Авторът

Беше пълнолуние. Естествено. Едва ли Луната осъзнаваше колко поетична може да е тя за хората при определени местоположения спрямо Земята и колко незабележителна – спрямо други. Но истината е, че светлината на Луната правеше гората красива. Красива, както е красива жената, оставила обожателите си да се избият в нейна чест пред очите й. Бялата светлина беше изцедила и последната капчица кръв от лицето на гората. Беше я вкаменила. А по този камък не танцуваха самодивите, горските чеда, както се полагаше. Посещаваха го единствено бездомните призраци, чули вече достатъчно страшни истории за себе си, за да продължат спокойно социалното си съществуване. Мъртвешкият живот изглеждаше единственият обитател на гората. Ала ако Луната се загледаше по-внимателно, щеше да види, че в гората блещука светлина. И… колко странно! Тази светлина не беше нейна, а идваше от една запалена свещица, от една малка къщичка, така умело скрита между дърветата, че сякаш покривът й бе съграден единствено от клоните на гората.

Ръката на жената трепереше. Затова вощеницата постоянно се движеше и светлината, която носеше, беше непостоянна в своята постоянност. Непостоянна като живота и като надеждите на бедната жена. Надеждите умираха една след друга, раждаха се нови, избиваха жестоко сестрите си и пак се раждаха от тленните си останки. Но Надеждата… Е, тя вече беше друго нещо. Надеждата умира последна.

Лицето на жената не бе нищо особено. Тя беше от хората, които преспокойно могат да бъдат бъркани с други или съвсем забравяни, дори след цял съвместен живот. Снагата й не беше нито малка, нито голяма, косите й – кестеняви, очите й също бяха кафяви… О, не… Тези очи… В тях имаше нещо. Смелост? Страх? Не, нито едно от двете. Може би нещо средно. Може би има дума за него, но тя прекалено старателно бяга от ума ми. А може би просто не мога да осъзная, че думата, която искам да кажа, е умора.

На вратата внезапно се почука. Жената скочи от ръба на леглото, пристъпи две крачки, след което се олюля и се вкопчи в малката дървена люлка насред стаята. Големият бял вълк, който до преди миг лежеше в краката на девойката, вече беше готов да посрещне неканения гостенин по един или по друг начин. Неспирното тиктакане на часовника и без друго изнервяше достатъчно недоспалото животинче.

- Спокойно. Успокой Липа! Чувам дишането й оттук – долетя един не особено героично настроен мъжки глас.

Жената си отдъхна и този дъх беше достатъчен да я повали на земята. Всяка клетка на тялото й се бореше за сън. В този късен час това й бе наредено да прави. Да спи. За щастие Кар веднага се озова до нея да я подкрепи.

- Благодаря, но все пак беше редно да затвориш вратата – пророни изтощено жената.

Кар послушно се върна да изпълни поръчението. Вълчата усмивка на Липа очевидно му се подиграваше, но той не обърна внимание. Лицето на мъжа бе придобило угрижен вид.

- Спокойно, всичко е наред – започна той първоначално тихо, но после осъзна, че не говори само на себе си. – Всичко е наред. Сега ще ти обясня. Но първо седни.

Жената поклати глава.

- Не мога – почти изплака тя. – Той вече каза, че спя. Но е пълнолуние. Не искам да Го посрещна, докато спя… А Той ще дойде…

- Спокойно. Чуй: имам добри новини. Да сме благодарни, че Той никога не си подрежда библиотеката. И наистина ми коства много, за да отворя вратата на личния Му кабинет въпреки Волята Му. Та там… намерих бележките! И познай какво - читателите те обичат! Всички до един са го записали в Книгата. Да сме благодарни, че Той не е особено подреден, та върху Книгата беше и кореспонденцията му – за която ти въобще не си ме молила – та… Хм… Какво щях да кажа… Да, читателите са възхитени от постъпката ти при реката. Всеки друг би оставил Лилия на върколаците…

- Не, никой не би я оставил. – Добрите новини й носеха някакви надежди, в които тя отказваше да повярва. Жената започна бавно да обикаля стаята в опит да ги пропъди. -  Тя е още дете, а Авторът искаше точно аз да я изоставя…

- Спокойно. Но ти му се опълчи – Кар шептеше толкова тихо, че Липа му изръмжа, за да му напомни, че е в нейна, а не в компанията на Авторът. – Добре, права си – погледна вълчицата иззад дебелите стъкла на очилата си и повиши глас. – Ти му се опълчи. И това е невероятно! Никой друг не го е правил! Взе решение сама и го осъществи! Виж се: дори сега оставаш будна въпреки Волята Му…

- Точно затова Той иска да ме убие – отново го прекъсна жената. Цялата трепереше. – Станах неконтролируема. Станах опасна. Той искаше нейната смърт, смъртта на Лилия – и аз обърках плановете Му. Намесих се, а дотогава никой не ме забелязваше. Авторът вече си има главни герои, но му трябват и безгласни букви. Не може една безгласна буква да стане герой, това ще наруши неговия съвършен баланс. И за да възстанови хармонията, Той ще ме убие. И мен, и детето, което нося. Господи, не трябваше да се меся…

Жената рухна на земята. Обгърна главата си с ръце, за да не може приятелят й да види сълзите й. Защо го направи, при положение, че му доверяваше всичко – сама не разбра. Вълчицата й се приближи да нея и започна да я ближе по мокрото лице. Кар гледаше отстрани. Знаеше, че трябва да направи нещо, но Авторът не му даваше идея какво. В къщичката се чуваха само хлиповете и тиктакането на часовника.

Изведнъж жената вдигна очи. Прокара пръсти през меката козина на животното, нейната приятелка. Крепейки се на нея, жената се изправи.

- Прости ми – тишината вече идваше от нейния глас. – Не го мислех. Авторът ме накара да мисля, че трябва да го мисля. Но не е така. Не съжалявам за това, че спасих живот. Единственото, за което съжалявам, е за бебето ми. Но Той… Той няма да го накаже, нали? Едно неродено няма никаква вина…

- Спокойно, разбира се, че няма – Кар винаги си бе мислил, че на чутите въпроси се отговаря по-лесно, отколкото на видените. – Няма да посмее да докосне нито теб, нито детето. Та читателите те обожават. Ако Той ви нарани, те ще го заклеймят. Освен че ще го наричат „убиец“, повече няма да купуват книгите му. И той го знае, както го знаем двамата с теб. Няма да посмее.

- Сигурен ли си? – в погледа й се четеше Надежда.

- Спокойно. Напълно – И двамата приятели се вкопчиха в няма прегръдка. Жената спря да трепери. Вече дори не й се спеше…

Останаха така няколко дълги минути, а тишината трябваше да действа като приспивна песен. Тишината… Вълчицата изскимтя. Сърцето на жената в миг се вледени.

- Часовникът – бързо се дръпна от Кар. – Часовникът спря!

Луната свиреше на своята тишина. От нейната арфа се откъсна един-единствен самотен звук. Вой на върколаци. Вълчицата отново застана до господарката си, враждебна към целия свят, освен към нея.

- Трябва да тръгваш – безчувствено рече жената. Това не беше заповед, не беше молба, не беше желание. Просто отбелязване на фактите.

- Не, ще остана – отвърна Кар, защото някой му нашепваше да го каже. Това обаче бе и неговото истинско желание. Ако той можеше да избира, нямаше да се фука с подобни реплики, но щеше да остане. А сега трябваше да направи точно обратното. Беше го страх, а не искаше да го е страх. Няма значение. Краката му вече го бяха повели към вратата.

- Моля те, трябва да тръгваш – тези думи не трябваше да са безчувствени, а бяха. Мускулчетата по лицето й отчаяно се опитваха да изразят някаква емоция, която да придружи баналната фраза, ала жената упорито се съпротивляваше на тялото си. Само за миг в очите й просветна искра – Наистина – не знаеше дали беше изтъркано, но тази думичка си беше от нея.

Кар я погледна тъжно. Може би Авторът по-нататък щеше да им измисли щастлив край заедно. Може би някога щеше да му уреди поне една среща с нея. Но не. Нейната воля беше прекалено силна. Един последен поглед и Кар се шмугна през рамката на вратата.

Жената се смъкна отново на пода. „Поне да беше затворил вратата“ – вяло си мислеше тя. Не че имаше значение. Десницата й разсеяно галеше вълчицата. „Сега какво се очаква от мен? Със сигурност не разсъждения за вратата. Със сигурност не героичност. Това кой го помисли? Аз или Авторът? Трябва ли да бъда смела?“.

Върколаците наближаваха. Липа настръхна цялата, готова за битка. Жената реши. И тя ще се бие!  Мускулите й импулсивно я повдигнаха. Отново погали дивия звяр, който щеше да жертва живота си за нея. За част от секундата вълчицата я изгледа с мил кучешки поглед, след което веднага се озъби и заръмжа към отворената врата.

- Благодаря ти, Липа – изговори с усилие жената. – Права си. Битката не е за мен.

И отново седна на земята. Върколаците нахлуха в къщичката. Липа се нахвърли срещу тях. Миг по-късно се чу жално изскимтяване. И то продължи само миг.

Жената обгърна главата си с ръце. Не трябваше, но щеше да плаче. Дребни сълзички едва-едва се затъркулиха по лицето й. С последен дъх изгаси свещта. Луната не трябваше да вижда нищо.

Аделина Георгиева Христова

Напишете коментар