По-голямата безкрайност
Юлия Пискулийска
(Пейка)
Симеон се беше подпрял на гърба на пейката и сърцезаваше къщата, в която беше израснал – изпиваше с очи всяка счупена керемида и всеки крив улук, защото това може би беше последният път, когато щеше да има шанса да бъде там. Времето определено си беше казало думата; боята от дограмата се беше олющила, а самите прозорци бяха покрити с петна от летните дъждове и комарите-самоубийци. Стените бяха напукани и пуктнатините бяха покрити с паяжини – като че ли паяците бяха направили последен несполучлив опит да закърпят белезите, които времето беше издълбало. На комина имаше щъркелово гнездо, изоставено, защото семейството щъркели бяха загубили детето си и след този инцидент никога повече не се върнаха… може би не намериха сили, а може би просто бяха забравили?
Само пейката беше оцеляла, макар и забравена от почти всички – почти. Един старец докуцваше с последни сили до нея всяка вечер и гледаше долу към града, проверяваше дали имаше достатъчно светещи лампи, надявайки се те да означават, че родата се е събрала на вечеря или някое семейство е седнало да гледат телевизия, или просто да са седнали тихо, всеки погълнат от своето занимание – но заедно. Неговите собствени синове бяха заминали за столицата отдавна, той се гордееше с това колко успешни станаха: Михаил стана адвокат, а Симеон се изучи за лекар. И въпреки безкрайната си гордост, нещо у стареца болеше постоянно – тъпа болка, слаб пламък, който не осветяваше, а само дразнеше очите – големият град се оказа прекалено голям за Михаил и Симеон и те изгубиха връзка един с друг, макар че всеки посещаваше поотделно баща им, когато намереха време. Скоро те изгубиха и времето си за него, но той никога не изгуби вярата, че ще ги види отново близки.
Той отнесе тази вяра и в гроба, а след себе си остави само наследство и забравени спомени – в завещанието си беше разпределил малка сума пари между двамата си сина, незначителна на фона на заплатите им, по половина за всеки син от къщата и земята около нея; и пейката. Но нито Михаил, нито Симеон проявиха някакъв интерес към завещанието, защото бяха заети хора, пък и нямаше какво да правят със земята освен да я продадат. Бързо намериха купувач на мястото като го увериха, че може да постъпи с къщата както прецени за добре и той реши да я събори. Сметна, че ще му е по-лесно да събори всичко и да построи нещо по-ново и модерно, отколкото да се мъчи да поправя старата къща, която, дори и много красива, не си заслужаваше услията. Купувачът беше дошъл да огледа мястото за последен път и беше останал доволен от лятната вила, която се оформяше като идея в главата му. Виждаше и място за басейн точно пред къщата – на мястото на пейката. И тогава изникна въпросът: ами пейката?
Симеон се обърна към пейката и я огледа – беше тъмна, по-тъмна от пейката от спомените му, и някак меланхолична – но тъгата беше просто бръчките, врязващи се дълбоко като трески в лицето на детството му. Пейката беше простичко скована и неизискана; той знаеше, че може да купи хиляда по-красиви пейки, но пък нямаше какво да ги прави в апартамента си в столицата, докато тази пейка си имаше и поляна, и къща и изглеждаше точно там, където трябва да бъде. Симеон почука пейката, надявайки се дървото да се окаже изгнило, но не беше така и той само въздъхна раздразнено и й оправи още един обвинителен поглед – сякаш търсеше причината за целия скандал между него и брат си някъде измежду дъските и пироните.
Симеон си припомни онази мрачна сутрин, когато купувачът беше попитал за съдбата на пейката при последния си оглед. Двамата братя дори не бяха помислили за пейката, тя беше останала забравена, както и всичко останало около тях, погребано в четиредесетте минути, които отнемаха да се стигне от столицата до къщата. Първоначално беше настъпила тишина, защото никой от двамата не се чувстваше достатъчно решителен, че да определи как да се постъпи в тази толкова проста ситуация – Симеон и Михаил просто се бяха гледали, всеки търсейки отговор в очите на другия. Явно двамата намериха нещо тогава, или просто видяха себе си, а може би дори се видяха един друг и си спомниха нещо: но изведнъж и двамата предявиха желание да вземат пейката. В този момент започна да вали и до съгласие по въпроса не се стигна, а купувачът дори реши да се пошегува, че може да се намери начин пейката да се раздели между братята. Шегата не беше смешна и след нея тримата се разделиха, всеки по своя път, който беше един и същ, но пък и тримата пътуваха в различни коли, а Михаил и Симеон пътуваха с много мисли за пейката; повечето от мислите бяха спомени за нея, останалите засягаха бъдещето й.
Това събитие и последвалите няколко телефонни скандала и разярени имейла бяха довели до сегашния момент – когато Симеон се подпираше на пейката и се ядосваше, че е подранил и сега трябваше да издържи слънцето, което явно се опитваше да се промъкне в къщата и да запали огнището от яд, че такова хубаво огнище не беше виждало и пламък топлина цяла зима. Жегата не се търпеше, макар и притъпена от сянката, която едно дърво хвърляше върху Симеон и пейката. Нищо живо в тревите не намираше силите или желанието да се движи или да издаде някакъв звук, който да предизвести настъпилата летаргия. Симеон имаше кола с климатик, разбира се, но нещо го караше да остане до дървената пейка вместо да се върне до сигурността и прохладата на Мерседеса си.
След няколко минути се появи един дребен мъж с трион, който видя Симеон и заприпка към него, с изумителна скорост предвид застоялостта на всичко останало под слънцето: сякаш трионът цепеше жегата и му позволяваше да се движи с толкова много енергия. Зад мъжа се зададе Михаил, доста по-бавно, с една ръка в джоба на дънките си и с друга до лицето си, дърпайки от цигара, която като че ли допринасяше с горещината си в застиналия следобед. Мъжът с триона стигна Симеон и го поздрави, но той само кимна, вперил очи в Михаил. Скоро той се доближи до пейката и застана от другия й край, точно срещу брат си. Двамата седяха и се гледаха от двата края на дървената пейка. Тя едновременно се беше свила помежду им, събирайки безкраен запас от спомени от детството, и се беше разширила като цяла вселена, изпълнена с празнота и вакуумирана забрава, с братята в краищата. Но някои безкрайности са по-големи от други и в случая надмощието беше на страна на нищото, което притъпяваше погледите на Михаил и Симеон, превръщайки ги в непознати. Зададен беше и още един въпрос, последен: да режа ли?
Двамата кимнаха едновременно-последното нещо, което направиха заедно-и трионът заработи по дървото, първоначално постепенно и тихо, но после с по-голямо усилие и повече шум; гърбът на пейката беше разделен точно по средата, падайки настрани, подкрепян само от пироните, които го държаха за краката. Другата част, обаче, се оказа предизвикателство: дали от ъгъла на рязане или умората след работата по гърба, но мъжът с триона започна да се поти от усилието, което полагаше. Симеон и Михаил също бяха изпотени, но не от усилие, а от погледите, които си отправяха – някои директни и обвинителни, други крадешком, изпълнени с въпроси: това ли щеше да е краят? Всеки щеше да си тръгне със своята половина от парите, пейката, спомените; а после? Редуването на неизказани въпроси беше прекъснато от силен звук и последвала ругатня от страна на мъжа с триона, който вече беше мъжът със счупения трион – дръжката се беше предала в ръцете му. Мъжът се изправи и погледна двамата братя, питайки как да постъпи оттук нататък, но не получи отговор. Вместо това Михаил си изгаси цигарата в своята половина на пейката и я запрати по посока на къщата, изгубвайки фаса някъде из бурените. След което той се обърна и тръгна към колата си, а мъжът със счупения трион го последва припкайки, възвръщайки си първоначалната енергия.
Симеон ги изпрати с поглед и после върна мислите и вниманието си към пейката, която изглеждаше в още по-меланхолично и окаяно състояние от преди. Беше наполовина разрязана на две, но все още имаше къде да се седне – въпреки че никой не би искал да седне от страх, че всичко ще рухне под него. И въпреки всичко, този страх беше неоправдан: пейката нямаше да се счупи. Това би значело тя да остане разделена на две половини, а никой никога не е чувал за хора, разделили си общите спомени.
Останалият брат докосна пейката с ръка, сякаш за да провери дали е възможно да е толкова здрава, но тъй като нищо не се случи, той се обърна към къщата и тръгна да търси онзи фас из бурените, защото му се струваше нередно да го остави там. Когато най-накрая го намери той го вдигна и огледа, като че ли не знаеше какво да прави с него оттук нататък. После го прибра в някаква хартийка в джоба си и се запъти към колата си, поглеждайки надолу към града.
А долу в града светеха толкова малко лампи.
