Конкурс

Листенце

16 September 2021 г.

Автор: Даниел Димитров Бояджиев, 12 години.

Всяка есен е различна. Но винаги е хубава, много цветна и загадъчно мъглива, понякога усмихната, друг път-дъждовна…

Това важеше и за тази есен. Безброй малки, пожълтели, почервенели или обагрени в розово и оранжево листенца, както винаги се впускаха в полет, започващ от клоните на дърветата им.

Едно чинарово листо не спираше да се цупи и инати. „Как може – мислеше си то – тези глупави дървета да си свалят короната? Така за най-студения сезон ние, листата, оставаме без дом, а тези горделиви дървета – остават голи и мръзнат. Аз няма да тръгна! Не искам да се разделям с родното дърво.“

Листенцето толкова се бе унесло в мрънкане и чудене, че не усети как силният вятър го подхвана и полетя накъдето той пожела. Първо го издигна някъде към безкрайните небеса, а сетне продължи да го носи в незнайна посока. Листенцето на чинара сериозно се изплаши, но въпреки това бе любопитно да види какво има под небето. Така то успя да съзре цели гори, претрупани с жълти дървета, от които вече се ронеха листа, видя поля, обсипани с натежали класове, където жътвата беше закъсняла. Видя и цветове, и земи, за които дори и не бе подозирало, че изобщо съществуват.

Изневиделица вятърът утихна и листецето се устреми право надолу. Падна в дълбоката река, катранено-синя на цвят. Течението й бе силно, и успя да завлече лекото листенце надалече. След дълго време на плаване, то забеляза дребна мравчица на брега, която се мъчеше да прекоси реката. Листенцето заплува към нея и нежно я качи върху себе си. Мравчицата беше много благодарна и му заобяснява, че е закъсняла да се запаси за зимата и няма време. Листенцето й разправяше, че е паднало от дървото си.

Скоро се сприятелиха и заедно запяха песен:

Ой, ой, ой,

малкото листенце

и аз плаваме в покой

в тази прекрасна есен

на горското местенце!

Ой, ой, ой

Не мина време и листенцето се спря на отсрещния бряг. Мравчицата слезе и се сбогува с новото си приятелче, което продължи да се носи по речното течение.

Изведнъж водата зашумя повече от обикновено. Наближаваше водопад. Докато се усети какво става, листенцето полетя от него сред пенливата вода и се изгуби за миг.

Една птичка успя да го хване.Тя се стрелна в незнайна посока и не я смени дълго време. Скоро навлезе в големия и шумен град. Птичката кацна на покрива на висока сграда и остави листенцето там, сред други листа. От тях нашето разбра, че ще стане част от гнездо. То разбира се, не пожела точно това. Искаше да е свободно, да продължи да приключенства, да разглежда, да опознава света. Като че ли лудият есенен вятър го чу и го понесе отново. Показа му водопадчето, след това бълбукащата рекичка, където мравчицата все още търсеше зимни запаси. Накрая го заведе до родното дърво, където го пусна нежно.

Там си остана чинаровото листо. След около месец заваля и първият сняг. Докато се стопи, листата под него подгизнаха, а после изсъхнаха.

И днес, ако минете оттам в тази част на гората, можете да се препънете в камъни и пънчета, да заровите крака в покривката от листа. Дори и да се вглеждате внимателно, обаче, сигурно няма да успеете да намерите листенцето, защото не се отличава изобщо от останалите. Но в себе си то носи незабравим спомен от пътешествията и приключенията, които преживя.

Нещо старо, нещо забравено…..

16 September 2021 г.

Автор: Дефне Мустафа Риза – 14 години.

“Ще намерите всичко на света, освен баща си и майка си.”

Българска поговорка

Един ден, когато бях на гости при баба и дядо, неволно станах свидетел на нещо, което като камък ми тежи на сърцето и което реших да опиша, за да стигне до повече хора и да трогна сърцата на тези, които вземат решенията за живота на възрастните хора.

Видях дядо да седи с химикал в ръка и лист пред себе си. Толкова се беше съсредоточил върху листа, че не ме виждаше. След като приключи с писането, остави химикала, бръкна в джоба и извади банкноти от по двайсет лева. Изброи няколко и ги остави настрани, взе химикала и сложи някаква отметка на написания лист. Остави пак химикала, изброи още няколко банкноти, сложи ги до другите и пак направи отметка на листа. Така още няколко пъти повтори това действие, докато в ръцете му вече нямаше никакви банкноти. Остана няколко секунди неподвижен, с поглед, вперен в купчината с банкнотите върху масата и с ръце, треперещи от старост. Вдигна поглед и се обърна към баба, която лежеше на дивана и гледаше телевизия. Опита се да каже нещо, но думите му заседнаха като буца на гърлото. Очите му се насълзиха и чак тогава успя да изрече с треперещ глас думите: „Ако платим всички разходи, не остават никакви пари, за да дадем на внучката. Децата ни купуват хранителни продукти, не можем да искаме да ни платят и разходите. Скапан живот!” Баба обърна погледа си към него и видях как сълзите й текнаха. Не исках да разберат, че съм ги чула и видяла, затова леко се отдалечих и с вик „бабо, дядо” тръгнах към стаята. Придвижвах се бавно към тях, за да могат да се съвземат и да изтрият сълзите от очите. Прегърнах ги и им казах колко много ги обичам. В джоба си имах 20 лева, мама държеше винаги да имам пари у себе си, тъй като казваше, че не се знае кога може да ми потрябват. Извадих ги и отвличайки  вниманието на баба и дядо, ги оставих лекичко върху масата. След това, взимайки листа, казах: „А, дядо, дай да ти пресметна сметките и да ти преброя парите”. Събрах сумите и започнах пред тях да броя банкнотите. Когато изброих парите, необходими за разходите, в ръцете ми останаха 20 лева и казах: „А това е остатъкът…” Не успях да довърша мисълта си, когато дядо грабна парите и скочи от масата. Като малко дете се беше зарадвал и с усмивка на лице каза: „Това е за теб, милото ми, да си купиш нещо.”

Тази случка много ме озадачи и предизвика у мен много въпроси. До този момент никога не бях си задавала въпроса как живеят баба и дядо, с какви пари разполагат. Тези и от този род въпроси не спираха да ме тормозят.

Без да й казвам за случката, попитах майка си за пенсиите, които получават баба и дядо. Тя беше изненадана от въпроса, явно не очакваше да я питам нещо подобно. Отговори ми лаконично, че получават малко, а имат много разходи – само задължителните лекарства, които трябва да приемат, струват около 150 лева на месец. За да не предизвикам съмнение, не й зададох повече въпроси, но реших да проуча въпроса чрез интернет. Бях шокирана от това, което прочетох в интернет. Данните относно живота на пенсионерите бяха шокиращи. Установих, че българските пенсионери получават най-ниските пенсии в Европейския съюз. 60 на сто от пенсионерите в България живеят под границата на бедността. За сравнение – в Люксембург, Швеция, Холандия и Дания дялът на възрастните хора в плачевно материално положение е под 1 процент. Дори в една Румъния крайно бедните са наполовина на тези в България. Една четвърт от възрастните българи живеят дори с минималната пенсия, която е най-ниската не само в Европейския съюз, но и на Балканите. България е на опашката и по отношение на средния размер на пенсиите. Как се живее с толкова малко пари, при това в страна, където някои хранителни продукти струват повече, отколкото дори в богата Германия?

“Първо плащаме тока и водата, а после лекарствата. И каквото остане, отива за храна” – това е стандартната реплика на българския пенсионер. По данни на Световната банка България е на последно място в Европа по дял на средствата, отделяни за грижи и подпомагане на старите и безпомощни хора. Средно с 4 години по-малко живее българският пенсионер от връстниците си в Европейския съюз.

Но несъмнено най-тежко е да си самотен пенсионер в България – 77% от самотните възрастни хора не ползват отопление всеки ден, а месо ядат изключително рядко. За отдих и почивка, за пътувания не могат дори да мечтаят… Българската държава не само обрича своите баби, дядовци, възрастни бащи и майки на мизерен живот, но и създава среда, в която пенсионерите се чувстват непотребни и отритнати от обществото. Близо 40% от възрастните са убедени, че вече никому не са нужни и че обществото не ги иска и ги отхвърля.

Правителството не прави необходимото за постигане на разбирателство между млади и стари. Възрастните хора в България имат потребност от добро отношение и внимание в залеза на дните си.

Отново се замислих над въпроса защо младите „бягат” в чужбина – само заради доброто заплащане ли?! Според мен това не е основната причина! Тяхната цел е да имат по-добър живот на старини и да не изпадат в ситуация като тази с дядо ми, на която бях свидетел. Виждам още една причина за задълбочаване на демографската ни криза.

Днес времето на Демокрацията ни дава наистина много избори. Един от тях е да разчитаме за грижа за нашите остарели близки на милостинята на хората и държавните чиновници.

“Това ли е бъдещето на България!?

Година онлайн обучение – или две…

16 September 2021 г.

Автор: Симона Василева Василева, 15 години, град Сливен.

Мила мамо,

Пиша ти това писмо, докато стоя във вкъщи и решавам задачи. Спокойно! Не си пилея времето напразно и далеч не бездействам. От едно известно време обаче разбрах, че мога да правя две неща едновременно. Например да закусвам и да си чета урока по история. Или да си мия зъбите преговаряйки теоремата на Виет. Мисля, че това е добре защото ми остава повече време, за да преговарям за природните зони на Южна Америка. Откакто съм вкъщи и си стоя на топло, докато вятъра извива дърветата навън, направо преоткрих себе си. Мога да смятам простите изчисления и без калкулатор, след като ти го взе на работата си, защото „прекалявам“. Мога успешно да намирам скрити предмети из цялата къща, като например дистанционното на телевизора, което беше пъхнала под дивана. Научих, че е много трудно да успея да налучкам шестцифрената парола на WI-FI, само с пет опита. 

Успях да изградя и страхотни готварски умения. Бас хващам, че досега не си знаела, че можеш да си изпечеш мъфин в микроволновата печка само с няколко прости съставки. И става много вкусно! А и така няма да се ядосваш, че фурната навърта голяма сметка за електричество. Само не готви с металната чаша на баба Гана, че става, като екшън филм за супер герои. Също така успях сам самичка да си сваря спагети без да пускам котлона. Ще попиташ как? Ами  много просто. Първо си взимаш малко спагети, после ги слагаш в електрическата кана за вода. Мушкаш щепсела в контакта и чакаш около две минути докато не започне да ръмжи, като гладна мечка. Но има една малка подробност. Ваденето на всички спагети, после е малко трудно. И не забравяй, че ако не ти се занимава с толкова гурме ястия, винаги можеш да си намажеш една филия с бабината лютеница и после да кажеш, че си ял на обяд зелената супа с броколи, коприва и лапад. Ммм…

 Започнах да правя тренировки вкъщи. Стартирах бавно и без много натоварвания, както всички професионалисти. Няколко коремни, после клекове и накрая завърших с половин кутия сладолед. Какво? Знаеш ли колко горещо беше, мамо? Все едно бях на плажа през август. Нещото, с което успях да се справя успешно, беше математиката. Да, наистина. Знам, че сега ще си кажеш “Браво на моето дете! За пример!“. Ами, да така е. Сега ще ти разкрия формулата за успеха. Взимам си учебника. Сядам на масата и започвам да чета новия урок за лице на триъгълник. Изведнъж, както си седя си казах: “Ей, забравих да си включа телефона на зарядното! Мама, като дойде и види, че пак е на червено ще си помисли, че цял ден съм играла игрички!“. Ставам и го слагаш на контакта. И тъкмо когато тръгвам към учебника се сещам, че колежката на баба, донесе от турските бонбони и тръгвам към шкафа. И след като си хапнах три-четири и скривам още два за специални поводи, когато няма какво друго да се хапва, тръгвам към учебника. Сядам на стола и се ядосвам, че пак стигнах дотук. И изведнъж както си гледам в една точка, се сещам, че аз току що направих един триъгълник. Пътят ми е точно в такава форма. Ставам и търся из шкафовете за метъра на тате. Слагам дупе на земята, взимам един лист и започвам да меря страните а и b. Добре. След това ги деля на две и съм готов. Научих си урока и всичко разбрах. Не знам дали отговорът ми е верен отговора, но на таза задача може и да няма решение. А когато се прибереш, мамо ще ти обясня, че съм решил най-трудната задача в сборника за напреднали, която е била за двадесет и пет точки и съм се справил с нея без дори да се замисля. Ти ще се гордееш и аз също. Какво ли не правя за твоето щастие!

И не мога да разбера, когато някой каже, че сега, когато учим вкъщи нищо не правим. После, като завършим нямало да си намерим достойна работа с много пари. Аз не знам за тях, но  вече започва да се чудя кое да избера: детектив, архитект, математик или гурме готвач в мой собствен ресторант. Не знам, мамо. Ти какво смяташ?

С много обич, твоето талантливо дете: Симона

Смисълът на родолюбието

16 September 2021 г.

Автор: Елица Венциславова Стефанова, 18 години, XI клас.

Обикновено хората твърдят, че обичат родината си, но дали могат да кажат защо? Немалка част от българите продължават да напускат страната ни, макар и да казват, че тя е в сърцата им. Според мен те емигрират, защото единствено любовта не е достатъчна, за да ги задържи. Нужен е и смисъл. А той може да бъде открит, чрез довършване на изречението: „Обичам България, защото…“.

Наскоро и в моята глава изплува въпросът „Какво ме задържа тук?“. А след него и „Защо имаме нужда от държава и трябва да държим на нея?“. Не можем ли да бъдем деца на света? В миналото, векове назад, хората не са се идентифицирали дотолкова със своите сънародници. За тях много по- важна е била родовата или религиозната принадлежност. Чак през осемнадесети-деветнадесети век се разпространява идеята за нациите и че всяка такава, трябва да си има своя държава. Тогава много народи под чужда власт, включително и българският, въстават с цел да отхвърлят чуждото управление и да установят свое. И ето ни днес – наричаме се българи, германци, французи и прочие. И българите държат да си имат българска държава, германците – германска, французите – френска и така нататък. От деца сме възпитавани да обичаме своята родна страна, да се гордеем с нея и да защитаваме националните си интереси. Но защо? Защо е толкова важно да ценим отечеството, след като човек не избира мястото, на което се ражда и може да живее навсякъде по света. Има ли смисъл в родолюбието или всички го практикуваме само понеже така са ни научили да смятаме за правилно?

Търсих отговорите дълго в себе си. И ги открих. Осъзнах причините, заради които е нужно да ценим своята родина и да правим всичко по силите си за нейното по-добро бъдещо развитие. Ето и как си обяснявам всичко.

Държавата е като жилището за едно семейство. Семейството закупува жилище и го превръща в дом, за да живее самостоятелно и така, както му харесва. Да чувства сигурност, уют и спокойствие. Членовете в едно семейство са близки помежду си хора, които имат общи ценности и представи за добър живот. Нациите са като много големи семейства. Както всяко едно се отличава от другите, така и всяка нация е различна от останалите. Хората от една нация си приличат, имат общо минало, говорят на един и същи език, имат сходни морални разбирания и желания за това как да протича животът им. Както семейството не може без дом, народът не може без държава, защото съответната група от хора ще бъде лишена от място, което да населява, където да има възможността да урежда живота си самостоятелно и по свой вкус, без да си пречи с друга група, която иска да живее по различен начин. И както когато домът ни не ни харесва, ние го ремонтираме, вместо да отидем да живеем у съседите, така трябва да се опитваме да подобрим условията в страната си, вместо да бягаме в чужбина.

Представи си само, скъпи читателю, че имаш жилище, което се руши. Но вместо да запретнеш ръкави и да го превърнеш в едно прекрасно място, ти отиваш в дома на съседите. И какво се случва тогава? Живееш с чуждо семейство, съвсем различно от твоето и от самия теб, което има различни интереси и светоглед. Искаш да промениш нещо? Не може. Те строят своя дом, ти се съобразяваш. В случай че искаш да станеш равноправен с тях и да се разполагаш с жилището, ще е необходимо да минат дълги години. Ще трябва изцяло да се промениш и да заприличаш на чуждото семейство, да възприемеш техните нрави. Да бъдеш друг, не себе си. А през цялото време твоето разрушено жилище ще се намира на една ръка разстояние. Може би няма да е твърде късно да го спасиш от разруха. Но по-лесно би било да се хванеш на работа от самото начало.

Съвсем друго е положението, когато използваш примера на своите съседи, за да направиш своето „вкъщи“ по-хубаво. Няма нищо лошо да им отидеш на гости, за да „откраднеш“ някоя добра идея като за оформление на кухня например. Или да им измажеш хола срещу заплащане и със спечелените пари да си обзаведеш спалнята. А ако хармонията във взаимоотношенията в чуждата къща е това, което     те е впечатлило, може просто да заимстваш добрите маниери, за да има повече разбирателство и в твоето семейство, пък и за да намираш по-лесно общ език с околните такива.

Всичко нагоре би било невярно само в случай, че намираш животите на чуждите семейства за по-хубави от своя и ги предпочиташ. Но сигурно знаеш, че обикновено отстрани нещата изглеждат много по-хубави, отколкото отвътре. Промяната на живота ти у дома, до голяма степен зависи от теб самия. Но озовеш ли се на чужда територия и се окаже, че не всичко ти допада, едва ли ще имаш друг избор, освен да свикнеш.

Само да напомня, че все още говоря за държави и родолюбие. Може би си чувал и чел подобни слова и преди, но това е моята искрена гледна точка. И понеже обезлюдяването на българските земи продължава, реших да ти я споделя. Току-виж успея да ти дам отговор на горните въпроси или поне те накарам да се замислиш, в случай че се чувстваш като част от българското национално семейство и те боли за неговите проблеми.

И ако приемаш България за свой дом, бих те призовала да не спираш да се бориш заедно с нашите сънародници в името на по-красив и достоен живот. Колкото до съседите – запази добрия тон с тях, уважавай ги, черпи знания и идеи, печели пари от тях. Но ги влагай у дома. Само тук си струва да инвестираш най-много от онова, което имаш – време, пари, умения, каквото и да е. Нима би вложил всичко в жилище под наем?

Момчето Хвърчило

21 September 2020 г.
Име: Теодора Георгиева
Възраст: 18г.
Втора награда за разказ (2020)

През пролетта той стоеше свит в леглото като смачкана хартия в нечий джоб. Всеки ден наблюдаваше птиците през открехнатия прозорец. Това бе любимото му и единствено хоби. Представяше си разговорите им и сякаш разбираше звуците, които се изнизваха от малките човчици право към ушите му. Дълго бе мечтал да има птица, но веднъж хвана канарче и от радост го стисна толкова силно между шепите си, че мъничето издъхна. Неговият първи и последен допир до крилато създание. Живееше само с майка си, която рядко засичаше вкъщи. Тя работеше двойни смени като сервитьорка в един малък ресторант, защото парите никога не им достигаха. Но през онзи пролетен следобед, тя почука на вратата му. Когато отвори, я видя да държи нещо ярко и оранжево, което той веднага оприличи на екзотична птица.

  • Заповядай, момчето ми, хвърчило! – каза майка му с усмивка и го погали по главата. След това му обясни как да го пуска в небето.

Той не знаеше какво да отвърне – както в повечето случаи. Когато не знаеше какво да каже – смотолевяше кратък звук или плачеше.

Рядко излизаше, нямаше приятели и дори близки познати. Самотата бе най-познатото му чувство – неизменна част от всекидневието, нахален спътник, с когото бе по-лесно да свикнеш, отколкото да изгониш. Той не разбираше защо. Защо тя му подари хвърчило, когато няма с кого да го пусне в небето?

Но въпреки това мигновено заобича хвърчилото. То му даде необикновената радост на новото приятелство, онази пълнота на ежедневието, присъща само за обичаните хора. Щом докосна тънката връв, усети непознато за него свързване. Хвърчилото бе домашната му птица – мечтаният галеник. Беше чакал толкова дълго за приятел, че от радост го прегръщаше всяка вечер преди лягане, а сутрин закусваха каша заедно. Нарече го Ара.

Всеки ден излизаше пред къщата под мишница с хвърчилото, което бе като сраснало се за него. Сякаш в света съществуваха само те двамата. Това бе неговата най-голяма разтуха. Възрастните съседи дори започнаха да му викат Момчето Хвърчило, като накланяха леко глава от умиление. А той така си хареса този прякор, че се цупеше, щом го наричаха с истинското му име – Емил.

Една априлска неделя Емил взе Ара и реши да разшири маршрута си. Отиде до брега на Дунава.

Около реката върбите поклащаха клони като нежни пръсти на любяща жена. Свежестта от росата бе попила в ронливия бряг. Синигерът и жуженето на пчелите сливаха нотите си в мелодия, приветстваща двамата приятели. Хвърчилото се издигна нежно в млечносиния небесвод. Поклащаше се леко, сякаш се покланяше на облаците. А те шаваха около него като море от надиплена коприна. Около тях то искреше като огън посред снежна поляна. Погледнато отдолу, светеше дори по-ярко от слънцето. Но бялата утринна светлина щипеше ослепително клепачите. Емил разтърка очите си и неволно освободи хвърчилото от здравата си хватка. Вятърът понесе Ара до другия бряг. Емил не видя накъде отиде и закрещя.

Крясъкът му отекна като удар на метална чаша в земята, прогони птиците от клоните и гнездата. Остана сам на брега.

Без да се замисли, че не може да плува, скочи в реката. Трябваше да направи нещо, за да спаси единствения си приятел. Емо не разбра, че хвърчилото не е във водата и затова влезе прекалено навътре. Мъртвото течение го завлече надолу, ходилата му изтръпнаха, тялото му се мъчеше да остане на повърхността. Силната миризма на водата го стисна за гърлото. Ледена вълна проникна през дрехите и кожата, рязко прониза костите му. Изпита толкова интензивни конвулсии от сблъсъка със студената вода, че припадна. В мига преди да изпадне в безсъзнание, мислите му не бяха свързани с уплахата от смъртта, той се страхуваше само от загубата на Ара. Питаше се какъв е смисълът да живееш в самота. Веднъж познал приятелството, не знаеше как ще успее да свикне отново с пустошта в себе си. Ако загубеше Ара, радостта му щеше да изчезне, а с нея и той самият. Противно на разрухата и хаоса в него, беше благодарен затова колко предано бе хвърчилото и как за няколко седмици той е бил щастлив. За момент се почувства избран и специален.

***

  • Я, ама това там е човек! Легнал е на брега, виждаш ли? – изненадано извика рибарят на колегата си, докато разплиташе мрежата. Двамата бързо изтичаха до тялото на Емо, изхвърлено на брега от някоя милосърдна вълна.
  • Бързо, има пулс, започни да му масажираш гръдната кост!

Eмил изхвърли половината река от дробовете си. Кашляше до задушаване. Щом се свести, се изправи бързо и уплашено побягна към вкъщи. Заключи се и цяла вечер не излезе.

 Мина месец, той продължаваше да стои в мъничката си стая, съзерцавайки плавните полети на птиците, чийто размах на крилата напомняше на усмивка.

На вратата се позвъни, майка му отвори и се чу:

  • О, толкова ви благодаря, къде намерихте хвърчилото?
  • Беше се закачило за ябълковото дърво в двора ни, видяхме надписа на лявото крило и веднага дойдохме.

Когато чу това, Момчето Хвърчило излетя от стаята, дръпна Ара от ръцете на майка си и извика. Глъчка изпълни цялата къща. Кикотът му удари тавана и излезе през комина. Не бе забелязвал ситния надпис на крилото, но дори и да беше, за него буквите там бяха просто черни лястовици, кацнали върху портокаловото хвърчило.

Вечерта, когато Емил заспа, майка му погледна Ара и прочете наум текста, написан предвидливо от нея, след като подари хвърчилото на сина си: ,,Моля, ако намерите хвърчилото, върнете го на адрес: ,,Луи Айер 12. Принадлежи на 34-годишния ми син, страдащ от умствена изостаналост. То е най-голямата му радост.”

Сълзата се процеди от окото й като лъч. Тя благодари наум, целуна Емил по челото и затвори вратата.

Парадоксът на 21 век – липсата на комуникация в ерата на комуникациите

21 September 2020 г.
Име: Силвия Йолова
Възраст: 17г.
Втора награда за есе (2020)

21 век е време на дигитално развитие, технологичният напредък на човечеството е повече от забележителен. Все по-голямо става производството на телефони, които са от модерни по-модерни, навлиза виртуалната реалност, както и роботиката, модернизират се социалните мрежи… И всичко това е за наше улеснение. Но дали това улеснение няма отрицателно влияние върху нас?

Няма спор, че социалните мрежи и Интернет ни предлагат много възможности и информация, актуална или не. Дори бих казала, че в много случаи ни спасяват в дадена ситуация. Но на преден план излиза проблемът, който сериозно засяга всички хора, като започнем от най-малките и завършим с най-големите, а именно „Защо сме позволили телефоните да станат толкова важна част от ежедневието ни и да заменят комуникацията и истински важните неща в живота ни?“

Създадени са десетки приложения за комуникация в Интернет пространството, за да можем да достигнем по-лесно до хората, които са далеч от нас или пък са един етаж под нас. Телефоните и видео връзката замениха зрителния контакт, електронните книги взеха превес над хартиените. Все неща, които по един или друг начин сме започнали да омаловажаваме.

Интернет ни е обсебил до такава степен, че в днешно време запознанство се развива по следния начин: намираш някой готин в Инстаграм, последваш го, виждаш, че е качил история, отговаряш на историята му и така завързваш разговор, след което си пишете известно време и евентуално се разбирате да излезете, за да се видите на живо.

Едва на 17 години съм, а толкова много пъти ми е правило впечатление как хората се страхуват да говорят открито – дали ще е за чувствата си или за проблемите си. С течение на времето всеки осъзнава колко по-лесно е да се комуникира онлайн и точно това е проблемът, защото така не можеш да почувстваш отсрещния човек, не виждаш мимиките и жестовете, които ги има при живия контакт, не знаеш интонацията на гласа му. Просто четеш съобщението и не вкарваш особени чувства. Не изключвам и факта, че все повече млади хора стават по-буйни или депресирани, натрупват негативна енергия, в повечето случаи е благодарение на онлайн игрите, било то с бой или пък с духове и несъществуващи чудовища.

До такава степен сме вглъбени в телефоните си, че те по един или друг начин заместват любимите ни хора и времето, прекарано с тях. Веднага ще дам пример как вечер, когато си легнем, хващаме телефона и разглеждаме безцелно всевъзможни маловажни неща в социалните мрежи и вместо да проведем един нормален разговор било то с любимия ни човек, с майка си или баща си, ние просто мълчим и предпочитаме телефона си. Това наричаме ние „почивка“.

Когато съм в училище, всяко междучасие ми прави впечатление как дори малките деца, вместо да играят на нещо навън или да си говорят, те  държат телефоните си, излезли в коридора, а понякога дори учителите следват примера на децата.

Технологиите са заели толкова важно място в ежедневието ни, че сме забравили истински важните неща за нас. Все по-трудно ни е да комуникираме с някого, затова и в повечето случаи оставаме неразбрани или нечути. Много от ценностите ни вече ги няма или са променени коренно.

Ако някога някой ме попита „Ако имаше нещо, което искаш да промениш в света, какво би било?“ веднага бих му отговорила, че искам на мода да бъде любовта и зрителният контакт между хората, вместо телефоните ни, които са ни обсебили, защото отделяме много повече внимание на тях, отколкото на хората, които обичаме.

Много пъти съм си задавала въпроса „Какво ли е да живееш в старото време, когато не е имало модерни технологии? Как са живели хората тогава? Как са се забавлявали?“ и ако трябва да съм честна, вярвам, че са водили един по-нормален, но и по-интересен живот от нас, радвайки се и ценейки повече малките неща, които са им се случвали.

Времето ни е ценно и никога достатъчно, затова трябва добре да помислим кой е приоритетът в живота ни, да ограничим до минимум порока „социални мрежи“ и да отделяме повече внимание на хората, които обичаме. Само така ще се почувстваме щастливи и разбрани, и ще открием истинския смисъл на живота.

Когато веганите изпият слънцето

21 September 2020 г.
Име: Кирил Димов
Възраст: 15г.
Първа награда за разказ (2020)

Имаше една чудесна, зелена планета от галактика „Млечен път”, на която повечето обитатели се обявиха за вегани. Те бяха благородни, кротки души, които обичаха животните, повече от себеподобните си. Ще направят път, дори на най-малката мравка, но ако някое току-що проходило дете ритне котка или кокошка, ще го заклеймят като изрод, дори потенциален сериен убиец.

В чест на обичта си към животните, веганите се хранеха с трева и пиеха слънце. Те обичаха да се събират заедно, затова живееха на големи групи. Поради добротата и спокойствието си, а може би и покрай оскъдното хранене, те не се увличаха от тежък труд. Всъщност, бяха най-щастливи, ако въобще не им се налага да се трудят. Приемаха се, като древни философи, които не бива да си губят времето за глупости. Събираха се, за да говорят за живота, за енергиите около тях и за храна. Говореха предимно за храната си, сякаш винаги се чувстваха гладни, а когато им омръзнеше да правят салати от трева и сладкиши от ядки, и се напиеха до пръсване със слънце, веганите започваха да обсъждат безсърдечните и безморални месоядни. Наричаха ги „мършояди” и ги приемаха, като стократно по-излишни същества, от животните.

Разбира се, месоядните на зелената планета, от галактика „Млечен път”, бяха останали толкова малко, че скоро никой не беше виждал техен представител. Един ден обаче, зловеща вест се разнесе, от уста на уста и от група на група. Животните умираха, макар никой да не ги беше убил или изял. Докато се съберат да разрешат проблема, на зелената планета от галактика „Млечен път”, не остана нито един животински вид. Накрая, все пак се разбра, че тревата и всичката зеленина на планетата е изчезнала. Веганите бяха излапали всичко, което не е с животински произход, защото броят им постоянно се увеличаваше.

След като вече нямаше животни, за които да се борят, виновниците се събраха и решиха да минат на диета. В името на оцеляването на своята планета, те щяха да спрат да се хранят. Решиха да живеят, пиейки слънце.

Аз, последният месояден човек на Земята, пиша тези редове, скрит в малък бункер, в който запасите от луканка скоро ще свършат. Пиша, за да задам последният си въпрос към новото човечество. Какво ще стане с нашата планета, когато веганите изпият и Слънцето?!

Аз обвинявам образователната система

21 September 2020 г.
Име: Севилай Мердан Салим
Възраст: 15г.
Първа награда за есе (2020)

Със съжаление сме принудени да съобщим на хилядите приятели на Фондация „Братя Мормареви“, че тази година първата награда за есе, присъдена на Севилай Салим в конкурса „Бодлите на таралежите“, се отнема. Текстът й „Аз обвинявам образователната система“ е „нетворчески взаимстван“ от памфлета на рапъра и блогъра Принс Ии, с истинско име Ричард Уилям, качен и в Youtube. Повече информация тук.

Алберт Айнщайн казва: ‘‘Всеки е гений. Но ако съдите рибата по нейните възможности да изкачи дърво, тя ще изживее живота си вярвайки, че е глупава.‘‘

Кажи ми училище. Гордееш ли се нещата, които направи? Превърна милиони хора в роботи. Това за забавно ли го намираш? Осъзнаваш ли колко много деца, подобни на тази рибка, плаваща срещу течението, не откриват своите таланти. Мислят, че са глупави. Вярват, че са безполезни. Край! Аз обвинявам училището, че убива креативността и индивидуалността. И това мога да Ви го докажа.

Нека вземем един съвременен телефон и телефон отпреди 150 години. Голяма разлика, нали? Една днешна кола и кола отпреди 150 години. Огромна разлика. Сега нека сравним една съвременна класна стая и такава, която са използвали преди 150 години. Ще видите, че повече от век нищо не се е променило. Твърдите, че подготвяте учениците за бъдеще, но с такива доказателства аз трябва да питам: ‘‘Дали ни подготвяте за бъдещето или за миналото?‘‘

Думата образование (на английски: education) има латински произход и идва от думата educe, която означава разкривам, показвам, т.е. разкрива нашите таланти и ги прави осъществими. Училището не разкрива много. Затворете си за миг очите. Представете си едно дете, което сяда на задния чин в една класна стая, в някой град. Никога не вдига ръка, проваля се на повечето тестове, но вътре в него живее една страст. И ако се разкрие и възпита ще открие лечението на рака… Но се страхувам, че тази негова дарба никога няма да излезе на бял свят. То никога няма да спечели Нобелова награда. Защото в училище е бил игнориран и съден само по неговите оценки.

Разбирам. Преди времената били различни. Но днес… Днес ние не се нуждаем от роботи-зомбита. Светът се разви. Сега се нуждаем от хора, които мислят креативно, иновативно, критично и независимо. Знаехте ли, че създателите на MacBook и Iphone не са завършили своето образование… Всеки един учен може да ви каже, че няма два еднакви мозъка и всеки родител, който има две или повече деца може да го потвърди. Моля обяснете ми, защо се отнасяте към учениците като към  формички за бисквити, разглеждайки ги като един размер. Ако един лекар изписваше едно и също лекарство на всичките си пациенти, резултатите щяха да бъдат трагични. Много хора щяха да се разболеят. Същото се отнася и за училището. Един учител стои пред 20 деца, всяко едно, имащо различни мечти, различни таланти и различни нужди. Но учителите нямат вина. Те работят в система, която не предоставя много възможности. Система, обсебена от стандартизирани тестове. Мислите ли, че улучването във въпросите с избираем отговор ще определи успеха. Никой тест не е в състояние на прецени моето бъдеще. Дори, когато започва с три букви като НВО или ДЗИ. Всъщност тези тестове са твърде жестоки, за да бъдат използвани и трябва да бъдат изоставени. Но не приемайте моите думи, приемете тези на Фредерик Джеймс Кели, човекът, който измисли стандартизираното тестване, който каза и аз цитирам: ‘’Тези тестове са твърде жестоки, за да бъдат използвани и трябва да бъдат изоставени.‘‘ Продължим ли със същия дух, резултатите ще бъдат смъртоносни. Разбира се, математиката е важна, но не повече от изкуството или танцуването. Нека дадем равен шанс на всеки талант. Знам, това звучи като мечта, но държави като Финландия правят впечатляващи неща. Те имат по-кратки учебни часове. Домашни работи не съществуват. Фокусират се върху сътрудничество вместо конкуренция. А изненадващото е там, че тяхната образователна система превъзхожда всяка друга държава по света. Други места като Сингапур успяват бързо, училища като Монтесори, програми като Академия Хан. Няма едно-единствено решение.

Нека мечтите се превърнат в реалност. Защото докато учениците са само 20% от нашето население,  те са 100 %  от нашето бъдеще.

Това е светът в който аз вярвам. Свят, в който рибите вече не са принудени да изкачват дървета!

Спомен за липа

16 October 2018 г.
  Той бързо се качи във влака. Не пътуваше по този маршрут за пръв път. Беше му отдавна познат – престой на всеки 5 часа и 13 минути, през които машинистът хапваше кифла с шоколад и сусам, а кондукторът недоволстваше за закъснението на пътниците и цъкаше укорително с език. Марио обичаше да пътува в последното купе. Рядко се качваха хора и той можеше да се наслаждава на хълмовете на спокойствие, които пролетно време белееха като поръсени с пудра захар. Сега дърветата бяха позлатени с охрени багри, които преливаха в жълто и оранжево. Септемврийското небе, ококорено над билата на върховете, винаги му правеше впечатление. Сутрин облаците изглеждаха като разпръснати глухарчета по млечносиня покривка, а когато се свечеряваше, сякаш импресионисти рисуваха чувствата си с цветове по сумрака. През нощта луната приличаше на купа с топло мляко,  което като малък по принуда пиеше преди да заспи. 
Пътят Светлик – Липен беше 12-часов. Докато се наслаждаваше на природата, усамотението отключваше поетичните мисли на Марио, наричан от близките си Мар. При него се настаниха жена и малко момченце. Детето беше унило, а майка му сопнато се опитваше да го успокои.
– Виж, това е само играчка. Вещ, която по един или друг начин щеше да загубиш, няма как да я извадя изпод влака.
– Но…
– Айде стига си хленчил, ще ти купим ново корабче и без друго това беше почти счупено, с надраскани дъски и скъсана мачта…
– А можеш ли да доведеш дядо, за да пускаме новото по реката – каза хлапакът с горчивина в гърлото, която застана като преграда между звънливия му глас и думите. Жената посърна и се обърна към прозореца, за да скрие гримасата на лицето си. Явно дядо му беше причината за черната забрадка на главата й. Марио знаеше, че няма място в този разговор, но въпреки това се усмихна приятелски на детето. 
– Кой си ти?- залюбопитства малкият.
– Аз съм Марио, приятно ми е, малък господине…
– Аз съм Андрей. Закъде пътуваш?
– Андро, стига любопитства, остави човека да си почива!- скастри го жената.
– Към Липен, имах доста време да почивам, не се притеснявайте.
– Какво има там?- попита момчето.
– Бъдещата ми годеница живее в тоя малък град, пътувам всяка седмица от две години – сподели той. 
– Не сте женени и пътуваш толкова често?- попита учудена майката.
– Все още не сме…търся удобен момент да й предложа. 
  Детето погледна объркано с онзи специфичен любопитен поглед, главна черта на всеки малчуган. Разговорът замръкна за миг, мъжът опита да развесели обстановката. Изкара малка фигура от багажа и я показа на момчето.
– Това е малък пясъчен часовник, не обичам ръчните, бързите им стрелки ме карат да се боя от времето, докато пясъкът ме успокоява. Купих го преди година от една спирка. Когато го обърна надолу, усещам сигурността, че щастието ме чака на гарата  – обясни той. 
– Колко време трябва да мине, за да срещнем щастието?- зачуди се на глас детето.
– Моментът, в който идва щастието, е неведом за  нас. При оптимистите времето е без значение. Те го виждат във всичко около тях, а песимистите цял живот не го намират. Не защото не идва. Когато гледаш към слънцето през тъмен плат, виждаш само сянката.
– Вие като какъв е определяте?- попита майката.
– Аз съм просто влюбен.
– Спирка Липен – чу се досадният, носов глас на кондуктора.
– Беше ми много приятно, млади господине, това вече е твое – щастието е в ръцете ти… Марио подаде часовника на Андрейчо, пожела лек път на майка му и излезе от купето. 
  Там стоеше Мая. Когато я видя, в него, като детски хвърчила, прелетяха спомените на запознанството им. Запознаха се на сбирка за любители на Данте. Кой би преположил, че такова красиво момиче посещава литературното четене на “Божествена комедия” или се интересува от трансхуманизъм, паралелно с това – художничка. Тя беше огледало на всяка негова мечта и заедно създаваха своята утопия. Адът бледнееше пред райската градина, в която сееха спомени. Мая стъпваше боса по стиховете му, оставяше отпечатъци в съзнанието на поета, а всяка тяхна прегръдка оцветяваше бялата й душа в пастелни багри. Знаеха, че това не може да бъде материализирано в изкуство. Емоциите не винаги можеха да се представят обективно пред публика, която не ги е усещала.
– Няма ли да ме прегърнеш, чакам те от час? –  попита тя.
– Изглеждаш невероятно – захласнат в янтарените й коси, Мар не можеше да отлепи поглед от нея. Целуна я. После запътиха към обичайната сладкарница, където винаги пиеха липов чай. 
– Майче, имаш нещо блестящо на носа – каза с усмивка Мар.
– Мед, защото съм чаено чудовище! – тя нацапа цялото си лице и извика с цяло гърло – УААА! – след това присви очи, сбърчи нос и показа заплашително малките си зъбки. 
  Този непорочен детски нрав го караше да се влюбва още повече. Вечерта излязоха да се разходят. Очите на Мая блестяха, сякаш напръскани с индигов прах от звездите. Сетиха се как преди година не бяха казвали „обичам те“ пред никого. Двамата интроверти, бягащи от клишета, се страхуваха да не се превърнат в такова. Тогава Марио се запита фразата ли е стереотипна, или хората, които бързат да го кажат, защото не могат да бъдат сами? Той знаеше отговора, но си представяше думите като цвете, на което разпределяш цветовете и раздаваш на близките си. На някои даваш венчелистче, на други две, а ако никой не ти отвърне – оставаш с тичинка, която бавно се разлага. На Мая беше готов да подари букет, без да чака цвят в замяна. 
Не използваше гръмки, претенциозни и силни фрази, защото знаеше, че силата им се изхабява, когато се използват във всяко изречение. В същия момент завоалирано изстреля в един кратък миг, достатъчен за божество да създаде вселена, че я обича. Оттогава не спираха да си го казват – не по задължение, а заради нужда. 
    Неусетно минаха и двата дни. Той отново тръгваше. Дали щеше да дойде отново? – питаше се тя. Влакът пристигна. Зацелуваха се с опиянение, докато всеки неврон трептеше в такта, който устните им създаваха. Марио знаеше, че  единствено той определя правилния момент. Притисна я до себе си и коленичи пред нея. Лицето му гореше, студената пот се стичаше по челото му.
– Ще се омъжиш ли за мен?- с порив изрече той.
    Мая се стъписа. Гледаше зачервените му бузи и беше сигурна, че той е единственият, с когото би споделила чая си.
– Ако ме изтърпиш цял живот, с радост – отговори тя с усмивка, толкова светла, че се отразяваше в очите й. 
– За последен път тръгвам сам – обеща той.
Взеха си довиждане и тръгнаха в обратна посока, тръпнейки в очакване двете им пътеки да създадат път. След като се прибра, усети аромата на липата след дъжда- дъх съхранил спомена за нея. За две години той беше изминал повече от един екватор, само за да е на милиметър от устните й.  Вече тръпнеше в очакване да тръгне пак, защото знаеше, че няма да се прибере сам.
 
***
      Той отново се качи във влака. Ентусиазмът и надеждата се гонеха в очите му.При него се настани мъж, около 40-годишен, който държеше за ръчичка малката си дъщеря. Момиченцето беше мило и разговорливо.
– Ти къде отиваш? – попита то, с глас на звънче.
– Отивам до Липен, за да видя любимата си…
Марио забеляза часовника, който бащата на детето обръщаше в ръцете си.
– Интересен модел. Имах подобен преди време, сигурно сте го взел от трета спирка, дето има магазинче за часовници…
Този път досадният глас на кондуктора не се чу, но той знаеше къде трябва да слезе.
– Не го въртете така нервно, тези часовници носят щастие – допълни той и с усмивка излезе от прашния вагон. 
– Тате, какво е Липен? – зачуди се момичето.
– Отдавна изгорял град, мила. Там няма жив човек от 30 години, никой не успял да се спаси. Централата, в центъра на града, се е взривила – ужасна трагедия. 
– А този човек защо ходи там?
– Любимата му е живяла и загинала там, малко преди да се оженят. Сяда в това купе всяка седмица от 30 години. Казват, че преживява всеки път  последната им среща. 
– Значи е луд?
– Не е, просто когато настоящето ни е трагично, душата ни прави спомените видими в реално време само за нас. В съзнанието му сега съществуват само отминалите моменти, останалото са празни редове и многоточия…
– Откъде го познаваш?
– Подари ми пясъчен часовник, когато бях на твоята възраст.                
    
Дървото на часовника беше изгнило отдавна, едвам удържаше стъкленото му тяло, а песъчинките, залепнали една за друга, не можеха да преминат през тънкия процеп за бъдещето.
 
Теодора Евгениева Георгиева

Какво се е променило през последната година във взаимоотношенията ми с моите родители или как ми омръзна от разговорите за седми клас

16 October 2018 г.

Понякога промените в отношенията между хората се случват за две минути, друг път за две или двайсет години. При мен промените последната година бяха особено драстични. Аз смятам, че родителите ми са виновни, те настояват, че вината е в мен – била съм си легнала като тяхното мило, очарователно дете и съм се събудила на следващата сутрин друг човек. Разбира се – ужасен. Казват ми Пубертет, сякаш това ми е името.

Когато бях малка, бях много по-близка с татко, отколкото с мама. Дори първата ми дума е била “тата” и мама разбира се още е обидена. Майка ми беше ужасно строга и може би затова не бях така близка с нея. Тя не ми даваше да ям вредни храни, да пия, както тя ги нарича “купешки” сокове. Е, аз си пиех и направих алергия точно от сок – толкова бях зле, че искаха да ме покажат по телевизията. Това че се оказа права обаче е само случайност. Така си мисля и просто пия сок тайно.

Майка ми продължава да бъде строга, така че не знам защо сега съм по-близка с нея. Много обича да се караме – имам чувството, че става сутрин и трескаво започва да търси за какво да ме насоли. Винаги намира.

Баща ми обаче просто ме влудява, така невъобразимо ме дразни, че не искам да стоя в една стая с него. А го обожавах. Може би не го понасям заради ужасното му хапещо и жилещо чувство за хумор, може би е заради бушуващите ми хормони. Не знам. Може би е и заради двете.

Последната година се карам с майка ми още повече. Тя непрекъснато ме обвинява, че не уча достатъчно, че нямам никакви амбиции. Като чуя “Предстои ти седми клас” и ми излиза пъпка на челото с размерите на жълто паве. Всяка реч завършва с традиционната заплаха, че ще ровя по кофите. Толкова често го чувам, че почва да ми се струва добра перспектива – безгрижен живот, кашон и найлон, любимите ми книги. Вкъщи много обичаме книгите, те са нашите бижута. Родителите ми ме научиха да чета преди да тръгна на училище, а сега, с този седми клас, който ми е заседнал като буца в гърлото, не ми остава време за четене. Е това вече трудно го преживявам.

Непрекъснато ме сравняват със сестра ми – колко е умна, амбициозна, упорита, трудолюбива. Да ти свършат синонимите направо, толкова е положителна. Дори и да не казват нищо, пак го виждам, в очите им се чете – тя учи не знам къде си, ще стигне не знам къде си, ама ще е далече. Когато им кажа, че ми е писнало да ме сравняват, те разбира се отричат. Никога, ама никога не ни били сравнявали. Остаряват и не виждат добре, явно.

Последните две години са особено тежки за мен, защото сестра ми, генийчето, завърши “едно най-доброто училище” и я приеха да следва в чужбина с пълна стипендия. Как да я настигнеш – гордост за майка и татко. Та тя замина и енергията на майка ми се концентрира изцяло върху мен. Ужас! Признавам, че не давам сто процента от себе си в ученето, признавам си, че предпочитам да чета по цял ден, вместо  да зубря “какво годе, що годе, кой годе” и подобни сигурно важни неща. Важни, ама не за мен.

Та така – сестра ми се отърва от затвора. Учи си и обикаля света, беше във почти всички континенти, които учихме в училище. А географията не беше любимия ѝ предмет. И като разказва, се чудя дали това са същите страни, които учим в училище. Защото в учебника има крайните точки на континентите, реките, полезните изкопаеми и броя на населението. Страхувам се да не се раждат и умират много хора, защото точно съм научила броя на населението и не ми се учи наново.

Вчера сестра ми се обади да каже, че ще си прави татуировка. Майка ми полудя, нищо че татуировката щяла да бъде с костенурка и слон – такива са сватбените пръстени на мама и татко. Ама този път май съм съгласна с майка ми. Татуировките са глупаво нещо.

Цялото ми семейство много се промени през последните години. Минахме през огромни изпитания и не разбирам родителите ми откъде имат енергията да се занимават с глупости като кандидатстването след седми клас. Осъзнавам, че им създавам много проблеми. Признавам си, че ме мързи. Добре де, не понякога. Всъщност – доста често. Но все пак си мисля, че се старая. Те просто не го виждат. Не разбират, че имам нужда от въздух – между математиката, пигмеите, политическата карта на Азия, тичинките на семейство Лютикови, синекдохи, епифори и прешленести червеи.

Защото седми клас дойде и въздухът съвсем свърши.

Просто мечтая за изпитите вече – да се свършва.

За да мога да започна да уча за матурите в дванайсети клас.

 

 

 

                                                                                    Джена Миленова Пискулийска