Братя Мормареви

Януарският вятър свистеше около училище №23 като ядосан призрак. Ледените му пръсти се промъкваха през процепите на прозорците и караха децата да се свиват в якетата си. Беше голямото междучасие — любимото време за всички, освен за Борко. Докато останалите ученици се блъскаха около лавката и крещяха из коридорите, той искаше само тишина. Истинска, дълбока, плътна тишина.

С премръзнали ръце и вечно развързани връзки, Борко пое по дългия, студен коридор към библиотеката. Тя беше неговото скривалище, неговото пристанище в океана от шум. Борко отвори старата дървена врата, която изскърца като стара кост. Вътре беше топло, полутъмно и ухаеше на прах, мастило и стари истории.

— Здравей, Борко — поздрави тихо госпожа Тонева – библиотекарката с коса като сива вълна.

— Здравейте… може ли да остана малко?

— Разбира се. Само внимавай с книгите. Не всичко, което е написано, трябва да се чете.

Сърцето му трепна, но той кимна и се отправи към дъното на библиотеката, където прашни рафтове се извисяваха като забравени кули. Погледът му попадна на една особена лавица — по-тъмна, по-тиха, сякаш поглъщаше светлината. Борко протегна ръка към една стара енциклопедия, когато нещо щракна.

Рафтът бавно се отмести встрани, откривайки тесен проход, обвит в мрак и тайнственост.

— Страхотно… — прошепна Борко и направи крачка напред, въпреки ледения страх, който го полазваше по гърба.

Минаваше през тунел, чийто стени шепнеха — не слова, а сенки на думи. Светлина се мержелееше напред. Когато най-сетне излезе, очите му се разшириха от изумление.

Озова се в огромна зала — библиотека без край, с тавани, които се губеха в мъгла, и рафтове, които се движеха като живи. Книгите се отваряха сами, страниците им се разгръщаха във въздуха, от тях изскачаха образи — рицари, вълшебници, дракони, шпиони и феи, създадени от думи и мастило.

— Какво… къде съм? — издиша Борко.

— В Библиотечния свят — прозвуча глас зад него.

Обърна се рязко. Малко същество стоеше там — с тяло от сгънати листа, очи като увеличителни стъкла и глас като прошепнато заклинание.

— Аз съм Папирус. Това е свят само за истинските читатели. Но запомни едно: никога не пипай червената книга.

Борко кимна. Все още зашеметен, той се потопи в чудото на живите книги. Видя как Пипи Дългото чорапче лети на метла, как Анастасия се кара с Д’Артанян за честта, как Малкият принц разговаря със звезда.

Но нещо го влечеше към дъното на залата, където самотна на златен постамент, стоеше червената книга.

Кожената ѝ корица беше като засъхнала кръв. Златните букви пулсираха. Тя го гледаше — или поне така му се струваше.

— Не я пипай — изсъска Папирус. — Това е Книгата на Забранените Истории. Там са събрани разкази, които променят реалността. И ако я отвориш…

Борко стоеше пред червената книга, вълнението му растеше, а сърцето му биеше учестено. Папирус го наблюдаваше с тревога, но Борко не можеше да се откъсне от магнетичната ѝ привлекателност. В съзнанието му се въртяха образи на невероятни приключения и безброй истории.

“Какво ли има вътре?” — мислеше си той. Спомни си как другите деца разказваха за книги, които променят всичко. Мислите му бяха разединени, а любопитството го притискаше като тежък камък.

В един миг, когато Папирус се обърна, Борко не устоя на изкушението. Ръката му се изтегли сама към корицата, а сърцето му заби още по-силно. Страхът и вълнението се сляха в един момент на безпокойство.

“Не я пипай,” — повтори си той, но гласът на Папирус звучеше все по-далечен. Върху корицата златните букви сякаш му шептяха тайни, обещаващи чудеса.

И с един бърз жест, той я отвори.

Но думите му заглъхнаха в далечината. Борко не мислеше. Беше като омагьосан. Стъпките му сами го отведоха до книгата. Ръката му потрепери. Пръстите докоснаха корицата.

И всичко експлодира.

Свят от черен вятър и крещящи думи го погълна. Букви се въртяха около него като ураган. Книгите пищяха. Образите се разкъсваха. Рицарите падаха, магиите се разпадаха, страниците горяха.

— Ти я освободи! — изпищя Папирус. — Тя ще напише твоя край!

— Не! — извика Борко. — Сгреших!

С последни сили той затръшна червената книга. Тя изкрещя. Не с глас, а с ужас, който прониза въздуха. Всичко около него започна да се руши.

И тогава… тъмнината го погълна.

…

Събуди се по очи на пода в библиотеката. Беше сам. Дишаше тежко. Госпожа Тонева го гледаше слисано.

— Борко? Добре ли си?

Той се изправи. Погледна към рафта. Червената книга я нямаше.

Но няколко думи бяха изписани с мастило на ръката му:

“Историята никога не свършва. Само сменя страницата.”

Оттогава Борко често ходеше в библиотеката. Но никога повече не се приближаваше до онзи тъмен рафт.

И никога не забрави какво може да се случи, когато една история оживее… и те избере за герой.

Петромира Цонева, 13г.
СУ ,,Сава Доброплодни”
Шумен

Баба ми имаше една стара метална кутия с копчета. Разноцветни, различни по форма и големина – от палта, ризи, дори от военната куртка на дядо. Когато бях малък, ги наричах “вълшебните копчета”.

Един дъждовен следобед, докато бях на гости у баба, отново извадих кутията. Започнах да ги редя на масата – като армии, като планети, като хора. Изведнъж едно малко синьо копче се изтъркули и спря пред баба.

– Това беше от роклята ми на бала – усмихна се тя. – Бях на 17. Облякох я сама, защото нямах пари за нова. Но се чувствах красива. Дядо ти ме покани на танц.

Замълчах. Никога не бях чувал баба да говори така. После тя хвана едно златисто копче.

– А това е от ризата му, когато се върна от казармата. Цяла нощ го чаках на гарата…

Всяко копче беше спомен. История. Частица от времето, която никога не се връща, но живее в нас.

Когато баба си отиде, кутията остана. Днес стои на моето бюро. Когато ми е трудно, я отварям. Не за да намеря копче, а за да си спомня какво е важно – любовта, паметта, хората, които сме били.

Понякога най-големите съкровища се крият в най-обикновени неща. Като кутия с копчета.

Петя Тодорова Димитрова, 14 г.
СУ „Георги Бенковски“
Бургас

В квартала, зад гарата животът не струваше много – по-малко от счупено стъкло. Бетонни блокове, обрасли с графити и ръжда. Магазините затваряха рано, не заради липса на клиенти, а заради страх. Деца не играеха по улиците – родителите ги държаха вътре, защото отвън се скитаха повече сенки, отколкото хора.

Стефан беше на петдесет и три, с лице, издраскано от годините, и очи, в които не беше останало място за илюзии. Работеше като пазач в склад за резервни части, където никой не питаше какво се складира, стига да си мълчиш. Понякога вземаше пари „под масата“, за да си затвори очите, или просто гледаше в другата посока. Беше научил, че в този свят оцеляват онези, които не питат прекалено много, които мълчат, навели глава и приели суровата действителност. Нямаше сили да се бори срещу неправдата. А и не беше в негов стил. Примирието беше станало неговата реалност.

Една вечер, докато крачеше бавно към панелната си клетка, мина покрай стара лампа, която светеше със странна, треперлива светлина. Под нея седеше момиче с мръсно палто, скъсани маратонки и в ръце – дървена кутия, пълна с ръчно направени фигурки от тел и хартия.

– Искаш ли една? – попита тя, без да вдига очи.

Стефан се засмя горчиво. – Какво ще правя с това, бе, момиче? Да си украся отчета за подкупи?

– Не, но може да ти подскаже какво още ти е останало. – отвърна тя, този път вдигайки поглед.

Очите ѝ не бяха пълни със страх или нужда. Бяха чисти, като на дете, което още вярва, че светът може да бъде оправен, стига някой да започне. Мъжът замръзна. Той усети този поглед в душата си. Нещо в него, отдавна заровено под пластове цинизъм и срам, се размърда. Бръкна в джоба си и извади две намачкани банкноти. Взе фигурка – малка птица с разперени криле.

На следващата вечер пак срещна детето там. И по – следващата също. Тя му разказваше истории, а той… слушаше. Понякога ѝ носеше чай. Друг път – нова макара тел, хартия или лепило. Никога не питаше откъде е, защо е сама, нито колко дълго ще остане. Просто беше там. Някои истории остават завинаги неразказани.

С времето, неусетно, нещо започна да се променя. Стефан започна да говори по – меко с колегите. Един ден отказа подкуп. Останалите в склада го изгледаха странно. Той сви рамене и продължи работата си. Усещаше нещо ново в тялото си, непознато. Но умът му не го отхвърли, дори да не го разбираше.

А момичето… просто изчезна една сутрин. Но под лампата беше оставила една последна фигурка – малко човече с криле от хартия и бележка:
„ Вече можеш да летиш. Просто трябва да поискаш.“

Стефан я сложи на нощното си шкафче.

А лампата под която се срещнаха – тя никога повече не изгасна.

Патрисия Вацева, 14 г.
ПМГ „К.Величков“
Пазарджик

Имаше едно малко селце, закътано между зелени хълмове и река, която пееше ден и нощ като приспивна песен. Хората в това село живееха скромно – от земята, от животните и от ръцете си. Там животът вървеше бавно, но истински. Всичко се знаеше – кой кого обича, кой е добър и кой крие нещо зад усмивката си.

В това село живееше момиче на име Мария. Тя беше бедна, няма и различна. От дете не можеше да говори. Майка ѝ казваше, че гласът ѝ е останал при звездите, когато се е раждала. Другите деца понякога я подиграваха, понякога я избягваха. Но с времето хората започнаха да я забелязват по друг начин. Не защото беше гласна, а точно защото беше тиха. В мълчанието ѝ имаше нещо, което не можеш да обясниш с думи.

Мария имаше особено хоби – рисуваше. Не на платно, не с бои, а върху речни камъни. Всеки ден слизаше до реката, сядаше на сянка и започваше да рисува с въглен. Камъните ѝ оживяваха – с дървета, птици, очи, сърца, дори сълзи. Никой не ѝ беше учител. Всичко идваше отвътре.

Един ден, когато в селото се провеждаше седмичният пазар, Мария подреди малка дървена щайга до църковната ограда. В нея постави около двайсет камъчета, всяко с различна рисунка. До тях – ръкописна бележка:

“Вземи едно, ако сърцето ти има нужда от тишина.”

Селяните се спираха любопитно. Първи се приближи старата баба Велика – отдавна сама, винаги мълчалива. Избра си камъче с нарисувано сърце и дете вътре. Стисна го до гърдите си и си тръгна без да каже дума. След нея дойде Данчо ковача, груб човек, който често се караше с всички. Той избра камък с нарисувано дърво и луна. Няколко дни след това го видяха как седи на пейка и гледа залеза. За първи път без да пуши, без да ругае.

Скоро за камъчетата на Мария започнаха да идват хора от съседните села. Не питаха колко струват, нито защо са тук. Виждаха я – тиха, крехка, с очи, пълни с топлина – и разбираха: тя дава нещо, което не се купува. Нещо, което нито злато, нито думи могат да изразят.

Старият отец Никола започна да говори за нея в неделните си проповеди:

– Хората търсят дарби – сила, знание, реч, пари. Но има една дарба, която идва направо от Бога – хубостта на душата. Такава хубост не остарява, не се променя, не избледнява. Мария няма глас, но има нещо повече – способността да лекува. Не с думи, а със сърце.

С времето всички в селото започнаха да я наричат не “нямата Мария”, а “Мария от реката”. В очите на хората тя не беше бедна, не беше различна, а благословена. Дори най-заклетите скептици признаха, че има нещо в нея, което не се вижда, а се усеща.

Един пътник, монах от манастир далеч на юг, дойде и се спря пред Мария. Тя му подаде камъче с ангел, без да го гледа. Той го взе, целуна го и каза тихо:

– Бог дарява хората с много – ум, сила, знание… Но ти си от малцината, на които е дал най-голямото – хубостта, която излиза от душата и влиза в чуждите.

Мария се усмихна. Нямаше нужда от думи. Нямаше нужда от признания. Тя знаеше, че е получила нещо истинско, и го споделяше. Без глас. Без шум. С обич.

Ивана Върбанова, 13 г.
ОУ „Алеко Константинов“
Димитровград

Беше утро като онези, които душата усеща повече от тялото – сребриста мъгла се носеше над полето, а въздухът беше така чист, сякаш светът току-що се бе родил. Стефан седеше на пейката пред старата къща, облечен в дебелия си пуловер, а до него – малкият му внук Елио, с очи, жадни за вселени.

– Дядо, какво значи мир? – попита Елио, докато гледаше как слънцето разгръща утрото със златни пръсти.

Стефан се усмихна. В тази усмивка имаше тъга, спомени и мъдрост.

– Мир, момчето ми, е тишината между ударите на сърцето, когато не трепери от страх, а тупти от надежда.

– Не разбирам… – прошепна Елио. – В училище казаха, че мир е, когато няма война.

– Те не лъжат – кимна Стефан. – Но казват само половината истина. Войната не е винаги с пушки. Понякога тя е в очите на майка ти, когато плаче без да знаеш защо. Или в гласа на баща ти, когато мълчи повече от нужното. Мирът е, когато човекът до теб може да бъде слаб, без да се страхува.

Елио замълча. Замисли се. После вдигна глава:

– А децата могат ли да носят мир?

– Понякога само те могат – отвърна Стефан, като погали русите му коси. – Зашото още не са се научили как да мразят. А понякога, за съжаление, светът ги научава.

Точно тогава по пътеката мина съседката – госпожа Елиза. Очите на Елиза бяха дълбоки като кладенци, пълни с дъжд.

– Добро утро, Елиза – поздрави Стефан. – Говорим си за мира.

– Ха! – възкликна тя, почти с насмешка. – Мир? Докато има хора, които се карат за хляб и любов, той ще бъде само дума по книгите!

– А може би точно затова трябва да говорим за него – възрази Елио с неочаквана сила.

– За да не бъде само дума.

Елиза се спря. Нейните очи омекнаха. В тях се разля тишина – не онзи мрак, който те кара да се чувстваш сам, а онази тишина, в която думите намират смисъл.

– Може би си прав, хлапе. Може би мирът започва от нас – прошепна тя. – Като да подадеш ръка, когато другият е паднал, дори и да не го харесваш.

Стефан се засмя.

– Значи все пак го разбираш, Елиза.

– Всеки го разбира – отвърна тя. – Просто някои се страхуват да го признаят.

Някъде в небето прелетя гълъб – бял като обещание, лек като прошка. И ако човек слушаше внимателно, щеше да чуе как светът за миг въздъхна…между ударите на сърцето.

Ивайла Драгиева, 14 г.
СУ „Васил Левски“
гр. Ардино

В нашето училище има една личност, която – по нейни думи – не просто преподава, а изгражда бъдещето. Това не е директорът, не са известните във всички среди на спорта и науката – възпитаници, нито дори цялата образователна система. Не, това е госпожа Аксиомова.

Всеки в училище я знае.

Тя не е обикновен учител по история – тя е институция. Или поне така изглежда в своите си очи. Ако я слушаш внимателно (а тя настоява да бъде слушана много внимателно), ще разбереш, че всичко в този свят се крепи благодарение на нейното безкрайно себеотрицание, гениалност и несравнима отдаденост на професията.

Както вече споменах, госпожа Аксиомова не само преподава – тя съществува на друго ниво. В този смисъл, училището не е просто образователна институция, а нейна лична сцена, където тя е главният герой, върху кйто трябва да бъдат насочени всички прожектори.

Денят започва с тържествено ѝ влизане в класната стая. Тя не влиза –явява се излъчвайки такова едно величие, сякаш присъствието ѝ е нещо изключително и ние, недостойните ученици, трябва да бъдем благодарни, че сме удостоени с честта да я слушаме. Обикновено не започва урока веднага. Вместо това идва нейният ритуал -спира на прага, вдига глава с важно изражение и ни обхожда с очи. Следва въздишка, взор към прозореца, сякаш се свързва с едни по-висши сили, чрез които проверява дали сме достойни за присъствието ѝ. Предстои изпълнен с високомерие поглед и изчислена пауза, след която заявява:

– Ученици, днес ще направим нещо изключително важно!

Това винаги звучи така, сякаш ще подпишем мирен договор между две враждуващи държави, но в деветдесет процента от случаите се оказва, че „изключително важното“ е попълване на някаква безсмислена таблица или преговор на нещо, което вече сме учили два, три пъти.Тук идва втората пауза. Тишина. Ние, естествено, не реагираме, защото, честно казано, не сме впечатлени – присъствали сме на тези демонстрации толкова често, колкото сме чували и училищния звънец. Мълчанието ни, разбира се, не я спира. Следва любимата ѝ част – обяснението за нейната незаменимост.

– Има ученици, които буквално биха се жертвали, за да им преподавам. И знаете ли защо? Защото аз не съм просто учител. Аз създавам бъдещето. Тези ученици разбират колко е ценно знанието, което им предавам. А вие? – отново въздиша тежко и поклаща глава, сякаш сме изгубена кауза. – Вие не разбирате, но аз върша най-отговорната дейност в цялото училище! Запознавам ви с корените ви, с вашето минало! Който няма минало, няма и бъдеще! — казва госпожа Аксиомова за стохиляден път, докато попълва отсъстващите в дневника с онова изражение, с което някой би подписал Конституцията.

Следва отново познат монолог, от който завърждаваме наученото, че тя наистина не е просто учител, а всъщност е „психолог, педагог, ръководител, ментор и понякога дори майка за нас. Казва го с такова самочувствие, че човек би си помислил, че без нея, светът ще изпадне в хаос, икономиката ще се срине и човечеството ще изгуби всякаква надежда.

– Ако знаете колко отговорности имам… Директорът винаги иска моето мнение. Учителите разчитат на мен. Знам как работи системата и съм тази, която я поддържа.
А вие… вие не го оценявате. Вашето поколение не уважава истинските интелектуалци!

Тук винаги следва някаква забележка за това колко сме разглезени, как не разбираме какво е истински труд и как едно време учениците са били „съвсем различни“.

Ако някой, по погрешка или от чиста логика, попита защо тогава директорът взема решенията, тя го поглежда с търпението на светец, който просвещава невежи, и обяснява:

– Директорите идват и си отиват. Аз винаги оставам… Не ръководя, но аз поддържам реда!

Сякаш, според нея, ако един ден реши да напусне, училището ще изпадне в криза, министерството ще изпрати спешни делегации да я молят да се върне, а световната образователна общност ще загуби една от най-ярките си звезди.

Но най-любопитната ѝ теза е, че не учениците правят училището елитно – тя го прави такова.

– Родителите не записват децата си тук просто заради репутацията на училището. Те записват децата си заради моето име! Аз създавам елита!

И тук вече става неудържимо. Според госпожа Аксиомова тя наистина е не просто учител – тя моделира умовете на бъдещите лидери, изгражда световни мислители и формира самата интелигенция на нацията.

Това явно е моментът, в който трябва да кимаме одобрително, за да не се стигне до петнадесетминутно изброяване на всички административни тежести, които носи на раменете си като модерен Атлас.

Когато реално стигнем до учебния материал, ако изобщо това се случи, по-голямата част от часа вече е минала. Но важното е, че сме получили най-ценния урок: госпожа Аксиомова е най-значимият човек, когото някога ще срещнем! Това можем дори да го запишем в тетрадките си с червен химикал. Двойно подчертано!

Звънецът бие. Госпожа Аксиомова въздъхва тежко, поглежда ни със смесица от разочарование и неоценено величие и казва:

– Ех… А другите класове биха дали всичко за още един урок с мен, ама вие…

Фая Вескова Гератлиева, 14 г.
ОДК “Св. Иван Рилски”
Клуб “Светлини сред сенките”
Казанлък

Веднъж моето коте ми измяука, че един път неговия гръцки братовчед Никита му бил разказвал как, докато се разхождал по гръцките улички, видял куче, което носело в уста книга, с котка на корицата.На него му станало интересно и извадил от близката кофа изхвърлен кокал, подмамил кучето, то оставило книгата и си отишло.Никита разтворил книгата.Вътре имало куп митове и легенди от гръцко-котешката митология.Никита започнал да чете.В първата се разказвало за два бога – единият се казвал Мяу, другият Мър, а имало и една богиня на име Хърр.Те създали котешкия свят, а след това започнали да го управляват.Живеели на най-високото дърво в цяла Гърция – гигантска секвоя.

Но …изведнъж кучето се върнало за още кокали, а клетия Никита се оказал сам и безпомощен…обаче се сетил за храбрите си предци-като същински котешки Атлас вдигнал косматия звяр над главата си и дълго го държал във въздуха…Е нищо, че бил пинчер, де….

Тръгваш ли вече?! Май вашите те викат…Заминавате на море в Гърция ли? Е, хайде, Чао, другия път ще ти я кажа – следващата легенда – от гръцко-котешката митология…

Ема Момчева,12 години
112 ОУ „Стоян Заимов“
София

Лято е. Топло, уханно, ваканционно. В Несебър всички хора са весели, понеже са на почивка. Митко, Владко и Светла бяха тук и миналото лято, но сега вече всичко им е близко като стар познайник. Скитаха се из Стария град, разглеждаха крепости и магазинчета, картинни галерии и сувенири. Една вечер родителите им ги заведоха в лятното кино и там гледаха филма „Скелетът и компасът“, който ги впечатли дотолкова, че решиха да търсят съкровища тук, в Несебър.

– Не може да е нямало пирати, щом има пристанище – убедено заяви Владко. – А където има пирати, има и скрити съкровища.
– Нямаме никаква карта! – възпротиви се Светла. – Къде ще го търсим това съкровище?
– Дайте да почнем от пещерата покрай плажа, където бяхме сутринта – предложи Митко.

Речено – сторено. Още на следващия ден следобед Митко взе фенерчето на баща си, Владко изпроси от хазяйката една мотичка, защото може би щеше да им се наложи да копаят, а Светла, кой знае защо, облече най-хубавата си рокля и си сложи капела. В пещерата беше сумрачно, чуваше се плясъкът на вълните, някак преувеличен, защото акустиката бе особена. Пещерата никак не бе голяма, затова им отне около половин час да я огледат цялата. Митко светеше с фенерчето, Владко копна с мотичката тук-таме, но отникъде не изскочи дори намек за съкровище.

– Вижте какво – каза Владко. – Тук явно нищо не е заровено. Хайде да отидем да потърсим в изоставената къща, дето е до нашата квартира. Прозорчето към мазето е отворено.

Другите двама се съгласиха, търсачите на съкровища напуснаха безславно пещерата и се отправиха към изоставената къща. Тя не беше точно изоставена, ами течеше реставрация и ремонт, но прозорчето към мазето наистина липсваше. Светла предложи да стои на пост на улицата, но тайната ѝ мотивация беше да не си изцапа роклята. Митко и Владко се вмъкнаха през прозорчето и скочиха в мазето. Осветиха с фенерчето купчина стари боклуци и влажни стени, копнаха пода тук-таме, но съкровище не откриха. Въпреки това въодушевлението не ги напускаше.

Следващото предложение бе да потърсят съкровището в старото училище, което вече не функционираше. Пристигнаха край сградата привечер, дните през юли са дълги, прецениха, че имат много време за претърсването. Вратата не беше заключена и те влязоха безпрепятствено. Откриха зарязани учебници и раници, стари накъсани географски карти и много прах. В учителската стая намериха стари дневници още от времето, когато е имало дневници, а не електронна платформа за нанасяне на оценки и отсъствия. Разгледаха ги, защото предизвикаха любопитството им. От един дневник изпадна ученическа книжка. Светла я взе внимателно и я разлисти.

– Вижте – каза тя, – от горе до долу шестици!
– Име има ли? – заинтригувано попита Митко.
– Надежда Василева Петрова, пети клас! 1960-та година! – прошепна Светла, а Владко се плесна по челото.
– Така се казва хазайката! Това да не би да е нейният бележник от пети клас?
– Много е възможно. Някой да изчисли на колко години е била в пети клас и на колко е сега…. – предложи Светла.
– Аз по математика не съм блестящ… – смотолеви Митко.
– Ако тогава е била на 12, значи сега е към 77. Става, възможно е, макар че изглежда по-млада – изчисли Светла.

Тримата занесоха бележника на хазяйката и я зяпнаха с любопитство да видят реакцията ѝ, а тя бавничко разгръщаше и разглеждаше античния бележник. И тогава те видяха едновременно усмивка на лицето ѝ и сълзи в очите ѝ.

– Мили Боже! Измина толкова време! – възкликна старата жена. – Това е моят бележник от пети клас. Нямам си никакъв спомен от училище, освен няколко снимки. Благодаря ви, деца! Как го открихте?
– Ами търсихме съкровище… – издаде Владко, а другите двама го погледнаха страшно и той млъкна.
– За мене този бележник е истинско съкровище – каза хазяйката. – Но щом се интересувате, ще ви дам една непотребна стара карта на баща ми, който беше рибар и излизаше всеки ден с лодката в морето. Тя не ми трябва, само събира прах, а на вас може да ви е интересно. Не знам какво означават рисунките по нея. Може би вие ще я разгадаете.

И след като порови по лавиците, Надежда Василева Петрова измъкна стара хартия, навита на руло, и я подаде на децата. Те веднага я разтвориха и събраха глави над нея. Имаше линии, стрелки и кръгчета, кръстчета и триъгълници, изрисувани с разноцветни моливи.

– Ехаа – възкликна Владко. – Приключението едва сега започва!

Анна-София Хюсмен Халил, 13 г.
СУ „Христо Ботев“
Сунгурларе

Всичко започва в онзи ден, в който и последният ми грам енергия си отива още преди края на последния час. Едвам се държа будна. Очите ми парят. Главата ми бучи. Градът се влачи край мен като сянка, която не иска да ме пусне.

Влизам в автобуса, пльосвам се на задната седалка и затварям очи. Само за пет минути – казвам си. Пет.

После всичко изчезва.

Когато отварям очи, нещо не е наред. Всъщност – всичко е различно. Автобусът е спрял. Прозорците вече не гледат към сиви блокове, а към… джунгла. Истинска. Жива. И невъзможна.

Слизам. Никой не ми казва нищо. Няма шофьор. Няма пътници. Само аз. И шумът на водопад някъде наблизо.

Пред мен се отваря свят, който не може да е реален – и точно затова усещам, че е. Небето е меко лилаво, изпъстрено със златни нишки светлина. Високи, гладки скали оформят естествен амфитеатър, в който се влива огромен водопад. Водата е кристално бистра и свети леко, сякаш във всяка капка живее отделно слънце.

Наоколо растат храсти с листа като коприна. Цветовете им се сменят – бавно, вълнообразно – от синьо към розово, към зелено, после обратно. Между корените им се подават гъби. Но не като онези в гората у дома – тези светят. Някои са колкото пръст, други – колкото дете. Цветовете им пулсират: тюркоазено, златно, пурпурно. Понякога издават леко, прозрачно свистене като звук от дишане.

Въздухът мирише на влага, цветя и… нещо като мед. А може би не мирише – може би го усещам направо в гърдите си.

Вървя. Не бързам. Тук няма време. Затова и не знам колко точно минава, преди да го видя.

Стои под едно дърво, което е по-високо от всичко друго наоколо. Клоните му не са зелени, а сребърни, а от тях висят цветя, приличащи на камбанки от стъкло. Той стои под тях със затворени очи.

Изглежда като момче – но не напълно. Очите му светят меко, кожата му не е нито тъмна, нито светла – а като излята от светлина. Когато ме вижда, не се стряска. Просто отваря очи и кимва.

– Здрасти – казвам по навик.

Той не отговаря, но се обръща и тръгва. И аз – без да мисля – го следвам.

Това място е безкрайно. Показва ми неща, които не мога да опиша с човешки думи. Дърво, което расте с всяка крачка. Езеро, в което отражението ми не е моето лице, а нещо, което още не съм. Цветя, които пеят, когато ги доближиш. Място, в което светлината се движи по земята като течна пътека.

Не говорим много. Всъщност, почти не говорим. Но се разбираме.

Привечер сядаме до водопада. Той пали огън – без дърва, без триене. Просто го създава. Седим от двете му страни. Топлината е мека. Мирише на портокалова кора и ванилия.

– Хванах автобуса за вкъщи – казвам, гледайки в пламъците. – Бях уморена. Не исках нищо. А сега…
– Сега си тук – казва той.
– Ами ако е сън?
– Не е.
– Но ако се събудя?

Той мълчи. Поглежда ме. А после:

– Това не е просто място. То е ключ. И ти си го отключила.
– Ключ за какво?
– За теб самата.

Мълчим. Огънят потрепва. Затварям очи. И този път не е защото съм уморена, а защото не ми трябва повече.

Когато ги отварям… всичко си е пак там – автобус, прозорци, сиво небе, шум. Същият шофьор, същата улица. Но не съм същата аз.

Поглеждам към раницата си – нещо тежи на ципа. Малка фигурка. Дървена. Топла. Лицето… неговото.

Не знам как е дошла тук. Не се и питам. Само я хващам в шепата си и слизам.

И когато вдишвам града – прах, смог, живот – усещам нещо различно.

Все едно нося джунглата вътре в себе си.

Александра Георгиева, 12г.
ОУ „ Св. Климент Охридски”
гр. Попово

Човекът, който не можел да спи

В една обикновена пролетна вечер Жеро закопча копчето на тъмно синята си пижама на жълти звездички и излезе. Всяка вечер от тридесет години насам той правеше едно и също. Около 21:00 часа възрастният мъж затваряше вратата на дома си в готовност да върши чудеса. И ги вършеше!
Той тръгваше от единия край на село Сънчовци и стигаше чак до другия, за да приспи всеки един свой съселянин. Пред всяка една къща Жеро сядаше и започваше да пее с прекрасния си глас. Тогава уморените хора се отпускаха и дори не усещаха кога и как потъват в сладки сънища. А Жеро пееше неуморно. И така цялото село всяка нощ спеше здрав и дълбок сън след тежкия труд.
Но никой не се замисляше кога спи певецът.

А той не спеше. Не защото не искаше, а защото не можеше. Така беше създаден. Будуваше денем и нощем. Вече повече от тридесет години.

Всеки ден по обяд Жеро отиваше в детската градина и приспиваше малките дечица с вълшебния си глас. Един ден обаче вместо да запее, той започнал да им разказва за живота си. Как не може да спи, как всяка вечер обикаля селото и пее, за да спят сладко селяните, как всеки ден има грижата да приспива малките деца на обяд и как прави това от толкова отдавна… Едно момиченце го слушало с голям интерес и в края на разказа му го попитало как така е възможно да не се уморява да пее денонощно и да не спи. Жеро му обяснил, че и самият той не знае. Сигурно наистина просто така е устроен – да се грижи за съня на всички хора в Сънчовци, но самият той да не спи. Не каза обаче на момиченцето, че напоследък наистина започва да се уморява…

Не му каза, защото се плашеше от това. Ами ако се умори толкова, че вече не може да обикаля и да пее, за да приспива вечер хората? Ами ако не може да идва в детската градина, как ще заспят децата? Сигурно е много хубаво човек да спи… Хората са му разказвали какво ли не за чудните картини от вълшебния свят на сънищата, но той не го познава. Ех, ако можеше поне веднъж и той като другите хора да затвори очи и да полети из този свят…

Когато същата вечер Жеро приспа всички хора в селото, той се прибра както обикновено. Но когато разтвори прозореца, за да проветри дома си, видя отдолу да стои любопитното малко момиченце, което го разпитваше в детската градина. Изведнъж то отвори уста и от нея започна да се лее вълшебна песничка. А Жеро за първи път заспа!

На следващия ден по обяд той пристигна усмихнат в детската градина, вдигна високо момиченцето, прегърна го и му каза на ухо:
– О, ти мъниче! Не знаеш всъщност колко си голяма!

Рая Янкова, 11 г.
СУ „Христо Ботев“
Козлодуй