Братя Мормареви

Преди някакви си две седмици разказът на един седмокласник стана причина електронното издание на „Труд” да бухне от индивидуални посещения. „Айфон и стържещ от глад стомах” на 13-годишния пловдивчанин Георги Ставрев бе прочетен и коментиран от около 200 хиляди българи и продължава да привлича внимание.

Георги получи първа награда в конкурса „Бодлите на таралежите” на фондация „Братя Мормареви” и е изключително професионално написан. Хейтърското (от hate – мразя, англ.) съсловие в мрежата беше и още е доста възбудено. Глупостите, които се изписаха под разказа, не заслужават да бъдат цитирани, но всеки може да ги види в сайта и да си направи сметка какъв тъпак трябва да си, за да драскотиш подобни гадости. Знаехме обаче, че хейтърските коментари са притеснили Георги, което още веднъж идеше да покаже , че имаме работа с деликатна душевност.

Що за дете е в състояние да постигне толкова майсторски резултат в този доста сложен жанр – краткия разказ, запитахме се. Да се доверим на няколкото бледи опита за портрет на някои вестници и телевизии, ни се стори безсмислено. Затова решихме да се срещнем в Пловдив с Георги. Очи вочи – в търсене на новия Йовков, Емилиян Станев, Радичков, Деян Енев…

Бегъл портрет Той е слаб и издължен, с големи, живи очи и сериозен вид. Поне на пръв поглед. Носи зъбни скоби, като всеки уважаващ себе си тийнейджър, фактът, че има здравословен проблем по рождение, вече се знае. Нарича се гастроезофагеална рефлуксна болест, но за неговото отношение към нея ще стане ясно по-долу. Не изглежда болен, само трябва да спазва строга хранителна диета, която той, естествено, не спазва. Цар е по математика, а по химия има 6+. Майка му Радина е завършила педагогика, работила е като учител и nor край лежането по болници се занимавала с него – така се научил да чете на… 3 години и половина. Това знам, когато го виждам на живо за пръв път.

И за разчупване на ледовете още преди да седне на стола отсреща, го заковавам с концептуалния въпрос: – „Ботев” или „Локо”? Секунда замисляне, колкото да му мине през главата „Егати въпроса!”, и бърз отговор: – „Ботев”, естествено.

– Защо да е естествено?
– Такава ми е махалата.

Ясно. Обменяме набързо някои мисли за дереджето на българския футбол и конкретно за наскоро купения от варненски аптекар „Ботев” (Пловдив).

– Разбрах, че си се ядосвал на коментарите във форумите. Така ли е?
-Да
– Кой те издразни най-много?
– Имаше няколко коментара, че съм турчин… Абе да пишат, каквото си искат.
– Защо се впрягаш? Те са навсякъде… След като те ругаят, значи не си им безразличен.
– И вие сте прав. Явно си нямат друга работа…
– Между другото, ти каква музика слушаш?
– Pan, понякога метъл, дъбстеп.
– Чалгийка?
– А, не. В нашия клас не се слуша чалга Чалгата е един вирус, който всички ще ни направи цигани!

Признавам, че този грубичък отговор леко ме стъписва. Но и идея си нямам какво ще последва по-нататък и как кръглоокият ангел (какъвто съм си представял, че ще срещна) постепенно ще придобива съвсем друга форма и съдържание.

– Извинявай, но ще те питам за болестта ти. Чувстваш ли се по-различен от съучениците си?
– Сега не. Като по-малък се чувствах, но сега ме приемат нормално.
– Спазваш ли си хранителния режим?
– Не особено. Чипсове, крокита, снаксове…
– В схватки имаш ли навик да влизаш?

Поглежда хитро майка си, но очевидно не обича да лъже. Затова: – Е, ние само се душим, не се удряме в корема.Драматургичен обратПосле минаваме към същественото. Или към това, което аз си мисля, че е същественото.

– Не само заради наградите, но мисля, че имаш светло бъдеще в писането. Как мислиш да продължиш с литературата?
– Ами… Още година-две ще пиша, по-нататък – не. После само като хоби
– Моля? Защо?
– Защото не е доходоносно…

А така! Това момче изглежда родено да пише, и двата му текста, които съм чел внимателно, го доказват категорично. И изведнъж се оказва, че…

– Добре ли чух… За писането, че не е..?
– Ами аз пиша, когато ми стане тъпо. Тогава ми щуква нещо и… Иначе нямам време за това.
– Ама така България ще загуби един талант!
– Ще се роди друг…
Мдаа. Хладнокръвен отговор. Тук се намесва майката Радина: „Аз също не го толерирам. Този талант нали трябва да си храни семейството…” – Трябва ли нещо да е непременно доходоносно, за да го работиш?
– Важно е какво получаваш за работата си.
– И колко би трябвало да получаваш?
– Повече.
– Повече какво?
– Пари.

Чувствам се някак разочарован, признавам. Тази среща съм си я представял по доста по-различен начин. Но от друга страна… Писането наистина не е доходоносно, знам го от личен опит. А Георги от малък се е ориентирал правилно и си гони интереса. „Даже от съвсем малък”, уточнява майка му Радина.

– Виж сега, Жоре! Ако ми пратиш нов разказ и го публикуваме на страницата „Ателие”, ще получиш хонорар 90 лева. Какво ще кажеш?

Замислянето е между една и две секунди. Отговорът – кратък: – Не.

– Георги, знаеш ли какво е меркантилен човек?
– Не.
– Който преследва само личната си изгода. Келепирджия.
– Значи съм един от тях.

Откровено. Чак брутално откровено. Но пък аз изобщо не съм човекът, който може да съди това момче. Впрочем в електронното издание хейтърите още се дърлят един друг за парите от конкурса, които той спечели с честен труд.

– Как ти се видяха тези 600 лева от „Братя Мормареви”?
– Малко. . ?
– Малко е. В Румъния наградата в един такъв конкурс е около две-три хиляди евро.

И осведомен, на всичко отгоре. Какво поколение расте, а, дами и господа?!

-Аха… И с какво смяташ да се занимаваш в бъдеще?
– Мисля да следвам инженерство в Германия. Но първо ще завърша Математическата гимназия с немски.
– А като завършиш в Германия, ще се върнеш ли в България?
– Нее!
– Категоричен си.
-Да!
– Защо?
– Не съм сигурен, че тук мога да се издигна. В другите страни има по-голям шанс.
– Защо Германия?
– Защото е икономически стабилна и дава възможност за развитие на млади таланти.
– Откъде знаеш? Може би не е така?
– Така е Чета в интернет.
– А не предпочиташ ли… Хаваи например?
– Е, какво да правя там?
– Ами красиво, топло, готино.
– Какво да работя?
– Барман на плажа, защо не?
– Не ми харесва това. Какво пък, има и такива хора, мисля си.
-Ями кажи, каква е най-високата позиция, на която си мечтаеш да работиш?

В окото му заиграва искра.

– Е, най-високата е Рокфелер.
-Жоре, не ме пързаляй! Рокфелер е човек, не професия.
– Добре де, да бъда управител на фирма като„Епъл”.
– О, да…
– В краен случай на „Пеър” (круша, англ.б.р.)…

След подобен диалог човек се изморява, честно. В почивката научавам от Радина, че Георги е ловък търговец от малък. С майка си действа по същия начин. Когато трябва да свърши нещо, се спазаряват за наградата, най-често шоколад. „Не е най-правилният подход, но при него действа. Не намерих по-добър. Още от детската градина сме така – като в еврейски магазин”, обяснява ми тя, давайки на хейтърите от форума още клисав хляб за дъвкане. От нея разбирам и че Георги светкавично се приспособява към всяка среда. „От малък иска да е голям, да работи. Сега има и чисто бизнес идеи, които като нищо могат да се осъществят, ако се намерят инвестиции.”

-Така ли? Я ми кажи някоя от идеите си…

– Аа, не!

Къде съм тръгнал и аз… Очите на Жорко пак присвяткат като фарове.

-Намекни ми поне за една, моля те!
– Добре, обаче ще кажа само една дума!
– Казвай.
– Мармалад.

И – смях. Майката ме успокоява: „Много добре го каза, но никога няма да се сетите!” Има си хас!… В крайна сметка решавам, че е време да го поразпитам малко по морални теми.

– Кажи ми, Георги, кого обичаш най-много на тоя свят?

Нуласекунди замисляне. Отговор: – Господ.

– Моля?
– Господ. Него всички го обичат Той е като Бойко Борисов.

Надолу по I пързалката Радина се смее от сърце, докато аз се взема в ръце и успея да попитам:

– Ти гъбаркаш ли се нещо?
– Нее – смее се Георги.
– Значи обичаш и Бойко Борисов?
– Не. Но обичам вафла „Бойко Борисов”. Бойко Борисов трябва да дава повече стипендии на децата. Не само с магистрали да се занимава и да реже лентички. Освен това не е лошо да ми плати авторско право за името на партията си, защото аз пръв имам ГЕРБ (абревиатурата на болестта му -б.а.)…
– Хм! Като си толкова печен, кажи ми каква партия трябва да управлява България?
– Отначало трябва да бъде по-консервативна, за да стегне малко българите. Да не се държат толкова разхайтено и само да крадат и лъжат. После вече да стане по-либерална – когато се отучат да правят това.
– И накрая да стане социалистическа и да раздава пари наляво-надясно?
– Е, не. Това не.
– В Германия вероятно ще ти се наложи да поработваш нещо, за да се издържаш като студент.
– Мисля да почна като продавач на будка за вестници.
– Пак ме бъзикаш!
– Не, бе! Интересно ми е -отвръща, без да спре да се подхилва.
– Кой ти е любимият български вестник? И внимавай какво ще ми отговориш!

Какво ми отговори на този въпрос ли? Е, няма да ви кажа!

Емил Тонев, в-к Труд

Публикувано на 30 October 2012 г. в Новини.