Братя Мормареви

Зара Кънчева

МЯСТО ПОД НЕБЕТО

Абсолютната истина е трудна за намиране. Можеш да прекараш много години в невежество, но рано или късно разбираш за какво става въпрос. Разбираш, че небето, с цялата си необхватност и безкрайност, също те ограничава, затваря и похлупва. Небето е най-красивият похлупак на света. Поне на света, в който живеем.

За небето хората са омари, надарени или осакатени, с разум. Под капака винаги има място. Тенджерата е дълбока и врялата вода стига за всички. Варим се живи, а капакът се гърчи в главозамайващи форми и ни хипнотизира, за да го приемаме като природно чудо, несравнимо по красота. В шемета не разбираме, че облаците са там, за да ни замажат очите, да ни размият представите и да ни накарат да вярваме, че са невинни и прекрасни същества, които просто за наше благо поливат градинките, за да си отглеждаме цветя и храна. Истината е, че облаците са парата, отделена от варенето. В облаците е целият ни живот, затова олицетворяването им е толкова лесно. Небето ги използва като завеси, скриващи истината и мощта му. Провесва ги над главите ни като барбитуратен захарен памук и докато се тъпчем с мнимата сладост, не виждаме ироничната му усмивка.

Каквото и да правим, небето ще е винаги отгоре – излитането в открития Космос не е решение. Умовете на омарите се напъват, мислите подскачат нагоре-надолу, мъчат се да бутнат похлупака, но не успяват. Успял само един – Джак, – но никой не му вярва. Угоил до свръхспособности едно бобено растение и се изкачил по стеблото му. Когато се върнал, разказал, че над небето имало приказно царство. Владеел го тираничен гигант, който насочвал цялата си енергия върху храненето. Искал да изяде даже самия Джак. Не знам дали историята на единствения просветен е за вярване!

Мисля, че Джак е видял самото небе, но по човешки образ и подобие, според собствените си представи за страшно, неземно и допустимо. А небето, като любител готвач и хранещ се, естествено е искал да го изяде – нали и Джак е омар!

Може в бъдеще и други джаковци да се появят и този път да вземат нещо повече от гъски и яйца, но дотогава ще кротуваме с тиха лудост сред мрака в тенджерата.
Недоварените омари ще се бунтуват с онзи специфичен предсмъртен рачешки вик – музика за ушите на небето. Преварените пък ще се отчайват, че да му е кисело.
За успокоение може да си мислим, че поне имаме място все някъде, било то и във врящия казан за небесни заклинания. Може и да дерзаем към похлупака, избутвайки поомекналите си събратя и дори връхчетата на смешните ни мустачки ще искрят, когато, евентуално, го бутнем, и видим през процепа слънчевите лъчи свобода.

НЕБЕТО ВИНАГИ Е ТАМ…

„Небето винаги е там!” – Звучи като молитва на клетник, като последна надежда на старец, като мечта на дете, мантра на умисления, успокоение на нещастно влюбения. Ако небето не е вечно, то поне винаги е алтернатива. С каквито и очи да го погледнеш, все ще видиш нещо – било то вход, изход или таван на света.

Веднъж си представих небето като похлупак – Земята бе съд с вряща вода. Котлонът за всекиго означава нещо различно, но омарите вътре – храната, – непременно сме ние, хората. Варим се – на всеки колкото време му е отредено. Някои успяват да се покатерят върху разкашканите си приятели и да не търпят мъките на страдащите в дълбочината. Затова небето – капак е висшата ни цел.

Заложено ни е като инстинкт често да поглеждаме нагоре към него и да бленуваме или търсим обяснение за неволите си. Толкова е нависоко – как да стигнем дотам? Дали е по-добре там, горе? Дори някой да е успял да стигне отвъд небето, то не се е върнал, не е пратил писмо да каже какво се случва.

А красивите звезди – нощната ни радост – са просто лъчите светлина от процепите на капака, нужни за варенето, за да не кипнем (да не би някой да дръзне да излезе суров при прилива на тенджерата).

Истината за облаците е подобна. Сещате се как почти винаги можете да ги оприличите на предмети, хора и животни – всъщност олицетворяването е толкова лесно, именно защото облаците са измеренията на собствените ни плът, живот и смърт. Разказват историите ни и заминават, разпадат се – имат много за разказване. Неотменни гадни вестители – разноцветни като житието ни.

От друга страна, небето може да е най-хубавото нещо в деня ни. Има моменти, в които като че ли не можем да изпуснем от поглед небесната гледка: залези, изгреви, звездния покрив и всичките му чудеса…

Небето умее да ни вдъхва някаква надежда, когато се нуждаем. Необятността му ни предразполага да мислим за него като за вечен пристан, дом, шанс. Ясната синева винаги прилича на изход. Все някога някой ще заслужи или отвоюва способността да лети и ще тръгне право нагоре – да провери истинността на представите си и, ако е щастливец – да намери мечтите си.

Божествено красивият небосклон бива съсухрен и опростен в думите на науката физика. „Неизчерпаемият, безкраен космос” се оказва сложна смес от химични елементи, без никакъв кислород за нас, простосмъртните. Непрекъснати взривове, колапси, жарки температури, неутронни звезди, бели и жълти джуджета, червени свръхгиганти, черни дупки… Никаква романтика. Смелите ни мечти не могат да понесат тази материална простота.

Смятам, че неслучайно си представяме рая в небето, а не другаде. Ако това е най-запленителната красота, която сме виждали, обяснимо е да искаме да вярваме, че ще изживяваме следсмъртната си нетленна вечност там някъде, горе. Дали пък не живеем в райската градина и неуместно я търсим из висините? Докато прозрем Великия смисъл! А дотогава можем да си шепнем възторжени „ах, каква, ах, каква синева, синева…”

Добро или зло, небето винаги е там! Взирайки се в него, откриваме собственото си парче екстаз; разбираме, че небето е универсален отговор. Откликва като огромно, влажно, синьо око на всяко съмнение и тревога. Остава само да дерзаем нагоре в неотлъчния простор и да разберем дали отговаря на бляновете ни, на въпросите ни.

НА ДЪНОТО

Дъно на пропаст. Тъмнина. Сам си. Тишина. Не виждаш нищо, но би могъл да чуеш всичко. Паника, страх. Сега накъде? Какво, ако…? Притаяваш се навътре, няма да копаеш повече. Объркване, уплаха… Собственото ти сърцебиене те стряска. След време свикваш, надигаш се плахо. Струйки светлина пълзят около теб. Единственият път е този нагоре. Все пак имаш шанс! Успокояваш се леко и търсиш начин да се покатериш. Не ти остава друго.

А сега си представи следното: връх на планина; тъмнина; сам си; тишина… Единственият път е този надолу. Не ти остава друго.

Писано ни е да живеем живота си на път! Отчайвайки се, радвайки се, дерзаем нагоре-надолу. Личните върхове и дъна са неизменна част от житието ни. Самотата и тъмнината рано или късно натежават и продължаваме. Можем да си помогнем само като вярваме в собствените си сили. Като си втълпяваме и повтаряме, че ще се справим, ще се измъкнем, ще продължим. Живеейки със съзнанието, че пътят не може да свърши на дъното и това не е краят, всички врати ще се отворят пред нас, преди да сме ги доближили. Силният дух прави и телата силни. Пътят е един и същ, но всеки крачи по него своеобразно, в различен ритъм.

Дъното може да е и дъно на океан или море. За един това ще е свят на разнообразие, красота, разкош. Коралови рифове, разноцветни, малки рибки умно въртят очи. Съкровища в руини на кораби, артефакти. А защо не и русалки? За друг морското дъно ще е кошмар – мрачните дълбини на един мистичен свят. Сенки на животни, плуващи наоколо. Най-страшните рожби на водата са тук, между скалите, и дебнат.

Човешката сила може да се докаже и в тази ситуация. Можем да отключим тъмната си страна. За да заживеем със зверовете, трябва да се превърнем в такива. Това не означава да станем хищници, да вървим на четири крака. Човекът-звяр е човекът, който се отдава на скритите си мисли. Отпуска се, решава, че може да прави каквото пожелае. Отдава се на плътските си страсти, заглушава шепота на съвестта си. Този начин на живот непременно носи своеобразни удоволствия, но не може да обещае нищо за в бъдеще и не вещае много добро.

С по-малкото ни усилия се смаляват и целите, и стремежите. Смалява се ефектът на чувствата и усещанията. Леките емоции не са достатъчни, а от дъното по-надолу няма. Отнема време, но така или иначе усещаме наближаването на края. Последен шанс да се изкачим, да изплуваме. Ако сме затънали достатъчно, ако сме приели дълбините за свой дом, ще сме принудени да се сблъскаме отново със страха. Този път не страх от другите чудовища и сенки, а от нашите собствени. Страх от деградацията ни. Страх от личната ни разруха. Във всеки момент преди сриването имаме алтернатива. Шансовете ни се определят от останалите ни вътрешни сили.

На дъното можем да се озовем по много начини. Било то заради несподелени, отхвърлени чувства; адска умора от борбите в ежедневието или поради хронични неуспехи и загуби. Не е непременно нужно да слезем там отчаяни, но често се случва. И когато мракът ни отчае допълнително, изпитанието е в това – да пожелаем да се спасим. В безсилието и болката си най-лесно изглежда да се предадем. Някак успокоително звучи мисълта, че в дъната си сме сами, неангажирани с нищо. В тази дупка не присъстват дразнещи колеги, недоволни началници, изнервящи детски прищевки, досадно готвене и чистене, изобщо никакви задължения. Естествено, тази свобода е измамна. Но можем да се застоим, стига да си обещаем, че скоро ще изплуваме.

Не би било учудващо, ако след престоя на дъното се чувстваме малко по-спокойни, съсредоточени и отпочинали. Дълбоководни можем да сме за минута, час, ден. Навременното излизане обратно би могло да доведе до благополучен катарзис. С широко отворени очи и обятия ще посрещаме красотите на света на повърхността. Ще добием увереност за върховете си. Ще сме поне малко по-наясно с вътрешните си стремежи, ще разберем какво иска сърцето ни.

Ако това е начинът да останем насаме със себе си и да се хармонизираме, нека поемем надолу! Здравословна изолация. Почивка. Усъвършенстване. Унисон на мисли и чувства. Жадувана концентрация. Достигане на мир чрез пренасочване на вътрешните енергии. С малко егоизъм да усетим радостите от алтруистични дела.

Дъно за егото – връх за душата!

Публикувано на 19 September 2012 г. в Есета, Конкурс.