МАЛКИЯТ ГАВРОШ
Ронай Метин Невзат, 13 г.
ученик в ОУ „Никола Йонков Вапцаров”
гр. Разград
Живяло някога, преди много години, в едно малко градче из Лудогорието едно бедно момченце. Родителите му били разведени и то живеело заедно с майка си в една малка къща в краен квартал. Бедната женица била болна и не можела да ходи на работа. Двамата били обречени да живеят в нищета с пенсията, която тя получавала. Баща му нито го търсел, нито идвал да го вижда. Както се казва – ни вест , ни кост от него.
Момченцето се казвало Георги и било на 10 години, с къдрава руса коса, с лунички по лицето, с големи зелени очи, много симпатично. То винаги било облечено чистичко, но дрешките му били закърпени, както и обувките му. То нямало никакви играчки, топка, колело. Поради тази причина нямало и приятели. Децата от квартала го наричали малкия Гаврош и не искали да играят с него.
Малкият Гаврош все си мечтаел за добри приятели и всеки ден излизал от вкъщи с надеждата, че ще си намери авери. Това така и не се случвало.
Било лято, адска горещина, Гаврош за пореден път излязъл от дома си и този ден решил да се спусне към централната част на града. Надявал се там да намери деца, които да го забележат и да играят с него. Вървял по широките красиви алеи на града, спирал се пред огромните бляскави витрини на детските магазини, гледал тъжно, мечтаейки си и той някой ден да има такива играчки. После си тръгвал, осъзнавайки, че няма как да ги притежава.
Неусетно времето минавало. Гаврош се скитал по улиците на града, но никой не го заприказвал, дори и не го забелязвали. Било в късния следобед, някъде към пет часа, когато стигнал до една невзрачна сграда. Усетил силна жажда, ала нямал вода. Решил да влезе в сградата и да помоли първия срещнат за глътка водичка. Така и направил. Като влязал в сградата, видял, че в нея имало шивашки и обущарски ателиета, както и няколко други работилнички. Почукал с несигурност и леко притеснение на вратата на първото ателие. Отвътре се чул мъжки глас, който го подканил да влезе. Отворил вратата, вътре седял един усмихнат, белобрад старец, който в този момент зашивал някакви дамски обувки. Поогледал се наоколо. Навсякъде в ателието имало купчини обувки, сандали, ботуши, чанти и колани. Във въздуха се носела българска народна музика. Миришело силно на кожа. Малкият Гаврош усетил странна, автентична атмосфера в това малко ателие. Помолил усмихнатия брадат старец за вода.
Този възрастен човек, който излъчвал спокойствие и доброта, се оказал и гостоприемен. Налял му вода, почерпил го с домашни сладки. Попитал го защо и как е попаднал в неговата обущарница, при това сам. Момчето му разказало за целта на разходката си, след това от дума на дума, споделило за мечтите си и за трудностите в живота си.
Ден след ден малкият Гаврош посещавал стария обущар. Много му харесвало да разговоря с него. Мъдрият старец му разказвал интересни и забавни истории от живота си. Показвал му как се зашиват скъсани обувки, как се залепят нови подметки върху износените и други тънкости на занаята си. Така минавали дните и месеците на Гаврош. Между него и обущаря се създало много силно и истинско приятелство, дори нещо повече от това. Те се уважавали и обичали като баща и син. Момчето започнало да помага на обущаря в работата му, а той в замяна, никога не го изпращал вкъщи без пари. Така момчето започнало да си изкарва прехраната. През учебно време ходело да работи след обяд, а ваканциите по цял ден било при майстора.
Минали много години, Гаврош завършил средното си образование. Един ден верният му стар приятел му казал, че вече трудно вижда, нямал и сили като преди да работи. Взел бил решение да се оттегли и да се отдаде на пълна почивка. Тоест спирал да работи. Предложил на вече пълнолетното момче да остане в ателието и да продължи дейността му, при това вярвал, че той ще се справи достойно с това. Съобщил му, че е преписал ателието си на негово име. На Гаврош нищо друго не му оставало освен да запретне ръкави и да продължи работата на най- добросърдечния обущар. Така и станало.
Какво се случило след това ли? Гаврош се запознал с най- хубавото девойче от града, което дошло в ателието му за поправка на обувки. Между тях пламнала истинска любов. Оженили се. След време им се родило едно прекрасно ангелче, на което Гаврош купувал най- красивите играчки от бляскавите детски магазини. Бедният Гаврош станал най- търсеният обущар в околията. Работел усърдно. Бил много щастлив и доволен от живота си.
А какво се е случило със стареца ли? Той идвал в ателието ден през ден, за да си приказват и да се посмеят пак заедно, както преди много години, когато Георги бил истински Гаврош.
