„Тука може само „Не може!”
„Тука може само „Не може!”
Разказ
Стоян бил обикновено българско момче, което като всяко друго българско дете ходело на училище – разбира се, пак в най-обикновено българско училище. И като всеки друг ученик, достигнал до втори клас, вече добре знаел всичко онова, с което трябва да се съобразява по цял ден в това училище! … (Тук правя малка пауза, за да дам възможност на четящите ученици на спокойствие да освободят въздишката си на досада.)… Даааа, така е! След бурния и пълен с нови запознанства и режими Първи клас, после след първата Голяма, но не до там голяма по безгрижие ваканция, вторият Първи звънец с усилие в крайна сметка, върнал по чиновете новите второкласници. Между тях е и Стоян, разбира се. Укротяването на чиновете било трудно, наистина, но то не можело да се мери с трудността да се ангажират умовете на учениците в полза на уроците. Момчето все още имало много да разказва за ваканцията на приятелите си, но сега трябвало да гледа само гърбовете им. В Първи клас по съвет на майка си той си избрал първия чин, но после бързо разбрал, че не му допада през цялото време да гледа само напред към дъската. Затова сега, в началото на втори клас, решил да провери как е, ако седне най-отзад. И ето, че и тук не било добре – сега пък гледал само гърбове пред себе си! Всъщност, при този опит за промяна осъзнал, че където и да седнел той все щял да е недоволен – нямало никакъв вариант, който да предлага общуване със съучениците си в часа! „Защо тогава изобщо ни събират в клас?” – запитал сам себе си наум! „Казват, че в клас се учим заедно, а всъщност излиза друго! Ние не учим заедно, а седим възможно най-изолирани един от друг! Едно време поне чиновете са били с по двама ученика, а сега – и чиновете са за по един! В час не ти дават дори да прошепнеш на съседа си в ухото, че искаш да ти услужи с резервна химикалка! А като стана дума за химикалка – докога ли още ще са задължителни за писане?! Нали вече изучихме ръкописните букви в Първи клас? Все говорят за техническо обновяване на българското училище, а продължаваме да пишем с допотопни химикалки! След като в училището има компютри, защо да не пишем с клавиатури? Така хем ще изучаваме информационните технологии, хем и граматиката ще си подобряваме! Нали грамотността е най-важното! По този начин и тетрадките ще станат излишни, от което пък следва, че ще спрат да ги произвеждат, т.е. ще спрат да секат дървета за производство на хартия! И изобщо, излиза, че заради никому ненужното учене на ръкописен краснопис от всички днес продължават да се секат гори в планините!…” Роптаел си тъй наум Стоян, без да внимава в урока и в един момент чул резкия укорен въпрос на госпожата: „ Стояне, къде витаеш из облаците, а не пишеш задачите, които диктувам?!” Ученикът се намусил, и възмутено отговорил, че не витае из облаците, а из горите, дето щели да изсекат, за да направят нови тетрадки. И понеже той е защитник на природата, затова бойкотирал тетрадката! Това вместо да накара госпожата да се замисли колко е право момчето, я ядосало още повече и викнала:”Не може да не пишеш! Дай си бележника!” . „Защо, госпожо? Похвала ли ще ми пишете, че ме е грижа за природата?”- подскочило обнадеждено момчето. „ Не! – троснала се госпожата – Бележникът не е за похвали, а за порицание със забележки!” „Значи в него няма място за похвали!?”- сам си извадил извод Стоян. И докато госпожата му пишела поредната забележка часът свършил, но момчето продължавало да разсъждава над несправедливостта в бележника да се пишат само лошите прояви на учениците.”Наистина е несправедливо! Нали казват, че всеки човек има и добри и лоши страни – защо тогава в бележника, който служи за записване на важните неща по успеха и развитието на ученика, добрите постъпки не намират място? Така те се забравят, а лошите си остават записани завинаги. Наистина не е честно!…” И докато се опомни от мислите си, Стоян осъзнал, че закъснява за часа по физическо. Когато накрая влязъл в спортния салон, учителят го посрещнал с думите: „Стояне, още ли си в час по математика? Къде ти е спортния дух, та пак закъсняваш?” „Господине, мисля, че и математиците имат спортен дух. Нали затова се организират математически олимпиади?! Те също са състезания!… Не може ли хем да смятаме, хем да играем с топка, например? С такава игра тренирах през ваканцията и вече мога да умножавам…” „Не може Стояне, не може! Математиката е едно, а спортът – друго! Учебните програми са отделни и не може да се смесват!” „Защо пък да не може?” – запитало се и този път наум момчето. За втори път се сблъскал с учителското „Не може!” и отново посърнал. Оставил мислите си на пейката и влязъл в строя. Прекарал някак си и тоя час, но му останала надеждата, че в часа по български език, които следвал ще му бъде по-приятно. И това било така, защото искал да изненада госпожата с домашното си, което написал по нов, различен и интересен начин. Но, какво се случило за негова изненада? След като госпожата погледнала тетрадката му най-възмутено я вдигнала за да покаже на всички как „Стоян вчера докато е пишел домашната си е решавал и игрословици, и как домашната му заприличала на тетрадка за забавления, а не за сериозни домашни!” „Но, госпожо, аз нарочно така си написах домашната, за да изглежда по-интересно в тетрадката ми! Мислех, че и на Вас ще Ви е забавно да видите моя начин!” „Ами никак не ми е забавно! Дори напротив! Не може да превръщаш домашните си в игрословици!”… Пак това „Не може!” След като го чул за пореден път от устата на учител Стоян вече за нищо повече нямал желание. В края на учебния ден момчето вече било достатъчно разочаровано, за да мисли и предлага каквито и да било други идеи по учебните методи, тактики, прийоми и т.н., с цел по-интересно и по-лесно научаване на уроците. И унило си тръгнал за вкъщи. Но, минавайки по коридора преди изхода на училището погледът му се спрял на нова анкетна кутия. На нея пишело „Конкурс за мото на нашето училище”. Изненадал се на интересната инициатива, но пък изобщо не се подвуумил какво да напише на анкетния лист. Предложението му хем показвало самата истина, хем и било кратко и находчиво римувано:
„Тука може само „Не може!”
Сгънал листа на две и с въздишка го пуснал в урната мислейки си, че едва ли журито ще го хареса, но поне се надявал да го прочетат.
И от следващия ден Стоян коренно се променил. Станал кротък, мълчалив и изпълнителен, защото вече знаел, че именно това учителите очакват от него. Постепенно се превърнал в незабележим като повечето от неговите съученици, изпреварили го по влизане в правия път на българското училище. – пътят на „Не може!”…, пътят който реже крила, носи досада в училище, а и след него не води до никъде.
Елица Светославова Ганева
