Живот в надежди
Иван Радомиров Танев, 14 г.
ученик от: ОУ “Кирил Христов“,
гр.Стара Загора
Тъмни облаци скриваха разкоша на блещукащите падащи звездици и кървавата луна, която като демон се подаваше над тъмнината във влажната януарска нощ. Да, Коледа беше отминала, а с нея радостта и надеждата на малките дечица, че ще видят добрия старец. Улиците бяха мокри от разтопения сняг и много, много пусти… Единствените тъмни фигури, които се катереха със стълби по покривите на къщите, за да свалят коледните украси, бяха морните работници. Семействата се бяха скрили от смразяващия студ в жилищата си и пируваха в топлина и уют. Но чакайте… май забравихме някого! Там, в процепите между блоковете, се криеха премалели от силата на природата бездомните хора, които даваха живота си за залък хляб или чаша вода. Те бяха прокудени от общността. Те нямаха право на живот като другите. Някои имаха щастието да бъдат със семействата си, но повечето бяха самотни. Да не мислите, че тези, които имат потомство са по-привилегировани от другите. Няма по -тъжно за една майка от това да гледа как детето й примира от студ или детето да преживява смъртта на майка си.
Най – наказани от съдбата бяха самотните дрипави голтаци, които сам – самички на този свят се молеха да изкарат още един ден от живота си. Такъв беше един мъж със сини очи, чиято някогашна руса коса беше опадала и по челото му се бяха появили бръчки. Неговото крехко тяло изглеждаше сякаш всеки момент щеше да се счупи. Устните му бяха напукани, а очите му – премрежени. Той можеше да стане здрав, снажен момък на времето, но ето че съдбата го беше ударила с шамар. Живееше в пукнатината на една разрушена постройка, от която капеше вода. Единственото, което го крепеше сред живите беше една малка, пожълтяла, измокрена хартийка. Четеше я всяка вечер преди да заспи и му вдъхваше кураж. Тогава се сещаше за тъжната си история, която ще Ви разкажа сега.
Това се случило някога, когато бил малко лъчезарно хлапе, което мечтаело да стане голям и признат от хората мъж. Не си спомняше много добре лицата на близките си, но с носталгия се сещаше за приветливата слънчева къщурка. Там беше прекарал детството си, обичан и обичащ семейството си. Към къщата имало мъничко дворче с цъфтящи овощни дръвчета, където тримата братя и сестра им си играели на криеница. Към едното плодово дръвче била прикрепена с въже ръчно изработена люлка, на която безгрижните деца от сутрин до вечер се люлеели и се смеели.
Не си представяли по – хубав живот от този, който водели. И така минали години, години … , но в един дъждовен ден съдбата ги наказала.
Това, което си спомняше, беше че денят започнал лъчезарен с аления изгрев на слънцето. Цяла сутрин те ритали по двора топка. На терена били сковани две дървени врати, направени от пръчки. По едно време братята се скарали за една нечестна точка, а сестра им се разревала и се опитала да ги помири. Решила да запрати топката надалеч, за да прекратят спора. Хвърлила я толкова силно, че прескочила двора и отишла в гората.
Задали се тъмни облаци и завалял пороен дъжд. Всички се прибрали, само той останал навън, за да намери изгубената топка. Влязъл във вековната гора. Капките дъжд се удряли по листата на широколистните дървета, а под тях детето търсело топката. Постепенно навлязло в гората. Дърветата ставали все по – гъсти, а пороят преминал в тих спокоен дъжд. Тъмнината пречела на момчето, но успяло да намери топката в една кална локвичка, образувала се от дъжда.
Взело я и тръгнало към къщата. Тогава дочуло тропот на копита. Озърнало се и забелязало в далечината една тъмна карета да препуска, теглена от бели красиви жребци. Кочияшите внезапно спрели конете. На пътя им се изпречило малкото дете. От каретата слязъл един господин с черен цилиндър на главата и официален костюм с бяла вратовръзка. Той стъпил с луксозните си обувки на калния път и отишъл до детето:
– Хей, малкият, да не си се изгубил? – попитал.
Долавял се лек акцент в говора му. Когато го видяло по–отблизо, момчето забелязало, че едното му око било кафяво, а другото сапфирено. Не отговорило на въпроса му.
– Знам, за тебе съм просто един непознат и не би искал да общуваш с мен. Но аз искам да се разровя из мечтите ти.
Думите му побили хладина и мраз у крехкото дете. Ироничната усмивка на господина го уплашила още повече.
Непознатият подал една книга на момчето. Тя била подвързана и щом я отворило, пред погледа му минали безброй рисунки, рисувани от деца – дъги, усмивки, пари, целувки, пръстени, семейства, различни професии били изобразени по страниците й. Стигнало до една бяла страница. Господинът сложил молив в ръката му и казал с усмивка:
– Бих се зарадвал, ако нарисуваш своята мечта.
От каретата слезли няколко стражи и ги заобиколили в кръг. То не искало да прави каквото и да било, но се уплашило от тези хора и нарисувало първото нещо, което се сетило – едно момиченце, пускащо балон във формата на сърце.
Мъжът взел дневника и се озъбил с широк лукав поглед:
– Мечтата ти ще се сбъдне.
Стражите се хвърлили върху безпомощното дете, вързали ръцете и очите му и го качили в каретата. Последното нещо, което чуло, бил тропот на копита. И тогава настанала тишина – страшна, отровна….
След неизвестен период от време се събудило на празна, пуста улица в един непознат град. То станало, потърсило каретата и мъжете, но осъзнало, че е напълно само.
Взело да вика майка си, баща си, братята си, но никой не му се обадил. Не знаело какво да прави и взело да плаче в несвяст. Случайно бръкнало в джоба си и извадило една влажна бележка. Разгърнало я, а на нея пишело:
Тъгата не би ни спряла,
Любовта ни винаги ще надделява,
Над ровове, над стонове, над времето дори
смъртта не би могла да ни раздели.
Имай куража, знай и за напред
семейството ти винаги ще бъде с теб!
Никога не ни забравяй: мама, татко, Тошко, Ани и Иво
Това писмо накарало бедното дете никога да не изгуби надеждата, че ще види семейството си – здраво и щастливо. Минали години и ето го бедния, гологлав, измършавял мъж, четящ всяка вечер утешителните думи. Той знаеше, че ако не ги срещне на Земята, в небесата Дядо Господ ще му помогне да намери път към тях.
