Знанието вбесява

Тъмно е. Нищо не виждам в тази дупка. Нищо не чувствам. Нищо не чувам. Но проплаквам, защото боли. В мен също бе тъмно, като в рог както се казва. Но поех и проплаках.

Да напълниш дробовете си с въздух за пръв път боли. Да напълниш себе си с истина също.

Истината е, че болката е метафорична след първото проплакване. Все по-рядко ще те боли от въздуха. Дори напротив. Зимата въздухът е един свеж и съживяващ, а дробовете бързат да се напълнят с него. Със себе си обаче никой не бърза да се напълни. Загубили сме се между тъмнината и зимата и се лутаме слепешката, като си повтаряме колко е светло. Видим ли светлина обаче, писваме вампирски.

Ярката светлина гори очите свикнали с мрак. Ярките прозрения горят душите свикнали със сивота.

Четем книги, гледаме филми, слушаме музика. Я да ви видя колко сте образовани. Кой прочете най-много книги от първото си проплакване до днешния чуден ден? Браво.

Интелигенция сме се събрали. А филмите? Какви филми гледахте? Прозряхте ли универсалната, световна истина? Или истината за любовта? Музиката ви променя ли ви? С уникалността си?

Жалко. Колко жалко е цялото това събрание. Всички станахте ”различни” и ”индивидуални”. Мъдреците на бедната българска, че направо световна нация.

Тия дето тичат по площадите на протестите и вият като вълци, докато някой умен, успял човек, го тачат в другите страни. Или на спокойна семейна вечеря вкъщи. Поздравяват го искрено, но не много силно, да не чуят съседите, че викаме. Не е прилично да се вика и да ни слуша целият блок.

Тия дето викат, че младите били мързеливи, невъзпитани, глупави. Но кой е възпитавал младите? Според чии избори живеят младите? И колко млади познавате, че изразявате такова тежко мнение? А подходът ви… как се отразява на младите? Омразна дума. Младите. А вътре сухи и сиви, като прогнили плодове, търкалящи се в тревата.

Тия дето си палят свещите и си казват молитвите всеки ден и всяка вечер. Тия същите дето ритат бездомните животни по улиците и ги тровят, защото хапят. Дето ритат и чашката на бездомника на площада, защото: ”К’во ми се врат само в краката тия.” Тия дето са много праведни и разсъдливи, тия дето не се шегуват с нищо, защото е богохулство и срамота, тия дето крещят на децата си, тия дето уважават Бога, тия дето са горчиви и черни отвътре, но нали ако се държим така сякаш наистина в нас има вяра, ще идем в рая. Само дето ми иде да повърна от прекомерна религия и нито капчица вяра и ми иде да ви изкрещя, че сте едни миризливи ла…

Няма. Щото няма да ида в Рая, нали. И Ботев, и Левски ще ме осъдят уж тежко, ако ме чуели. Съмнявам се обаче. Да дойдат да ви видят какви сте ми праведни. Сами ще си теглят ножа или и те ще забегнат в чужбина, опитвайки се да оправят работата от там. Или ще говорят и пишат, като… Ама то така оправия няма съвсем. С разговор? Не. ”Пръчките и камъните, ще счупят костите ми…”, а ние на обидите сме свикнали.

Тъжно ми е хора. Колко тъжно е да гледам и да виждам. Как ми се иска понякога да си се бях родила тъпа. Ама не ми се смейте, наистина ви говоря. Тъпа и сляпа. Да си

ходя след стадото, да кимам с глава и да ме галят по нея: ”Браво, браво!”

Но аз съм себе си. Нито повече, нито по-малко. И виждам, и чувам, и знам.

И в болка се открих, наистина. Не съм я усетила такава внезапна и остра, но сега я усещам. Като гледам и виждам. Като слушам и чувам.

Жалки сме. Говорим едно, правим друго. Вярваме в неща, дето само отблъскват различното, ама иначе са прекрасни и просветени. Вярваме в неща, дето са ни оправили едно време, ама кой да се сети, че това ”едно време” си остава в миналото. Иновация? Моля ви се. За какво ни е? Как го казваше другарят Цончев във ”Вчера”?

”Какво става тука бе? Ако се научи от министерството знаете ли какво ще стане? Всички ще ви изключат. До един! Я отстъпи! Какво е това бе? Бийтълс! Ще ви дам аз на вас едни Бийтълси! Какви са тия маймунски танци? Не ви ли е срам? Ако искате забавата да продължи - валс! Я извъртете един валс бе, покажете, че сте млади хора бе, (…)

А как са се смели нашите, че и техните. И аз още се смея, само като си го представя. Не е смешно обаче… Все заплахи, все поучения, все някой е по-умен и по-препатил. Взе да ми писва малко обаче.

То за това всички се юрнахме да бъдем различни и както ви плюх, сега ви поздравявам. Идеята обаче е да се харесвате на себе си, а не на другите. Да откриете себе си заради вас самите, а не за да задоволите извратените ментални нужди на някое лудо приятелче в училище. Или на цялата тълпа.

Ние за това май трябваше да говорим? За откриването на себе си? Е не мога за четвърти път да пиша по тая тема. Само едно ще кажа: Страхливо започваме живота си, Иване!

Как обичам да го цитирам тоя човек. Страхливо започваме. Свършим ли го с гордо вдигната глава обаче, тогава ето ни и нас.

Ния Петрова, 19 г.

Училище и клас: 12 “ж” клас

Гимназия с Преподаване на Чужди Езици,

ГПЧЕ, гр.Плевен

Напишете коментар