Братя Мормареви

Георги Ставрев

Имам айфон. Последен модел. Основание в училище всички да се пукат от завист. Виждали са вече у мен суперджади. Скъсват се от яд и заради колата, която ме стоварва и прибира от училище в къща, която прилича не само външно, но и отвътре на футуристичен палат. Момичетата ми се лепят – за тях съм възможност. Търсят ме за гадже и за плащане на сметки. Излиза им се. Искат да видят света. Надявам се не моя – уверявам всички – той не е привлекателен…

На тринадесет години съм. Някои момичета са ми интересни, но не чак толкова, колкото този айфон. Бързо го проучих. Нямам указание на хартийка. Впрочем досега не съм чел никакви наръчници за уреди и машини вкъщи. Справям си се просто така. Станах почти хакер. Разбивам пароли, влизам в чужди пощи, подслушвам, наблюдавам, имам информация, която обикновено струва пари. Дори много пари. Дава възможности. Носи ползи.

Следят и мен. Знам го със сигурност и съм наясно, че животът ми зависи и от невидимите очи. Но сега имам айфон. Крия се под завивката, за да го допроуча. Сам съм в стаята. Рядко се случва. Наоколо ми всичко е супер яко. Лампите са италиански, осветлението по стените е пълзящо и с разни диоди, така че при движение се осветява мястото, където вървя.

Телевизорът е последен модел. Обзавеждането е по поръчка. В училище се справям отлично. Минавам всички зубрачи. Обикновено са ми нужни не повече от два часа за училищна подготовка – уроци, домашни, упражнения, плюс два чужди езика с онлайн преподаватели. Разполагам с богата виртуална и книжна библиотека, така че не е необходимо да излизам навън, освен за работа.

Откакто съм тук, съм наясно, че луксът не следва да се крепи на мързел. Даваш, и тогава получаваш. Често обаче даването се случва да е тройно, а получаването – нищожно. За натрупването на дивиденти е необходимо упорство.

Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. От днес е мой. Утре се надявам да го занеса в училище. Ще се изфукам и … няма да го имам за дълго.

Боже! Сам съм. Имам айфон за една нощ (надявам се и за един ден още). Щастлив съм. Богат съм.

Богат съм, но стомахът ми стърже от глад. Днес не донесох нищо вкъщи. Наказаха ме да не вечерям. Гладен съм. Ужасно гладен, но имам айфон. Откраднах го следобед пред хотела. Беше на някакъв глупак, на който колата отказа. Взе ме за интелигент – говорихме си на немски и английски. Докато се суетеше, просто се раздели с джаджата си, а аз – с него. Прости се и с малко пари, но те отидоха за спрейове за раната ми на крака и хапчета, за да не загнои. Взех си от най-скъпите и надеждните. Бях на лекар в частна клиника. Биха ми инжекция. Не знаех, че подобно нещо може да отнесе 200 лева. Останаха още малко пари и ги напъхах в тайник на ботуша си. Трябва да дам утре айфона на тартора, за да ям. В междучасията няма да мога да си купя нищо от лавката. Три деца сме в училище и се портим взаимно. Момчешка ни работа. Шофьор ни взема и връща вкъщи. Не се знае дали късметът ще ми се усмихне утре отново.

Гладен съм. Ужасно гладен и дори айфонът не ми носи удоволствието, което очаквах. Чак ме боли. Зависим съм от работата си. Крада.

Не съм циганче. Просто мама умря. Баща ми с новата (поредна) жена ме прибра. Няколко пъти му се опълчвах. Той ме наби и аз избягах от вкъщи. Три дни се крих. Откри ме една изрусена, стройна жена. Приличаше на мама. Мислих, че е като нея добра.

Доведе ме тук. Четири месеца ме обучаваха да крада. Хранеха ме. Винаги съм бил отличник и с това се справих добре. Нямах друг избор. Просто нямах. Иначе нямаше храна, удоволствия, екстри. В началото се съпротивлявах, но гладът е най-добрия  приятел на рибите и учител по мълчание.

Провъзгласиха ме за златна кокошка и това ми увеличи привилегиите. Тук живеем седем момчета, като три от нас учат в моето училище. Двама сме в един клас. Вземат ни и ни връщат с джипове. Шофьорите са точни като швейцарски часовници, а сърцата им – надупчени като швейцарско сирене.

Циганските тартори отдавна не бият децата-крадци, нито им режат пръстите, за да пипат по-изкусно. Това вече са митове. Наказват ги с глад, а гладът е по-силен от боя, студа, мъглата и болката. Освен това, ако не ти дават дрога, но от това съм виждал, че големите стават зависими и се влачат, тресат. Но тях не ги водят тук. Ние сме като голямо семейство. Всички сме роднини на документи. Казвам се Ангел вече, имам такова излъчване, но само за който не се е опарил от дяволското ми.

Дали съм забравил мама ли?

Не, не съм!

Просто съм гладен. Боря се за себе си и за нея. Все някога ще събера повече пари. Ще си купя билет от морето до София и ще отида на гроба й. Сигурно трудно ще го позная. Минаха вече две години. Тревата може да ме е стигнала на ръст. Надявам се да изтърпя още пет години, за да стана пълнолетен. Да избягам и се предам на полицаите. Иначе бъдещето ми ще е в приют – там гладуват, бият ги и насилват. А тук имам всичко. Единственото ми задължение е да крада и да донасям. Луксозни условия, топлина, море, джипове, частни виртуални уроци по всичко. Добра подготовка. Перфектност отвсякъде. Защо ми е да скитам по улиците и приспивам по гари?

Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. Само до утре. Като глада надявам се.

Илияна Брайкова

– Не мога да си представя живота без думите. Не е възможно да съществува поет, който не познава словото.

В стаята цареше полумрак. Задухът се беше настанил като вражеска батарея и не прекратяваше настъплението си. Двама души стояха сами и гор-чиво се вслушваха в аплодисментите, идващи от долния етаж. Театърът е банално място, когато си заключен на камерната сцена.

– Без думите животът ми би загубил очертанията си, би се разпрашил като труп.

Онзи, който говореше, не изглеждаше особено здрав. Големите му тъмносини очи бяха практически незабележими заради гъстата му черна коса, която падаше напред. Кожата му беше повече безцветна, отколкото бяла. Плещите му бяха широки и краката – дълги, но никой никога не би го сравнил с планина – той изглеждаше немощен и безпомощен.

– Няма спасение за творец, чието изкуство е изчерпано – каза той с получутия си глас и замълча. С неговото мълчание настъпиха минути на пълна глухота. Публиката си беше тръгнала и в целия театър сякаш не се чуваше нито звук.

Тишината е чудо, но не е за всеки. Тя е всепроникваща материя, която толкова настъпателно поглъща всичко по пътя си, че страх да те хва-не. Засмукваща черна дупка… съвършена по своята същност…

***

Какво е красивата жена? Колко хиляди лица има съвършенството? Какво е красивата жена? Очи, които проникват или които те стоплят? Колко хиляди лица има съвършенството? Гърди като две крехки преспи сняг или като цялата наша земя? Какво е красивата жена?…

Красивата жена е чудо, но не е за всеки. Тя е всепроникваща материя, която толкова настъпателно поглъща всичко по пътя си, че страх да те хване. Засмукваща черна дупка… съвършена по своята същност…

***

– Умът ми не го побира! – истерията беше близо в онзи миг. – Що за живот е животът без думи?! – Отново млъкна. Тишината отново започна да се простира из залата. Заглъхналите столове, прашните завеси, заключени-те врати – всичко немееше след спектакъла.

А спектакълът беше повече от странен. Странен и малко страшен. Не е имало думи. Всъщност, имало е един единствен звук – писъкът в края на представлението.

***

В стаята цареше полумрак. Задухът се беше настанил като вражеска батарея и не прекратяваше настъплението си. Двама души стояха сами и горчиво се вслушваха в аплодисментите, идващи от долния етаж. Театъ-рът е банално място, когато си заключен на камерната сцена. Тя мълчеше, заровила пръсти в косите си. Нищо у нея не изглеждаше изключително, но всъщност беше съвършена.

Както си стоеше, отпусна ръце, изправи главата си, която до този мо-мент беше сведена, и отметна косите си. От тук моментът се разцепи на две. В едната част от този момент тя остана права с ръце до тялото, гледай-ки напред към празните столове. Във втората част времето спря.

Какво е красивият танц? Колко хиляди лица има съвършенството? Какво е красивият танц? Танц, който прониква или който те стопля? Колко хи-ляди лица има съвършенството? Лекотата на снежинки, падащи в преспите или величието на цялата наша земя? Какво е красивият танц?…

Само ако си го представиш, можеш да добиеш представа за онова, в което се превърна втората част от мига. Незабравима беше красотата, която тя създаде – безумна страст, прикрита неумело…

***

–  Не оценявам! – продължаваше да крещи онзи. Гъсти капки пот бяха избили по челото му. – Словото е смисълът! Словото е началото… – Сетне се свлече и падна.

От тук моментът се разцепи на две. В едната част от този момент той никога повече не стана, заровил безжизнен поглед в изгнилите дъски на сцената. Във втората част времето спря.

***

Танцът без музика е чудо, но не е за всеки. Той е всепроникваща ма-терия, която толкова настъпателно поглъща всичко по пътя си, че страх да те хване. Засмукваща черна дупка… съвършена по своята същност…

В стаята цареше полумрак. Задухът се беше настанил като вражеска батарея и не прекратяваше настъплението си. Двама души стояха сами и със страст се вслушваха в тишината. Театърът е вълшебно място, особе-но когато си заключен на камерната сцена.

Първо тя го докосна. Като че ли съвсем случайно се натъкна на гасне-щата му душа, но не наруши танца си. Напротив – направи го част от свое-то тяло. Ръцете и нозете им се сливаха и разделяха подобно на река и бряг. Лекият трепет на бедрата ѝ беше тихата дълга във водата. Дъхът му беше ветрецът, който проравяше земята.

Онзи, който танцуваше, изглеждаше особено здрав. Големите му тъмно-сини очи отразяваха цялото му безкрайно въображение, а гъстата му черна коса омекотяваше бялото му лице. Плещите му бяха широки, а краката – дълги – той беше една планина – излъчваше сила и увереност.

Завъртяха се още веднъж и танцът им свърши. Прегърнаха се мълчаливи и неподвижни.

– Най-много обичам да си мълча с теб – каза той. – Не е възможно да съществува поет, който не е чувал такава тишина.

– Тогава млъкни – каза тя, усмихна му се и го целуна.

Юлия Пискулийска

(Пейка)

Симеон се беше подпрял на гърба на пейката и сърцезаваше къщата, в която беше израснал – изпиваше с очи всяка счупена керемида и всеки крив улук, защото това може би беше последният път, когато щеше да има шанса да бъде там. Времето определено си беше казало думата;  боята от дограмата се беше олющила, а самите прозорци бяха покрити с петна от летните дъждове и комарите-самоубийци. Стените бяха напукани и пуктнатините бяха покрити с паяжини – като че ли паяците бяха направили последен несполучлив опит да закърпят белезите, които времето беше издълбало.  На комина имаше щъркелово гнездо, изоставено, защото семейството щъркели бяха загубили детето си и след този инцидент никога повече не се върнаха… може би не намериха сили, а може би просто бяха забравили?

Само пейката беше оцеляла, макар и забравена от почти всички – почти. Един старец докуцваше с последни сили до нея всяка вечер и гледаше долу към града, проверяваше дали имаше достатъчно светещи лампи, надявайки се те да означават, че родата се е събрала на вечеря или някое семейство е седнало да гледат телевизия, или просто да са седнали тихо, всеки погълнат от своето занимание – но заедно. Неговите собствени синове бяха заминали за столицата отдавна, той се гордееше с това колко успешни станаха: Михаил стана адвокат, а Симеон се изучи за лекар. И въпреки безкрайната си гордост, нещо у стареца болеше постоянно – тъпа болка, слаб пламък, който не осветяваше, а само дразнеше очите – големият град се оказа прекалено голям за Михаил и Симеон и те изгубиха връзка един с друг, макар че всеки посещаваше поотделно баща им, когато намереха време. Скоро те изгубиха и времето си за него, но той никога не изгуби вярата, че ще ги види отново близки.

Той отнесе тази вяра и в гроба, а след себе си остави само наследство и забравени спомени – в завещанието си беше разпределил малка сума пари между двамата си сина, незначителна на фона на заплатите им, по половина за всеки син от къщата и земята около нея; и пейката. Но нито Михаил, нито Симеон проявиха някакъв интерес към завещанието, защото бяха заети хора, пък и нямаше какво да правят със земята освен да я продадат. Бързо намериха купувач на мястото като го увериха, че може да постъпи с къщата както прецени за добре и той реши да я събори. Сметна, че ще му е по-лесно да събори всичко и да построи нещо по-ново и модерно, отколкото да се мъчи да поправя старата къща, която, дори и много красива, не си заслужаваше услията. Купувачът беше дошъл да огледа мястото за последен път и беше останал доволен от лятната вила, която се оформяше като идея в главата му. Виждаше и място за басейн точно пред къщата – на мястото на пейката. И тогава изникна въпросът: ами пейката?

Симеон се обърна към пейката и я огледа – беше тъмна, по-тъмна от пейката от спомените му, и някак меланхолична – но тъгата беше просто бръчките, врязващи се дълбоко като трески в лицето на детството му. Пейката беше простичко скована и неизискана; той знаеше, че може да купи хиляда по-красиви пейки, но пък нямаше какво да ги прави в апартамента си в столицата, докато тази пейка си имаше и поляна, и къща и изглеждаше точно там, където трябва да бъде. Симеон почука пейката, надявайки се дървото да се окаже изгнило, но не беше така и той само въздъхна раздразнено и й оправи още един обвинителен поглед – сякаш търсеше причината за целия скандал между него и брат си някъде измежду дъските и пироните.

Симеон си припомни онази мрачна сутрин, когато купувачът беше попитал за съдбата на пейката при последния си оглед. Двамата братя дори не бяха помислили за пейката, тя беше останала забравена, както и всичко останало около тях, погребано в четиредесетте минути, които отнемаха да се стигне от столицата до къщата. Първоначално беше настъпила тишина, защото никой от двамата не се чувстваше достатъчно решителен, че да определи как да се постъпи в тази толкова проста ситуация – Симеон и Михаил просто се бяха гледали, всеки търсейки отговор в очите на другия. Явно двамата намериха нещо тогава, или просто видяха себе си, а може би дори се видяха един друг и си спомниха нещо: но изведнъж и двамата предявиха желание да вземат пейката. В този момент започна да вали и до съгласие по въпроса не се стигна, а купувачът дори реши да се пошегува, че може да се намери начин пейката да се раздели между братята. Шегата не беше смешна и след нея тримата се разделиха, всеки по своя път, който беше един и същ, но пък и тримата пътуваха в различни коли, а Михаил и Симеон пътуваха с много мисли за пейката; повечето от мислите бяха спомени за нея, останалите засягаха бъдещето й.

Това събитие и последвалите няколко телефонни скандала и разярени имейла бяха довели до сегашния момент – когато Симеон се подпираше на пейката и се ядосваше, че е подранил и сега трябваше да издържи слънцето, което явно се опитваше да се промъкне в къщата и да запали огнището от яд, че такова хубаво огнище не беше виждало и пламък топлина цяла зима. Жегата не се търпеше, макар и притъпена от сянката, която едно дърво хвърляше върху Симеон и пейката. Нищо живо в тревите не намираше силите или желанието да се движи или да издаде някакъв звук, който да предизвести настъпилата летаргия. Симеон имаше кола с климатик, разбира се, но нещо го караше да остане до дървената пейка вместо да се върне до сигурността и прохладата на Мерседеса си.

След няколко минути се появи един дребен мъж с трион, който видя Симеон и заприпка към него, с изумителна скорост предвид застоялостта на всичко останало под слънцето: сякаш трионът цепеше жегата и му позволяваше да се движи с толкова много енергия. Зад мъжа се зададе Михаил, доста по-бавно, с една ръка в джоба на дънките си и с друга до лицето си, дърпайки от цигара, която като че ли допринасяше с горещината си в застиналия следобед. Мъжът с триона стигна Симеон и го поздрави, но той само кимна, вперил очи в Михаил. Скоро той се доближи до пейката и застана от другия й край, точно срещу брат си. Двамата седяха и се гледаха от двата края на дървената пейка. Тя едновременно се беше свила помежду им, събирайки безкраен запас от спомени от детството, и се беше разширила като цяла вселена, изпълнена с празнота и вакуумирана забрава, с братята в краищата. Но някои безкрайности са по-големи от други и в случая надмощието беше на страна на нищото, което притъпяваше погледите на Михаил и Симеон, превръщайки ги в непознати. Зададен беше и още един въпрос, последен: да режа ли?

Двамата кимнаха едновременно-последното нещо, което направиха заедно-и трионът заработи по дървото, първоначално постепенно и тихо, но после с по-голямо усилие и повече шум; гърбът на пейката беше разделен точно по средата, падайки настрани, подкрепян само от пироните, които го държаха за краката. Другата част, обаче, се оказа предизвикателство: дали от ъгъла на рязане или умората след работата по гърба, но мъжът с триона започна да се поти от усилието, което полагаше. Симеон и Михаил също бяха изпотени, но не от усилие, а от погледите, които си отправяха – някои директни и обвинителни, други крадешком, изпълнени с въпроси: това ли щеше да е краят? Всеки щеше да си тръгне със своята половина от парите, пейката, спомените; а после? Редуването на неизказани въпроси беше прекъснато от силен звук и последвала ругатня от страна на мъжа с триона, който вече беше мъжът със счупения трион – дръжката се беше предала в ръцете му. Мъжът се изправи и погледна двамата братя, питайки как да постъпи оттук нататък, но не получи отговор. Вместо това Михаил си изгаси цигарата в своята половина на пейката и я запрати по посока на къщата, изгубвайки фаса някъде из бурените. След което той се обърна и тръгна към колата си, а мъжът със счупения трион го последва припкайки, възвръщайки си първоначалната енергия.

Симеон ги изпрати с поглед и после върна мислите и вниманието си към пейката, която изглеждаше в още по-меланхолично и окаяно състояние от преди. Беше наполовина разрязана на две, но все още имаше къде да се седне – въпреки че никой не би искал да седне от страх, че всичко ще рухне под него. И въпреки всичко, този страх беше неоправдан: пейката нямаше да се счупи. Това би значело тя да остане разделена на две половини, а никой никога не е чувал за хора, разделили си общите спомени.

Останалият брат докосна пейката с ръка, сякаш за да провери дали е възможно да е толкова здрава, но тъй като нищо не се случи, той се обърна към къщата и тръгна да търси онзи фас из бурените, защото му се струваше нередно да го остави там. Когато най-накрая го намери той го вдигна и огледа, като че ли не знаеше какво да прави с него оттук нататък. После го прибра в някаква хартийка в джоба си и се запъти към колата си, поглеждайки надолу към града.

А долу в града светеха толкова малко лампи.

Жди  меня, и  я  вернусь.

Только  очен  жди,

Жди, когда  наводят  грусть

Желтые  дожди,

Жди,  когда  снега  метут,

Жди, когда  жара,

Жди, когда  других  не  ждут,

Позабыв  вчера.

Четете още »

Мъжкараната стреснато отвори очи и погледна кръглия будилник на шкафчето до леглото си. Голямата му стрелка тъкмо се канеше да направи последно движение, преди да се слее в права линия с малката, след което той щеше да заподскача, издавайки пронизителен звън. Тя се усмихна победоносно, извини му се, че и днес не го е оставила да си свърши работата, и натисна малкото копченце, което отменя звъненето. Биологичният й часовник през лятото си беше безпогрешен, но тя за всеки случай всяка вечер настройваше и алармата на часовника, искаше да е сигурна, че няма да се успи и някой друг да излезе преди нея на улицата. „Сега ти е време и на теб да си почиваш” – му каза тя мислено. Четете още »

Беше цяло чудо. Тази малка рижа лисичка вече от половин година живееше в големия град. Бяха я виждали съседите от околните жилищни блокове. Бях на гости през пролетната ваканция при приятели в Берлин и там ми разказаха тази невероятна история. Дивото животинче се беше сприятелило със самотен възрастен господин в отсрещната къща и всяка сутрин идваше при него на закуска.

Четете още »

Помня какво ставаше с очите на мама, когато всяко лято изпращаше кака на вратата. „Лятното скитане” казваше кака ми с извинителни оранжеви искрици в очите и повдигаше рамене безпомощно. После прегръщаше мама и ръцете й бяха бели и по-нежни отвсякога, а вятърът в пръстите навяваше песъчинки в мамините очи. Докато ги избършеше обаче, сестра ми вече беше тръгнала, зелените гуменки бяха изтупкали прощално по стълбището и знаех, че щях да ги видя отново чак през септември. Не ми казваха къде ходи. Понякога питах мама, но тя ми шътваше и ми подаваше филия с мед и масло, за да ми запуши устата. Преглъщах бавно, медът ми залепваше устните и мълчаливо наблюдавах как леля Руми идва на гости, споглеждат се мрачно и въздъхват. „Не ти казаха къде ще ходят, нали?” и другата винаги поклащаше отрицателно глава. Леля Руми живееше в съседния вход и кака Кати, дъщеря й, беше най-добрата приятелка на кака. Те двете винаги изчезваха заедно в началото на юни. Записвах датата, на която тръгваха, в една зелена като какините гуменки тетрадка и се мъчех да отгатна кога ще се приберат. Никога не успях, въпреки грижливо водената статистика.
Четете още »

Селото с нетърпение чакаше пролетта – тогава Те идваха.
Вече няколко години появата на Щъркелите беше основното събитие в Селото. След няколко месеца с тъга ги изплащаха, за да започнат да ги чакат отново.
И тази година Те дойдоха. Селото се радваше – птиците бяха още по-красиви и грациозни от миналата година. Започнаха да оправят гнездото си. Тогава от къщата излезе човекът. Щъркелите харесваха Човека, който се беше настанил под техния комин. Той не харесваше никой, но приемаше Щъркелите. Беше особен – един такъв навъсен, винаги мълчалив, а когато го закачиш, ставаше сприхав. След смъртта на жена си човекът стана и зъл. Никой не смееше дори да го заговори. Мил беше единствено с Внучката си, която идваше да го види всяко лято. Четете още »

На външен вид той не се различаваше по нищо от обикновените скитници и клошари, които подминаваме всеки ден по улиците на големия град. Излъчваше цялата бедност и отчаяност, които можеха да се поберат в опърпани дрехи, мръсна коса, брадясало лице и остра миризма на некачествен алкохол. Единственото, отличаващо от останалите градски несретници, беше нестандартният начин, по който се опитваше законно да придобие някоя дребна монета.
Младият мъж, който пръв установи това, минаваше забързано по залез-слънце през Борисовата градина, когато просякът му подвикна: Четете още »

Пиеса в едно действие

Действащи лица:

Той
Тя
Нещо между тях
Контрольорка

Място на действието: обикновен софийски трамвай.

Александър (защото така се казваше Той):
Извинете, но имам чувството, че сме се виждали някъде и преди. Очите ви ми са странно познати – особено дясното.
Виолета (защото така се казваше Тя):
И вие ми напомняте на някого. Не бяхме ли заедно в гимназията? Аз съм Виолета, завършила съм 18-то СОУ. Четете още »