Братя Мормареви

Имало едно време малко човече, което си живеело в малкото си апартаментче, което пък се намирало в едно голямо дърво. Човечето не можело да излезе от апартаментчето си по простата причина, че вратата му се отваряла само когато някой почуквал на нея. И така човечето си чакало ли, чакало някой да почука…

Един ден човечето се замислило какъв е шансът някой да почука точно на неговото дърво. Като вземем предвид, че по света има толкова много тъпи хора, които все чукат по дърветата, то шансът бил голям. Но тези тъпи хора не ходели на места като гората, в която се намирало дървото на човечето, така че късметът станал късметче. Човечето надълго и нашироко пресмятало какъв точно бил шансът някой да почука на дървото му, и накрая си казало: „То и без това не зависи от мен! Нека съдбата да реши.”

В абсолютно същия този момент човекът, който щял да почука на дървената му врата, си бъркал в носа. Човекът си бъркал в носа не от тъпотия, а просто защото така му се приискало. И поради същата тази причина след години много случайно му се приискало да почука на дървото на човечето.

А човечето вече било станало чиче, което все си мънкало недоволно за щяло и не щяло. Било толкова заето да мънка, че не чуло почукването: „Чук-чук!”

Добре, че на чукащия му се приискало пак да почука, че да го чуе чичето. За пръв път в живота то отворило вратата си, така както било репетирало, а именно – с дълбок поклон:

– Ах, благодаря Ви най-сърдечно, прескъпи ми господине! Жив и здрав да сте! Много щастие за Вас и Вашето семейство…

Поклоните се проточили пет-шест минути, след което чичето трябвало да си поеме дъх. Човекът, видял възможност и той да каже нещо все пак, проговорил:

– Еха-а-а, ти да видиш!

Чичето, високо цяла педя и половина, сложило ръце на туловището си, загрухкало от възмущение като малко прасенце и рекло: /кончетата пръхтят, кравите казват муууууууууу/

– Що за безобразие! Що за обноски! Ах, това ли чаках толкова дълго! Ами, то те казват, че тъпите ще спасят света, ама…

Всъщност чичето нямало как да знае какво „казват”, нито кои са „те”. Било го чуло през вратата от някакви си хора, които седнали да си говорят под дървото му. След като тези хора си тръгнали (без да почукат на вратата му), чичето приело за истина всичко, което си били казали, защото щом не са почукали на дървото му, значи не са били тъпи.

И въпреки това чичето било толкова разочаровано, че не се оказали тъпи, че от ярост успяло да потроши почти всичко в малкото си апартаментче. Вярно, постарало се после да залепи някои неща, но счупеното си остава счупено дори след като бъде сглобено и залепено. Трябвало да излезе и да си купи нови неща, но как?! Тази мисъл го накарала да ги потроши наново.

Странно, но единственото, върху което чичето не стоварило гнева си, била вратичката. И докато из апартаментчето му се търкаляли стъкълца, парченца порцелан, бивши паркетчета, кръпки от завесите на прабаба му и други разности, вратата си стояла като нова.

– И все пак, ако ме бяхте попитали любезно как се казвам – продължило чичето, – щях да Ви кажа, че името ми е мосю барон Шон ди Бурян Фабиано Жуво Мутие Трети. Но след като не ме попитахте по учтив начин, аз няма да Ви го кажа.

Човекът останал втрещен  минута, гледайки възгордялото се чиче.

– Ами, да. Вие какво правите в това дърво, anyway?

– За Ваша информация – живея тук. И пак за Ваша информация – бях затворен и не можех да изляза освен ако някой не почука на вратата ми. Е, аз, разбира се, предположих, че ще бъде някой тъпунгер.

– Какво-о-о?!

– Ами помислете – кой разумен човек ще започне да чука по дърветата насред нищото в някаква си гора! Ами, че то е смешно! Ха-ха!

– Ама ние всъщност се намираме в центъра на гра… гра…

– Не ми е ясно как така решихте да дойдете точно тук? Че и да почукате! Трябва да сте изключително тъп.

– Извинете, но това съвсем не е вярно! Пробвахте ли да излезете без… без някой да…

– През живота си не съм виждал… по-тъп… човек…

Естествено чичето нямало как да е виждало по-тъп човек, защото никога не било виждало когото и да е.

Забравило радостта от свободата, поклащайки голямото си шкембе, чичето продължавало да обижда човека, който почукал на вратата му.

– Ами хубаво тогава! – прекъснал го човекът. – Довиждане и приятен ви живот!

Той наистина го мислел. Искал чиченцето да е щастливо – да си живурка животеца, без да закача човека. И за да не чуе повече обиди от чичето, той сложил слушалките и си пуснал нещо далеч по-приятно.

– А-а! Ето, че сме можели да бъдем учтиви – бил отговорът на чичето. – Бях си много по-добре, преди да дойдете и да ми досаждате, тъпи момко! – И чичето яростно затръшнало входната врата. Било толкова ядосано, че първите няколко секунди не осъзнало какво било направило. Развикало се на човека за помощ, умолявало го пак да почука на вратата му, но човекът не го чул, защото слушал нещо, което му харесвало.

И този път чичето изпочупило апартаментчето. Но по-късно забелязало недокоснатата врата насред почти разрушените стени и прахоляците – вече бившата му покъщнината.

Чичето се търкулнало в прахта, закашляло се и започнало да разсъждава. Погледнало вратата и се зачудило защо всъщност не може да излезе? Защо вратата била като нова насред развалините вътре? И тези мисли го натъжили дотолкова, че яростно намразило онзи човек. „Защо изобщо почука?! Бях си много по-добре преди това! Що за картинка съм сега!…”

Чичето си останало да седи в прахта (защото нямало къде другаде да седи) с въпросите, тъгата и яда. Но не станало да се опита да отвори вратата. Тя се издигала над него по-здрава отвсякога. Или може би не? Може би през цялото време е била само парче кора?

Чичето решило повече да не се тормози с тези въпроси. Боляла го главата, чувствало се зле заради всичките питанки… Затова чичето мъдро останало в прахта да чака някого, който да почука на вратата му, че да се отвори.

И то чакало, и чакало, и чакало, без да разбере, че всъщност дървото му се намирало в центъра на големия град; че много хора го подминават всеки ден, и без да се досети, че този някой от изречението „някой да почука на вратата, че да се отвори” можел да бъде и самият той. Не. То си чакало…

Понякога на някой случаен човек му се приисква да почука на някое случайно дърво и отваря вратата на някое случайно мрънкащо чиче, но не успява да го освободи от апартаментчето му, защото как да освободиш някого, който не иска да бъде освобождаван? И понеже тази мисъл стана твърде сложна, ние също като чичето отказваме да мислим по въпроса.

Боряна Димитрова Димитрова, 15 години,

10з клас в 4 ЕГ „Фредерик Жолио-Кюри”

В едно необикновено градче живееха две момичета, Божидара и Гергана.Те бяха близначки и за това много си приличаха.Тези две прекрасни момичета обожаваха животните, това си личеше от  домашните им  любимци, който бяха много и разнообразни. От шарени папагали, които бяха получили за четвъртия си рожден ден, до коте, костенурки, зайчета, рибки, морско свинче и куп други. Но те още нямаха кучето, което така силно желаеха. Момичетата едва измолиха родителите си за кученце. Ето че настъпи мигът да го вземат. Гергана и Божидара бяха много нетърпеливи, щастливи и развълнувани.След дълъг път те пристигнаха  в града, където живееше то, кученцето с големи черни очи и влажно носле. Сега ги деляха само два километра  до мечтата им.Не след дълго пристигнаха на улицата, на която живееше то.

-Лаф,лаф,лаф-преди още да са слезли от колата, те чуха пискливо лаене ,което ги ориентира до местоположението на косматата топка.

Затичаха се към блока, с изкачването на стълбите лаят се засилваше все повече. Вратата се отвори и куп малки сладки топчета ги заобиколиха. Едно по-дундесто кученце още не бе стигнало до тях. Момичетата разбраха, че това е заради размерите му, то беше двойно по- голямо от братчетата и сестричките си.Те си избраха точно това. Веднага се сетиха за неговото име, Рая. То беше рай за тях. В игри, забавления, разходки времето измина и Рая порасна.Тя беше много привързана към момичетата, както и те към нея. От  размер колкото юмрук, кучето вече стигаше почти до коленете им.
Рая стана на една година.Пак беше време за ваксини, времето, което момичетата не харесваха. Баща им беше на работа, а майка им не харесваше лекари, сигурно се страхуваше от тях. Гергана и Божидара трябваше да заведат техния домашен любимец на годишна ваксина. Отидоха във ветеринарната клиника. Посрещна ги младо момче, което те не познаваха.Притеснени за кученцето си, не обърнаха внимание на непознатия. Гери и Дари знаеха, че обикновено ваксините бие доктор Николов, който сега отсъстваше. Появи се друг лекар.Изглеждаше малко странен.Представи им се като доктор Парцалевич. Не бяха чували това име досега. Зад дебелите стъкла на очилата му се подаваха две сини очи, които оглеждаха Рая с любопитство. Скоро момичетата узнаха, че вместо болезнената ваксина, докторът щеше да даде на кучето им хапче. Божидара и Гергана се съгласиха, защото знаеха, че Рая не я беше страх от хапчета, тя се страхуваше от ваксините. Същото момче, което ги посрещна, донесе хапчето, скоро близначките разбраха, че това е чиракът на доктора. Младото момче  се казваше Павел. Чиракът даде хапчето на кучето, но то не искаше да го изяде. Едва когато момичетата взеха хапчето и го дадоха на уплашеното животно, то го изяде. След секунди Рая почна да расте. Момичетата се зачудиха какво става. Доктор Парцалевич им каза, че хапчето е било експериментално. Божидара и Гергана се притесниха за кучето си, тогава лекарят им каза, че ще расте и расте без спирка. До преди пет минути Рая едва стигаше коляното, а сега беше по-висока от тях. Скоро сградата се срути. Всичко потъна в дим. След като димът се разсея, близначките видяха, че Парцалевич го няма. Гергана, Божидара и Павел  веднага се обадиха на доктор Николов  и го повикаха. Отзивчивият човек  дойде. Докато те му разказваха какво е станало, домашният им любимец ставаше все по-голям и по-голям, растеше все по-бързо и по-бързо. Докторът каза, че има ваксина, която може да спре растежа на кучето. Рая вече беше голяма колкото континента Европа. Ваксината трябваше да се бие на гърба на Рая.
Сега доктор Николов, Павел и двете уплашени собственички на растящото животно трябваше да се изкачат на гърба му. Вече доста хора осъзнаваха бедата. С помощта на хеликоптер те се качиха. Но трябваше да се пренесе и голяма доза от тази ваксина, нямаше доза за малко куче да подейства на този гигант. Още два хеликоптера донесоха достатъчното количество от нужното вещество. След като лекарят би ваксината, Рая спря да расте, но с това бедата не беше приключила, тя вече беше колкото континентите Азия и Европа взети заедно. Учените съобщиха, че ако не се вземат мерки, Земята ще се раздели на две и животът няма да просъществува още дълго. Хората бяха в паника.
Докторът пита чирака дали знае какво е имало в хапчето, Павел  каза, че помни. Момчето съобщи информацията. Лекарят възкликна радостно, че може да забъркат хапче, което да смали ръста на кучето до нормалния. Състави списък на нужните вещества. Сега беше нужно да  намерят съставките, но в списъка имаше и такива, които бяха много редки. Ето и списъка : миризма от Рафлезия(хищно растение със силна миризма), Дяволско цвете, Мукуана(растение) и бодил от Ехидна(вид таралеж характерен само за Австралия).
Не след дълго учените разбраха, че след 72 часа,3 дни, Земята ще се раздели на две. С настъпилата паника намирането на съставките  щеше да е по-трудно.

-Божидара, ще отидеш ли за първата съставка?-попита я доктор Николов.

-Да, ще отида- каза момичето.

-Аз ще отида за бодил от Ехидна.Учила съм за тях по Биология.- каза Гери.

-Добре момичета, аз ще отида за Дяволско цвете. Докторе, за теб остана да донесеш Мукуана.-рече Павел.

-Съгласен съм  – каза докторът, като кимна с глава.

Божидара знаеше как изглежда Рафлезията.Тя беше седми клас и беше изучавала това цвете по Биология. Знаеше къде се намира и веднага потегли. Беше обед. След като момичето стигна до екваториалните гори на Югоизточна Азия, мястото, където расте това хищно цвете, тя навлезе дълбоко в джунглата. Ето че вече се смрачаваше и тя трябваше да пренощува тук. Имаше още само два дни да намери хищника.На другата сутрин тя стана рано, за да може да занесе важната съставка в срока, който и бе поставен. Заскита из джунглата, влизаше все по-навътре и по-навътре, а това място беше огромно. Още от начало тя беше предвидила опасността  и бе измислила план как после да се измъкне. Той беше много сложен и умен. Не след дълго тя усети миризма, която идваше от Рафлезия. Видя, че на 50 метра от нея стой едно голямо цвете.

-Оооо….!! – извика тя радостно и се затича към него.

Сега трябваше само да вземе миризма, но  това нямаше да е лесно.

-Сетих се!!!-възкликна развълнувано Божидара след дълго мислене.

Тя се наведе внимателно над хищника, все пак беше опасен. Момичето бързо извади едно шише. Размаха го няколко пъти и в него влезе част от миризмата. Неината мисия беше изпълнена и щастлива тя се запъти към доктора.

Гергана пътува дълго и най-сетне пристигна в Австралия. Това място беше красиво и пълно с интересни неща. Момичето се луташе из селищата и разпитваше къде може да намери това невероятно животно Ехидна. Всички бяха изпаднали в ужас и тя не можа да намери нужната информация. Вече се смрачи и Гергана направи лагер. Легна рано, защото знаеше, че утре я чака труден ден, за който ще ‘и трябва наистина много енергия. Стана сутрин. Тя имаше само още два дни за да намери необходимото.

-Какво!!!-извика тя и се ухили.

Момичето видя цяло семейство Ехидни, което се беше приютило в шапката ‘и вечерта. За късмет на всички Гергана бе имала таралеж и знаеше как да примами бодливите животни. Тя извади плодове от раницата си и ги остави, скри се и зачака. Но  не след дълго Ехидните започнаха да се приближават. Тя изчисли, че с тези темпове на движене на ехидните след две минути ще може да откъсне един бодил.

-Добре, че съм добра по Математика.-си нашепна леко тя.

Бодилът вече бе взет. Момичето искаше да остане, за да разучи малко, но сега имаше по-важна цел -да спаси света.Тя тръгна.

Намирането на дяволско цвете се падна на Павел. Момчето много харесваше ботаника и знаеше всичко за това цвете. Дълго го търси и когато най-накрая го намери, изникна  проблем. Чиракът знаеше, че това цвете е  застрашено от изчесване.
-Не мога да го откъсна!- възкликна Павел
Момчето се почуди. Сети се, че ако вземе семе може да посади цвете, така нямаше да навреди.
-Няма как да порасне толкова бързо! -каза си момчето с тъга.
Но като чирак на доктор Парцалевич, той беше виждал толкова много чудни отвари, хапчета, смеси, че без проблем можеше да забърка отвара за бързо развитие. Взе семе и отиде до най-близката лаборатория. Там с много труд след седем-осем часа успя да направи отварата.
– Еврика! -извика чиракът и вдигна отварат
Момчето поля семето. Беше напрегнат миг.
– Дали отварата ще подейства? – мислеше си момчето .
Изведнъж семето почна да расте, след десет минути се разви колкото бе нужно. Момчето, радостно, се запъти към доктор Николов.

Във същото време лекарят търсеше Мукуана. С трудна мисия се бе нагърбил. Докторът знаеше, че мукуаната расте в Индия, Африка и Карибите. Най- близо до местоположението му се намираха карибските острови, но стигането му до там щеше да е доста трудно  във време като това, хората бяха изпаднали в паника. Докторът търсеше превоз до там, но не намери  хора, които искат да го заведат . Най- сетне се появи човек. Този младеж беше доста особен. Човекът го закара и най-учудващото беше, че му обясни от къде да намери Мукуана.

– Откъде знае, че търся Мукуана, та аз дори не споменах това ??- зачуди се доктор Николов

Но сега не беше времето за това, защото на Земята не и оставаше още много време. Лекарят послуша инструкциите на чудатия човек. Не след дълго попадна на Мукуана. Откъсна я и се запъти  към дома.

-Но кой ще ме закара обратно ?? – каза си той

Скоро се сложи край на тревогите му, защото същият човек се появи и предложи да го закара. Доктор Николов се зачуди дали това е съвпадение или не.. ? Влезе в колата и не след дълго се прибра със съставката.

Сред развалините от  ветеринарната клиника намери всички. Те вече се бяха върнали. Оставаха само още около 12 часа. Как за толкова малко време можеше да се забърка отвара, та и дружината да я даде на Рая.

– Трудно, но осъществимо !- казаха всички и се приготвиха за работа.

Чиракът и докторът започнаха да забъркват отварата. Близначките пък успокояваха гигантското животно. Бяха минали около шест часа. С много усилия и взаимна работа лекът  бе готов. Отдъхнаха си. Но това не беше края, трябваше Рая да я изпие.

– Но как, но как ??- говореше си Божидара, въртейки се в кръг.

Ала Гергана  знаеше как. Тя предложи да полеят отварата върху месно изделие. Момичето познаваше добре Рая, знаеше, че не би отказала да похапне. Е така и направиха. Върху купчина от пуйки  поляха отварата. Рая усети миризмата на печени пуйки и изяде огромната купчина . Чакаха, чакаха тридесет минути, нямаше промяна. Момичетата се притесниха. По изчисленията на доктор Николов трябваше вече кучето да е почнало да се смалява. Вече им оставаха само пет часа.

-Защо ?? чудеше се лекарят.

Изневиделица се появи доктор Парцалевич.

-Той даде хапчето на Рая. Може да знае  защо лекарството ви не действа. – казаха притеснените собственички.

– Но как може да е той ?? – чудеше се докторът.

За негово учудване това бе човекът, който го закара до Карибските острови. Николов не бе казвал на останалите  какво му се беше случило. Сега им разказа. Всички разбраха, че Парцалевич иска да помогне и  че случилото се е било инцидент. Дружината разказа на новодошлия какво има в отварата. Парцалевич съобщи на Гери, Дари, Павел и Николов, че са пропуснали само една съставка.

-Каква е ?- попита нетърпеливо Павел.

Тогава докторът откъсна косъм от косата си и го подаде с думите: „Ето това е последната съставка” Всички гледаха много учудено. Сега оставаха само три часа, за да се забърка нова отвара.

-Нямаме време, нека да сложим тази съставка към забърканото от нас лекарство. Май ще стане – каза Павел.

Всички се съгласиха.

-Някой взе ли още епруветки с лекарството? – попита доктор Николов

-Да ! Аз взех още една за резерва. -отговори Божидара. Тя винаги бе подготвена.

-Добре нека да прибавим последната съставка. Каза Павел, бързайки.

След като я добавиха и разбъркваха петнадесет минути, отварата бе готова.

Но сега нямаха месо, на което да я сложат, за да я консумира  Рая. Щеше да бъде изпитана вярата на нарасналото животно в неговите собственички. Близначките влязоха в устата на Рая. Изсипаха отварата и излязоха. Колкото и да беше неприятна отварата, кучето държеше устата си отворена, за да могат да излязат момичетата. Докато Гергана и Божидара бяха в устата на домашния си любимец, Павел бе повикал хеликоптери, с които да се върнат момичетата отново на земята. Ето че те отидоха при дружината и всички започнаха да се надяват отварата да подейства. Почакаха малко …  Рая започна да се смалява. След като кучето вече не беше опасно,  репортерите нападнаха с неприятните си въпроси Парцалевич. Тогава дружината се притече на помощ и заедно разказаха какво се беше случило. Всички бяха много щастливи, че опасността бе избегната. Бяха връчени медали за храброст на Павел, Божидара, Гергана, Доктор Николов и Парцалевич. Всички бяха доволни и щастливи.

Божидара  Павлова  Николова  – 14 г.

Гр. Смолян

VІІІ клас ГПЧЕ „Иван Вазов”

Георги Ставрев

Имам айфон. Последен модел. Основание в училище всички да се пукат от завист. Виждали са вече у мен суперджади. Скъсват се от яд и заради колата, която ме стоварва и прибира от училище в къща, която прилича не само външно, но и отвътре на футуристичен палат. Момичетата ми се лепят – за тях съм възможност. Търсят ме за гадже и за плащане на сметки. Излиза им се. Искат да видят света. Надявам се не моя – уверявам всички – той не е привлекателен…

На тринадесет години съм. Някои момичета са ми интересни, но не чак толкова, колкото този айфон. Бързо го проучих. Нямам указание на хартийка. Впрочем досега не съм чел никакви наръчници за уреди и машини вкъщи. Справям си се просто така. Станах почти хакер. Разбивам пароли, влизам в чужди пощи, подслушвам, наблюдавам, имам информация, която обикновено струва пари. Дори много пари. Дава възможности. Носи ползи.

Следят и мен. Знам го със сигурност и съм наясно, че животът ми зависи и от невидимите очи. Но сега имам айфон. Крия се под завивката, за да го допроуча. Сам съм в стаята. Рядко се случва. Наоколо ми всичко е супер яко. Лампите са италиански, осветлението по стените е пълзящо и с разни диоди, така че при движение се осветява мястото, където вървя.

Телевизорът е последен модел. Обзавеждането е по поръчка. В училище се справям отлично. Минавам всички зубрачи. Обикновено са ми нужни не повече от два часа за училищна подготовка – уроци, домашни, упражнения, плюс два чужди езика с онлайн преподаватели. Разполагам с богата виртуална и книжна библиотека, така че не е необходимо да излизам навън, освен за работа.

Откакто съм тук, съм наясно, че луксът не следва да се крепи на мързел. Даваш, и тогава получаваш. Често обаче даването се случва да е тройно, а получаването – нищожно. За натрупването на дивиденти е необходимо упорство.

Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. От днес е мой. Утре се надявам да го занеса в училище. Ще се изфукам и … няма да го имам за дълго.

Боже! Сам съм. Имам айфон за една нощ (надявам се и за един ден още). Щастлив съм. Богат съм.

Богат съм, но стомахът ми стърже от глад. Днес не донесох нищо вкъщи. Наказаха ме да не вечерям. Гладен съм. Ужасно гладен, но имам айфон. Откраднах го следобед пред хотела. Беше на някакъв глупак, на който колата отказа. Взе ме за интелигент – говорихме си на немски и английски. Докато се суетеше, просто се раздели с джаджата си, а аз – с него. Прости се и с малко пари, но те отидоха за спрейове за раната ми на крака и хапчета, за да не загнои. Взех си от най-скъпите и надеждните. Бях на лекар в частна клиника. Биха ми инжекция. Не знаех, че подобно нещо може да отнесе 200 лева. Останаха още малко пари и ги напъхах в тайник на ботуша си. Трябва да дам утре айфона на тартора, за да ям. В междучасията няма да мога да си купя нищо от лавката. Три деца сме в училище и се портим взаимно. Момчешка ни работа. Шофьор ни взема и връща вкъщи. Не се знае дали късметът ще ми се усмихне утре отново.

Гладен съм. Ужасно гладен и дори айфонът не ми носи удоволствието, което очаквах. Чак ме боли. Зависим съм от работата си. Крада.

Не съм циганче. Просто мама умря. Баща ми с новата (поредна) жена ме прибра. Няколко пъти му се опълчвах. Той ме наби и аз избягах от вкъщи. Три дни се крих. Откри ме една изрусена, стройна жена. Приличаше на мама. Мислих, че е като нея добра.

Доведе ме тук. Четири месеца ме обучаваха да крада. Хранеха ме. Винаги съм бил отличник и с това се справих добре. Нямах друг избор. Просто нямах. Иначе нямаше храна, удоволствия, екстри. В началото се съпротивлявах, но гладът е най-добрия  приятел на рибите и учител по мълчание.

Провъзгласиха ме за златна кокошка и това ми увеличи привилегиите. Тук живеем седем момчета, като три от нас учат в моето училище. Двама сме в един клас. Вземат ни и ни връщат с джипове. Шофьорите са точни като швейцарски часовници, а сърцата им – надупчени като швейцарско сирене.

Циганските тартори отдавна не бият децата-крадци, нито им режат пръстите, за да пипат по-изкусно. Това вече са митове. Наказват ги с глад, а гладът е по-силен от боя, студа, мъглата и болката. Освен това, ако не ти дават дрога, но от това съм виждал, че големите стават зависими и се влачат, тресат. Но тях не ги водят тук. Ние сме като голямо семейство. Всички сме роднини на документи. Казвам се Ангел вече, имам такова излъчване, но само за който не се е опарил от дяволското ми.

Дали съм забравил мама ли?

Не, не съм!

Просто съм гладен. Боря се за себе си и за нея. Все някога ще събера повече пари. Ще си купя билет от морето до София и ще отида на гроба й. Сигурно трудно ще го позная. Минаха вече две години. Тревата може да ме е стигнала на ръст. Надявам се да изтърпя още пет години, за да стана пълнолетен. Да избягам и се предам на полицаите. Иначе бъдещето ми ще е в приют – там гладуват, бият ги и насилват. А тук имам всичко. Единственото ми задължение е да крада и да донасям. Луксозни условия, топлина, море, джипове, частни виртуални уроци по всичко. Добра подготовка. Перфектност отвсякъде. Защо ми е да скитам по улиците и приспивам по гари?

Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. Само до утре. Като глада надявам се.

Илияна Брайкова

– Не мога да си представя живота без думите. Не е възможно да съществува поет, който не познава словото.

В стаята цареше полумрак. Задухът се беше настанил като вражеска батарея и не прекратяваше настъплението си. Двама души стояха сами и гор-чиво се вслушваха в аплодисментите, идващи от долния етаж. Театърът е банално място, когато си заключен на камерната сцена.

– Без думите животът ми би загубил очертанията си, би се разпрашил като труп.

Онзи, който говореше, не изглеждаше особено здрав. Големите му тъмносини очи бяха практически незабележими заради гъстата му черна коса, която падаше напред. Кожата му беше повече безцветна, отколкото бяла. Плещите му бяха широки и краката – дълги, но никой никога не би го сравнил с планина – той изглеждаше немощен и безпомощен.

– Няма спасение за творец, чието изкуство е изчерпано – каза той с получутия си глас и замълча. С неговото мълчание настъпиха минути на пълна глухота. Публиката си беше тръгнала и в целия театър сякаш не се чуваше нито звук.

Тишината е чудо, но не е за всеки. Тя е всепроникваща материя, която толкова настъпателно поглъща всичко по пътя си, че страх да те хва-не. Засмукваща черна дупка… съвършена по своята същност…

***

Какво е красивата жена? Колко хиляди лица има съвършенството? Какво е красивата жена? Очи, които проникват или които те стоплят? Колко хиляди лица има съвършенството? Гърди като две крехки преспи сняг или като цялата наша земя? Какво е красивата жена?…

Красивата жена е чудо, но не е за всеки. Тя е всепроникваща материя, която толкова настъпателно поглъща всичко по пътя си, че страх да те хване. Засмукваща черна дупка… съвършена по своята същност…

***

– Умът ми не го побира! – истерията беше близо в онзи миг. – Що за живот е животът без думи?! – Отново млъкна. Тишината отново започна да се простира из залата. Заглъхналите столове, прашните завеси, заключени-те врати – всичко немееше след спектакъла.

А спектакълът беше повече от странен. Странен и малко страшен. Не е имало думи. Всъщност, имало е един единствен звук – писъкът в края на представлението.

***

В стаята цареше полумрак. Задухът се беше настанил като вражеска батарея и не прекратяваше настъплението си. Двама души стояха сами и горчиво се вслушваха в аплодисментите, идващи от долния етаж. Театъ-рът е банално място, когато си заключен на камерната сцена. Тя мълчеше, заровила пръсти в косите си. Нищо у нея не изглеждаше изключително, но всъщност беше съвършена.

Както си стоеше, отпусна ръце, изправи главата си, която до този мо-мент беше сведена, и отметна косите си. От тук моментът се разцепи на две. В едната част от този момент тя остана права с ръце до тялото, гледай-ки напред към празните столове. Във втората част времето спря.

Какво е красивият танц? Колко хиляди лица има съвършенството? Какво е красивият танц? Танц, който прониква или който те стопля? Колко хи-ляди лица има съвършенството? Лекотата на снежинки, падащи в преспите или величието на цялата наша земя? Какво е красивият танц?…

Само ако си го представиш, можеш да добиеш представа за онова, в което се превърна втората част от мига. Незабравима беше красотата, която тя създаде – безумна страст, прикрита неумело…

***

–  Не оценявам! – продължаваше да крещи онзи. Гъсти капки пот бяха избили по челото му. – Словото е смисълът! Словото е началото… – Сетне се свлече и падна.

От тук моментът се разцепи на две. В едната част от този момент той никога повече не стана, заровил безжизнен поглед в изгнилите дъски на сцената. Във втората част времето спря.

***

Танцът без музика е чудо, но не е за всеки. Той е всепроникваща ма-терия, която толкова настъпателно поглъща всичко по пътя си, че страх да те хване. Засмукваща черна дупка… съвършена по своята същност…

В стаята цареше полумрак. Задухът се беше настанил като вражеска батарея и не прекратяваше настъплението си. Двама души стояха сами и със страст се вслушваха в тишината. Театърът е вълшебно място, особе-но когато си заключен на камерната сцена.

Първо тя го докосна. Като че ли съвсем случайно се натъкна на гасне-щата му душа, но не наруши танца си. Напротив – направи го част от свое-то тяло. Ръцете и нозете им се сливаха и разделяха подобно на река и бряг. Лекият трепет на бедрата ѝ беше тихата дълга във водата. Дъхът му беше ветрецът, който проравяше земята.

Онзи, който танцуваше, изглеждаше особено здрав. Големите му тъмно-сини очи отразяваха цялото му безкрайно въображение, а гъстата му черна коса омекотяваше бялото му лице. Плещите му бяха широки, а краката – дълги – той беше една планина – излъчваше сила и увереност.

Завъртяха се още веднъж и танцът им свърши. Прегърнаха се мълчаливи и неподвижни.

– Най-много обичам да си мълча с теб – каза той. – Не е възможно да съществува поет, който не е чувал такава тишина.

– Тогава млъкни – каза тя, усмихна му се и го целуна.

Юлия Пискулийска

(Пейка)

Симеон се беше подпрял на гърба на пейката и сърцезаваше къщата, в която беше израснал – изпиваше с очи всяка счупена керемида и всеки крив улук, защото това може би беше последният път, когато щеше да има шанса да бъде там. Времето определено си беше казало думата;  боята от дограмата се беше олющила, а самите прозорци бяха покрити с петна от летните дъждове и комарите-самоубийци. Стените бяха напукани и пуктнатините бяха покрити с паяжини – като че ли паяците бяха направили последен несполучлив опит да закърпят белезите, които времето беше издълбало.  На комина имаше щъркелово гнездо, изоставено, защото семейството щъркели бяха загубили детето си и след този инцидент никога повече не се върнаха… може би не намериха сили, а може би просто бяха забравили?

Само пейката беше оцеляла, макар и забравена от почти всички – почти. Един старец докуцваше с последни сили до нея всяка вечер и гледаше долу към града, проверяваше дали имаше достатъчно светещи лампи, надявайки се те да означават, че родата се е събрала на вечеря или някое семейство е седнало да гледат телевизия, или просто да са седнали тихо, всеки погълнат от своето занимание – но заедно. Неговите собствени синове бяха заминали за столицата отдавна, той се гордееше с това колко успешни станаха: Михаил стана адвокат, а Симеон се изучи за лекар. И въпреки безкрайната си гордост, нещо у стареца болеше постоянно – тъпа болка, слаб пламък, който не осветяваше, а само дразнеше очите – големият град се оказа прекалено голям за Михаил и Симеон и те изгубиха връзка един с друг, макар че всеки посещаваше поотделно баща им, когато намереха време. Скоро те изгубиха и времето си за него, но той никога не изгуби вярата, че ще ги види отново близки.

Той отнесе тази вяра и в гроба, а след себе си остави само наследство и забравени спомени – в завещанието си беше разпределил малка сума пари между двамата си сина, незначителна на фона на заплатите им, по половина за всеки син от къщата и земята около нея; и пейката. Но нито Михаил, нито Симеон проявиха някакъв интерес към завещанието, защото бяха заети хора, пък и нямаше какво да правят със земята освен да я продадат. Бързо намериха купувач на мястото като го увериха, че може да постъпи с къщата както прецени за добре и той реши да я събори. Сметна, че ще му е по-лесно да събори всичко и да построи нещо по-ново и модерно, отколкото да се мъчи да поправя старата къща, която, дори и много красива, не си заслужаваше услията. Купувачът беше дошъл да огледа мястото за последен път и беше останал доволен от лятната вила, която се оформяше като идея в главата му. Виждаше и място за басейн точно пред къщата – на мястото на пейката. И тогава изникна въпросът: ами пейката?

Симеон се обърна към пейката и я огледа – беше тъмна, по-тъмна от пейката от спомените му, и някак меланхолична – но тъгата беше просто бръчките, врязващи се дълбоко като трески в лицето на детството му. Пейката беше простичко скована и неизискана; той знаеше, че може да купи хиляда по-красиви пейки, но пък нямаше какво да ги прави в апартамента си в столицата, докато тази пейка си имаше и поляна, и къща и изглеждаше точно там, където трябва да бъде. Симеон почука пейката, надявайки се дървото да се окаже изгнило, но не беше така и той само въздъхна раздразнено и й оправи още един обвинителен поглед – сякаш търсеше причината за целия скандал между него и брат си някъде измежду дъските и пироните.

Симеон си припомни онази мрачна сутрин, когато купувачът беше попитал за съдбата на пейката при последния си оглед. Двамата братя дори не бяха помислили за пейката, тя беше останала забравена, както и всичко останало около тях, погребано в четиредесетте минути, които отнемаха да се стигне от столицата до къщата. Първоначално беше настъпила тишина, защото никой от двамата не се чувстваше достатъчно решителен, че да определи как да се постъпи в тази толкова проста ситуация – Симеон и Михаил просто се бяха гледали, всеки търсейки отговор в очите на другия. Явно двамата намериха нещо тогава, или просто видяха себе си, а може би дори се видяха един друг и си спомниха нещо: но изведнъж и двамата предявиха желание да вземат пейката. В този момент започна да вали и до съгласие по въпроса не се стигна, а купувачът дори реши да се пошегува, че може да се намери начин пейката да се раздели между братята. Шегата не беше смешна и след нея тримата се разделиха, всеки по своя път, който беше един и същ, но пък и тримата пътуваха в различни коли, а Михаил и Симеон пътуваха с много мисли за пейката; повечето от мислите бяха спомени за нея, останалите засягаха бъдещето й.

Това събитие и последвалите няколко телефонни скандала и разярени имейла бяха довели до сегашния момент – когато Симеон се подпираше на пейката и се ядосваше, че е подранил и сега трябваше да издържи слънцето, което явно се опитваше да се промъкне в къщата и да запали огнището от яд, че такова хубаво огнище не беше виждало и пламък топлина цяла зима. Жегата не се търпеше, макар и притъпена от сянката, която едно дърво хвърляше върху Симеон и пейката. Нищо живо в тревите не намираше силите или желанието да се движи или да издаде някакъв звук, който да предизвести настъпилата летаргия. Симеон имаше кола с климатик, разбира се, но нещо го караше да остане до дървената пейка вместо да се върне до сигурността и прохладата на Мерседеса си.

След няколко минути се появи един дребен мъж с трион, който видя Симеон и заприпка към него, с изумителна скорост предвид застоялостта на всичко останало под слънцето: сякаш трионът цепеше жегата и му позволяваше да се движи с толкова много енергия. Зад мъжа се зададе Михаил, доста по-бавно, с една ръка в джоба на дънките си и с друга до лицето си, дърпайки от цигара, която като че ли допринасяше с горещината си в застиналия следобед. Мъжът с триона стигна Симеон и го поздрави, но той само кимна, вперил очи в Михаил. Скоро той се доближи до пейката и застана от другия й край, точно срещу брат си. Двамата седяха и се гледаха от двата края на дървената пейка. Тя едновременно се беше свила помежду им, събирайки безкраен запас от спомени от детството, и се беше разширила като цяла вселена, изпълнена с празнота и вакуумирана забрава, с братята в краищата. Но някои безкрайности са по-големи от други и в случая надмощието беше на страна на нищото, което притъпяваше погледите на Михаил и Симеон, превръщайки ги в непознати. Зададен беше и още един въпрос, последен: да режа ли?

Двамата кимнаха едновременно-последното нещо, което направиха заедно-и трионът заработи по дървото, първоначално постепенно и тихо, но после с по-голямо усилие и повече шум; гърбът на пейката беше разделен точно по средата, падайки настрани, подкрепян само от пироните, които го държаха за краката. Другата част, обаче, се оказа предизвикателство: дали от ъгъла на рязане или умората след работата по гърба, но мъжът с триона започна да се поти от усилието, което полагаше. Симеон и Михаил също бяха изпотени, но не от усилие, а от погледите, които си отправяха – някои директни и обвинителни, други крадешком, изпълнени с въпроси: това ли щеше да е краят? Всеки щеше да си тръгне със своята половина от парите, пейката, спомените; а после? Редуването на неизказани въпроси беше прекъснато от силен звук и последвала ругатня от страна на мъжа с триона, който вече беше мъжът със счупения трион – дръжката се беше предала в ръцете му. Мъжът се изправи и погледна двамата братя, питайки как да постъпи оттук нататък, но не получи отговор. Вместо това Михаил си изгаси цигарата в своята половина на пейката и я запрати по посока на къщата, изгубвайки фаса някъде из бурените. След което той се обърна и тръгна към колата си, а мъжът със счупения трион го последва припкайки, възвръщайки си първоначалната енергия.

Симеон ги изпрати с поглед и после върна мислите и вниманието си към пейката, която изглеждаше в още по-меланхолично и окаяно състояние от преди. Беше наполовина разрязана на две, но все още имаше къде да се седне – въпреки че никой не би искал да седне от страх, че всичко ще рухне под него. И въпреки всичко, този страх беше неоправдан: пейката нямаше да се счупи. Това би значело тя да остане разделена на две половини, а никой никога не е чувал за хора, разделили си общите спомени.

Останалият брат докосна пейката с ръка, сякаш за да провери дали е възможно да е толкова здрава, но тъй като нищо не се случи, той се обърна към къщата и тръгна да търси онзи фас из бурените, защото му се струваше нередно да го остави там. Когато най-накрая го намери той го вдигна и огледа, като че ли не знаеше какво да прави с него оттук нататък. После го прибра в някаква хартийка в джоба си и се запъти към колата си, поглеждайки надолу към града.

А долу в града светеха толкова малко лампи.

Зара Кънчева

МЯСТО ПОД НЕБЕТО

Абсолютната истина е трудна за намиране. Можеш да прекараш много години в невежество, но рано или късно разбираш за какво става въпрос. Разбираш, че небето, с цялата си необхватност и безкрайност, също те ограничава, затваря и похлупва. Небето е най-красивият похлупак на света. Поне на света, в който живеем.

За небето хората са омари, надарени или осакатени, с разум. Под капака винаги има място. Тенджерата е дълбока и врялата вода стига за всички. Варим се живи, а капакът се гърчи в главозамайващи форми и ни хипнотизира, за да го приемаме като природно чудо, несравнимо по красота. В шемета не разбираме, че облаците са там, за да ни замажат очите, да ни размият представите и да ни накарат да вярваме, че са невинни и прекрасни същества, които просто за наше благо поливат градинките, за да си отглеждаме цветя и храна. Истината е, че облаците са парата, отделена от варенето. В облаците е целият ни живот, затова олицетворяването им е толкова лесно. Небето ги използва като завеси, скриващи истината и мощта му. Провесва ги над главите ни като барбитуратен захарен памук и докато се тъпчем с мнимата сладост, не виждаме ироничната му усмивка.

Каквото и да правим, небето ще е винаги отгоре – излитането в открития Космос не е решение. Умовете на омарите се напъват, мислите подскачат нагоре-надолу, мъчат се да бутнат похлупака, но не успяват. Успял само един – Джак, – но никой не му вярва. Угоил до свръхспособности едно бобено растение и се изкачил по стеблото му. Когато се върнал, разказал, че над небето имало приказно царство. Владеел го тираничен гигант, който насочвал цялата си енергия върху храненето. Искал да изяде даже самия Джак. Не знам дали историята на единствения просветен е за вярване!

Мисля, че Джак е видял самото небе, но по човешки образ и подобие, според собствените си представи за страшно, неземно и допустимо. А небето, като любител готвач и хранещ се, естествено е искал да го изяде – нали и Джак е омар!

Може в бъдеще и други джаковци да се появят и този път да вземат нещо повече от гъски и яйца, но дотогава ще кротуваме с тиха лудост сред мрака в тенджерата.
Недоварените омари ще се бунтуват с онзи специфичен предсмъртен рачешки вик – музика за ушите на небето. Преварените пък ще се отчайват, че да му е кисело.
За успокоение може да си мислим, че поне имаме място все някъде, било то и във врящия казан за небесни заклинания. Може и да дерзаем към похлупака, избутвайки поомекналите си събратя и дори връхчетата на смешните ни мустачки ще искрят, когато, евентуално, го бутнем, и видим през процепа слънчевите лъчи свобода.

НЕБЕТО ВИНАГИ Е ТАМ…

„Небето винаги е там!” – Звучи като молитва на клетник, като последна надежда на старец, като мечта на дете, мантра на умисления, успокоение на нещастно влюбения. Ако небето не е вечно, то поне винаги е алтернатива. С каквито и очи да го погледнеш, все ще видиш нещо – било то вход, изход или таван на света.

Веднъж си представих небето като похлупак – Земята бе съд с вряща вода. Котлонът за всекиго означава нещо различно, но омарите вътре – храната, – непременно сме ние, хората. Варим се – на всеки колкото време му е отредено. Някои успяват да се покатерят върху разкашканите си приятели и да не търпят мъките на страдащите в дълбочината. Затова небето – капак е висшата ни цел.

Заложено ни е като инстинкт често да поглеждаме нагоре към него и да бленуваме или търсим обяснение за неволите си. Толкова е нависоко – как да стигнем дотам? Дали е по-добре там, горе? Дори някой да е успял да стигне отвъд небето, то не се е върнал, не е пратил писмо да каже какво се случва.

А красивите звезди – нощната ни радост – са просто лъчите светлина от процепите на капака, нужни за варенето, за да не кипнем (да не би някой да дръзне да излезе суров при прилива на тенджерата).

Истината за облаците е подобна. Сещате се как почти винаги можете да ги оприличите на предмети, хора и животни – всъщност олицетворяването е толкова лесно, именно защото облаците са измеренията на собствените ни плът, живот и смърт. Разказват историите ни и заминават, разпадат се – имат много за разказване. Неотменни гадни вестители – разноцветни като житието ни.

От друга страна, небето може да е най-хубавото нещо в деня ни. Има моменти, в които като че ли не можем да изпуснем от поглед небесната гледка: залези, изгреви, звездния покрив и всичките му чудеса…

Небето умее да ни вдъхва някаква надежда, когато се нуждаем. Необятността му ни предразполага да мислим за него като за вечен пристан, дом, шанс. Ясната синева винаги прилича на изход. Все някога някой ще заслужи или отвоюва способността да лети и ще тръгне право нагоре – да провери истинността на представите си и, ако е щастливец – да намери мечтите си.

Божествено красивият небосклон бива съсухрен и опростен в думите на науката физика. „Неизчерпаемият, безкраен космос” се оказва сложна смес от химични елементи, без никакъв кислород за нас, простосмъртните. Непрекъснати взривове, колапси, жарки температури, неутронни звезди, бели и жълти джуджета, червени свръхгиганти, черни дупки… Никаква романтика. Смелите ни мечти не могат да понесат тази материална простота.

Смятам, че неслучайно си представяме рая в небето, а не другаде. Ако това е най-запленителната красота, която сме виждали, обяснимо е да искаме да вярваме, че ще изживяваме следсмъртната си нетленна вечност там някъде, горе. Дали пък не живеем в райската градина и неуместно я търсим из висините? Докато прозрем Великия смисъл! А дотогава можем да си шепнем възторжени „ах, каква, ах, каква синева, синева…”

Добро или зло, небето винаги е там! Взирайки се в него, откриваме собственото си парче екстаз; разбираме, че небето е универсален отговор. Откликва като огромно, влажно, синьо око на всяко съмнение и тревога. Остава само да дерзаем нагоре в неотлъчния простор и да разберем дали отговаря на бляновете ни, на въпросите ни.

НА ДЪНОТО

Дъно на пропаст. Тъмнина. Сам си. Тишина. Не виждаш нищо, но би могъл да чуеш всичко. Паника, страх. Сега накъде? Какво, ако…? Притаяваш се навътре, няма да копаеш повече. Объркване, уплаха… Собственото ти сърцебиене те стряска. След време свикваш, надигаш се плахо. Струйки светлина пълзят около теб. Единственият път е този нагоре. Все пак имаш шанс! Успокояваш се леко и търсиш начин да се покатериш. Не ти остава друго.

А сега си представи следното: връх на планина; тъмнина; сам си; тишина… Единственият път е този надолу. Не ти остава друго.

Писано ни е да живеем живота си на път! Отчайвайки се, радвайки се, дерзаем нагоре-надолу. Личните върхове и дъна са неизменна част от житието ни. Самотата и тъмнината рано или късно натежават и продължаваме. Можем да си помогнем само като вярваме в собствените си сили. Като си втълпяваме и повтаряме, че ще се справим, ще се измъкнем, ще продължим. Живеейки със съзнанието, че пътят не може да свърши на дъното и това не е краят, всички врати ще се отворят пред нас, преди да сме ги доближили. Силният дух прави и телата силни. Пътят е един и същ, но всеки крачи по него своеобразно, в различен ритъм.

Дъното може да е и дъно на океан или море. За един това ще е свят на разнообразие, красота, разкош. Коралови рифове, разноцветни, малки рибки умно въртят очи. Съкровища в руини на кораби, артефакти. А защо не и русалки? За друг морското дъно ще е кошмар – мрачните дълбини на един мистичен свят. Сенки на животни, плуващи наоколо. Най-страшните рожби на водата са тук, между скалите, и дебнат.

Човешката сила може да се докаже и в тази ситуация. Можем да отключим тъмната си страна. За да заживеем със зверовете, трябва да се превърнем в такива. Това не означава да станем хищници, да вървим на четири крака. Човекът-звяр е човекът, който се отдава на скритите си мисли. Отпуска се, решава, че може да прави каквото пожелае. Отдава се на плътските си страсти, заглушава шепота на съвестта си. Този начин на живот непременно носи своеобразни удоволствия, но не може да обещае нищо за в бъдеще и не вещае много добро.

С по-малкото ни усилия се смаляват и целите, и стремежите. Смалява се ефектът на чувствата и усещанията. Леките емоции не са достатъчни, а от дъното по-надолу няма. Отнема време, но така или иначе усещаме наближаването на края. Последен шанс да се изкачим, да изплуваме. Ако сме затънали достатъчно, ако сме приели дълбините за свой дом, ще сме принудени да се сблъскаме отново със страха. Този път не страх от другите чудовища и сенки, а от нашите собствени. Страх от деградацията ни. Страх от личната ни разруха. Във всеки момент преди сриването имаме алтернатива. Шансовете ни се определят от останалите ни вътрешни сили.

На дъното можем да се озовем по много начини. Било то заради несподелени, отхвърлени чувства; адска умора от борбите в ежедневието или поради хронични неуспехи и загуби. Не е непременно нужно да слезем там отчаяни, но често се случва. И когато мракът ни отчае допълнително, изпитанието е в това – да пожелаем да се спасим. В безсилието и болката си най-лесно изглежда да се предадем. Някак успокоително звучи мисълта, че в дъната си сме сами, неангажирани с нищо. В тази дупка не присъстват дразнещи колеги, недоволни началници, изнервящи детски прищевки, досадно готвене и чистене, изобщо никакви задължения. Естествено, тази свобода е измамна. Но можем да се застоим, стига да си обещаем, че скоро ще изплуваме.

Не би било учудващо, ако след престоя на дъното се чувстваме малко по-спокойни, съсредоточени и отпочинали. Дълбоководни можем да сме за минута, час, ден. Навременното излизане обратно би могло да доведе до благополучен катарзис. С широко отворени очи и обятия ще посрещаме красотите на света на повърхността. Ще добием увереност за върховете си. Ще сме поне малко по-наясно с вътрешните си стремежи, ще разберем какво иска сърцето ни.

Ако това е начинът да останем насаме със себе си и да се хармонизираме, нека поемем надолу! Здравословна изолация. Почивка. Усъвършенстване. Унисон на мисли и чувства. Жадувана концентрация. Достигане на мир чрез пренасочване на вътрешните енергии. С малко егоизъм да усетим радостите от алтруистични дела.

Дъно за егото – връх за душата!

Младена Пеева

Още от малка съм си пълничка. Това обаче не идва от гените ми. Майка ми е слаба и постоянно пробва нови диети, а баща ми е спортен и добре сложен, иначе майка ми нямаше да се ожени за него. Аз имам и една сестра, една голяма красива сестра. Мисля, че може да си представите, че тя винаги беше центъра на вниманието. Като дете приличаше на ангел с нейните руси къдрици и сините си очи, а сега като е на 16, всяко момче се обръща след нея.

Ама сега да не се отклоняваме от темата, нека ви разкажа защо всъщност бях станала сто кила. Баба ми е, откакто я познавам, от по-дебелите. Тя винаги е срещу това мама да яде толкова малко. Понеже съм и любимата внучка, защото най–много представям нейния идеал за красота, от малка ме пълнеше с всякакви лакомства. Но това беше само през ваканциите. Като съм със семейството ми в родния си град, пак се тъпча като прасе. Може би защото съм свикнала, може би от отчаяние, защото никой от семейството ми не ме забелязва. Макар че съм за забелязване с моите двайсет килограма наднормено тегло.

Най-често преяждам, като се случи нещо лошо в училище. Дали са оценките, дали са проблеми с приятелките ми, все едно. Всеки божи ден след като се прибера вкъщи, първата ми работа е да погледна какви изкушения ме чакат в хладилника. Веднага почвам да гълтам всичко, което ми попадне в ръцете и докато се тъпча даже не сядам. Толкова бързо ям, че ми става лошо и имам сили само още да се пльосна на дивана и лениво да грабна дистанционното за да включа телевизора. Обаче не мога да се концентрирам върху картината, гледам, но не виждам нищо. В главата ми се разиграват други сцени: как ме погледнаха приятелките ми, когато миналата седмица бяхме на басейн и аз си намерих поредното оправдание само и само за да не трябва да се покажа пред тях по бански. Учуденият поглед на работника от McDonalds, като си поръчах десет чийзбургера. Смехът на момчетата, когато не успях да си пъхна краката през халките в гимнастическата зала. Високомерният глас на сестрата ми, която стоеше облегната на рамката на вратата на стаята ми и държеше реч за здравословното хранене. А аз толкова бях изнервена от нравоучителния и маниер, че просто и тряснах вратата пред носа и плачейки се метнах пак на леглото си.

И аз самата не зная защо не я изслушах, нали мога толкова много да науча от перфектната ми голяма сестра, както майка ми все казва. И може би точно заради това не искам да я слушам. Не искам такава високомерна кокошка да ме поучва! Прекалено съм егоистична. Но това има и добри страни! Например никога не бих съсипала тялото си от анорексия или булимия. Но се чудя защо все пак си съсипвам тялото с тлъстини? Защо допускам по този начин да си разваля живота? Когато си задавам такива въпроси, изпадам в още по-големи депресии. А родителите ми въобще не го забелязват! Ми то и как да го забележат като са по цял ден на работа. Сестра ми нали все е с приятеля си, така че имам целия ден апартамента ни само за мен. Но вместо да каня приятелките си у нас, правя странни неща. Заставам пред огледалото си, и то чисто гола, и разглеждам тлъстото си тяло. Разглеждам кълките си, които целите са с целулит. Разглеждам корема си, който вече е цяло коремище, разделено на шест гънки. Разглеждам ръцете си, които се разклащат под ръменете ми, когато ги вдигна.

И тогава осъзнавам че съм дебела и искам да го променя. Искам нормално тяло като всички други, искам момчетата и мене да заглеждат. Но ми липсва смелостта да говоря откровено за моята болест и да търся помощ при диетоложка. Срамувам се от тялото си. Опитвам се да го скривам под ХХL-тениски. Така и се опитвам да скривам болестта и проблемите си. Внушавам си, че всичко това е нормално в пубертета и пак отивам да се тъпча. И знам че и така ще си остане.

19.12.2012г.(два дена преди края на света)

Изпълних почти всичко в списъка, който написах преди година (10 неща, които трябва да направя преди края на света). Според всичките книги, които прочетох на тази тема, светът ще свърши на 21 декември тази година. Толкова е нечестно, сега съм дванайсти клас, догодина щях да завърша средното си образование и да постъпя в колеж в Америка. Най-готиното място, което съм виждала. Навсякъде всичко е зелено, сградите са невероятни,  хората  – супер. Въпреки това аз няма да стигна до там. Четете още »

Жди  меня, и  я  вернусь.

Только  очен  жди,

Жди, когда  наводят  грусть

Желтые  дожди,

Жди,  когда  снега  метут,

Жди, когда  жара,

Жди, когда  других  не  ждут,

Позабыв  вчера.

Четете още »

България – земята на Орфей, малка европейска страна, дала името на Балканския полуостров. Със своите сто и единадесет хиляди квадратни километра родината на  киселото мляко и розовото масло, на Бай Ганьо и Алеко Константинов е полегнала на югоизточния бряг на Европа и сякаш протяга ръка към Турция. Четете още »