КЪДЕ ОТИВА ВРЕМЕТО?

Господин Професорът беше велик учен. Нобелов лауреат по физика, разбулил едни от най-големите тайни за човечеството. Пространство, материя и антиматерия бяха детски игри за него. Благодарение на откритията му светът се беше придвижил с хиляди години напред. Оставаше му само още едно нещо да довърши и можеше да стане пълен господар на съдбите на хората. Работеше върху проект за контрол на времето, но нещо все не се получаваше. А усещаше, че собственото му време изтича, и никое от неговите открития не можеше да му помогне, нито откритията на другите учени. Опитваше с всички познати и непознати методи, работеше неуморно, но и времето неуморно летеше.

Един ден се загледа ядосано през прозореца и с ужас осъзна, че докато той всячески се мъчеше да подчини времето, то други просто го пилеят безцелно. Замисли се кои са най-големите прахосници на време и установи, че това са децата! Стоеше и смяташе със своите формули: 8 часа учат, 8 часа спят, а останалите 8 часа какво правят?! Прахосват ги!!! Захвана се с изчисления: 7 милиарда население на света, от които 2 милиарда са деца. Всяко от тези деца пропилява по 8 часа на ден, което означава, че само за един ден се губят 16 милиарда часа!!! Не! Това беше недопустимо!!! Трябваше да спре това разхищение! И хвана отново големите формули… Така…. На децата не са им нужни тези 8 часа от денонощието, които пропиляват. А на него не му достига времето, за да довърши проекта, чрез който човека ще стане господар на вечността. Това щеше да е най-великото откритие! Нямаше да има неразгадани тайни от минали епохи. Нямаше да има неизвестно бъдеще. Пътуването във времето щеше да е като разходка. Искаш да опиташ омлет от яйца на птеродактил и хоп, връщаш се 800 милиона години назад в периода креда, грабваш на бързо едно яйце /без да те види майката птеродактилка/ и имаш омлет за седмица напред. Любопитно ти е какви ще са задачите на теста по математика другата седмица и хоп! - отскачаш набързо до следващия петък и шестицата ти е в кърпа вързана.

Но…времето безмилостно летеше, експериментите не даваха резултат, Професорът се изнервяше, а децата прахосваха по 16 милиарда часа на ден.

Тогава Професорът реши да сложи ред в тази несправедливост. Всяко дете щеше да даде своите 8 излишни часа от денонощието на Учените, на които не стигаше времето да си направят откритията. Така децата щяха да имат денонощие от 16 часа – толкова, колкото им е необходимо. Тъкмо щяха по-бързо да пораснат и да станат полезни хора. Какво толкова има да се мотаят в детството? Успя дори да убеди родителите, че това е за доброто на децата и за благото на цялото човечество.

Разбира се, децата бяха категорично против и излъчиха група за преговори. Професорът не желаеше да ги приеме, а искаше направо да премине към отнемане на часовете им. След дълги увещания и застъпничество от други, не толкова крайни Учени той се съгласи.

Децата започнаха:

- Многоуважаеми господин Професор, искаме да Ви предложим да изиграем една игра. Ако Вие ни победите – вземете ни „излишнто време“, но ако ние победим – ще ни оставите намира завинаги и ще се преселите в епохата на Динозаврите!

Професорът се замисли: „Каквато и да е играта им, ще ги победя във всичко! АЗ владея пространството, аз владея материята и антиматерията, на път съм да подчиня и времето, та тези ли сополанковци ще ми се перчат с някакви си игри?!“ И без колебание отговори:

- Съгласен съм!

Едно от децата извади стара, опърпана топка и каза:

- Ще играем на „Пиян морков“. Правилата са следните…

Професорът го прекъсна, отначало малко сърдито… после не толкова… Него ли щяха да учат на правилата на „Пиян морков“??? Колко я беше играл тази игра… Колко беше подскачал под топката, когато по-големите си я подаваха… А колко беше разигравал по-малките, които искаха да играят с тях… Кога беше това? Все едно, се е случило с друг човек, в друг живот… Той ли беше онова дете с рошава коса и прашни дрехи, което гонеше топката? Имаше ли нещо общо между детето и Нобеловия лауреат? Какво беше направило времето с него? Ето, пак това време… То пречеше за всичко… Но как му стана мило, като си спомни онези времена… Безгрижни…Безцелни… С пропиляното време след топката… Замисли се отново. Очевидно това не му беше попречило да стане велик учен и Нобелов лауреат. Защо трябваше да лишава децата от ТЯХНОТО ВРЕМЕ ЗА ДЕТСТВО? Та то беше най-важното! И осъзна, че когато неговото време свърши, тогава ще започне времето на някой друг, и друг ще продължи неговото дело. Ако и на него не му стигне времето – ще дойде след него друг … и така до безкрай.

Тогава хвана топката и я хвърли високо към едно от децата и започна най-щурата игра, играна някога. Хвърляха, хващаха, падаха, ставаха. А Професорът – най-много от всички. Неусетно минаха 8 часа. Това за него бяха най-ценните 8 часа! Тези, които го върнаха в детството… Тези, които му върнаха най-милите спомени…

Събра децата край себе си и им каза:

- Днес вие ми подарихте най-хубавите 8 часа и ми дадохте много ценен урок! Еднакво важно е времето за детство, времето за учение и времето за работа! Вървете си със зраве, а който от вас иска е добре дошъл в моята лаборатория да споделя с него моето знание!

Димитър Димитров Нейков 12 г., 6 клас, “ЧСОУ Българско школо”

Школа за творческо мислене и писане

Напишете коментар