Ловци
Дориан Светлозаров Стефанов,13 г.
ПМГ “Св. Климент Охридски”
„Като думите и ние/ сме едно, а друго крием“
П. Кокудева
Дядо Стойо, Еднокракия, към седемдесет годишен мъж, сбръчкан и сух, но здрав като младеж, седеше столче до масата. С жълти пръсти държеше една саморъчно направена цигара и подвиваше бял мустак. От време на време хвърляше очакващ поглед в големия часовник на стената и недоволно удряше с дървения си крак по пода.
Срещу Стойо беше полегнал друг мъж. Имаше вид на по-стар от Еднокракия, макар че се бе родил няколко години след него. Той беше гологлав, без брада. Лицето му беше грубо и твърдо. Изглеждаше сърдит, сериозен, някои биха казали и злобен човек, но очите му издаваха обратното – добронамереност. Той беше сложил една двуцевка Уинчестър на корема си и ѝ чистеше цевите с една кърпа.
– Иване – обади се Стойо – стана шест. Викай го!
Гологлавият мъж се обърна:
– Изчакай, братко. Нека спи. Има време. Глиганите по-късно излизат.
Еднокракия нервно запуши, потрая няколко минути и после пак нетърпеливо настоя:
– Викай го! Трябва да се учи да става рано.
Иван се надигна. Сложи два патрона от дванайсети калибър с бренеке, затвори цевите и остави пушката настрани.
– Георги – провикна се гологлавият – Георги, ставай!
От леглото в края на стаята се изправи едно слабо, русо, дванайсетгодишно момче. То потърка уморено очи, огледа се, след това се довлачи до масата и седна. Иван хавана един комат хляб и го подаде на внука си:
– Яж. Имаме работа за днес.
Детето го пое с искрена признателност, а после забеляза пушката, подпряна на стената. Отхапа, остави комата и се протегна да вземе двуцевката.
– Не пипай оръжието, момче – скара се Иван, пронизвайки внука си със строг и неодобрителен поглед – Малък си за нея.
Момчето взе отново хляба, посрамен, че е ядосал дядо си. С плах глас попита:
– Каква ни е работата днес? На лов ли ще ходим?
– Да. Чух, че са излезли много диви прасета. Ще ударим няколко, ще продадем, па и за нази ще си оставим едно. Трябваш ми да ми помогнеш да ги товаря в колата, че веч съм стар и не мога.
– Чакай ти да уловиш нещо – промърмори Стойо – Докато отидете, те ще се скрият. Вече минава шест. Те да не чакат вас, братко!
Иван, макар че нищо не отговори, вътрешно се съгласи. На лов се отива рано сутринта, не по пладне. А и не им беше една работа на главата.
– Ставай, момче. Взимай хляба и да отиваме – нареди мъжът.
Иван облече вехто палто, нахлупи един каскет на голата си глава, взе уинчестъра на рамо и отново заповяда:
– Георги, впрегни магарето.
Момчето нахлузи също дебело палто и прибра в джоба закуската си. Сетне отиде да впряга каруцата. Дядото взе един револвер Наган и го скри в пояса си. След това и той излезе.
Навън беше студ. Животните бяха прибрани. Жива душа не можеше да се види на улицата пред къщата. Заради снега мъжът трудно стигна каруцата, която вече беше готова. Георги беше вътре. Той се качи, остави пушката отзад при момчето и пое към гората.
– Ех, че сняг – възкликна дядо Иван. – Напомня ми за първия път, когато бях на лов.
– Кога беше това? – провикна се Георги, за да се чуе от тракането на колелата.
– Като бях на твоите години. Даже май бях по-малък. Ходихме за елени с бате Стойо. Не беше благополучен, но поне се научих да държа пушка.
– Той тогава ли си изгуби крака? – поинтересува се момчето.
Иван се обърна назад и погледна внука си замислено. Почуди се малко и каза:
– Да. Един вълк дойде и го захапа, докато бях надалече. Когато чух виковете му, веднага отидох и застрелях вълка с нагана си. Кракът на Стойо обаче вече бе разкъсан наполовина. Затова, момче, винаги защитавай близките си, семейството си. Остави ме мене, аз съм стар вече, но пази майка си, сестра си, а и баща си, защото те винаги биха го направили за тебе.
Стигнаха гората. Спряха край пътя и слязоха. Георги горделиво носеше пушката на рамо и маршируваше, сякаш е войник на парад.
– Дай ми това – рече дядо Иван, сваляйки двуцевката от рамото му.
Цялото вълнение у момчето умря. Дядо му го забеляза. Той искаше внука му да усети емоцията на лова, но все пак беше малък, за да стреля.
– Може, ако искаш, да ти дам после. Все пак си идвал и преди и знаеш как става – каза Иван, опитвайки се да окуражи момчето. Но тези думи той насочи и към себе си. Искаше му се да повярва, че Георги е готов.
Двамата вървяха из гората, оглеждайки се за диви прасета. Газеха из снега половин час, нищо не намериха. Нито видяха, нито чуха. Единственото, което се чуваше през това време, бяха мърморенията на дядо Иван:
– Дявол да го вземе! Къде се тез прасета? Как са ме излъгали мошениците…
Изведнъж зад дърветата се подадоха два глигана – големи, тлъсти, дебели. Георги замръзна на място. Иван се наведе леко напред. Запъна двете петлета на пушката и опря приклад в рамо. Прицели се и проследи единия с мушка. Глиганът повървя бавно и спря. Сякаш знаеше, че нещо не е наред. Другият също спря. Почнаха да се оглеждат. Дядо Иван присви око и постави пръст на единия спусък. Издърпа го бавно и плавно. Пушката гръмна. Гърмежът огласи цялата гора и заглуши ушите на ловците. Единият глиган падна мъртъв. Червените му кърви се разляха в белия сняг. Изведнъж гръм от втори изстрел прониза въздуха. И вторият глиган падна.
– Така се прави, момче. Така се ловува – каза дядо Иван с усмивка на уста – Изчакай ме тук. Отивам да проверя улова.
Той подаде уинчестъра на внука си и се отдалечи към повалените животни.
– Добре съм те улучил – отбеляза той, оглеждайки първия – Поне не си се мъчил, приятелю.
В същия миг иззад един храст се чу злобно ръмжене. Сетне се показа озъбена сива муцуна. Вълк изскочи оттам и се затича към глиганите. Старецът го забеляза. Нямаше как да позволи да изгуби дивеча. Извади револвера и го насочи към животното. Беше късно. То го повали на земята и наганът се изплъзна от грубата му длан. Иван хвана вълка за гушата, пазейки се от захапване.
– Стреляй, момче! Георги! Стреляй!
А Георги стоеше с пушката вкаменен. Не можеше да повярва какво вижда. Страшни мисли се появиха в главата на момчето, всяка по-страшна от предишната. Въпреки това той стоеше там с уинчестъра, безучастен и уплашен.
Иван забеляза до себе си един голям, остър камък. Вдигна го и удари вълка по главата. Той полетя настрани и ловецът беше свободен от хватката му. Сетне хвърли камъка и пропълзя до револвера. Насочи го към вълка и стреля. Уцели ли? Не уцели ли? Не се знае. Но звярът побягна. Сърцето на ловеца като че ли спря. Не можеше да помръдне. Трябваха му няколко минути, за да се освести и да стане. Пристъпи бавно към внука си, накуцвайки.
– Защо не стреля, момче? – попита го спокойно.
Отговор не последва, но и въпросът не беше повторен.
– Натоварѝ улова в колата и ми дай пушката. Не си достоен.
Георги със сълзи и страх в очите предаде оръжието на дядо си и почна да товари.
***
– Какво си направил? – бяха първите думи на дядо Стойо, когато разбра за случката, щом се прибраха у дома.
– Не можах да стрелям. Стоях и гледах – призна момчето. – Сякаш някой държеше здраво пушката и не можех да я помръдна.
Еднокракия усука мустак и се засмя:
– Същият си като дядо си, когато беше на твоите години. И ние ходехме на лов и веднъж ме нападнаха вълци. Разликата е, че бяха няколко. Той беше малък и уплашен. Тогава един вълк ми изяде целия крак. Иван дойде чак след като си тръгнаха. Бях му ядосан, но сега го разбирам.
Георги стоеше и не вярваше на чутото. Побърза да оспори:
– Та дядо ми каза, че е дошъл и те е спасил. Каза, че е застрелял вълка, че е бил смел и не се е поколебал.
Дядо Стойо още повече се засмя:
– Нищо подобно!
– Но тогава защо ме е излъгал?
– Защо не? Той иска да знаеш какво трябва да правиш, а не той какво е правил. Всеки допуска грешки, от които се срамува и иска да скрие, човешко е.
– А защо ме упреква, щом и той е направил същото, а даже и лъже за него.
– За да се вдъхновиш от него и да му подражаваш. Разбираш ли ме?
– Да – каза тихо Георги, но затвореше ли очи, виждаше вълка. Дивият звяр сякаш го пронизваше с поглед. Очите му говореха и това, което се четеше в тях, не се харесваше на момчето. Нямаше да се хареса и на дядо му.
