Малкият астронавт
Никола Филев, 9 години
СУ “Отец Паисий”
град Кърджали
В съседната къща живееше момче на име Никола. То беше на 9 години. Изглеждаше усмихнат мечтател. Никола обичаше Космоса и все разправяше някакви небивали истории за космически кратери, паднали метеорити, вулкани и звездни чудеса. Толкова беше запален, че дори си беше измайсторил малка космическа ракета в кръжока по астронавтика в училище. Тя приличаше досущ на стар бойлер, а оборудването й се състоеше от малък компас и радио предавател с мобилна връзка. За да му е по-удобно беше сложил стария си геймърски стол, на който едно от колелцата липсваше и бе заменил с топка за тенис. За двигател на ракетата служеше моторът на изгнилия Москвич на дядо му. Доста бръмчеше, но пък вършеше работа. Малкият космически кораб, Никола управляваше с джойстика на плейстешъна си.
Една нощ, докато всички спяха, Никола реши да си направи малко пътешествие сред звездите. Той скочи бързо от леглото, обу пантофите си с емблема на Междузвездни войни, сложи каската си за ски на главата, настани се в ракетата и без много да му мисли се изстреля в необятния Космос.
Не след дълго се озова сред море от звезди, които бяха толкова много, че образуваха бяла небесна пътека. Никола веднага разбра, че се намира на Млечния път, където може да се полюбува отблизо на милиарди ярки звезди. Гледката беше вълшебна, но изведнъж той започна да трепери от студ. Наложи се бързо да промени курса на летене в посока Слънцето, защото в Космоса е много студено, а в малката му ракета нямаше място за климатик. За да се сгрее момчето започна бодро да си тананика песента „ Излел е Дельо хайдутин “, но за съжаление нямаше как да потропва с крак, тъй като в небето не важат никакви гравитационни закони.
Скоро в далечината Никола забеляза ярката светлина на Слънцето и реши да кацне на най-близката планета до него – Меркурий. Там той възнамеряваше да си направи слънчеви бани, но още при слизането от ракетата Никола усети как подметките на пантофите му започват да се разтапят. Кожата на тялото му за секунди придоби златист загар, а наоколо започна да се разнася миризма сякаш от печено пиле на грил. Така той разбра, че е кацнал от страната на Меркурий, която е огряна от Слънцето. Момчето бързо се шмугна обратно в ракетата, натисна газта до дупка и отпраши надалеч в междузвездното пространство. Прелетя над Венера, Земята и Марс и се насочи директно към гиганта на всички планети в Слънчевата система – Юпитер. Там малкият астронавт искаше да се разхлади от жегата на Меркурий и да изследва тайните на Голямото червено петно. Оказа се обаче, че ветровете на Юпитер са толкова силни и студени, че малкото прозорче на ракетата му замръзна и Никола дори не успя да се доближи до тази планета.
Виелицата отнесе космическия кораб на момчето и той се разби на близката планета Марс. От силния удар компасът му се счупи на парчета, а каската излетя от главата му и спука предното стъкло на ракетата. Никола бързо стана, изтупа се и изскочи навън. А там какво да види? Пред ракетата стояха две чудати същества и го гледаха втренчено с по три очи всяко. Главите им приличаха на гигантски круши, от които стърчаха дълги метални антени, а в устите си имаха поне по сто зъба – редки, дълги и криви. Никола беше само на 9, но бе изключително смело момче и въпреки странния вид на марсианците, те му се сториха по-скоро смешни, отколкото страшни. И докато се чудеше как да ги помоли да му помогнат да ремонтира ракетата си, единият чудак внезапно го сграбчи за ръката и започна да повтаря нещо, което Никола беше чувал вече много пъти.
В този момент момчето отвори очи и видя над себе си малкото си досадно братче, което повтаря: „Ставай, закъсняваме за училище!“ Така Никола рязко се приземи отново на земята и осъзна, че всичко това е било просто един сън. Сън, който обаче му помогна да разбере, че нашият дом и единствено място за живеене е планетата Земя. Затова трябва всички ние да се грижим за нея, да я пазим и поддържаме вечно зелена и красива.
Нека бъдем добри стопани на нашия дом, защото на Марс е тъмно и студено, а марсианците не обичат гости!
