Листенце
Автор: Даниел Димитров Бояджиев, 12 години.
Всяка есен е различна. Но винаги е хубава, много цветна и загадъчно мъглива, понякога усмихната, друг път-дъждовна…
Това важеше и за тази есен. Безброй малки, пожълтели, почервенели или обагрени в розово и оранжево листенца, както винаги се впускаха в полет, започващ от клоните на дърветата им.
Едно чинарово листо не спираше да се цупи и инати. „Как може – мислеше си то – тези глупави дървета да си свалят короната? Така за най-студения сезон ние, листата, оставаме без дом, а тези горделиви дървета – остават голи и мръзнат. Аз няма да тръгна! Не искам да се разделям с родното дърво.“
Листенцето толкова се бе унесло в мрънкане и чудене, че не усети как силният вятър го подхвана и полетя накъдето той пожела. Първо го издигна някъде към безкрайните небеса, а сетне продължи да го носи в незнайна посока. Листенцето на чинара сериозно се изплаши, но въпреки това бе любопитно да види какво има под небето. Така то успя да съзре цели гори, претрупани с жълти дървета, от които вече се ронеха листа, видя поля, обсипани с натежали класове, където жътвата беше закъсняла. Видя и цветове, и земи, за които дори и не бе подозирало, че изобщо съществуват.
Изневиделица вятърът утихна и листецето се устреми право надолу. Падна в дълбоката река, катранено-синя на цвят. Течението й бе силно, и успя да завлече лекото листенце надалече. След дълго време на плаване, то забеляза дребна мравчица на брега, която се мъчеше да прекоси реката. Листенцето заплува към нея и нежно я качи върху себе си. Мравчицата беше много благодарна и му заобяснява, че е закъсняла да се запаси за зимата и няма време. Листенцето й разправяше, че е паднало от дървото си.
Скоро се сприятелиха и заедно запяха песен:
Ой, ой, ой,
малкото листенце
и аз плаваме в покой
в тази прекрасна есен
на горското местенце!
Ой, ой, ой…
Не мина време и листенцето се спря на отсрещния бряг. Мравчицата слезе и се сбогува с новото си приятелче, което продължи да се носи по речното течение.
Изведнъж водата зашумя повече от обикновено. Наближаваше водопад. Докато се усети какво става, листенцето полетя от него сред пенливата вода и се изгуби за миг.
Една птичка успя да го хване.Тя се стрелна в незнайна посока и не я смени дълго време. Скоро навлезе в големия и шумен град. Птичката кацна на покрива на висока сграда и остави листенцето там, сред други листа. От тях нашето разбра, че ще стане част от гнездо. То разбира се, не пожела точно това. Искаше да е свободно, да продължи да приключенства, да разглежда, да опознава света. Като че ли лудият есенен вятър го чу и го понесе отново. Показа му водопадчето, след това бълбукащата рекичка, където мравчицата все още търсеше зимни запаси. Накрая го заведе до родното дърво, където го пусна нежно.
Там си остана чинаровото листо. След около месец заваля и първият сняг. Докато се стопи, листата под него подгизнаха, а после изсъхнаха.
И днес, ако минете оттам в тази част на гората, можете да се препънете в камъни и пънчета, да заровите крака в покривката от листа. Дори и да се вглеждате внимателно, обаче, сигурно няма да успеете да намерите листенцето, защото не се отличава изобщо от останалите. Но в себе си то носи незабравим спомен от пътешествията и приключенията, които преживя.
