Лъч надежда
Симона Иванова, 14 г.
гр. Шумен
Главната улица на вечно шумния град беше изпъстрена с безброй витрини, осветяващи модерни телефони, маркови чанти, скъпи дрехи, красиви бижута и още много. Някъде между магазините се беше скътала една закусвалня. От нея хората влизаха и излизаха постоянно и тя беше винаги препълнена. Ярките реклами и цветната декорация внушаваха чувството, че там всички са щастливи и не искат да си тръгват, което донякъде беше вярно.
Цялата тази светлина пречеше на хората да видят една много тъжна част от заведението. Точно срещу него, на окъсано одеяло, което изглеждаше на над двеста години, се бяха свили едно дете на около десет и старец на преклонна възраст.
Детето се казваше Явор, имаше сини очи, руса коса и бяло лице. Много красиво дете. Проблемът? Малкият Явор беше роден с изкривени крака и не можеше да ходи. След като разбраха, родителите му го изхвърлиха на улицата, въпреки че беше само на няколко дни. Дядо Манол, така се казваше възрастният мъж, го откри и го прибра.
Старецът беше син на гъркиня и българин. Семейството му живяло няколко години в Гърция, но когато станал на седем, родителите му се скарали жестоко и баща му го отвел в България. Манол имаше сравнително добър живот в страната. Баща му знаеше как да убеди всекиго и по онова време семейството му притежаваше магазинът, който стоеше на мястото на тази закусвалня. Манол работеше в магазина през всичките години между завършването на училище и пенсионирането си. Живееше в малък апартамент в покрайнините на града, защото не обичаше шума. Той нямаше деца и никога не се ожени, тоест нямаше кой да поеме магазина и така се появи закусвалнята. След като прибра Явор, дядо Манол загуби всичко, ама абсолютно всичко. Пенсията му не беше голяма, а да се грижи за дете с вродени здравословни проблеми не му помагаше. Двамата останаха на улицата. Дядо Манол, обаче, не съжаляваше, че прибра детето. Ако не го беше направил, малкият Явор щеше да загине.
Дядо Манол обичаше да пее народни песни, когато беше млад. Когато загуби дома си, се опитваше да припечели някой лев с това, но вече остаря и едва говореше. Сега дядо Манол и Явор се опитваха да живеят от съжалението на хората.
Малкият Явор не бе видял нищо хубаво от света. Двамата рядко събираха повече от двадесет лева за деня и дори тези пари бяха основно от няколко луди баби, които очевидно бяха избягали от дома за възрастни и си мислеха, че Явор и Манол са техни стари приятелки, които са им давали пари на времето и сега трябва да им ги върнат. Обикновено хората ги поглеждаха или с жален, или с отвратен поглед, зависи колко коравосърдечни бяха и после отминаваха, без да дадат и стотинка.
Един ден, една жена и двете ѝ петгодишни син и дъщеря излизаха от закусвалнята. Дечицата забелязаха двамата другари. Тя има каза да не ги гледат, но те въпреки това задаваха въпроси.
– Защо са навън?
– Защо им е толкова скъсано одеялото?
– Каква е тази шапка пред тях?
– Защо има пари в нея?
– Защо парите в нея са толкова малко?
– Защо дядото има толкова дълга брада?
– Защо краката на баткото изглеждат така странно?
– Мамо?
– Мамо?
– Мамо! – завършиха заедно децата и спряха да задават едно през друго въпроси, защото майка им се предаде и им обясни.
– Да им дадем пари, тогава! – каза момиченцето.
– Не давайте пари на непознати! – отвърна майка му.
– Ама на тях им трябват! – включи се и момчето.
– И без това няма да им помогнат! – продължи майката.
– Нищо няма да ни стане да им дадем! – обади се пак момичето.
– Моля те! Моля те! Моля те! – казаха двете деца в синхрон.
– Добре! – предаде се майка им и им даде по пет лева. – Оставете ги в шапката пред дядото.
Децата оставиха парите и в очите на дядо Манол блесна една искрица, но не беше щастие. Беше надежда. Надежда, че следващото поколение ще помогне на неговия малък Явор да постигне живота, който заслужава, въпреки че самият той вероятно няма да е там да го види.
