Братя Мормареви

Геновева Трифонова, 15 год.

клуб „Светлини сред сенките“

гр. Казанлък

  Денят започва в седеем и тийсет. Алармата звъни с новата песен на Фики. Измъквам се от леглото, посещавам «едното място», тук се сблъсквам с лек, но неприятен проблем, създаден от сушитата снощи. В устата ми всукът на среднощното наргиле, вече далеч не е шоколад и ягода. Мия си зъбите, доста усърдно. Четкам езика. Вода за уста. Май и този проблем е решен. Свалям ношницата на «Барби», /нали съм същинска кукла/, нахлузвам ластични дънки, толкова тесни, че чак дъха ми спира и добавям черен потник. Много съм финна, а вече и «стегната». Какво ми трябва още за училище?! Слагам една тетрадка в дамската си чанта. Химикал ще взема от Светла, тя винаги носи резервен.

  Пристигам, почти с последните, но това ме прави «от готините». Най-чаканите, винаги закъсняват, нали?! На входа на даскалото се сблъсквам с трите зубърки от класса. Онези, които четат някакви книги и постоянно ги обсъждат. Каква досада! Първият ми час е физика. Това вече е катастрофа. Госпожата решава да преподава, вместо да изпитва. Това е добре, но е зле, че говори доста разпалено за някой си Нютон. Не знам какъв е тоя, но съм сигурна, че няма да ми потрябва в реалния «лайф». Вадя айфона си. Влизам в социалните мрежи и откривам, че Десита, ще пее в «Десперадо», този петък. Това вече е новина! Трябва да измуфтя нашите, но ще се наложи да ги «метна» нещо. Ще ми трябва и придружител, за да ме вкара в дискотеката, но това е по-лесната задача.

   Следващият час е биология. Госпожата говори за размножаването при хората. Всички се кикотят, а аз… плача. Не е смешно. Госпожата повтори думата «бебе», над десет пъти. Така ме наричаше бившият. Скъсахме преди един месец, осемнайсет дни и четиресет и осем минути. Толкова спомени!

   Преди физическото Павел си позволи да ме нарече «ушата». Разкещях му се така драматично, че го изложих пред целия клас, защото не успя да ми отвърне и дума. Да обиждаш красиво момиче, за дребен недостатък говори доста зле за мъжесвеността ти. Но какви мъже са нашите момчета, изобщо?! През целия час, със Светла обсъждахме момичетата от класса, защото както вече се разбра, момчетата ни и за това не стават. В края на часа установихме, че ние сме единствените съвършени същества в това училище.

  В голямото междучасие ядох дюнер, а после опитах и малко ябълка – нали трябва да се живее природосъобразно. От останалите часове се спасих с изкуствена кашлица и мрънкаве, че не се чувствам добре. Отивам да поспя, защото довечера сме на купон. Там ще правим планове за предстоящата петъчна дискотека. Надявам се баткото на Светла да ни уреди с влизането, с останалото, ще се справим и сами. Тя «спи у нас», аз «спя у тях», знаете схемата.

  Хайде, оставям ви! Приятен и усмихнат ден, от мен!

Александра Николаева Найденова, 14 години;

СУ „Отец Паисий“

гр. Кърджали

С лятото настъпва и най-големият ми кошмар – цялото семейство на море. Този ужас се случва сравнително често за мое съжаление – всеки юли месец. Абсолютно всички – деца, родители, лели, чичовци, баби и дядовци се качваме в голямата кола и хайде към морето. (можете да си представите кола, пълна с клоуни като в цирка). Стигането до хотела е мъчително, но някак си престоят и стягането на багажа го надминават в класацията на моя лист със страхове. Над страха ми от тъмното и паяци например е страха, когато мама попита „Сигурна ли си, че взе всичко?“. В главата ми започва премисляне на всяко едно нещо, което съм прибрала. Отговарям с гордо кимване, макар че със сигурност някои важни вещи ще останат забравени тук и ще си спестят цялото изживяване. Ако мама се сети за нещо в последния момент, то ще бъде прилежно пъхнато в найлонова торбичка, която ще затрудни баща ми после с прибирането.

Следваща стъпка е подреждане на багажа в колата. Голям стрес. Жените търчат, носят торбички, за които отдавна няма място. Ако някой им обясни, че няма вече къде да се прибира, те ще измрънкат и ще обвинят създателите на автомобилите за малките багажници. Мъжете пръхтят, мрънкат и се ядосват. Децата стоим в колата и гледаме целия сеир с пакет царевични пръчки. След около час и половина размятане, пот, нерви и сълзи вече всички се настаняват в колата и потегляме към Черноморието. Ако имаш късмет се настаняваш удобно, заспиваш и си спестяваш певческото изпълнение на баба и леля, когато пуснат песента „ Ах, морето!“. Ако ли не, честито! Намираш се в същата ситуация като мен. Стоиш втренчен в една точка и се молиш това мъчение да свърши по-бързо. И това се изтърпява. Гледам отчаяно през прозореца на колата. Слушам не чак толкова милите изрази от чичовата уста да летят по чужденците. Малките деца реват като тате успешно подминава ресторантите за бързо хранене пред невярващите им предадени очички. И на мен ми идва да се разплача, когато чувам „И замирисва на море“. Мама и леля подхващат тема за тиквички по гръцки, а аз просто се чудя как попаднах сред такива хора.

            След като преминах и през това изпитание, подложено ми от живота се озовавам в асансьора на хотела с две плажни чанти прехвърлени през главата ми и куфар за влачене. Поглеждам сестра си и ме хваща яд, че не мога да изкарам телефона си и да снимам как е накичена като коледно дърво. Аз сигурно изглеждам не по-малко нелепо. Щом отворих вратата на стаята първата ми мисъл е да се хвърля на леглото, но аз вече си знам урока и някак си се въздържам. Малкият ми братовчед обаче, неопитен и глуповат, го направи. С обувките си. На белия чаршаф.  Усещам ги преди даже да са влезли в стаята. Леля и баба влитат, сякаш допирът на мръсните му сандали и хотелското легло изпратиха сигнал през чиповете в мозъците им и се започна. Дълга реч, обясняваща защо никога няма да имаме хубави неща. Използвам този момент да се измъкна и да се разходя около хотела. Стигам до рецепцията, виждам тате и чичо и забързвам крачка. Няма шанс за измъкване вече. Чао, чао, усамотение!

-Ще ходим ли на плаж?  – веселото гласче на тате ме накара да се обърна и да се усмихна насила.

Последното, което искам да правя сега е да отида на плаж. Но и това се случи. След час се намираме на пясъка и гледам как сестра ми си пише името и вълните и го изтриват. Затварям очи и се изпъвам на хавлията. Мисля, че бях задрямала, когато „ангелски“ глас ме събуди. Ставам и се оглеждам. Никой не реагира. Може ли да ми се е причуло? Когато ангелите повтарят словото си съм убедена, че не ми се причува. Двама мъже с тен, дали целогодишен или сезонен е без значение, мъкнат голяма хладилна чанта. Облечени са с бели тениски с надпис „Царевичката ни яко пари!“ и под надписа принтиран кочан царевица. Душата ми се стопля и то не от слънцето. Убеждавам баща ми и изкупуваме царевичката на моите спасители от този ад.

След като хапнахме обилно, по стар български обичай, аз и чичо заспиваме ненамазани на пясъка. Той постоянно се буди и заплашително сумти на неразбиращите чужденци, които сякаш нарочно си правят пясъчни дюни върху него. Вечерта той беше алено червен и леля му се караше, но аз някак си се опазих. Гърбът ми е доста по-черен, но ще изравня тена със същия метод утре.

Нещо, което не бих пожелала дори на онова отвратително момиче, което ненавиждам от другия клас, е прибиране от плаж. Размятане на плажни чанти, пъшкане от изгорелите, толкова много труд и стрес. Имам пясък навсякъде, капчици пот се спускат като водопад от челото ми.

Вечерта също е страшна. Баба и най-малкият ми братовчед се карат. Нещо, което никога не бих предвидила. Та той е нейният любимец, така глезен и обгрижван. Причина за спора е, че дребосъкът е изтощен от яденето на пилешка супа всеки ден и иска да яде  кебапчета от скарата на дядо. А пък дядо реши, че иска да се разхождаме по Стария Несебър и че не му се занимава сега със скарата. Затова мама, като един истински умиротворител, предложи да седнем на заведение в Несебър. Качихме се на двуетажния автобус, без да пропуснем да си направим хиляда снимки там. На всичките приличах на дърво с най-буйната корона. Не можеш да видиш очите или която и да е част от лицето ми заради косата. Клоните от дърветата ме удряха в лицето, ръката ми с телефона трепереше. Леля ме помоли не особено търпеливо да я отбележа във Фейсбук. Сега като се замисля не знам как изобщо се върнах жива и с всичкия си след тази „почивка“.

Направихме дълга разходка из Стария Несебър и седнахме в едно доста добре изглеждащо заведение. Имаше един недостатък – огромният телевизор с футболния мач пред нашата маса и феновете около него. Не бях виждала дядо толкова… как да се каже – подвижен. „Нашите“, както тате ги нарече, вкараха и дядо рязко стана и разтресе масата. След това маскира този прилив на енергия с покашляне и седна.

Изтраях всичко това за цяла седмица! Такова геройство! Сега ще се наслаждавам на живота си до другия юли месец.

Автор: Дефне Мустафа Риза – 14 години.

“Ще намерите всичко на света, освен баща си и майка си.”

Българска поговорка

Един ден, когато бях на гости при баба и дядо, неволно станах свидетел на нещо, което като камък ми тежи на сърцето и което реших да опиша, за да стигне до повече хора и да трогна сърцата на тези, които вземат решенията за живота на възрастните хора.

Видях дядо да седи с химикал в ръка и лист пред себе си. Толкова се беше съсредоточил върху листа, че не ме виждаше. След като приключи с писането, остави химикала, бръкна в джоба и извади банкноти от по двайсет лева. Изброи няколко и ги остави настрани, взе химикала и сложи някаква отметка на написания лист. Остави пак химикала, изброи още няколко банкноти, сложи ги до другите и пак направи отметка на листа. Така още няколко пъти повтори това действие, докато в ръцете му вече нямаше никакви банкноти. Остана няколко секунди неподвижен, с поглед, вперен в купчината с банкнотите върху масата и с ръце, треперещи от старост. Вдигна поглед и се обърна към баба, която лежеше на дивана и гледаше телевизия. Опита се да каже нещо, но думите му заседнаха като буца на гърлото. Очите му се насълзиха и чак тогава успя да изрече с треперещ глас думите: „Ако платим всички разходи, не остават никакви пари, за да дадем на внучката. Децата ни купуват хранителни продукти, не можем да искаме да ни платят и разходите. Скапан живот!” Баба обърна погледа си към него и видях как сълзите й текнаха. Не исках да разберат, че съм ги чула и видяла, затова леко се отдалечих и с вик „бабо, дядо” тръгнах към стаята. Придвижвах се бавно към тях, за да могат да се съвземат и да изтрият сълзите от очите. Прегърнах ги и им казах колко много ги обичам. В джоба си имах 20 лева, мама държеше винаги да имам пари у себе си, тъй като казваше, че не се знае кога може да ми потрябват. Извадих ги и отвличайки  вниманието на баба и дядо, ги оставих лекичко върху масата. След това, взимайки листа, казах: „А, дядо, дай да ти пресметна сметките и да ти преброя парите”. Събрах сумите и започнах пред тях да броя банкнотите. Когато изброих парите, необходими за разходите, в ръцете ми останаха 20 лева и казах: „А това е остатъкът…” Не успях да довърша мисълта си, когато дядо грабна парите и скочи от масата. Като малко дете се беше зарадвал и с усмивка на лице каза: „Това е за теб, милото ми, да си купиш нещо.”

Тази случка много ме озадачи и предизвика у мен много въпроси. До този момент никога не бях си задавала въпроса как живеят баба и дядо, с какви пари разполагат. Тези и от този род въпроси не спираха да ме тормозят.

Без да й казвам за случката, попитах майка си за пенсиите, които получават баба и дядо. Тя беше изненадана от въпроса, явно не очакваше да я питам нещо подобно. Отговори ми лаконично, че получават малко, а имат много разходи – само задължителните лекарства, които трябва да приемат, струват около 150 лева на месец. За да не предизвикам съмнение, не й зададох повече въпроси, но реших да проуча въпроса чрез интернет. Бях шокирана от това, което прочетох в интернет. Данните относно живота на пенсионерите бяха шокиращи. Установих, че българските пенсионери получават най-ниските пенсии в Европейския съюз. 60 на сто от пенсионерите в България живеят под границата на бедността. За сравнение – в Люксембург, Швеция, Холандия и Дания дялът на възрастните хора в плачевно материално положение е под 1 процент. Дори в една Румъния крайно бедните са наполовина на тези в България. Една четвърт от възрастните българи живеят дори с минималната пенсия, която е най-ниската не само в Европейския съюз, но и на Балканите. България е на опашката и по отношение на средния размер на пенсиите. Как се живее с толкова малко пари, при това в страна, където някои хранителни продукти струват повече, отколкото дори в богата Германия?

“Първо плащаме тока и водата, а после лекарствата. И каквото остане, отива за храна” – това е стандартната реплика на българския пенсионер. По данни на Световната банка България е на последно място в Европа по дял на средствата, отделяни за грижи и подпомагане на старите и безпомощни хора. Средно с 4 години по-малко живее българският пенсионер от връстниците си в Европейския съюз.

Но несъмнено най-тежко е да си самотен пенсионер в България – 77% от самотните възрастни хора не ползват отопление всеки ден, а месо ядат изключително рядко. За отдих и почивка, за пътувания не могат дори да мечтаят… Българската държава не само обрича своите баби, дядовци, възрастни бащи и майки на мизерен живот, но и създава среда, в която пенсионерите се чувстват непотребни и отритнати от обществото. Близо 40% от възрастните са убедени, че вече никому не са нужни и че обществото не ги иска и ги отхвърля.

Правителството не прави необходимото за постигане на разбирателство между млади и стари. Възрастните хора в България имат потребност от добро отношение и внимание в залеза на дните си.

Отново се замислих над въпроса защо младите „бягат” в чужбина – само заради доброто заплащане ли?! Според мен това не е основната причина! Тяхната цел е да имат по-добър живот на старини и да не изпадат в ситуация като тази с дядо ми, на която бях свидетел. Виждам още една причина за задълбочаване на демографската ни криза.

Днес времето на Демокрацията ни дава наистина много избори. Един от тях е да разчитаме за грижа за нашите остарели близки на милостинята на хората и държавните чиновници.

“Това ли е бъдещето на България!?

Автор: Елица Венциславова Стефанова, 18 години, XI клас.

Обикновено хората твърдят, че обичат родината си, но дали могат да кажат защо? Немалка част от българите продължават да напускат страната ни, макар и да казват, че тя е в сърцата им. Според мен те емигрират, защото единствено любовта не е достатъчна, за да ги задържи. Нужен е и смисъл. А той може да бъде открит, чрез довършване на изречението: „Обичам България, защото…“.

Наскоро и в моята глава изплува въпросът „Какво ме задържа тук?“. А след него и „Защо имаме нужда от държава и трябва да държим на нея?“. Не можем ли да бъдем деца на света? В миналото, векове назад, хората не са се идентифицирали дотолкова със своите сънародници. За тях много по- важна е била родовата или религиозната принадлежност. Чак през осемнадесети-деветнадесети век се разпространява идеята за нациите и че всяка такава, трябва да си има своя държава. Тогава много народи под чужда власт, включително и българският, въстават с цел да отхвърлят чуждото управление и да установят свое. И ето ни днес – наричаме се българи, германци, французи и прочие. И българите държат да си имат българска държава, германците – германска, французите – френска и така нататък. От деца сме възпитавани да обичаме своята родна страна, да се гордеем с нея и да защитаваме националните си интереси. Но защо? Защо е толкова важно да ценим отечеството, след като човек не избира мястото, на което се ражда и може да живее навсякъде по света. Има ли смисъл в родолюбието или всички го практикуваме само понеже така са ни научили да смятаме за правилно?

Търсих отговорите дълго в себе си. И ги открих. Осъзнах причините, заради които е нужно да ценим своята родина и да правим всичко по силите си за нейното по-добро бъдещо развитие. Ето и как си обяснявам всичко.

Държавата е като жилището за едно семейство. Семейството закупува жилище и го превръща в дом, за да живее самостоятелно и така, както му харесва. Да чувства сигурност, уют и спокойствие. Членовете в едно семейство са близки помежду си хора, които имат общи ценности и представи за добър живот. Нациите са като много големи семейства. Както всяко едно се отличава от другите, така и всяка нация е различна от останалите. Хората от една нация си приличат, имат общо минало, говорят на един и същи език, имат сходни морални разбирания и желания за това как да протича животът им. Както семейството не може без дом, народът не може без държава, защото съответната група от хора ще бъде лишена от място, което да населява, където да има възможността да урежда живота си самостоятелно и по свой вкус, без да си пречи с друга група, която иска да живее по различен начин. И както когато домът ни не ни харесва, ние го ремонтираме, вместо да отидем да живеем у съседите, така трябва да се опитваме да подобрим условията в страната си, вместо да бягаме в чужбина.

Представи си само, скъпи читателю, че имаш жилище, което се руши. Но вместо да запретнеш ръкави и да го превърнеш в едно прекрасно място, ти отиваш в дома на съседите. И какво се случва тогава? Живееш с чуждо семейство, съвсем различно от твоето и от самия теб, което има различни интереси и светоглед. Искаш да промениш нещо? Не може. Те строят своя дом, ти се съобразяваш. В случай че искаш да станеш равноправен с тях и да се разполагаш с жилището, ще е необходимо да минат дълги години. Ще трябва изцяло да се промениш и да заприличаш на чуждото семейство, да възприемеш техните нрави. Да бъдеш друг, не себе си. А през цялото време твоето разрушено жилище ще се намира на една ръка разстояние. Може би няма да е твърде късно да го спасиш от разруха. Но по-лесно би било да се хванеш на работа от самото начало.

Съвсем друго е положението, когато използваш примера на своите съседи, за да направиш своето „вкъщи“ по-хубаво. Няма нищо лошо да им отидеш на гости, за да „откраднеш“ някоя добра идея като за оформление на кухня например. Или да им измажеш хола срещу заплащане и със спечелените пари да си обзаведеш спалнята. А ако хармонията във взаимоотношенията в чуждата къща е това, което     те е впечатлило, може просто да заимстваш добрите маниери, за да има повече разбирателство и в твоето семейство, пък и за да намираш по-лесно общ език с околните такива.

Всичко нагоре би било невярно само в случай, че намираш животите на чуждите семейства за по-хубави от своя и ги предпочиташ. Но сигурно знаеш, че обикновено отстрани нещата изглеждат много по-хубави, отколкото отвътре. Промяната на живота ти у дома, до голяма степен зависи от теб самия. Но озовеш ли се на чужда територия и се окаже, че не всичко ти допада, едва ли ще имаш друг избор, освен да свикнеш.

Само да напомня, че все още говоря за държави и родолюбие. Може би си чувал и чел подобни слова и преди, но това е моята искрена гледна точка. И понеже обезлюдяването на българските земи продължава, реших да ти я споделя. Току-виж успея да ти дам отговор на горните въпроси или поне те накарам да се замислиш, в случай че се чувстваш като част от българското национално семейство и те боли за неговите проблеми.

И ако приемаш България за свой дом, бих те призовала да не спираш да се бориш заедно с нашите сънародници в името на по-красив и достоен живот. Колкото до съседите – запази добрия тон с тях, уважавай ги, черпи знания и идеи, печели пари от тях. Но ги влагай у дома. Само тук си струва да инвестираш най-много от онова, което имаш – време, пари, умения, каквото и да е. Нима би вложил всичко в жилище под наем?

Име: Силвия Йолова
Възраст: 17г.
Втора награда за есе (2020)

21 век е време на дигитално развитие, технологичният напредък на човечеството е повече от забележителен. Все по-голямо става производството на телефони, които са от модерни по-модерни, навлиза виртуалната реалност, както и роботиката, модернизират се социалните мрежи… И всичко това е за наше улеснение. Но дали това улеснение няма отрицателно влияние върху нас?

Няма спор, че социалните мрежи и Интернет ни предлагат много възможности и информация, актуална или не. Дори бих казала, че в много случаи ни спасяват в дадена ситуация. Но на преден план излиза проблемът, който сериозно засяга всички хора, като започнем от най-малките и завършим с най-големите, а именно „Защо сме позволили телефоните да станат толкова важна част от ежедневието ни и да заменят комуникацията и истински важните неща в живота ни?“

Създадени са десетки приложения за комуникация в Интернет пространството, за да можем да достигнем по-лесно до хората, които са далеч от нас или пък са един етаж под нас. Телефоните и видео връзката замениха зрителния контакт, електронните книги взеха превес над хартиените. Все неща, които по един или друг начин сме започнали да омаловажаваме.

Интернет ни е обсебил до такава степен, че в днешно време запознанство се развива по следния начин: намираш някой готин в Инстаграм, последваш го, виждаш, че е качил история, отговаряш на историята му и така завързваш разговор, след което си пишете известно време и евентуално се разбирате да излезете, за да се видите на живо.

Едва на 17 години съм, а толкова много пъти ми е правило впечатление как хората се страхуват да говорят открито – дали ще е за чувствата си или за проблемите си. С течение на времето всеки осъзнава колко по-лесно е да се комуникира онлайн и точно това е проблемът, защото така не можеш да почувстваш отсрещния човек, не виждаш мимиките и жестовете, които ги има при живия контакт, не знаеш интонацията на гласа му. Просто четеш съобщението и не вкарваш особени чувства. Не изключвам и факта, че все повече млади хора стават по-буйни или депресирани, натрупват негативна енергия, в повечето случаи е благодарение на онлайн игрите, било то с бой или пък с духове и несъществуващи чудовища.

До такава степен сме вглъбени в телефоните си, че те по един или друг начин заместват любимите ни хора и времето, прекарано с тях. Веднага ще дам пример как вечер, когато си легнем, хващаме телефона и разглеждаме безцелно всевъзможни маловажни неща в социалните мрежи и вместо да проведем един нормален разговор било то с любимия ни човек, с майка си или баща си, ние просто мълчим и предпочитаме телефона си. Това наричаме ние „почивка“.

Когато съм в училище, всяко междучасие ми прави впечатление как дори малките деца, вместо да играят на нещо навън или да си говорят, те  държат телефоните си, излезли в коридора, а понякога дори учителите следват примера на децата.

Технологиите са заели толкова важно място в ежедневието ни, че сме забравили истински важните неща за нас. Все по-трудно ни е да комуникираме с някого, затова и в повечето случаи оставаме неразбрани или нечути. Много от ценностите ни вече ги няма или са променени коренно.

Ако някога някой ме попита „Ако имаше нещо, което искаш да промениш в света, какво би било?“ веднага бих му отговорила, че искам на мода да бъде любовта и зрителният контакт между хората, вместо телефоните ни, които са ни обсебили, защото отделяме много повече внимание на тях, отколкото на хората, които обичаме.

Много пъти съм си задавала въпроса „Какво ли е да живееш в старото време, когато не е имало модерни технологии? Как са живели хората тогава? Как са се забавлявали?“ и ако трябва да съм честна, вярвам, че са водили един по-нормален, но и по-интересен живот от нас, радвайки се и ценейки повече малките неща, които са им се случвали.

Времето ни е ценно и никога достатъчно, затова трябва добре да помислим кой е приоритетът в живота ни, да ограничим до минимум порока „социални мрежи“ и да отделяме повече внимание на хората, които обичаме. Само така ще се почувстваме щастливи и разбрани, и ще открием истинския смисъл на живота.

Име: Севилай Мердан Салим
Възраст: 15г.
Първа награда за есе (2020)

Със съжаление сме принудени да съобщим на хилядите приятели на Фондация „Братя Мормареви“, че тази година първата награда за есе, присъдена на Севилай Салим в конкурса „Бодлите на таралежите“, се отнема. Текстът й „Аз обвинявам образователната система“ е „нетворчески взаимстван“ от памфлета на рапъра и блогъра Принс Ии, с истинско име Ричард Уилям, качен и в Youtube. Повече информация тук.

Алберт Айнщайн казва: ‘‘Всеки е гений. Но ако съдите рибата по нейните възможности да изкачи дърво, тя ще изживее живота си вярвайки, че е глупава.‘‘

Кажи ми училище. Гордееш ли се нещата, които направи? Превърна милиони хора в роботи. Това за забавно ли го намираш? Осъзнаваш ли колко много деца, подобни на тази рибка, плаваща срещу течението, не откриват своите таланти. Мислят, че са глупави. Вярват, че са безполезни. Край! Аз обвинявам училището, че убива креативността и индивидуалността. И това мога да Ви го докажа.

Нека вземем един съвременен телефон и телефон отпреди 150 години. Голяма разлика, нали? Една днешна кола и кола отпреди 150 години. Огромна разлика. Сега нека сравним една съвременна класна стая и такава, която са използвали преди 150 години. Ще видите, че повече от век нищо не се е променило. Твърдите, че подготвяте учениците за бъдеще, но с такива доказателства аз трябва да питам: ‘‘Дали ни подготвяте за бъдещето или за миналото?‘‘

Думата образование (на английски: education) има латински произход и идва от думата educe, която означава разкривам, показвам, т.е. разкрива нашите таланти и ги прави осъществими. Училището не разкрива много. Затворете си за миг очите. Представете си едно дете, което сяда на задния чин в една класна стая, в някой град. Никога не вдига ръка, проваля се на повечето тестове, но вътре в него живее една страст. И ако се разкрие и възпита ще открие лечението на рака… Но се страхувам, че тази негова дарба никога няма да излезе на бял свят. То никога няма да спечели Нобелова награда. Защото в училище е бил игнориран и съден само по неговите оценки.

Разбирам. Преди времената били различни. Но днес… Днес ние не се нуждаем от роботи-зомбита. Светът се разви. Сега се нуждаем от хора, които мислят креативно, иновативно, критично и независимо. Знаехте ли, че създателите на MacBook и Iphone не са завършили своето образование… Всеки един учен може да ви каже, че няма два еднакви мозъка и всеки родител, който има две или повече деца може да го потвърди. Моля обяснете ми, защо се отнасяте към учениците като към  формички за бисквити, разглеждайки ги като един размер. Ако един лекар изписваше едно и също лекарство на всичките си пациенти, резултатите щяха да бъдат трагични. Много хора щяха да се разболеят. Същото се отнася и за училището. Един учител стои пред 20 деца, всяко едно, имащо различни мечти, различни таланти и различни нужди. Но учителите нямат вина. Те работят в система, която не предоставя много възможности. Система, обсебена от стандартизирани тестове. Мислите ли, че улучването във въпросите с избираем отговор ще определи успеха. Никой тест не е в състояние на прецени моето бъдеще. Дори, когато започва с три букви като НВО или ДЗИ. Всъщност тези тестове са твърде жестоки, за да бъдат използвани и трябва да бъдат изоставени. Но не приемайте моите думи, приемете тези на Фредерик Джеймс Кели, човекът, който измисли стандартизираното тестване, който каза и аз цитирам: ‘’Тези тестове са твърде жестоки, за да бъдат използвани и трябва да бъдат изоставени.‘‘ Продължим ли със същия дух, резултатите ще бъдат смъртоносни. Разбира се, математиката е важна, но не повече от изкуството или танцуването. Нека дадем равен шанс на всеки талант. Знам, това звучи като мечта, но държави като Финландия правят впечатляващи неща. Те имат по-кратки учебни часове. Домашни работи не съществуват. Фокусират се върху сътрудничество вместо конкуренция. А изненадващото е там, че тяхната образователна система превъзхожда всяка друга държава по света. Други места като Сингапур успяват бързо, училища като Монтесори, програми като Академия Хан. Няма едно-единствено решение.

Нека мечтите се превърнат в реалност. Защото докато учениците са само 20% от нашето население,  те са 100 %  от нашето бъдеще.

Това е светът в който аз вярвам. Свят, в който рибите вече не са принудени да изкачват дървета!

Понякога промените в отношенията между хората се случват за две минути, друг път за две или двайсет години. При мен промените последната година бяха особено драстични. Аз смятам, че родителите ми са виновни, те настояват, че вината е в мен – била съм си легнала като тяхното мило, очарователно дете и съм се събудила на следващата сутрин друг човек. Разбира се – ужасен. Казват ми Пубертет, сякаш това ми е името.

Когато бях малка, бях много по-близка с татко, отколкото с мама. Дори първата ми дума е била “тата” и мама разбира се още е обидена. Майка ми беше ужасно строга и може би затова не бях така близка с нея. Тя не ми даваше да ям вредни храни, да пия, както тя ги нарича “купешки” сокове. Е, аз си пиех и направих алергия точно от сок – толкова бях зле, че искаха да ме покажат по телевизията. Това че се оказа права обаче е само случайност. Така си мисля и просто пия сок тайно.

Майка ми продължава да бъде строга, така че не знам защо сега съм по-близка с нея. Много обича да се караме – имам чувството, че става сутрин и трескаво започва да търси за какво да ме насоли. Винаги намира.

Баща ми обаче просто ме влудява, така невъобразимо ме дразни, че не искам да стоя в една стая с него. А го обожавах. Може би не го понасям заради ужасното му хапещо и жилещо чувство за хумор, може би е заради бушуващите ми хормони. Не знам. Може би е и заради двете.

Последната година се карам с майка ми още повече. Тя непрекъснато ме обвинява, че не уча достатъчно, че нямам никакви амбиции. Като чуя “Предстои ти седми клас” и ми излиза пъпка на челото с размерите на жълто паве. Всяка реч завършва с традиционната заплаха, че ще ровя по кофите. Толкова често го чувам, че почва да ми се струва добра перспектива – безгрижен живот, кашон и найлон, любимите ми книги. Вкъщи много обичаме книгите, те са нашите бижута. Родителите ми ме научиха да чета преди да тръгна на училище, а сега, с този седми клас, който ми е заседнал като буца в гърлото, не ми остава време за четене. Е това вече трудно го преживявам.

Непрекъснато ме сравняват със сестра ми – колко е умна, амбициозна, упорита, трудолюбива. Да ти свършат синонимите направо, толкова е положителна. Дори и да не казват нищо, пак го виждам, в очите им се чете – тя учи не знам къде си, ще стигне не знам къде си, ама ще е далече. Когато им кажа, че ми е писнало да ме сравняват, те разбира се отричат. Никога, ама никога не ни били сравнявали. Остаряват и не виждат добре, явно.

Последните две години са особено тежки за мен, защото сестра ми, генийчето, завърши “едно най-доброто училище” и я приеха да следва в чужбина с пълна стипендия. Как да я настигнеш – гордост за майка и татко. Та тя замина и енергията на майка ми се концентрира изцяло върху мен. Ужас! Признавам, че не давам сто процента от себе си в ученето, признавам си, че предпочитам да чета по цял ден, вместо  да зубря “какво годе, що годе, кой годе” и подобни сигурно важни неща. Важни, ама не за мен.

Та така – сестра ми се отърва от затвора. Учи си и обикаля света, беше във почти всички континенти, които учихме в училище. А географията не беше любимия ѝ предмет. И като разказва, се чудя дали това са същите страни, които учим в училище. Защото в учебника има крайните точки на континентите, реките, полезните изкопаеми и броя на населението. Страхувам се да не се раждат и умират много хора, защото точно съм научила броя на населението и не ми се учи наново.

Вчера сестра ми се обади да каже, че ще си прави татуировка. Майка ми полудя, нищо че татуировката щяла да бъде с костенурка и слон – такива са сватбените пръстени на мама и татко. Ама този път май съм съгласна с майка ми. Татуировките са глупаво нещо.

Цялото ми семейство много се промени през последните години. Минахме през огромни изпитания и не разбирам родителите ми откъде имат енергията да се занимават с глупости като кандидатстването след седми клас. Осъзнавам, че им създавам много проблеми. Признавам си, че ме мързи. Добре де, не понякога. Всъщност – доста често. Но все пак си мисля, че се старая. Те просто не го виждат. Не разбират, че имам нужда от въздух – между математиката, пигмеите, политическата карта на Азия, тичинките на семейство Лютикови, синекдохи, епифори и прешленести червеи.

Защото седми клас дойде и въздухът съвсем свърши.

Просто мечтая за изпитите вече – да се свършва.

За да мога да започна да уча за матурите в дванайсети клас.

                                                                                    Джена Миленова Пискулийска

Творецът и Промислителят на света е дарилхората със свободата да правят избори. Човекът е получил способността да променя пътя, по който върви  в различните етапи на живота си и да претворява същността си в зависимост от посоката, към която поема. Бог е направил всеки един от нас ваятел на собствената си природа. Много хора не оценяват този дар, не го разбират или не се замислят, когато взимат поредното решение, други не осъзнават силата, която им е дадена и не поемат отговорност за действията си, но въпреки неосъзнатостта на решенията и грешките, които правим, Господ ни позволява, учейки се от несполуките си,да продължаваме да творим собствения си живот.

Ренесансовият мислител Джовани Пико дела Мирандола излага следния цитат в неговата  „Реч за достойнството на човека“: „По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, той взе да мисли за създаването на човека.

Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш.

Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.”

Безграничната сила на Господ създава света и отново тази висша мощ сътворява човека. За разлика от останалите Божествени творения ние, хората, сме получили  даровете на любовта, разума и свободата и само, и единствено, ние можем да определяме къде, как и за какво ще ги използваме. Това е личният избор на всеки и израз на неговата свободна воля. Ние избираме дали ще следваме доброто и ще се стремим към първообраза, към божественото, което носим в себе си или ще тръгнем по пътя на злото. Ние сме художниците, които рисуват картината на собствения си живот. Създадени от пръст и от живото Божествено дихание,  изваяни по образ на Самия Отец, творецът на света, ние наследяваме силата на творчеството подобно на своя Създадел.

 Тази констатация рязко контрастира на разбиранията на древните гърци, че съдбата е предварително предначертана и човек не би могъл да я промени по никакъв начин (ярък пример за този вид схващания е древногръцката драма „Едип цар“ на Софокъл).

Настъпването на Ренесанса през 14 век довежда до коренна промяна в представата на човека, която го поставя в центъра на всичко, промяна, която се отразява в изкуството. На света и на мястото на човека в него, се отдава по-голямо значение.Както можем да видим в текста от речта на ренесансовия мислител Джовани Пико дела Мирандола по-горе, човек е поставен в центъра на света, изправен пред избора дали да се развива и да се стреми към съвършенство (съвършен е само Бог) или да остане духовно неизвисен, каквито са останалите твари, създадени от Твореца.

Без принципа свобода не могат да бъдат разбрани нито сътворението, нито грехопадението, нито изкуплението. Без свободата не може да се разбере и феноменът вяра.  Без свободата е лишен от смисъл и целият световен процес.

  Свети Патриарх Евтимий дава конкретно обяснение на свободата на волята: „Всеки, който се движи към доброто по своя собствена мотивация, явно от Бога се задвижва, а не от някой равен на него – и това се нарича самовластие. Но ако стимулите идват отвън, от някой друг или от нещо друго, това не може да се определи като свободна воля (”самовластие”), защото не е мотивирано от Божията притегателна сила (от Божия приканващ зов), а е обусловено от някой друг, който е като него.“

При свободна воля личността прави избора си, като се ръководи от съгласуваността на съвест, разум (интелект) и желание. Можем да победим злото само чрез съзнателно избиране на доброто пред него.

„С голямата сила идва голяма отговорност“.  Имаме значителна привилегия спрямо всички останали божествени творения – способността да избираме какви да бъдем и по кой път да поемем, но както посочва репликата от филма „ Спайдърмен“, цитирана по-горе, ние сме натоварени с последствията от решенията, които взимаме и носим отговорност за действията си. За жалост сме свикнали често да обвиняваме странични фактори или нещо извън нашия контрол за собствените си провали.  В наше време използваме изрази като „Така е било писано“. В миналото  хората са вярвали, че всичко, случващо се в техния живот се определя от върховната сила и са отстоявали позицията, че човек не може да промени съдбовната си предопределеност, но всички тези твърдения, както тогава, така и сега, са показателни за отказа на човек да приеме отговорността за решенията, които взима.

 В арабските писания на въпроса „Кое явление му изглежда най-достойно за възхищение“ Абдала Сарацинът отговорил: „Нищо не ми изглежда по – достойно за удивление от човека“.

Кой не би се удивил от нашия хамелеон? Свободната ни воля е тази, която ни самоопределя като личности. Действието на различни фактори – семейна среда, общество, култура, изменят някои качества или прояви на нашата личност , но не могат да я създадат. Можем да изберем да злоупотребим с най-великата милост на Отца – свободния избор и да си нанесем вреда от полезното, отричайки се от собствената си божествена природа, но също така сме способни да обърнем взора си към висшите блага и да ги постигнем, като се стремим към тях с цялото си същество.

Деница Русева

Различен живот

Есе

Замисляли ли сте се за това колко щастие може да има в смеха? В смеха на едно различно момче. За мен той е цял един свят. За моето семейство – мира, любовта, хармонията, надеждата.

Всъщност всичко започнало десет години преди да се родя. Началото било щастливо. Продължението – трагично. Но всичко по реда си. Датата е 12.04.1993 година. Тогава се появил на този свят брат ми. Родителите ми решили да го кръстят  Христиан. Радостта им била огромна, макар че по онова време държавата била в криза.

Нито парите, нито времето стигали, но грижите за детето били над всичко и нещата се нареждали с много любов. До един мрачен ден през месец април 2000 година. Тогава родителите ми разбрали, че малкият им, седемгодишен син има мозъчно заболяване, хидроцефалия. Това е болест, която се причинява при струпване на прекалено много течности в мозъка. При Христо тя се е появила в най-лошия вариант – още в майчината утроба.

Родителите ми се почувствали ужасно. Докторите им казвали, че детето няма да оцелее, но майка ми и баща ми били готови на всичко, за да го спасят. Обнадеждени от професионализма на лекарите по онова време, започнали лечението му. Първата операция  била през същата, фатална за семейството, 2000 година. Последвала и втора – през 2001. За медиците надежда нямало, освен за един професор. Това било достатъчно за родителите ми. Те се консултирали с него. Той им дал насоки за лекарства от Германия; обяснил, че предстоят още няколко операции,  за да оживее,  но въпреки това той няма да е като другите деца. Брат ми винаги щял да има проблем с мозъка, което ще му пречи да мисли. Всичко, което изисква поне малко логически разсъждения, ще му бъде трудно. Той ще бъде като малко дете дори на зряла възраст. Само за да е жив Христо, майка и татко се съгласили.

Оттук нататък трудностите били големи. Последвала операция през 2002 година, през 2003 година също. Освен това през тази година съм се родил и аз. Не помня и не мога да си представя своя живот без брат си – може би така е при всяко второ дете. Но отрано се научих на нещо, което не само за връстниците ми е непознато – не да разчиташ на по-големия си брат, а да се грижиш за него. Да го обичаш така и да искаш да го видиш толкова щастлив, колкото може неговото щастие да ощастливи родителите ти.

Разказвали са ми, че след моето раждане станало наистина трудно. Двете деца изисквали време и пари, а майка ми, за да ни гледа, напуснала работа. За финансите на семейството останал да се грижи само баща ми. Трябвало да работи по няколко дни, без да се прибира, и  пак не стигали. Майка ми поела отговорността да възпита двете деца.  На брат ми помагала за домашните, на мен – да оцелея в новия свят, в който Небето ме е изпратило. Немалко пъти й се е случвало с едната ръка да държи детето, което бозае от гърдата й, а с другата ръка да поправя грешките в домашните на по-голямото братче.

Въпреки тежкото заболяване тя го научи да чете, да пише и да смята. А аз, откакто се помня, знам от нея, че не е оправдано да имаш здрави глава, ръце, очи и уши и да не учиш. Може би точно тия майчини думи ми помагат да бъда толкова упорит в училище. Сигурно на тях дължа и успехите си на олимпиади и състезания, а също и бронзовия медал в Лятната академия по математика преди месец. Но да се върна към брат ми. Защото съм сигурен, че различният живот на деца като него подтиква към подвиг не само родителите, но и всички, които разбират защо Бог ги изпраща на Земята.

С много трудности най-накрая минала и последната операция на Христо. През 2006 година, след шест години мъчителни изпитания, било сигурно, че тринадесетгодишния Христиан ще живее! Грижите на майка ми се насочили към мене – бил съм едва тригодишен, но проблемите с брат ми не спрели, макар вече причината да била по-различна. Още на седем години, когато се разбрало, че е със заболяване, съучениците му започнали да го пренебрегват и обиждат. За тях  Христо бил тъпак, нещастник и най-грозното, ужасно и обидно било, че някои от тях  го наричали луд. В училище постоянно го оставяли сам-самичък. Но брат ми бил търпелив, търпели и родителите ни. Не спирали обаче да се измъчват, защото знаели, че като дете и той иска да се разходи, да излезе, а другите деца не го желаели в своята компания.

Разбира се, имаше и толерантни деца. Те се превърнаха в пътеводната светлина и на моето детство. Бяха двама братя, по-малкият от които на възрастта на Христо. Правеха всичко заедно с него. Ритаха топка, посещаваха го в дома ни. Забавляваха го. Играеха си и с мене. В очите ми те останаха като ангели, дошли заради брат ми. Станаха като наши по-големи братя, които, ако някой обиди Христо, веднага бяха до него. Благодарение на тях аз проумях от много малък колко красота има в добротата.

Щом  двамата братя отидоха да учат в друг град, Христиан остана отново сам. В училище отново го изолираха. Той започна да отказва дори да излезе навън. Но онова, което направиха за нас двете момчета, продължи да дава плодовете си. Аз бях научил от тях методи, с които да развеселявам брат си. Това беше една от моите нови задачи. Стремях са да зарадвам батко си, а неговата радост радваше и родителите ни.              Благодарение на начина, заимстван от приятелите на Христо, на които семейството ни и особено аз ще сме винаги благодарни, Христиан забрави за всички онези, които го пренебрегваха. Голяма помощ ни оказа и една приятелка на мама, която, като учителка, се зае да обучава Христо след седми клас.

Сега двадесет и две годишният ми по-голям брат живее безгрижно и развеселяван от мен, дванадесетгодишното му братче. Заедно с родителите ни аз съм поел грижите за пълнотата на неговия живот. Един различен, но благодатен живот, защото ни учи на много неща. Живот изпитание.

Когато преди около месец прочетох една крилата мисъл – на немския философ Ницше – „Онова, което не ме убива, ме прави по-силен”, разбрах защо е толкова сплотено и щастливо нашето семейство.

Христиане, благодаря, че си ми брат!

Богомил Анастасов Анастасов

Тъмно е. Нищо не виждам в тази дупка. Нищо не чувствам. Нищо не чувам. Но проплаквам, защото боли. В мен също бе тъмно, като в рог както се казва. Но поех и проплаках.

Да напълниш дробовете си с въздух за пръв път боли. Да напълниш себе си с истина също.

Истината е, че болката е метафорична след първото проплакване. Все по-рядко ще те боли от въздуха. Дори напротив. Зимата въздухът е един свеж и съживяващ, а дробовете бързат да се напълнят с него. Със себе си обаче никой не бърза да се напълни. Загубили сме се между тъмнината и зимата и се лутаме слепешката, като си повтаряме колко е светло. Видим ли светлина обаче, писваме вампирски.

Ярката светлина гори очите свикнали с мрак. Ярките прозрения горят душите свикнали със сивота.

Четем книги, гледаме филми, слушаме музика. Я да ви видя колко сте образовани. Кой прочете най-много книги от първото си проплакване до днешния чуден ден? Браво.

Интелигенция сме се събрали. А филмите? Какви филми гледахте? Прозряхте ли универсалната, световна истина? Или истината за любовта? Музиката ви променя ли ви? С уникалността си?

Жалко. Колко жалко е цялото това събрание. Всички станахте ”различни” и ”индивидуални”. Мъдреците на бедната българска, че направо световна нация.

Тия дето тичат по площадите на протестите и вият като вълци, докато някой умен, успял човек, го тачат в другите страни. Или на спокойна семейна вечеря вкъщи. Поздравяват го искрено, но не много силно, да не чуят съседите, че викаме. Не е прилично да се вика и да ни слуша целият блок.

Тия дето викат, че младите били мързеливи, невъзпитани, глупави. Но кой е възпитавал младите? Според чии избори живеят младите? И колко млади познавате, че изразявате такова тежко мнение? А подходът ви… как се отразява на младите? Омразна дума. Младите. А вътре сухи и сиви, като прогнили плодове, търкалящи се в тревата.

Тия дето си палят свещите и си казват молитвите всеки ден и всяка вечер. Тия същите дето ритат бездомните животни по улиците и ги тровят, защото хапят. Дето ритат и чашката на бездомника на площада, защото: ”К’во ми се врат само в краката тия.” Тия дето са много праведни и разсъдливи, тия дето не се шегуват с нищо, защото е богохулство и срамота, тия дето крещят на децата си, тия дето уважават Бога, тия дето са горчиви и черни отвътре, но нали ако се държим така сякаш наистина в нас има вяра, ще идем в рая. Само дето ми иде да повърна от прекомерна религия и нито капчица вяра и ми иде да ви изкрещя, че сте едни миризливи ла…

Няма. Щото няма да ида в Рая, нали. И Ботев, и Левски ще ме осъдят уж тежко, ако ме чуели. Съмнявам се обаче. Да дойдат да ви видят какви сте ми праведни. Сами ще си теглят ножа или и те ще забегнат в чужбина, опитвайки се да оправят работата от там. Или ще говорят и пишат, като… Ама то така оправия няма съвсем. С разговор? Не. ”Пръчките и камъните, ще счупят костите ми…”, а ние на обидите сме свикнали.

Тъжно ми е хора. Колко тъжно е да гледам и да виждам. Как ми се иска понякога да си се бях родила тъпа. Ама не ми се смейте, наистина ви говоря. Тъпа и сляпа. Да си

ходя след стадото, да кимам с глава и да ме галят по нея: ”Браво, браво!”

Но аз съм себе си. Нито повече, нито по-малко. И виждам, и чувам, и знам.

И в болка се открих, наистина. Не съм я усетила такава внезапна и остра, но сега я усещам. Като гледам и виждам. Като слушам и чувам.

Жалки сме. Говорим едно, правим друго. Вярваме в неща, дето само отблъскват различното, ама иначе са прекрасни и просветени. Вярваме в неща, дето са ни оправили едно време, ама кой да се сети, че това ”едно време” си остава в миналото. Иновация? Моля ви се. За какво ни е? Как го казваше другарят Цончев във ”Вчера”?

”Какво става тука бе? Ако се научи от министерството знаете ли какво ще стане? Всички ще ви изключат. До един! Я отстъпи! Какво е това бе? Бийтълс! Ще ви дам аз на вас едни Бийтълси! Какви са тия маймунски танци? Не ви ли е срам? Ако искате забавата да продължи – валс! Я извъртете един валс бе, покажете, че сте млади хора бе, (…)

А как са се смели нашите, че и техните. И аз още се смея, само като си го представя. Не е смешно обаче… Все заплахи, все поучения, все някой е по-умен и по-препатил. Взе да ми писва малко обаче.

То за това всички се юрнахме да бъдем различни и както ви плюх, сега ви поздравявам. Идеята обаче е да се харесвате на себе си, а не на другите. Да откриете себе си заради вас самите, а не за да задоволите извратените ментални нужди на някое лудо приятелче в училище. Или на цялата тълпа.

Ние за това май трябваше да говорим? За откриването на себе си? Е не мога за четвърти път да пиша по тая тема. Само едно ще кажа: Страхливо започваме живота си, Иване!

Как обичам да го цитирам тоя човек. Страхливо започваме. Свършим ли го с гордо вдигната глава обаче, тогава ето ни и нас.

Ния Петрова, 19 г.

Училище и клас: 12 “ж” клас

Гимназия с Преподаване на Чужди Езици,

ГПЧЕ, гр.Плевен