Поредното препятствие
Далия Делянова Беева, 11 г.,
СУ 144 „Народни будители“
гр. София
(разказ по действителен случай)
Публиката тръпнеше в очакване. Трикратната шампионка Катрин потупа верния си кон Аксел, преди да излезе на старта. Тя не погледна назад, уверена в себе си. Зннаеше, че приятелят й няма да я предаде и този път.
Щом излезе на плаца, зрителите започнаха бурно да ръкопляскат. Обявиха имената на състезателите. Катрин се приготви, зае позиция и в мига, в който се чу камбаната, Аксел се стрелна към първото препятствие. Със същата лекота и увереност двамата заедно успешно минаха десетте препятствия с най-доброто време досега. Сред петдесет други участници, Аксел и Катрин отново спечелиха купата. Тя нямаше и съмнение, че може да се случи нещо друго. Някои от ездачите дойдоха да я поздравят, като хвърляха поглед към купата с едва забележима завист.
Започна награждаването. Кати харесваше тържествената музика и церемонията. Днес тази музика сякаш бе само за нея и коня й. Шампионката разкопча каската си, оставяйки вятърът да развява русолявата й коса. Пъстрите й очи препускаха между публиката, журито и състезателите. Тя не знаеше, че това бе последното й състезание с Аксел! Когато Катрин се приближи с усмивка на лице и медал в ръката към него, той изцвили победоносно, изпъвайки светлокафявата си шия. Слънцето го огряваше и придаваше различни нюанси на канеления му цвят. Катрин повдигна перчема му, за да погали бялата звезда на челото му и го целуна, а той присви уши назад по навик и захапа косата й игриво.
А ето го сега! Безсилен, легнал присвит на тревата, слаб и изнемощял! Ребрата му се брояха, не се хранеше добре месеци наред. Предните му крака бяха схванати. Катрин умолително му подаваше моркови, но той не изпитваше особен интерес дори към тях.
Милото конче бе ухапано от кърлеж, който за нещастие го зарази с лаймска болест! Бащата на Катрин разбра това, чак когато предният му крак се схвана! Какво нещастие за един състезателен кон като Аксел!
Другите коне в базата тичаха весело. Идваха различни деца да яздят и понякога питаха защо това конче лежи. Аксел поглеждаше към тях отстрани, със завист, отпуснал се вяло на тревата. Щом чуеше тропот на копита, му идеше да скочи и да галопира, но нямаше сили, дори да стои прав за дълго. Усещаше студения полъх на вятъра. Долавяше песента на природата. Чуваше как листата шумолят, ромоленето на близката река и чуруликането на птиците, а не можеше да се порадва на всичко това.
Бащата на Катрин, който беше и неин треньор, Мирослав, направи всичко възможно, за да го излекува, но не вярваше, че ще се оправи.
Един ден той извика най-добрия ветеринар, когото познаваше. Докторът прегледа внимателно Аксел, поклати глава и каза:
– Няма да може да се състезава никога повече! По-добре го продай за луканка.
Миро кръстоса ръце, наистина замислен, ужасен от тази мисъл. Та той беше най-добрият му кон! А Катрин не можеше да скрие сълзите си, всеки път когато го погледнеше.
– Ще го оставя да си почине и ще видим.
– Цяла година да не се тренира. – препоръча докторът.
Аксел бе сам в конюшнята, притиснат между четири стени. Другите коне бяха по-често навън в ограждението. Сламата, оставена за него често стоеше непокътната. Понякога, надигаше болезнено главата си да види какво се случва около него.
Ежедневието му не бе много разнообразно. Липсваха му скоковете, които бе правил толкова нависоко, а сега бе снижен до земята.
След дългата почивка, Миро реши, че ако остави кончето така, то още повече ще се обездвижи и затова започна да го тренира. Катрин потискаше мечтата си, той отново да се възстанови някой ден, за да не се разочарова. Но дори и никога да не се върнеше като състезателен кон, тя бе готова да се грижи за него. Беше достатъчно, че е жив.
Медувременно Мирослав планираше да купи нов кон на дъщеря си, за да не се съсипе състезателната й кариера. Той имаше и други превъзходни коне, но най-успешно се състезаваха с Аксел. Много скоро намери чудесна кобила, представяла се на световни шампионати, печелила злато и купи – Лорелай от Англия. Да, щеше да излезе скъпо, но си заслужаваше. Колебаеше се само, защото това означаваше да се откаже от мечтата Аксел да се възстанови. Означаваше да го замени и предаде. Но въпреки съмненията и колебанието, той купи Лорелай.
Катрин започна да тренира с новата си кобила, но не беше готова да остави Аксел. За да не се обездвижи, двамата с Миро вкараваха Аксел в ограждението, като провеждаха леки тренировки без ездач. След всяка следваща стъпка болката му се усилваше, но той не искаше да се откаже и куцайки продължаваше да тича в тръс. Хората, които преди бяха гледали със завист тренировките, питайки дали конят се продава, сега гледаха надменно и се чудеха къде е отишъл състезателният кон. Но въпреки неободбрението на всички, Аксел продължи да тренира и един ден чудото се случи! Все още не беше старият шампион, но стана игрив, подвижен и куцането значително намаля.
Катрин взе решение. Тя искаше да се състезава и с двата коня. Дори да не спечелеше злато с Аксел, нямаше значение. Той щеше отново да бъде с нея и да усети тръпката от състезанието.
Сред публиката се надигна смут. Цяла една година не бяха виждали победителя. Треньорите на другите състезатели се подхилкваха подигравателно, като си казваха: „Този ли кон ще спечели? Та той не можеше да помръдне, последно като видяхме, победата ни е в кърпа вързана!“.
Най-накрая дойде редът на Аксел. Той започна прескачане на препяствия от 90 см с много добро време и чисти скокове, но бутна петото препятствие и получи 4 наказателни точки, като времето за десетте претяствия беше 60 секунди. Катрин въздъхна, но не се натъжи или ядоса. Все пак останалите скокове бяха съвършени, а имаше и още 4 старта в два поредни дни с Лорелай и Аксел. Тепърва предстояха по-високите препятствия. Катрин имаше амбицията скоро да премине от състезания за деца към професионалистите, защото скоро навърши тринадесет години. Беше изключително важно как ще се представи.
Следобеда й провървя. Всички бяха възхитени от Лорелай. С лекота преодоляваше препятствия над 100 см. Кати успя да вземе купата на шампионата.
На следващия ден, след първия страт, пуснаха пръскачките. Светлината се пречупваше в капките вода, които понякога достигаха до публиката и децата им се радваха, като се опитваха да ги уловят с уста. Небето синееше, а белите пухкави облачета, подобни на захарен памук, с едва забележимо движение, плаваха на юг. Цветенцата нежно помръдваха, а вятърът разнасяше сладникавото им ухание.
В почивката някои се разхождаха, други хапваха, а трети си шушкаха, че Аксел няма да успее и в този ден да се добере до злато: „Злато ли, та той и бронз няма да спечели! Виж, с Лорелай трябва да се внимава. Силна конкуренция е. Все пак тя се е състезавала на световно ниво. Мирослав има страшен нюх.“
Катрин поведе Аксел, леко несигурна. Всички страхове и надежди се сляха в бясното туптене на сърцето й.
И както започна тази история, така и завърши – със звука на камбаната.
Конят изпръхтя, краката му не стъпваха на земята, все едно танцуваше върху облак. Днес те двамата – ездач и кон бяха като падаща звезда – красива и бърза, но я виждаш за миг и само споменът остава след нея.
Сигурно можете да си представите какво се случва нататък. Те взеха купата с най-доброто време. Аксел надмина дори Лорелай! Конят, на когото всички даваха не повече от ден живот, не само се вдигна на крака, но и спечели. Явно, ако ти е писано да си победител, няма кой да те спре!
