Червена
Роклята й беше червена.
Тя не разбираше защо това трябваше да учудва някого. Огледа се около себе си. Беше пълно с такива като нея. Привлекателни, съблазнителни, предизвикателни – с една дума, червени. И то така ярки, че цялото шосе светеше от тяхното присъствие дори в най-дълбоките дебри на нощта. Тогава въздействието им върху бедните, замаяни главици на шофьорите беше сякаш дори по-осезаемо, неспособните да се борят със законите на природата мъже набиваха уморено спирачките и доброволно се предаваха всецяло на тяхното обаяние. И луната, и звездите, и дори съпругите, които изчакваха чинно своя ред вкъщи, цялото това времетраене губеше значението си и изведнъж никой не бързаше за никъде…
Затова тя не разбираше защо всички я мразеха толкова. Защо бяха тези свирепи погледи, които й хвърляха, каква беше причината за ежесутрешните ругатни, отекващи в съзнанието й през целия уморителен ден. С какво им бе навредила, с коя своя постъпка бе заслужила тази безпределна ненавист. Щеше да разбере, можеше да го разбере, ако някой от тях поне си бе направил труда да я опознае, преди да я съди – ако не поради друго, то поне в името на добрите маниери. Да се поинтересува от причините, довели я дотук, прикована към това шосе денонощно, ежемесечно, целогодишно, вечно. Да попита защо носи червеното така дръзко, по-дръзко от всяка от тях, толкова настоятелно, толкова отчаяно. И тогава тя – ако не поради друго, то поне защото вярваше в добрия тон – щеше да разкрие на любезния непознат всичко, абсолютно всичко, всяко затънтено кътче на покварената си душа. Щеше да бъде така добра да го направи, защото не ги мразеше. Не мразеше никого от тези, които спираха доброволно автомобила си пред дългата й, тъмна сянка, които я оглеждаха с най-искрена, нескрита неприязън и които с крайно отвращение и погнуса на лица продължаваха по пътя си. Не мразеше мъжете, които я заобикаляха отдалеч, сякаш бе прокажена, жените, които я проклинаха още щом зърнеха крайчеца на червения й воал. Не. Не можеше да ги мрази, защото не ги познаваше. Не можеше да ги съди, без да ги е попитала дали нещо не ги тревожи, каква е причината за вечно лошото им настроение или най-малкото – откъде са се сдобили с този толкова богат речник от псувни и проклетисвания, който имаше силата да я изненадва всеки Божи ден с по нещо ново. А тя трудно се изненадваше. Животът й бе тъй еднообразен пред неспирния поток от превозни средства, който течеше в краката й ден след ден, седмица след седмица, неделя след… Тя не знаеше какво следва. Ала едно знаеше със сигурност. Не би имала нищо против някой да я опознае. Току-виж дните й станали една идея по-вълнуващи, облагородени от ново, неочаквано чувство, пламнало между двама непознати. Например от омраза. Често с поглед, блуждаещ по тъмния път, тя се питаше какво ли бе да мразиш някого истински…
Часът беше 7:44. Рутината си вървеше. Тя се надигна на пръсти в очакване. Решаващият миг наближаваше. Тя захвърли зелената си рокля и червеното се разля в пълния си блясък…
Автомобилът спря рязко пред нея. От него не слезе никой.
Тя се усмихна приветливо на своя най-редовен посетител.
– Добро утро, сър. Точен, както винаги – смигна му светофарът. Червената й рокля проблесна на фона на изгряващото слънце.
Автомобилът изсумтя.
– Имам ли избор? Независимо в колко тръгвам, всяка сутрин си откарвам по пет минути пред теб. Минимум.
– Боя се, че имате грешка, сър. Циферблатът никога не е показвал повече от 99 секунди на абсолютно никого – любезно му напомни светофарът.
– Защо ли имам усещането, че специално за мен винаги са повече?
Светофарът се усмихна доволно. Броячът може и да не беше особено красноречив или пък кой знае колко вълнуващ събеседник, но поне винаги бе под неин контрол. Тя се бе научила как да се справя с времето.
– Винаги съм смятала, сър, че вашите усещания са мистерия, която чисто и просто не може да бъде разбулена. Освен ако, разбира се, не допуснем немислимата възможност моите безсмислени брътвежи да ви отегчават до такава степен, че да изкривяват времето за вас, по един, бих казала, доста извратен начин.
– Не думайте – въздъхна безсилно автомобилът. – И колко още ми остава?
– Точно 43 секунди – потупа светофарът разсейващия сутрешния мрак брояч. – Но само в случай, че се откажете от изключителната възможност да останете до мен малко по-дълго от необходимото.
– Ще се откажа, покорно Ви благодаря – нова вълна утринна надежда заля студеното лица на автомобила. – За 43 секунди мога и да успея да си спестя обичайните Ви…
– Тогава започвам. Не мога да проумея как е възможно джентълмен от такава висока класа като Вас с такъв безупречен вкус и изтънчени маниери да бъде същевременно толкова невеж и бих си позволила дори да отбележа – сляп! – относно чувствата, които може да изпитва една безсилна жена като мен спрямо него. Толкова ли е трудно да разберете, че Ви обичам…
– За Бога, милост!
– …че сме създадени един за друг, щом Съдбата ни среща всяка сутрин точно в 7:45, че самата тя ни дава шансове отново и отново, които Вие пропилявате отново и отново всяка Божа сутрин, шансове да се опознаем и… може би… студената ви броня да се разтопи, поне да се размекне от чувства по-благородни, на които не сте мислили, че сте способен…
– Бронята си ми е добре. Чух достатъчно! – автомобилът се приготви да си върви.
– Спрете! Моля Ви! В името на любовта, която ни свързва, спрете и почакайте. Не бързайте, както вечер не бързат опиянените от красотата на нощта любовници, които, веднъж спрели пред червения сигнал, не могат отново да потеглят дори когато тяхната любима вече ги е пуснала на свобода, когато кралските цветове повече не задължават, когато остава само зеленото, цветът на природата, която всички уж обичат и всички подминават…
– Вие вече сте в зелено! – изкряска като обезумял автомобилът и, погнат от неспирните клаксони зад гърба си, възмутени от непростимото му няколкосекундно подмотаване, потегли с немислима скорост напред.
– Почакайте, моля ви! – изплака отчаяно тя. Последната капка кръв се бе изцедила от лицето й и пръст при пръстта, за всички останали тя се сля с околната среда, със зеленината на дърветата, които безспорно ограждаха шосето, защото очевидно за всички тях светофарите бяха едно с природата. Гласът й губеше своята предизвикателност, губеше своята сила и значение за тях, губеше себе си. – Отново не можах да Ви попитам. Кой е любимият Ви цвят…
След време, разбира се, отново светна червено. Такъв е кръговратът на живота. Но него вече го нямаше, с лъскавата му броня и арогантните му, резки черти. Нищо. И утре е ден. И утре е 7:45. И утре щеше да дойде. В едно от многото утрета най-сетне щяха да се опознаят. Той щеше да разбере защо тя толкова често носи червено и защо задържа бедните автомобили така дълго в краката си, докато трескавият й поглед блуждае в пространството над шосето. Тогава тя щеше да може да го съди. И може би дори да го намрази.
Аделина Георгиева Христова
