ТРАМВАЕН РОМАНС
Пиеса в едно действие
Действащи лица:
Той
Тя
Нещо между тях
Контрольорка
Място на действието: обикновен софийски трамвай.
Александър (защото така се казваше Той):
Извинете, но имам чувството, че сме се виждали някъде и преди. Очите ви ми са странно познати – особено дясното.
Виолета (защото така се казваше Тя):
И вие ми напомняте на някого. Не бяхме ли заедно в гимназията? Аз съм Виолета, завършила съм 18-то СОУ.
Александър:
Ето къде сме се срещали – аз също! Казвам се Алекс. Извинявай, че не те познах, явно доста съм се променил.
Виолета (вяло):
И аз помня малко от ученическите си години. Единственото, което научих в училище беше, че в училище не може да се научи нищо.
Александър (уклончиво):
А поне помниш ли госпожа Шишманова, учителката по история? (Засмива се.) Тя беше по-стара от християнството, по-ужасна от Римската империя, по-грозна от Сократ и по-глупава от загубата на французите в битката при Креси.
Виолета (изумено):
За Бога! Та тя е моя майка!
Александър (опитва да се овладее):
Наистина ли? (Сериозно.) Колкото и да цедиш това, което ти казах за нея, няма да капне и капчица истина, защото всъщност…
Виолета (прекъсва го с досада):
Моля те, Алекс, оправданията са като чорапите – всеки има по няколко чифта и всичките смърдят.
Александър:
Но аз наистина уважавам госпожа Шишманова. (Насмешмиво.) Уважавам я най-вече поради безспорния факт, че няма нищо общо с госпожа Протонова, ужасната преподавателка по ужасната химия. (Подпира си главата с ръка и говори с привидно състрадателен тон.) Горката женица беше изградена изцяло от йони с отрицателен заряд, а в асиметричната й глава нямаше нищо друго освен свободни атоми кислород.
Виолета (прокашля се):
В интерес на голата истина, госпожа Менделеева е моя леля, която аз много обичам.
Александър (изненадано):
Сериозно?! (Маха отчаяно с ръце, опитвайки се да каже нещо.) И… с пълно право я обичаш, тя е наистина велика българка… (Живо.) За щастие нямаше нещастието да се познава с крайно необщителната госпожа Анормал, учителката по немски. Тази уникална старица наистина беше грозна – в лице поразително напомняше гласа на Слави Трифонов. Всеки ден се яваваше пред смаяния свят с нова прическа, но винаги изглеждаше така, като че ли се е ресала с тел за разбиване на яйца. Освен това се обличаше по такъв начин, сякаш дрехите й са били дъвкани в продължение на часове и изплюти върху нея. А преподаваше материала си толкова добре, че единственото, което научих от рядките посещения на часовете й беше, че в немския език няма достатъчно псувни. (Иронично.) А, съгласи се, Виолета, в днешно време е невъзможно да водиш цивилизован разговор със здравомислещ човек без приличен запас от псувни.
Виолета (раздразнено):
Да, да, разбира се…
Александър:
Какво, да не би госпожа Анормал да ти е баба?
Виолета:
Прабаба, всъщност.
Александър (гневно):
Питам се има ли изобщо някой в 18-то СОУ, с когото да не си роднински свързана?
Виолета (благо):
О, разбира се! Помниш ли господин Пергелов, учителят по математика? (Засмива се и отмята коса.) Главата му имаше формата на неравнобедрен трапец, очите му лежаха на средната основа, а носът му съвпадаше с центъра на вписаната в трапеца окръжност. Но зад тази отвратителна външност се криеше пълно отсъствие на здрав разум – коефициентът му на интелигентност беше колкото на бавноразвиващ се куфар. Горкичкият преподаваше материала си толкова зле, че в края на годината нивото на класа можеше да се оцени само чрез отрицателно число.
Александър (сериозно):
Наистина ли?
Виолета (убедително):
Това е точно формулираната истина. Съжалявам и най-вече мразя всекиго, който има нещо общо с господин Пергелов!
Александър (съвършено сериозно):
Той е мой баща. (Кратка пауза, през която Виолета отваря и затваря уста, опитвайки се да каже нещо, а Александър я гледа кръвнишки.)
Виолета:
Виж, повечето учени не са красавци и с това убиват всякакво желание за образованост. Но аз обожавах математиката заради господин Пергелов…
Александър (рязко):
Стига сме говорили за родителите си, темата не е никак приятна. Никой добре възпитан човек не коментира семейството си, особено пред други хора. (Развълнувано.) Да говорим за нещо друго, като например дали утре вечер си свободна…
Виолета (категорично):
Не, съжалявам. През цялата седмица нямам никакво свободно време.
Контрольорката (която е следяла разговора и изведнъж измъква от джоба си контрольорска униформа):
Билети и карти за проверка, моля! (Облича елечето си.)
Виолета (подава билета си):
Заповядайте.
Контрольорката (къса билета на Виолета и й подава едната половина. Към Александър):
А вие, млади господине?
Александър (притеснено):
Страхувам се, че не съм си купил билет.
Контрольорката (строго):
В такъв случай – глоба седем лева!
Александър (вади петдесетлевова банкнота):
Съжалявам, но аз никога не ходя с по-дребни.
Контрольорката (заеква):
Господине… но аз нямам да ви върна.
Александър (след кратък размисъл):
Е, не се безпокойте, задръжте рестото. Все пак това не е кой знае каква сума. Не съм такъв, че да издребнявам за някакви си петдесет лева!
Контрольорката (с готовност приема парите):
Няма проблем, господине, довиждане! (Слиза през отворилата се врата на спрелия на следващата спирка трамвай.)
Александър (към Виолета, която е гледала тази сцена със смес от учудване и възхита):
Та, докъде бяхме стигнали? А, да! Свободна ли си утре вечер?
Виолета:
И още как! Сега изведнъж се сетих, че съм свободна през целия ден – да излезем още от сутринта и да не се прибираме до следващата сутрин, какво ще кажеш?
Александър (със задоволство):
Страхотно, Виолета, напълно съм съгласен с предложението ти. Е, утре в десет те чакам на Попа.
Виолета (щастливо):
До утре! (Александър слиза на следващата спирка.)
Александър (след половин час, когато вече е в парка пред Народния театър и разговаря със същата контрольорка, която скъса билетчето на Виолета и която го глоби без да му върне ресто):
Благодаря ти, мамо, справи се отлично. Добре че ти бях казал да следиш разговора ми с онази красива моя бивша съученичка и да се намесиш, когато чуеш, че отказва поканата ми за среща. Радвам се, че баба ни услужи с пенсията си, за да впечатля Виолета. В противен случай момиче като нея никога не би излязло с един безработен некадърник, чиято майка е контрольорка.
Димитър Ганев
