

П. Кокудева

Дядо Стойо, Еднокракия, към седемдесет годишен мъж, сбръчкан и сух, но здрав като младеж, седеше столче до масата. С жълти пръсти държеше една саморъчно направена цигара и подвиваше бял мустак. От време на време хвърляше очакващ поглед в големия часовник на стената и недоволно удряше с дървения си крак по пода.

Срещу Стойо беше полегнал друг мъж. Имаше вид на по-стар от Еднокракия, макар че се бе родил няколко години след него. Той беше гологлав, без брада. Лицето му беше грубо и твърдо. Изглеждаше сърдит, сериозен, някои биха казали и злобен човек, но очите му издаваха обратното – добронамереност. Той беше сложил една двуцевка Уинчестър на корема си и ѝ чистеше цевите с една кърпа.

– Иване – обади се Стойо – стана шест. Викай го!

Гологлавият мъж се обърна:

– Изчакай, братко. Нека спи. Има време. Глиганите по-късно излизат.

Еднокракия нервно запуши, потрая няколко минути и после пак нетърпеливо настоя:

– Викай го! Трябва да се учи да става рано.

Иван се надигна. Сложи два патрона от дванайсети калибър с бренеке, затвори цевите и остави пушката настрани.

– Георги – провикна се гологлавият – Георги, ставай!

От леглото в края на стаята се изправи едно слабо, русо, дванайсетгодишно момче. То потърка уморено очи, огледа се, след това се довлачи до масата и седна. Иван хавана един комат хляб и го подаде на внука си:

– Яж. Имаме работа за днес.

Детето го пое с искрена признателност, а после забеляза пушката, подпряна на стената. Отхапа, остави комата и се протегна да вземе двуцевката.

– Не пипай оръжието, момче – скара се Иван, пронизвайки внука си със строг и неодобрителен поглед – Малък си за нея.

Момчето взе отново хляба, посрамен, че е ядосал дядо си. С плах глас попита:

– Каква ни е работата днес? На лов ли ще ходим?

– Да. Чух, че са излезли много диви прасета. Ще ударим няколко, ще продадем, па и за нази ще си оставим едно. Трябваш ми да ми помогнеш да ги товаря в колата, че веч съм стар и не мога.

– Чакай ти да уловиш нещо – промърмори Стойо – Докато отидете, те ще се скрият. Вече минава шест. Те да не чакат вас, братко!

Иван, макар че нищо не отговори, вътрешно се съгласи. На лов се отива рано сутринта, не по пладне. А и не им беше една работа на главата.

– Ставай, момче. Взимай хляба и да отиваме – нареди мъжът.

Иван облече вехто палто, нахлупи един каскет на голата си глава, взе уинчестъра на рамо и отново заповяда:

– Георги, впрегни магарето.

Момчето нахлузи също дебело палто и прибра в джоба закуската си. Сетне отиде да впряга каруцата. Дядото взе един револвер Наган и го скри в пояса си. След това и той излезе.

Навън беше студ. Животните бяха прибрани. Жива душа не можеше да се види на улицата пред къщата. Заради снега мъжът трудно стигна каруцата, която вече беше готова. Георги беше вътре. Той се качи, остави пушката отзад при момчето и пое към гората.

– Ех, че сняг – възкликна дядо Иван. – Напомня ми за първия път, когато бях на лов.

– Кога беше това? – провикна се Георги, за да се чуе от тракането на колелата.

– Като бях на твоите години. Даже май бях по-малък. Ходихме за елени с бате Стойо. Не беше благополучен, но поне се научих да държа пушка.

– Той тогава ли си изгуби крака? – поинтересува се момчето.

Иван се обърна назад и погледна внука си замислено. Почуди се малко и каза:

– Да. Един вълк дойде и го захапа, докато бях надалече. Когато чух виковете му, веднага отидох и застрелях вълка с нагана си. Кракът на Стойо обаче вече бе разкъсан наполовина. Затова, момче, винаги защитавай близките си, семейството си. Остави ме мене, аз съм стар вече, но пази майка си, сестра си, а и баща си, защото те винаги биха го направили за тебе.

Стигнаха гората. Спряха край пътя и слязоха. Георги горделиво носеше пушката на рамо и маршируваше, сякаш е войник на парад.

– Дай ми това – рече дядо Иван, сваляйки двуцевката от рамото му.

Цялото вълнение у момчето умря. Дядо му го забеляза. Той искаше внука му да усети емоцията на лова, но все пак беше малък, за да стреля.

– Може, ако искаш, да ти дам после. Все пак си идвал и преди и знаеш как става – каза Иван, опитвайки се да окуражи момчето. Но тези думи той насочи и към себе си. Искаше му се да повярва, че Георги е готов.

Двамата вървяха из гората, оглеждайки се за диви прасета. Газеха из снега половин час, нищо не намериха. Нито видяха, нито чуха. Единственото, което се чуваше през това време, бяха мърморенията на дядо Иван:

–  Дявол да го вземе! Къде се тез прасета? Как са ме излъгали мошениците…

Изведнъж зад дърветата се подадоха два глигана – големи, тлъсти, дебели. Георги замръзна на място. Иван се наведе леко напред. Запъна двете петлета на пушката и опря приклад в рамо. Прицели се и проследи единия с мушка. Глиганът повървя бавно и спря. Сякаш знаеше, че нещо не е наред. Другият също спря. Почнаха да се оглеждат. Дядо Иван присви око и постави пръст на единия спусък. Издърпа го бавно и плавно. Пушката гръмна. Гърмежът огласи цялата гора и заглуши ушите на ловците. Единият глиган падна мъртъв. Червените му кърви се разляха в белия сняг. Изведнъж гръм от втори изстрел прониза въздуха. И вторият глиган падна.

– Така се прави, момче. Така се ловува – каза дядо Иван с усмивка на уста – Изчакай ме тук. Отивам да проверя улова.

Той подаде уинчестъра на внука си и се отдалечи към повалените животни.

– Добре съм те улучил – отбеляза той, оглеждайки първия – Поне не си се мъчил, приятелю.

В същия миг иззад един храст се чу злобно ръмжене. Сетне се показа озъбена сива муцуна. Вълк изскочи оттам и се затича към глиганите. Старецът го забеляза. Нямаше как да позволи да изгуби дивеча. Извади револвера и го насочи към животното. Беше късно. То го повали на земята и наганът се изплъзна от грубата му длан. Иван хвана вълка за гушата, пазейки се от захапване.

– Стреляй, момче! Георги! Стреляй!

А Георги стоеше с пушката вкаменен. Не можеше да повярва какво вижда. Страшни мисли се появиха в главата на момчето, всяка по-страшна от предишната. Въпреки това той стоеше там с уинчестъра, безучастен и уплашен.

Иван забеляза до себе си един голям, остър камък. Вдигна го и удари вълка по главата. Той полетя настрани и ловецът беше свободен от хватката му. Сетне хвърли камъка и пропълзя до револвера. Насочи го към вълка и стреля. Уцели ли? Не уцели ли? Не се знае. Но звярът побягна. Сърцето на ловеца като че ли спря. Не можеше да помръдне. Трябваха му няколко минути, за да се освести и да стане. Пристъпи бавно към внука си, накуцвайки.

– Защо не стреля, момче? – попита го спокойно.

Отговор не последва, но и въпросът не беше повторен.

– Натоварѝ улова в колата и ми дай пушката. Не си достоен.

Георги със сълзи и страх в очите предаде оръжието на дядо си и почна да товари.

                                                                                 ***

– Какво си направил? – бяха първите думи на дядо Стойо, когато разбра за случката, щом се прибраха у дома.

– Не можах да стрелям. Стоях и гледах – призна момчето. – Сякаш някой държеше здраво пушката и не можех да я помръдна.

Еднокракия усука мустак и се засмя:

– Същият си като дядо си, когато беше на твоите години. И ние ходехме на лов и веднъж ме нападнаха вълци. Разликата е, че бяха няколко. Той беше малък и уплашен. Тогава един вълк ми изяде целия крак. Иван дойде чак след като си тръгнаха. Бях му ядосан, но сега го разбирам.

Георги стоеше и не вярваше на чутото. Побърза да оспори:

– Та дядо ми каза, че е дошъл и те е спасил. Каза, че е застрелял вълка, че е бил смел и не се е поколебал.

Дядо Стойо още повече се засмя:

– Нищо подобно!

– Но тогава защо ме е излъгал?

– Защо не? Той иска да знаеш какво трябва да правиш, а не той какво е правил. Всеки допуска грешки, от които се срамува и иска да скрие, човешко е.

– А защо ме упреква, щом и той е направил същото, а даже и лъже за него.

– За да се вдъхновиш от него и да му подражаваш. Разбираш ли ме?

– Да – каза тихо Георги, но затвореше ли очи, виждаше вълка. Дивият звяр сякаш го пронизваше с поглед. Очите му говореха и това, което се четеше в тях, не се харесваше на момчето. Нямаше да се хареса и на дядо му.

Далия Делянова Беева, 11 г.,

СУ 144 „Народни будители“

гр. София

(разказ по действителен случай)

Публиката тръпнеше в очакване.  Трикратната шампионка Катрин потупа верния си кон Аксел, преди да излезе на старта. Тя не погледна назад, уверена в себе си.  Зннаеше, че приятелят й няма да я предаде и този път.

Щом излезе на плаца, зрителите започнаха бурно да ръкопляскат. Обявиха имената на състезателите.  Катрин се приготви, зае позиция и в мига, в който  се чу камбаната, Аксел се стрелна към първото препятствие. Със същата лекота и увереност двамата заедно успешно минаха десетте препятствия с най-доброто време досега. Сред петдесет други участници, Аксел и Катрин отново спечелиха купата. Тя нямаше и съмнение, че може да се случи нещо друго. Някои от ездачите дойдоха да я поздравят, като хвърляха поглед към купата с едва забележима завист.

Започна награждаването. Кати харесваше тържествената музика и церемонията.  Днес тази музика сякаш бе само за нея и коня й. Шампионката разкопча каската си, оставяйки вятърът да развява русолявата й коса. Пъстрите й очи препускаха между публиката, журито и състезателите. Тя не знаеше, че това бе последното й състезание с Аксел!  Когато Катрин се приближи с усмивка на лице и медал в ръката към него, той изцвили победоносно, изпъвайки светлокафявата си шия. Слънцето го огряваше  и придаваше различни нюанси на канеления му цвят. Катрин повдигна перчема му, за да погали бялата звезда на челото му и го целуна, а той присви уши назад по навик и захапа косата й игриво.

А ето го сега! Безсилен, легнал присвит на тревата, слаб и изнемощял! Ребрата му се брояха, не се хранеше добре месеци наред. Предните му крака бяха схванати. Катрин умолително му подаваше моркови, но той не изпитваше особен интерес дори към тях.

Милото конче бе ухапано от кърлеж, който за нещастие го зарази с лаймска болест! Бащата на Катрин разбра това, чак когато предният му крак се схвана! Какво нещастие за един състезателен кон като Аксел!

Другите коне в базата тичаха весело. Идваха различни деца да яздят и понякога питаха защо това конче лежи. Аксел поглеждаше към тях отстрани, със завист, отпуснал се вяло на тревата. Щом чуеше тропот на копита, му идеше да скочи и да галопира, но нямаше сили, дори да стои прав за дълго. Усещаше студения полъх на вятъра. Долавяше песента на природата. Чуваше как листата шумолят,  ромоленето на близката река и чуруликането на птиците, а не можеше да се порадва на всичко това.

Бащата на Катрин, който беше и неин треньор, Мирослав, направи всичко възможно, за да го излекува, но не вярваше, че ще се оправи.

Един ден той извика най-добрия ветеринар, когото познаваше. Докторът прегледа внимателно Аксел, поклати глава и каза:

– Няма да може да се състезава никога повече! По-добре го продай за луканка.

Миро кръстоса ръце, наистина замислен, ужасен от тази мисъл. Та той беше най-добрият му кон! А Катрин не можеше да скрие сълзите си, всеки път когато го погледнеше.

– Ще го оставя да си почине и ще видим.

– Цяла година да не се тренира. – препоръча докторът.

Аксел бе сам в конюшнята, притиснат между четири стени. Другите коне бяха по-често навън в ограждението. Сламата, оставена за него често стоеше непокътната. Понякога, надигаше болезнено главата си да види какво се случва около него.

Ежедневието му не бе много разнообразно. Липсваха му скоковете, които бе правил толкова нависоко, а сега бе снижен до земята.

След дългата почивка, Миро реши, че ако остави кончето така, то още повече ще се обездвижи и затова започна да го тренира. Катрин потискаше мечтата си, той отново да се възстанови някой ден, за да не се разочарова. Но дори и никога да не се върнеше като състезателен кон, тя бе готова да се грижи за него. Беше достатъчно, че е жив.

 Медувременно Мирослав планираше да купи нов кон на дъщеря си, за да не се съсипе състезателната й кариера. Той имаше и други превъзходни коне, но най-успешно се състезаваха с Аксел. Много скоро намери чудесна кобила, представяла се на световни шампионати, печелила злато и купи – Лорелай от Англия. Да, щеше да излезе скъпо, но си заслужаваше. Колебаеше се само, защото това означаваше да се откаже от мечтата Аксел да се възстанови. Означаваше да го замени и предаде. Но въпреки съмненията и колебанието, той купи Лорелай.

Катрин започна да тренира с новата си кобила, но не беше готова да остави Аксел. За да не се обездвижи, двамата с Миро вкараваха  Аксел в ограждението, като провеждаха леки тренировки без ездач. След всяка следваща стъпка болката му се усилваше, но той не искаше да се откаже и куцайки продължаваше да тича в тръс. Хората, които преди бяха гледали със завист тренировките, питайки дали конят се продава, сега гледаха надменно и се чудеха къде е отишъл състезателният кон. Но въпреки неободбрението на всички, Аксел продължи да тренира и един ден чудото се случи! Все още не беше старият шампион, но стана игрив, подвижен и куцането значително намаля.

Катрин взе решение. Тя искаше да се състезава и с двата коня. Дори да не спечелеше злато с Аксел, нямаше значение. Той щеше отново да бъде с нея и да усети тръпката от състезанието.

Сред публиката се надигна смут. Цяла една година не бяха виждали победителя. Треньорите на другите състезатели се подхилкваха подигравателно, като си казваха: „Този ли кон ще спечели? Та той не можеше да помръдне, последно като видяхме, победата ни е в кърпа вързана!“.

Най-накрая дойде редът на Аксел. Той започна прескачане на препяствия от  90 см с много добро време и чисти скокове, но бутна петото препятствие и получи 4 наказателни точки, като времето за десетте претяствия беше 60 секунди. Катрин въздъхна, но не се натъжи или ядоса. Все пак останалите скокове бяха съвършени, а имаше и още 4 старта в два поредни дни с Лорелай и Аксел. Тепърва предстояха по-високите препятствия. Катрин имаше амбицията скоро да премине от състезания за деца към професионалистите, защото скоро навърши тринадесет години. Беше изключително важно как ще се представи.

Следобеда й провървя. Всички бяха възхитени от Лорелай. С лекота преодоляваше препятствия над 100 см. Кати  успя да вземе купата на шампионата.

На следващия ден, след първия страт, пуснаха пръскачките. Светлината се пречупваше в капките вода, които понякога достигаха до публиката и децата им се радваха, като се опитваха да ги уловят с уста. Небето синееше, а белите пухкави облачета, подобни на захарен памук, с едва забележимо движение, плаваха на юг. Цветенцата нежно помръдваха, а вятърът разнасяше сладникавото им ухание.

В почивката някои се разхождаха, други хапваха, а трети си шушкаха, че Аксел няма да успее и в този ден да се добере до злато: „Злато ли, та той и бронз няма да спечели! Виж, с Лорелай трябва да се внимава. Силна конкуренция е. Все пак тя се е състезавала на световно ниво. Мирослав има страшен нюх.“

Катрин поведе Аксел, леко несигурна. Всички страхове и надежди се сляха в бясното туптене на сърцето й.

И както започна тази история, така и завърши – със звука на камбаната.

Конят изпръхтя, краката му не стъпваха на земята, все едно танцуваше върху облак. Днес те двамата – ездач и кон бяха като падаща звезда – красива и бърза, но я виждаш за миг и само споменът остава след нея.

Сигурно можете да си представите какво се случва нататък. Те взеха купата с най-доброто време. Аксел надмина дори Лорелай! Конят, на когото всички  даваха не повече от ден живот, не само се вдигна на крака, но и спечели. Явно, ако ти е писано да си победител, няма кой да те спре!

Александра Николаева Найденова, 14 години;

СУ „Отец Паисий“

гр. Кърджали

С лятото настъпва и най-големият ми кошмар – цялото семейство на море. Този ужас се случва сравнително често за мое съжаление – всеки юли месец. Абсолютно всички – деца, родители, лели, чичовци, баби и дядовци се качваме в голямата кола и хайде към морето. (можете да си представите кола, пълна с клоуни като в цирка). Стигането до хотела е мъчително, но някак си престоят и стягането на багажа го надминават в класацията на моя лист със страхове. Над страха ми от тъмното и паяци например е страха, когато мама попита „Сигурна ли си, че взе всичко?“. В главата ми започва премисляне на всяко едно нещо, което съм прибрала. Отговарям с гордо кимване, макар че със сигурност някои важни вещи ще останат забравени тук и ще си спестят цялото изживяване. Ако мама се сети за нещо в последния момент, то ще бъде прилежно пъхнато в найлонова торбичка, която ще затрудни баща ми после с прибирането.

Следваща стъпка е подреждане на багажа в колата. Голям стрес. Жените търчат, носят торбички, за които отдавна няма място. Ако някой им обясни, че няма вече къде да се прибира, те ще измрънкат и ще обвинят създателите на автомобилите за малките багажници. Мъжете пръхтят, мрънкат и се ядосват. Децата стоим в колата и гледаме целия сеир с пакет царевични пръчки. След около час и половина размятане, пот, нерви и сълзи вече всички се настаняват в колата и потегляме към Черноморието. Ако имаш късмет се настаняваш удобно, заспиваш и си спестяваш певческото изпълнение на баба и леля, когато пуснат песента „ Ах, морето!“. Ако ли не, честито! Намираш се в същата ситуация като мен. Стоиш втренчен в една точка и се молиш това мъчение да свърши по-бързо. И това се изтърпява. Гледам отчаяно през прозореца на колата. Слушам не чак толкова милите изрази от чичовата уста да летят по чужденците. Малките деца реват като тате успешно подминава ресторантите за бързо хранене пред невярващите им предадени очички. И на мен ми идва да се разплача, когато чувам „И замирисва на море“. Мама и леля подхващат тема за тиквички по гръцки, а аз просто се чудя как попаднах сред такива хора.

            След като преминах и през това изпитание, подложено ми от живота се озовавам в асансьора на хотела с две плажни чанти прехвърлени през главата ми и куфар за влачене. Поглеждам сестра си и ме хваща яд, че не мога да изкарам телефона си и да снимам как е накичена като коледно дърво. Аз сигурно изглеждам не по-малко нелепо. Щом отворих вратата на стаята първата ми мисъл е да се хвърля на леглото, но аз вече си знам урока и някак си се въздържам. Малкият ми братовчед обаче, неопитен и глуповат, го направи. С обувките си. На белия чаршаф.  Усещам ги преди даже да са влезли в стаята. Леля и баба влитат, сякаш допирът на мръсните му сандали и хотелското легло изпратиха сигнал през чиповете в мозъците им и се започна. Дълга реч, обясняваща защо никога няма да имаме хубави неща. Използвам този момент да се измъкна и да се разходя около хотела. Стигам до рецепцията, виждам тате и чичо и забързвам крачка. Няма шанс за измъкване вече. Чао, чао, усамотение!

-Ще ходим ли на плаж?  – веселото гласче на тате ме накара да се обърна и да се усмихна насила.

Последното, което искам да правя сега е да отида на плаж. Но и това се случи. След час се намираме на пясъка и гледам как сестра ми си пише името и вълните и го изтриват. Затварям очи и се изпъвам на хавлията. Мисля, че бях задрямала, когато „ангелски“ глас ме събуди. Ставам и се оглеждам. Никой не реагира. Може ли да ми се е причуло? Когато ангелите повтарят словото си съм убедена, че не ми се причува. Двама мъже с тен, дали целогодишен или сезонен е без значение, мъкнат голяма хладилна чанта. Облечени са с бели тениски с надпис „Царевичката ни яко пари!“ и под надписа принтиран кочан царевица. Душата ми се стопля и то не от слънцето. Убеждавам баща ми и изкупуваме царевичката на моите спасители от този ад.

След като хапнахме обилно, по стар български обичай, аз и чичо заспиваме ненамазани на пясъка. Той постоянно се буди и заплашително сумти на неразбиращите чужденци, които сякаш нарочно си правят пясъчни дюни върху него. Вечерта той беше алено червен и леля му се караше, но аз някак си се опазих. Гърбът ми е доста по-черен, но ще изравня тена със същия метод утре.

Нещо, което не бих пожелала дори на онова отвратително момиче, което ненавиждам от другия клас, е прибиране от плаж. Размятане на плажни чанти, пъшкане от изгорелите, толкова много труд и стрес. Имам пясък навсякъде, капчици пот се спускат като водопад от челото ми.

Вечерта също е страшна. Баба и най-малкият ми братовчед се карат. Нещо, което никога не бих предвидила. Та той е нейният любимец, така глезен и обгрижван. Причина за спора е, че дребосъкът е изтощен от яденето на пилешка супа всеки ден и иска да яде  кебапчета от скарата на дядо. А пък дядо реши, че иска да се разхождаме по Стария Несебър и че не му се занимава сега със скарата. Затова мама, като един истински умиротворител, предложи да седнем на заведение в Несебър. Качихме се на двуетажния автобус, без да пропуснем да си направим хиляда снимки там. На всичките приличах на дърво с най-буйната корона. Не можеш да видиш очите или която и да е част от лицето ми заради косата. Клоните от дърветата ме удряха в лицето, ръката ми с телефона трепереше. Леля ме помоли не особено търпеливо да я отбележа във Фейсбук. Сега като се замисля не знам как изобщо се върнах жива и с всичкия си след тази „почивка“.

Направихме дълга разходка из Стария Несебър и седнахме в едно доста добре изглеждащо заведение. Имаше един недостатък – огромният телевизор с футболния мач пред нашата маса и феновете около него. Не бях виждала дядо толкова… как да се каже – подвижен. „Нашите“, както тате ги нарече, вкараха и дядо рязко стана и разтресе масата. След това маскира този прилив на енергия с покашляне и седна.

Изтраях всичко това за цяла седмица! Такова геройство! Сега ще се наслаждавам на живота си до другия юли месец.

Виктория Цвяткова Карамихова, 9 години

41 ОУ „Райна Княгиня“

гр. Пловдив

Така, като започват всички приказки имало едно време едно момиченце на име Теди. Тя била мило , добро и послушно дете и живеела с родителите си в най-бедния квартал на града. Къщата им била стара и полусрутена, нямали много пари и затова родителите й работели до късно вечер.

Бащата работел в една голяма фирма за детски играчки, но не можел да си позволи да купи от тях на своята дъщеря.Майката по цял ден вършела домакинска работа в други домове на богати хора.

Днес Теди имала рожден ден. Нямала приятели, които да покани, затова щяла да отиде в парка и да поиграе там цял ден.И понеже нямали пари за нови дрехи, играчки и тоалети,нито за шарена рокля, й дали пари ,за да си купи едно парче торта от близката сладкарница. Ах как си мечтаела тя за торта! Всеки ден, когато минавала оттам гледала разноцветните торти на витрината- розови, със сметанов крем, с шоколадови перлички, с цветна захар  и ягоди. Толкова й се ядяло,че очите й се пълнели със сълзи.

Затова на рождения си ден отишла в парка. Люляла се безкрайно на люлките, пързаляла се дълго на пързалката и времето неусетно минало. Почти се стъмнило и Теди хукнала към сладкарницата за парчето торта. Най-после! Като пристигнала там и влязла, усетила стахотния аромат.

Избрала си най-голямото парче – със сметана, шоколадов сироп и ягоди. Парчето изглеждало като красива принцеса с шарена рокля. Поръчала я и бръкнала в джоба си и………….. изведнъж разбрала, че парите й ги няма. Помислила, че вероятно ги е изгубила в парка.

„Ами сега какво ще правя?“- помислила си Теди. Очите й се напълнили със сълзи и те бавно започнали да се стичат по детското лице. Не знаела какво да прави, нямало как да обясни и единственото ,което направила е да се обърне и с наведена глава да тръгне към къщи. Край! Рожденият ден се счупил на парчета – големи и твърди като стъкло!

В томи момент усетила една топла ръка, която я погалила по главата. Обърнала се- зад нея стояла една странна жена- нито стара, нито млада, нито богато облечена, със странни дрехи като извадени от някоя приказка. Никъде не била виждала такава жена, все едно не била от този град или от този свят. Очите й гледали право в Теди и сигурно всичко знаела за нея! Изведнъж се почувствала много, много спокойна, сълзите й спрели. Жената я попитала само едно нещо – коя й е любимата торта.

Очите на Теди греели от радост. Тортата била даже по-вкусна, отколкото си мислела. Толкова била благодарна на жената, искала да й каже, но устата й била пълна с вкусната торта. Значи има на света добри хора, които раздават любов и щастие! Значи такъв е вкуса на щастието!

Теди се прибрала в къщи и разказала всичко на родителите си, но те вече знаели за това. Откъде ли? Само я погалили по главата с топла ръка. И се усмихвали широко.

Оттгогава Теди влизала в сладкарницата всеки ден, просто така, да погледа тортите, но продавачката без да казва нито една дума слагала пред нея същото парче торта като онзи път и я  погалвала по главата с топла ръка. Откъде знаела?

Теди започнала да вярва в чудесата и в доброто. А на тези възрастни хора, които не вярват и мислят,че е глупаво, нека да  отидат в онази сладкарница в най-бедния квартал и да си поръчат от онази вкусна торта със сметана,с шоколадов сироп и ягоди.  Сигурно ще се почувстват като Теди.

Ето това е вкусът на любовта! И на щастието!

Автор: Теодор Козлуджов, 9 години

Училище: ОУ „Княз Александър I“, гр. Пловдив

Живял някога един котарак в къщата на неговия стопанин. Котаракът бил много стар и безполезен. Един ден стопанинът решил да се отърве от него. Котаракът знаел това и побързал да избяга надалеч. Той от малък искал да стане музикант, сложил си чифт чизми и напуснал къщата. Тръгнал към Бремен.

Вървял и по пътя си срещнал Червената шапчица, която била много красива и усмихната. Попитал я:

– Ще дойдеш ли с мен в Бремен да станем музиканти?

– Не мога, защото ще ходя при дядо на вадим ряпа.

Котаракът продължил пътя си. Изведнъж видял една голяма ръкавица, в която нещо шавало. От ръкавицата скочили магаре и куче. Котаракът им казал накъде се е запътил и те се съгласили да продължат с него, защото били готови за нови приключения. Вървели дълго и стигнали до голяма поляна. Там видели дърво с много ябълки, една от които била златна. Точно до дървото един момък се борил с триглава ламя. Тримата приятели се притекли на помощ и всички заедно победили ламята. В знак на благодарност момъкът подарил един остър меч на котарака. Уморени от дългия път те спрели до едно езеро и заспали. Когато се събудили, видели едно грозно пате. То казало:

– Може ли да дойда с Вас, защото никой тук не ме иска?

– Да, може. Ние сме се запътили към град Бремен да станем музиканти. Патето много се зарадвало, че е намерило нови приятели и продължило с тях.

Както вървели към Бремен ги пресрещнало едно малко козленце, което било със сълзи в очите. Притеснено казало:

– Един вълк изяде моите шест братчета. Може ли да ми помогнете да ги спася?

– Да, може. Заведи ни при вълка.

Козленцето им показало вълка, който спял дълбоко на поляната. Котаракът разпорил корема на вълка с меча, който му дал момъкът. От корема излезли шестте козленца, но и една баба. Козленцата благодарили и се върнали в дома си живи и здрави. А бабата казала:

– Да сте виждали моята внучка с червена шапчица, която трябваше да дойде вкъщи да вадим ряпа? Забави се и аз тръгнах да я търся и тогава вълкът ме изяде.

– Видях я вчера да отива при дядо си да вади ряпа. Вече е стигнала.

– Благодаря, че ми каза.

И в знак на благодарност бабата дала една вълшебна лампа на котарака, магарето, кучето и патето. Тя била златна с червени рубини. Четиримата приятели побързали да потъркат лампата. Изведнъж рубините заблестяли и от нея излязъл дух. Той казал:

– Кажете ми едно ваше желание и аз ще го изпълня.

И всички в един глас извикали:

– Искаме нашите любими музикални инструменти!

Духът им ги дал и те били много щастливи. Оттогава всяка нощ в Бремен свирили хубави песни пред голямата тълпа хора.

Там било и едно малко момченце, което всяка вечер ги слушало, не отделяло очи и от лампата, която блестяла до тях. Веднъж то се осмелило и попитало музикатите дали може да пипне лампата. Котаракът взел лампата и я подал на момчето.

– Вземи я! Тя вече изпълни нашето желание.

В момента аз държа тази лампа и моето голямо желание е да стана шампион по тенис!