Без път
А сега накъде? Този въпрос не даваше мира на Мира от много време. Знаеше, че ще може да остане в дома за деца, лишени от родителски грижи, докато завърши училище. А после? Брат й Мишо излезе миналата година и почти не го беше виждала оттогава. Веднъж се появи с нови дрешки и насинено око и повече не се беше вясвал. Чуваше го от време навреме, но така и не можа да разбере с какво точно се занимава и къде се подвизава. За разлика от много други деца от дома, Мира се опитваше да бъде добра ученичка. Стараеше се, въпреки че й беше мого трудно. Бяха се озовали там с брат й преди много години, след ужасната катастрофа, която отне родителите им и целия им свят. Тя беше по-малка, но бдеше като орлица над батко си. Ако не беше нейната настойчивост и неговата братска обич, може би той въобще нямаше да може да завърши училище и кой знае откога щеше да е попаднал в полицейските регистри.
Но ето че след като излезе от дома, вече не беше под нейните грижи. Искаше му се да има живота, който имат другите младежи, но никой не го беше научил как да го постигне. Знаеше, че хората ходят на работа, но как се намира първа работа без никакъв опит…, без никаква подкрепа…, без никакъв съвет? Познаваше момчетата от близката автомивка и се пробва при тях. Работата беше тежка, а парите за нищо не стигаха…. Но там се запозна с интресни за него „играчи“. Те идваха с бързи коли, лъскави дрешки, и готини момичета… Искаше и той! Сприятели се с тях и бързо влезе в техния свят. Отначало го гризеше нещо отвътре. Ясно осъзнаваше, че не е редно да се влиза в чужди домове и да се отмъква каквото намери. Успокояваше се с това, че го играе само отцепка и лично той не си цапа ръцете. Доволен беше от това, което му подхвърляха като „заработено“. От време навреме ставаха и инциденти, особено като навлезат в територията на друга бригада, но това не го плашеше. Шефът беше поставил за цел да се разшири периметъра, а това не ставаше с преговори и добра воля. Авантюризмът му допадаше и той навлизаше все по-надълбоко в играта. Мислеше и за сестра си, кроеше планове… Знаеше, че това няма да й хареса, но не виждаше нищо друго. Знаеше какво става с другите момичета от дома… улицата ги чакаше… Тук с него беше опасно, но нямаше да се превърне в парцал. Той нямаше да го позволи! Ако тя си намереше друг начин за оцеляване, нямаше да й се бърка. Щеше да я остави да сама да реши, но това едва ли щеше да се случи.
Мишо не знаеше много за живота й през последната година. Не знаеше, че се беше записала на курс по фризьорство и че с присъщата й упоритост и старание изучаваше занята и беше най-добрата в курса. Не знаше нищо за нейните мечти и страхове. Не знаеше и колко красива е станала, въпреки че се досещаше…. Но знаше, че момиче в екипа ще е много полезно. Не буди подозрение, предизвиква умиление…. а може и да разпалва страсти. Той искаше да минат на по-високо ниво. Това с разбиването на апартаменти, отцепки и т.н. беше рисково. Всичко щеше да е много по-лесно, ако имат една примамка, чрез която да „превземат крепостта отвътре“. Трябваше само да я навие да се включи. Останалите от групата нямаха нищо против да пробват.
Дойде да я види на бала. Въпреки че й е брат, не можа да скрие, че ченето му увисна при вида й. Безкрайни крака, талия като на оса, напращели гърди, руси букли и изумрудено зелени очи… Просто съкровище! Само този невинен поглед много го смущаваше… Трябваше на всяка цена да я убеди!!! Ще използва всички средства, но трябваше да я има в бандата!
Поздрави я за успешното завършване /знаеше колко държи тя на това/, подари й огромен букет с цветя. Остана с нея на импровизирания купон. Какъв купон можеше да е това – с възпитателите от дома? Забавляваха се, говориха си… Тя му разказа за плановете си за фризьорството. Той се престори, че се радва и я подкрепя. Държеше се така, както трябва да се държи един по-голям и зрял брат. Тя беше щастлива. Обеща й на другия ден да дойде отново и да й помогне с каквото е необходимо.
На следващия ден дойде рано и започна със спектакъла, който й беше подготвил. Влетя силно разтреперан, охкащ, пъшкащ и започна:
– Не, не, не! Това не е истина! Не е възможно да ми се случва такова нещо!
Тя подскочи разтревожено:
– Защо?! Какво става?!
– Като идвах насам точно на пешеходната пътека един „Баварец“ излетя от нищото и въпреки че наби спирачки, ме метна на предния капак! От удара му се счупи стъклото, а с някакво некоординирано движение удари и мантинелата.
Мира вече цялата трепереше. Нали точно пътен инцидент беше отнел родителите им! Не може! Не можеше това да е истина!!! Какво е това е проклятие?!? Започна да го прегръща и да благодари на Бог, че Мишо е жив и здрав, а той не спираше да се вайка:
– Не знам сега как ще се оправям! Баровеца в Бавареца се оказа тежка мутра и ми наложи глоба 5000 лв. за счупеното стъкло и огъната ламарина! Кажи ми как ще се оправям? Каза, че ако до 3 дни не му дам парите ще довърши започнатото от колата и ще ме намерят в някоя канавка с натрошени крака и ръце!!!
Мира беше на път да колабира и почти истерично изпищя:
– Веднага в полицията!
Мишо я спря с отработен жест:
– Абсурд! Предупреди ме да не си го и помислям, защото щял веднага да разбере и тогава неговите хора направо щели да ме разфасоват и пръснат в различни части по Витоша. Нямам никакъв избор, освен да намеря отнякъде парите и да му ги дам. Бъбрек ли ще продавам, какво ще правя не знам, но до три дни трябва да му дам 5000 лв. Дойдох просто да те видя, защото ти си ми най-милото, единствено важно същество в живота, а се страхувам, че може друга среща да нямаме…. Отивам да се видя с приятели на един приятел, евентуално ако могат да помогнат с нещо….
Мира се давеше в сълзи и викаше след него:
– Бате, моля те, искам да ти помогна! Моля те! Само ми кажи как! На всичко съм готова!
И…иии хоп! Капанът щракна! Мишо се успокояваше, че тя никога няма да разбере, че това е постановка от негова страна. Достатъчно беше веднъж да започнат и тя сама щеше да се убеди, че не е нищо страшно и опасно. Успокояваше се, че го прави „за нейно добро“. Той щеше много внимателно да подбира „жертвите“.
Откакто я видя в каква шеметна мацка се е превърнала, схемата за работа веднага му се появи. Ще влизат в бар или клуб поотделно, той ще стои наблизо, за да може да реагира, ако някой се опита да я притеснява грубо, тя ще си стои на бара сама с питие, а шараните сами ще се закачат. Беше се научил да познава хората от пръв поглед. По тези места беше пълно с всякакви типове. Идеални за целта бяха корумпираните чиновници. Личаха си отдалеч – мазни скучни типове, които се наливат с уиски, а очите им шарят и търсят да намерят момиче за вечерта. Точно такъв тип ще се мисли за много „вървежен“, когато тя се съгласи да си тръгне с него. Ще отидат в дома му, тя ще поиска да изпият по чашка, ще му сложи тайно три таблетки приспивателно в питието и докато се усети, ще е заспал непробудно. Тогава трябва Мира само да отвори вратата, а той и приятелчетата му спокойно да изнесат всичко. После мръсникът нека се пробва да вика полиция и да се обяснява как се е случило. Не може! Защото тези типове кътат в скринове и дюшеци всичко, което не могат да покажат в данъчната си декларация.
Мишо се върна при сестра си след мнимия разговор с „прителите на един приятел“ и продължи с театъра:
– Знаех си, че има и добри хора. Готови са да ми помогнат, но и те искат в замяна помощ от нас….
– Само ми кажи, бате, как! Ще ходя да чистя къщи, да гледам стари хора, колкото години е необходимо, за да им се издължим!
– Неее, Мира, много по-тежко е…. – и й обясни повърхностно за какво става въпрос. Не навлезе в подробности, защото беше важно да я спечели за каузата, а знаеше, че тя ще е твърдо против.
След много сълзи тя се съгласи. Той я убеди, че всичко ще приключи бързо и това е единственият начин да бъде спасен.
И се започна…. първа вечер, успешен удар… Тя плаче, той я успокоява и бързо изчезва да празнува с приятели… Тя остава с болката и сълзите… На следващя ден се опитва да приспи тъжните й мисли я с нови дънки, я с някоя джаджа… Но това лекарство не беше за нея. Още повече я тровеше… Ден след ден, вечер след вечер… едно и също… Мира усети капана, дълбоко впит в плътта й, чак до сърцето… Искаше й се да вярва на Мишо, но не можеше да затвори очи пред реалността. Осъзнаваше ясно, че са нагазили дълбоко в покварата и не виждаше изход…
Една вечер, когато реализираха поредния удар, точно когато момчетата от бандата изнасяха ценностите от дома на благоденстващ чиновник, чуха рязка команда: „Полиция! Горе ръцете!“ Сърцето й скочи в гърлото.
„Приятелите“ на Мишо се разбягаха в различни посоки. Изведнъж изчезнаха, все едно никога не са били там. Хванаха Мира и брат й. След първоначалния шок Мира изпита силно облекчение. Учуди се сама на себе си… Тя… тя се радваше! Да! Това беше изходът!
Последваха едно след друго арест, процес, строгият глас на съдията: „Признава за виновен!“.
А тя не спираше да мечтае! Така Мишо ще има на разположение пет години в затвора да размисли, да съжалява, да се покайва… А тя – тя щеше да продължава да бди със сестринската си обич над него, да бъде при него във всеки възможен миг, да го чака… и да търси път…
Поощрителна награда от журито
Георги Димитров Нейков, 15 г., гр. София,
ПЪРВА АНГЛИЙСКА ЕЗИКОВА ГИМНАЗИЯ – 9 д клас
