ПРИКАЗКА ЗА ДОБРОТО И ЗЛОТО
Ивана Марианова Върбанова, 11 г.
ОУ “Алеко Константинов“
гр. Димитровград
„Някога някъде, в далечна страна,
Доброто и Злото пак били във кавга.
Спорът кой по-силен е, те не решили,
защото от старите приказки се уморили.“
– Виж, Добро, много ми е скучно вече в тази страна на приказките! – каза Злото.
– Знам! И на мен ми доскуча, но мисля, че имам страхотна идея! – разведрено отвърна Доброто.
– Искаш ли да отидем на Земята при истинските хора? Още неизрекло тези думи, Злото с важен жест вдигна пръст и спря глобуса, който Доброто завъртя.
– Я да видим! Да! Европа! И по-точно, България! – уверено каза Доброто.
– Знаеш ли, България е балканска страна с много етноси! Сигурен съм, че много злини мога да сътворя там! – дяволито се зарадва Злото.
– Ди-мит-ров-град! – изсрича Доброто. – Сигурен съм, че е по-специален от другите. Потегляме натам.
Докато щракне с пръсти, те вече бяха в двора на училище “Алеко Константинов” (бойното поле).
Питаш се читателю, защо там ли? Ами, според Злото, децата могат да бъдат много жестоки, а според Доброто – те умеят да изпитват най-силните чувства. Идеални са за тази битка. В това време, на двора, учениците бяха в голямо междучасие. Велизара, красиво момиче с дълга руса коса, бяло лице и кристалносини очи (същински ангел), бе събрала около себе си своите съученици и разпалено разказваше за поредната си победа в спорта. Всички слушаха в захлас. Злото само това чакаше.
– Добро, ето я моята избраница, Велизара! Аз ще се заселя в нейното сърце и ще ти докажа, че съм по-силен от тебе – гордо заяви Злото.
– Знаеш ли, Зло, аз ще съпътствам Даниела! И нека по-силният победи! – сдържано каза Доброто. Даниела беше момиче от ромски произход, с черна като гарван коса, с черни очи и черна кожа. Но по душа беше мила и приветлива. Опитваше какво ли не да се хареса на останалите, но нещо не ѝ се получаваше. Но не се оплакваше, вярваше, че един ден ще стане. Доброто и Злото заеха своите позиции в сърцата на двете момичета и се подготвиха за битка. Междучасието не беше свършило, когато Даниела изведнъж реши да отиде до децата и се заслуша в разказа на Вили. Ах, как искаше да прилича на нея! Как искаше да бъдат приятелки! Изведнъж силен болезнен удар я извади от това замечтано състояние.
– Ей, Даниело! Какво търсиш тука? Махай се веднага, циганко такава! – със светещи от ярост очи Велизара я изблъска от групата.
Даниела не каза нищо. Разплака се и побягна към входа на училището. Останалите деца също мълчаха, но по лицата им личеше, че не одобряват постъпката на Велизара.
Лошото ликуваше. Доброто само мълчеше.
В следващите дни и седмици Велизара все намираше повод да унижи или да се заяде с Даниела. Сякаш ѝ доставяше удоволствие да я тормози. Лошото бе на седмото небе. Почти се смяташе за победител, докато не се случи инцидентът в парка.
Велизара обичаше да кара колело. Този ден тя реши, да усили скоростта, докато се спускаше по алеята. За нещастие, рязко кривна кормилото и загуби контрол над велосипеда. Падането беше жестоко. Наоколо нямаше никого. В далечината се виждаше силует на момиче. Велизара стенеше от болка, нямаше сила да извика. Кракът ѝ бе сериозно наранен. Тя побърза да извади телефона си и с ужас установи, че няма батерия. Ами сега! Страхът и болката я превземаха, когато до нея се приближи някой и ѝ подаде ръка, черна ръка. Велизара вдигна бавно поглед и за пръв път в живота си изпита срам. Сълзи от болка и съжаление се стичаха по лицето ѝ.
– Нека да ти помогна, Вили! – мило и загрижено Дани подхвана Вили и я сложи да седне на пейката.
– Защо ми помагаш? – засрамено попита Вили.
– Не мисли за това сега, по-добре бързо да повикаме помощ! Нужен ти е лекар! Дано не си си счупила крака! – спокойно и загрижено отвърна Дани.
Срамът на Вили и безкористното държание на Дани бяха оръжията на Доброто, с което бавно и сигурно щеше да победи Злото. Злото видимо се притесни.
Преди да я качат в линейката, Вили хвана ръката на Дани.
– Благодаря, Дани! Благодаря, че не ме остави да страдам, макар да заслужавам! Извинявай за всички злини, които ти причиних! Надявам се да можеш да ми простиш!
– Простила съм ти отдавна! – усмихнато каза Дани. – Сега е по-важно да се оправиш! – и стисна ръката на новата си приятелка.
Злото не можеше да се побере повече в сърцето на Велизара и изскочи оттам.
– Стига, Добро! Как го правиш? Все побеждаваш! – заоплаква се пак Злото.
– Такъв е животът, Зло! Доброто винаги побеждава злото. И не забравяй! Без теб нямаше да има какво да побеждавам!
„Доброто и Злото се хванаха за ръка,
весело щракнаха с пръсти сега и
отлетяха за свойта далечна страна.“
Край