Братя Мормареви

В самия край на гората, точно където слънцето се изморява и слиза зад хоризонта, растеше едно малко цвете. То не беше най-пъстрото, нито най-високото. Имаше бледожълти листенца и много добро сърце. Обикновено никой не му обръщаше внимание, но на върха на едно от листенцата му една сутрин се роди съвършена капка роса. Тя не беше като другите. Блестеше като звезда и цветето я обикна.

Така ден, след ден цветето живееше само, за да пази капката. Един ден обаче слънцето стана прекалено силно и то почувства как тя започна да се изпарява.

– Ти си всичко, което имам. Не си тръгвай… – прошепна цветето изморено.
– Аз винаги ще съм част от теб – отвърна росата.

На другата сутрин слънцето отново се показа рано. Малкото цвете се разбуди и веднага погледна листенцата си. Капката роса отново беше там. По-малка, по-светла, но все още жива. Цветето се усмихна, а вятърът тихо прошепна:

– Още я пазиш… значи сърцето ти е голямо.

Но слънцето започна да гори по-силно, а капката трепна. Тогава от близкия храст се обади глас:

– Хей, виждам, че не ти е лесно сама.

Цветето се обърна и видя една сива тревичка с меки листа и широки сенки.

– Аз съм Тинко – каза тревичката. – Всички ме смятат за плевел, но мога да пазя от слънце. Искаш ли да ти помогна?

Цветето се замисли. Никога преди не беше получавало помощ. Винаги се е справяло само. Но сега…

– Да, бих искала. Но защо го правиш?
– Защото понякога, когато някой пази нещо със сърцето си, си струва да му се помогне.

От този ден Тинко и цветето станаха приятели. Тинко правеше сянка на капката роса, а цветето му разказваше за звездите, които беше виждало.

През студената нощ, когато вятърът едва не откъсна едно от листенцата й, Тинко се проближи и се сгуши до стеблото й, за да я топли. И капката роса не изчезна. Остана, защото когато имаш приятел, който вярва в теб, няма нищо невъзможно.

Един ден, докато цветето си говореше с Тинко за звездите, по пътеката се появи лисица. Козината й беше червена като залеза, а очите й блестяха като кехлибар. Тя вървеше бавно и душеше въздуха внимателно. Когато приближи цветето спря.

– Какво е това? – попита с любопитство. – Не съм виждала цвете, което пази капка роса толкова внимателно и тревичка, която й пази сянка.

Цветето се изправи.

– Аз съм цвете, а това е Тинко. Капката е специална, тя е спомен, надежда, част от мен и ние я пазим.

Лисицата седна и ги гледа дълго без да каже нищо.

– Аз съм Лара – рече най-накрая тя. – Пътувам отдавна. Никъде не се задържам. Винаги търся нещо, но не знам какво.
– А какво намираш? – попита Тинко.
– Самота – отвърна Лара. – И залези, и шум от листа, но никога някой, който да ме чака.
– Може би си търсила място, където нещо се пази с любов, или някой, който те поглежда без да иска нищо в замяна – каза цветето.

Лара мълчеше. После бавно легна до тях.

– Мога ли да остана за малко? Само докато слънцето залезе.
– Остани – каза Тинко. – Мястото под сенките е достатъчно широко.

Така тримата заспаха в тишината на идващата вечер. Капката роса блестеше, отразявайки едно ново чувство – това да бъдеш приет. И може би Лара най-сетне намери това, което не знаеше, че търси.

На следващия ден небето започна да се променя. Отначало беше прекалено тихо. Птиците замлъкнаха, въздухът стана тежък и дори пеперудите не летяха. Цветето погледна нагоре – тъмни облаци пълзяха бавно като огромни сенки.

– Нещо идва – прошепна Тинко.
– Да, буря – рече Лара. – Трябва да намерим подслон.

Но цветето не помръдна.

– Не мога. Ако се скрия, няма кой да пази капката. Вятърът ще я отнесе.

Лара се приближи.

– Тя е просто вода…
– Не е просто вода! Това е спомен. Това съм аз – каза твърдо цветето.

Точно тогава вятърът започна да вие. Листата се огъваха, дърветата се навеждаха. Светкавица разцепи небето.

Лара се изправи.

– Добре! Ако ти ще останеш, аз ще остана с теб! Няма да избягам.
– Аз също – извика Тинко. – Ще пазя корените ти от дъжда!

Вятърът връхлетя с ярост. Капката трепереше по листото. Цветето се наведе леко напред. Тинко прикриваше част от листата, а Лара легна от вътрешната страна, за да ги пази. Бурята беснееше. Дъждът се изливаше, светкавици прорязваха мрака. Но тримата останаха. Мълчаливо, смело и заедно.

Когато бурята най-после утихна, светлината отново се появи. Облаците се разпръснаха, въздухът беше чист и всичко блестеше от мокри капчици.

Цветето още стоеше и росата беше на мястото си.

– Оцеля – прошепна Лара.
– Не, ние оцеляхме заедно – поправи я Тинко.
– Благодаря – каза цветето. – Сега знам, че не съм сама.

В този миг между тях се появи нещо ново – доверие. То нямаше форма или цвят, но ги обгърна като топло одеяло след студена буря.

Румяна Белинска, 10 г.
ЧОУ „Томас Едисън“
София

Имало едно време една такава особена ситуация, която достигнала до наши дни може би леко променена… Ето я и нея! Живял по онова неназовано време таралеж на име Фин. Той имал за родители двама зайци, те го били осиновили, но не му казали, че са го намерили като бебе пред вратата им.
Все се чудил Фин защо не прилича на родителите си и на приятелите си, но вярвал на любимите си и затова се мислил за странен заек, но все пак заек.

Някои зайци го гледали втренчено, изучавайки го с поглед и той се притеснявал от интереса към него. Често утрото го намирало вглъбен в огледалото – той гледал бодлите си, гледал ушите на родителите си от снимката на стената и търсел прилики. Може би Фин бил заек пънкар и затова ушите му се били втвърдили на гърба, а не се отпускали меко на главата му. Не след дълго, пак след някакво неназовано време, таралежът тръгнал на училище, станал първокласник. Тъй като бил в Спортно училище, първият му учебен час бил по физическо възпитание и учителят щял да запознае децата с нормативите, които им предстояло да покриват през годината.

– Здравейте, ученици. Аз съм господин Опашатко!
– Здравейте, господин Опашатко – отговорили в купом учениците.
– Днес ще бъде свободен час по физическо, защото е първи ден. Вероятно и с другите учители няма да учите, а само ще се опознавате. Та искам само да ви кажа какви ще са основните нормативи през годината: три метра дълъг скок от място и да се пробягат 100 метра за по-малко от 15 секунди. Това е за отличен шест. Мислете си! Мислете му! Гответе се!

После часът по физическо продължил по-свободно, някои зайчета се познавали от детската площадка, други от детската градина, трети били роднини… Но Фин не ходил на детска градина, не играел по площадките, за да не му се подиграват децата зайци. Уви, училището било задължително и Фин нямал избор, освен да се появи на светло в заешкия свят!

  Група от три зайчета отишла при таралежа и го запитали:
– Защо изглеждаш толкова странно?
– Не знам. Не приличам на мама и татко, и аз се чудя… – смутил се таралежът.
– Няма нищо. Искаш ли да станем приятели? – изведнъж децата дружно му подали лапички.
– Да, моля. Много благодаря! – възкликнал развеселен Фин.
– Аз съм Грег.
– Аз съм Росен.
– А аз съм Кристиан.
– Приятно ми е, казвам се Фин.

Звънецът ударил. Следващите часове били подобни. Зайците се запознали с учителите и програмата за през годината.
Майката и бащата на Фин го взели от училище и побързали да го попитат дали си е прекарал добре в първия учебен ден. Фин усетил леко притеснение в гласовете им, което моментално се стопило щом детето им отговорило, че е намерило трима приятели.

Още след седмица щели да покриват норматива за скока по дължина на три метра. Фин се притеснил, че скача едва метър и половина. Щукнало му да изработи пръчка за скачане, с която да направи овчарски скок. По това време този скок още не бил познат по горите и на света. Речено, сторено, направил си пръчката. След два дена, като отишъл на училище, таралежът питал господина по физическо дали при скока ще може да си помогне с пръчката. Господин Опашатко се усмихнал и му отвърнал утвърдително.

Всичките му съученици скочили три метра от раз, но нямало зайче, което да скочи повече от норматива. Дошъл ред на Фин. Той опрял пръчката на земята, засилил се, подпрял се на нея, тя се огънала и го изтласкалаааааааааааа. Таралежът скочил точно три метра и един сантиметър, така се родил овчарският скок. Вероятно го кръстили така, защото Фин взел на заем пръчката от едни овчари в гората.

Фин получавал само шестици. По математика имал шест, защото смятал бързо и точно на бодличките си. По български и литература имал шест, защото четял много. По Човек и природа имал шест, защото много се замислял върху вида на буболечките, върху своя необичаен вид и вида на зайците. А и по История бил добър, защото вярвал, че във всяка история наднича част от истината за неговото странно съществуване и много, ама много искал да я разбере. Сприятелил се и с нов приятел на име Николай. Дружината редовно излизала навън, играела ту футбол, ту баскетбол или киреница.

Неусетно дошло времето за покриването на новия норматив по физическо. Трябвало да избягат 100 метра за под 15 секунди. Таралежът решил да провери за колко време ще избяга 100 метра и се оказало, че влиза във времето на 22 секунди. Фин мислил, мислил и накрая измислил да създаде обувка отдолу с колелца, тоест познатите ни днес ролери. Изпробвал ги и изминал сто метра за 14 секунди.

В деня на изпита, съучениците на таралежа минали норматива с шестица. Дошъл и неговият ред, Фин преминал разстоянието с кънките успешно – е, преди това питал господина дали може да ги използва и той, като предния път, му позволил. Все така ученолюбив по всички предмети, в края на учебната година го обявили за отличник на училището. На зайчетата им се щяло те да са били отличниците на училището. Във вестника го публикували на първа страница.
 

През девет планини и равнини пощальонът раздавал вестника. И един стар, стар таралеж на име Александър го отворил, удобно настанен в люлеещия се стол с лула тютюн. На първата страница видял сина си и се зарадвал, че е жив, та даже е отличник. Сълза се стекла по бузата на Александър. Навремето го оставил, защото бил твърде болен да се грижи за него, а сега разбрал, че с различието си той дарил на сина си дарбата да се отличава от другите, да се стреми да бъде първи, да мисли, да анализира над видяното, да състрадава, защото и той самият си задавал безброй въпроси…

Издишал кълбо дим от лулата си и въздъхнал от задоволство.

Точно, когато въздишката на Александър се отделяла от гърдите му, Фин се взирал в огледалото, отново търсейки прилики между бодлите си и ушите на родители си. Разбирал, че външно е различен от останалите обитатели на заешката гора, но пък носел сърце като всички тук. И може би това било разковничето, което огледалото не улавяло – че всички земни видове си приличат по сърцето, че само то ги събира и разбира, без значение как точно изглеждат или как точно се наричат.

Леон Петров, 11 г.
ЛК “Касталия”
ЦПЛР – ОДК
Варна

Арогантен, е нова дума за мен, но не си мислете, че не разбирам какво означава. По-големите деца често са арогантни. Те смятат, че са по-важни от нас, по-малките. Постоянно ни показват, че знаят и могат повече и се перчат с това, какво имат или какво са нарисували… Аз рисувам доста добре, според моите учители, но не обичам да се хваля с рисунките си, защото другите деца ми завиждат. Веднъж дори ми откраднаха няколко молива, защото бяха убедени, че моите моливи рисуват по-хубаво от техните, затова рисунките ми се получават, толкова лесно. Това поведение също е малко арогантно, не мислите ли? Аз обаче искам да ви разкажа за улицата пред моя блок. Това е една от най-арогантните улици, които някой може да си представи. Когато тичам по асфалта или карам колелото си, той просто не може да търпи да бъде тъпкан. Нашата улица, а и съседната на нея, не обичат децата. Целият тротоар, а също и пътят по който караме колелета, са посипани със скрити рани. Появи ли се някое дете, улицата непременно ще го спъне, то ще падне, а някоя от раните ще се залепи, я за челото му, я за лакътя или коляното. Цяло лято бях покрита с тези улични рани. Всеки ден, още щом изляза да поиграя и асфалта ме спъва, падам и отнасям някоя от раните му. Случвало се е дори да ми се залепят няколко едновременно. Така разбрах, че живея на най-арогантната улица в целия свят. Бъдете внимателни, ако ни идвате на гости!

Алекса Димова, 7г.
ОДК “Св. Иван Рилски”
Клуб “Светлини сред сенките”
Ръководител: Валентина Димова

Съгласно регламента, се приемат есета или разкази на всякаква тема до 2 страници и половина. Възрастовите групи са две – от 7 до 10 години, и от 11 до 14 години. Очакваме текстовете 01 август 2025 г. на електронния адрес на Фондацията: office@mormarevibrothers.com.

Всеки има право да участва само с един текст, като той не трябва да е публикуван дотогава.

За лауреатите ще има награди по 500 лева, а за двама от номинираните – 2 приза по 250.

Конкурсът се осъществява с подкрепата на Национален Фонд Култура при Министерството на Културата.

За връзка: телефони 02 4224 701 и 0888 426835

Братя Мормареви

Марко Стойчев (1931 – 2006) и Мориц Йомтов (1921 – 1992) са автори на книгите: “Храни куче, за да лае” (1967), “Задача с много неизвестни” (1976), “Войната на таралежите” (1979, 1993), “Васко да Гама от село Рупча” (1982), “Мъже без мустаци” (1987), “Боби Главата” (1988), “Лили” (1998, 2006), “Дядо Коледа и седемте разбойника” (2001, 2014), “Преди 1969 – диагнози на онуй време” (2003), “Рапончо” (2004), “Дневника на Асен Газурков” (2006) и на игралните филми: “Старинната монета” (1965), “Таралежите се раждат без бодли” (1971), “С деца на море” (1972), “Сиромашко лято” (1973), “Нако, Дако, Цако” (1973), “Изпити по никое време” (1974), “Два диоптъра далекогледство” (1977), “Задача с много неизвестни” (1977), “Войната на таралежите” (1979), “Двойникът” (1980), “Васко да Гама от село Рупча” (1986), “13-та годеница на принца” (1987), “Мъже без мустаци” (1989), “Адио, Рио” (1989),  “Хайде, дядовци”  (1991),  “Бай  Ганьо  тръгва  из  Европа”  (1991),   “Лили” (2007 – сериал БНТ).

Правилата по-подробно:

І. Условия:
•  Две страници и половина (до 75 стандартни реда)
•  Къс разказ, случка, история, фантазия – никакви ограничения в темата.
•  Възрастови категории:
          – 7-10 години
          – 11-14 години
• Всички текстове да са оригинални, без “заемки”
• Всички текстове се представят в електронен формат на мейл-адреса на Фондацията:                                          office@mormarevibrothers.com

• Всеки участник има право на един текст
• Всеки текст да съдържа в допълнение името и координатите на родител или учител
  • Крайният срок за изпращане на текстовете е 01 август 2025 г.

ІІ. Награди:

• За всяка от двете възрастови групи журито определя до 10 номинации. Това става около началото на новата учебна година през септември.
  • В деня на награждаване всички номинирани се явяват пред журито, изчитат своята история и отговарят на въпроси на журито, свързани с тях лично и текста.
• Номинираните имат право да поканят свой любим учител.
  • Журито излъчва по един победител в група.
  • Номинираните чрез гласуване излъчват също по един победител.
  • Победителите (до четирима) обявяват всеки по едно име на свой любим учител.

Раздават се награди за всяка от двете възрастови групи:

• Награди на журито – 2 по 500 лв
  • На номинираните – 2 по 250 лв
  • За учителите/училището – по 10 книги
  • За всеки номиниран – по 3 книги

Виктория Генова, 9 г.

Обичам да ходя с мама на нейната работа. Мама работи в болница и често се налага да остава повече време там заради спешни случай. Това ме натъжава и оставам вкъщи с баба. Често казвам на мама, че не искам да бъде дежурна. Понякога се разплаквам докато я изпращам на врата, за да отиде отново на работа.

 Мама много рядко ме взима със себе си, ако ме вземе се налага дълго време да я чакам в кабинета. Докато я чакам чета, играя шах на компютъра или гледам през прозореца огромния бор в двора на болницата. Няколко пъти се е случвало да видя кълвач или катеричка в клоните му. Докато чакам мама времето минава много бавно. Когато се върне при мен в кабинета я питам защо се е забавила толкова много. Мама ми казва, че дете и неговите родители са имали нужда от помощ. Не ми казва какво се е случило, но виждам че е уморена. След подобен ден с мама се прибираме пеша до вкъщи, аз я държа за ръка и си правим план за останалото времето, през което ще сме заедно.  

Аз обичам да вървя с мама. По време на нашите разходки наблюдаваме гълъбите, пеперудите, красиви цветя, билки, залези, както и хората, с които се разминаваме по пътя. От видяното и преживяното с мама ми идват идеи за интересни истории.

В близост до болницата има парк. В този парк има различни дървета, но моето внимание беше привлечено една черница с тъмни плодове. Дървото е много голямо и леко наклонено. Под черницата са разположени две сини пейки, на които често седят хора, които ги говорят.

От мама знам, че думите имат огромна сила и трябва да бъдат използвани внимателно. Освен за думите мама ми казва да наблюдавам какво правят другите хора и така също мога да науча нещо за тях.

Хората, които виждах на пейките под черницата винаги говореха оживено, ръкомахаха, други закриваха лицето си с ръце и плачеха. Всички изглеждаха много тъжни. Питах мама какво се е случило на тези хора. Мама ми отговаряше, че има много тежки болести и не винаги може да се помогне на хората. За някои болести няма лекарства.

Черницата също слушаше различните историите на тези хора и мълчаливо пазеше техните тайни. Земята под пейките ставаше на тъмно лилави петна – сълзите на черницата. Тя не можеше да помогне на тези хора и през лятото плачеше с мастилени сълзи.

Аз познавам човека, които взе върху себе си всичките сълзи на черницата. Нарекох го Мастиления човек. Той живее в нашия квартал и цялото му тяло е покрито с татуировки. Мастиленият човек се разхождаше близо до нас със своето малко кученце. Винаги беше сам с кучето си. Хората го поглеждаха за кратко и след това обръщаха главите си защото изглеждаше страшен. Само кучето вървеше близо до него, махаше с опашка, не лаеше и не се дърпаше настрани. Никога не го видях да се разхожда с друг човек. Единственият му приятел беше кучето.

Много месеци виждах Мастиления човек заедно с неговото куче. После изведнъж Мастиления човек изчезна. Когато го видях отново беше сам без кучето си. Вървеше бързо и като, че ли искаше да се скрие от хората, които пак го гледаха. Няколко пъти след това срещах Мастиления човек, но той винаги беше сам. Той носеше тъмни очила, които скриваха очите му. Мастило го беше покрило целия. Мислех си какво ли се е случило с кучето му.

Една нощ сънувах как Мастиления човек е бил в онази градина с черницата и е търсил кучето си. След дългото ходене и търсене се е уморил. Той сигурно е седнал на една от пейките под черницата и после може би е заспал. Докато е спял върху кожата му са падали сълзите на черницата, а в тях има много тъга и болка от разказите на хората. Мастиления човек беше поел тъжните истории на черницата. Истината е, че дървото не искало да го натъжава, а да го успокои. Мастиленият човек е здрав и може да спаси някое бездомно куче. Черницата искала да му даде надежда, че може да има нов приятел и е хубаво да се мечтае.

Мама ми е разказвала, че като дете е мечтаела да стане лекар. Тя много често е боледувала когато е била малка и това налагало да и поставяли инжекции, от които плачела. Лекарката, която я лекувала и казвала, че може да поплаче защото душата е като градина с цвета и трябва да бъде поливана. След тези думи мама спирала да плаче, но казвала, че като порасне и стане лекар няма да има болни деца. Сега мама се опитва да изтрие сълзите на децата и аз искам да го правя.

Сълзите на черницата е моята историята, която ще ми напомня каква искам да стана като порасна, така както мама помни своята историята със сълзите и цветната градина.  

 Трябва да почакам защото има много време докато стана лекар. Ще минавам покрай черницата в парка и тя ще ми напомня за мечтата ми. Искам да помогна на хората да боледуват по-малко и да са здрави. Ако стана детски лекар като мама, че помогна на децата да следват своите мечти.

Симона Иванова, 14 г.

гр. Шумен

Главната улица на вечно шумния град беше изпъстрена с безброй витрини, осветяващи модерни телефони, маркови чанти, скъпи дрехи, красиви бижута и още много. Някъде между магазините се беше скътала една закусвалня. От нея хората влизаха и излизаха постоянно и тя беше винаги препълнена. Ярките реклами и цветната декорация внушаваха чувството, че там всички са щастливи и не искат да си тръгват, което донякъде беше вярно.

Цялата тази светлина пречеше на хората да видят една много тъжна част от заведението. Точно срещу него, на окъсано одеяло, което изглеждаше на над двеста години, се бяха свили едно дете на около десет и старец на преклонна възраст.

Детето се казваше Явор, имаше сини очи, руса коса и бяло лице. Много красиво дете. Проблемът? Малкият Явор беше роден с изкривени крака и не можеше да ходи. След като разбраха, родителите му го изхвърлиха на улицата, въпреки че беше само на няколко дни. Дядо Манол, така се казваше възрастният мъж, го откри и го прибра.

Старецът беше син на гъркиня и българин. Семейството му живяло няколко години в Гърция, но когато станал на седем, родителите му се скарали жестоко и баща му го отвел в България. Манол имаше сравнително добър живот в страната. Баща му знаеше как да убеди всекиго и по онова време семейството му притежаваше магазинът, който стоеше на мястото на тази закусвалня. Манол работеше в магазина през всичките години между завършването на училище и пенсионирането си. Живееше в малък апартамент в покрайнините на града, защото не обичаше шума. Той нямаше деца и никога не се ожени, тоест нямаше кой да поеме магазина и така се появи закусвалнята. След като прибра Явор, дядо Манол загуби всичко, ама абсолютно всичко. Пенсията му не беше голяма, а да се грижи за дете с вродени здравословни проблеми не му помагаше. Двамата останаха на улицата. Дядо Манол, обаче, не съжаляваше, че прибра детето. Ако не го беше направил, малкият Явор щеше да загине.

Дядо Манол обичаше да пее народни песни, когато беше млад. Когато загуби дома си, се опитваше да припечели някой лев с това, но вече остаря и едва говореше. Сега дядо Манол и Явор се опитваха да живеят от съжалението на хората.

Малкият Явор не бе видял нищо хубаво от света. Двамата рядко събираха повече от двадесет лева за деня и дори тези пари бяха основно от няколко луди баби, които очевидно бяха избягали от дома за възрастни и си мислеха, че Явор и Манол са техни стари приятелки, които са им давали пари на времето и сега трябва да им ги върнат. Обикновено хората ги поглеждаха или с жален, или с отвратен поглед, зависи колко коравосърдечни бяха и после отминаваха, без да дадат и стотинка.

Един ден, една жена и двете ѝ петгодишни син и дъщеря излизаха от закусвалнята. Дечицата забелязаха двамата другари. Тя има каза да не ги гледат, но те въпреки това задаваха въпроси.

– Защо са навън?

– Защо им е толкова скъсано одеялото?

– Каква е тази шапка пред тях?

– Защо има пари в нея?

– Защо парите в нея са толкова малко?

– Защо дядото има толкова дълга брада?

– Защо краката на баткото изглеждат така странно?

– Мамо?

– Мамо?

– Мамо! – завършиха заедно децата и спряха да задават едно през друго въпроси, защото майка им се предаде и им обясни.

– Да им дадем пари, тогава! – каза момиченцето.

– Не давайте пари на непознати! – отвърна майка му.

– Ама на тях им трябват! – включи се и момчето.

– И без това няма да им помогнат! – продължи майката.

– Нищо няма да ни стане да им дадем! – обади се пак момичето.

– Моля те! Моля те! Моля те! – казаха двете деца в синхрон.

– Добре! – предаде се майка им и им даде по пет лева. – Оставете ги в шапката пред дядото.

Децата оставиха парите и в очите на дядо Манол блесна една искрица, но не беше щастие. Беше надежда. Надежда, че следващото поколение ще помогне на неговия малък Явор да постигне живота, който заслужава, въпреки че самият той вероятно няма да е там да го види.

Роберт Андреев Андреев, 11 г.

Експлораториум скул

Имало едно време една котка на име Фифи, тя живеела в една шахта. Един ден, Фифи и приятелят ѝ Мишо Мишката се натъкнали на крокодила Крок, който бил врач (мъжкото на врачка). Крок предсказал, че рибокът Рибка ще бъде отвлечен. На следващият ден Мишо видял, че Рибка го няма.

            Рибка наистина беше отвлечен. Мишо се чудил къде да го намери. Сетил се, че може варанът Вари да го е отвлякъл.

Тръгнал към домът му. Стигнал и влязъл през прозореца. Видял, че Рибка е затворен в клетка. Скършил клетката и двамата избягали.

След това отишли в “Happy” и яли суши!

Роберт Андреев Андреев, 11 г.

Експлораториум скул

Една вечер, когато се прибрах и си писах домашните, чух в коридора някой да говори. Когато отидох да проверя видях, че чорапите и обувките ми си говорят:

– Ей, вие, чорапите близнаци – казаха обувките в един глас. – повече да не сте стъпили в нас!

– Защо пък – отговорили чорапите. – Няма да ходим в калта и да се цапаме.

– Ние също не искаме!

– Еми, ваш си проблем. – казаха чорапите. – Вие сте за това.

– Вие също!

– Не е така!

Накрая се сбили и се унищожили.

Поля Лалева, 11 год.

Казанлък

Живял някога един кукер, който по нищо не приличал на другарите си. За него кукерството било буквално мисия и съдба. Той влагал много труд и въображение в подготовката на костюма си.

   Маската му не била страшна, а децата се превивали от смях, като го видели. Ще си помисли човек, че не кукер е излязъл на улицата, а клоун от цирка. Хлапетата тичали след него, сочели го с пръст и крещели от радост. Всички приемали облеклото му за весело и забавно, а не за плашещо. Кукерът бил малко тъжен, защото обичал да излиза с другите кукери, за да помага при изгонването на злите сили. Харесвала му идеята да се бори против злото, защото в сърцето си бил добър човек. А и както вече казах, той се обличал много старателно, още по-внимателно връзвал навущата на цървулите си, за да не спъне някой, без да иска, а хлопките си лъскал и полирал, за да блестят и да дрънчат ясно и отчетливо. Всъщност, едва ли някой, някога е виждал друг кукер, с толкова блестящи на слънцето хлопки.

   Веднъж, едно дете, което харесвало кукери, тръгнало след човека с маската. То искало да разбере какви са силите на точно този кукер, може ли той да уплаши някого, и що да види?! Злите сили, а и злите хора, стояли доста недалеч. Ако, някой от тях случайно се окажел на пътя му, той моментално се отдръпвал, /злите сили разбира се, просто се изпарявали, защото те правят така/.  Удивило се детето. Тръгнало да разказва на всичките си приятели, че „смешният кукер”, всъщност е по-могъщ от цяла група обикновени кукери. Казвало им, че със собствените си очи е видяло, как бягат злите хора и се изпаряват злите сили.

   Някои деца все още се подигравали и сочели кукера, който не бил страшен, но тъй като били с лоши намерения, те стояли далеч от него. Нещо ги карало да странят от добрия човек. Така, без да предполагат, защото не се замисляли въобще, кукерът си вършел работата – гонел злото, по-успешно от всеки друг.

   А, умното дете разбрало истината – че не е нужно да правиш злото, за да го прогониш. Ако си добър човек, то ще бяга от теб.

Леон Петров, 10 г.

град Варна

Великият детектив Лисан и асистентът му Зайо пиели вече второ кафе в  кабинета си. Взирали се един в друг и въздишали. Въздишали и се взирали един в друг. Чакали от няколко дена нечия дързост да събуди града, но… уви, не се появявало ни едно престъпление, което да накара Зайо и Лисан да спрат да мързелуват.

Детективът помолил асистента си да му подаде последното останало парче от пицата, която си купили от близката пицария. Зайо потъркал лениво очи, защото вече не им вярвал, направил го пак и пак, но – да, ясно видял, че парчето пица го нямало.

Тогава Лисан се надигнал авторитетно от зеления си фотьойл и дал нареждане на Зайо да поеме случая и да разбере защо и как пицата е изчезнала.

– Не го прави шефе, може да излезе престъпление, докато размишляваме за парчето пица, и да изтървем истинския грандиозен случай.

– Я, стига глупости – някой, който може да се промъкне толкова добре и незабелязано пред очите ни, е в състояние да направи ужасни престъпления, не разбираш ли? – викнал Лисан.

– Прав си, но как ще намерим злосторника?

– Някога да не сме успели да решим която и да е загадка, а?

– Ами, помниш ли онзи път, когато…

– Шъът! – ядосано дал знак Лисан на Зайо да спре да говори.

И така, легендарните детективи почнали да душат наоколо като гладни кучета. Не щеш ли, точно тогава една злочеста мецана минала покрай прозореца им. Зайо и Лисан мигом се сетили, че точно тя имала вече две присъди за кражба на мед в гората, и то посред бял ден. Зайо с два скока я настигнал и я сграбчил.

– Давай, Мецо, пицата!

– Каква пица, Зайо, тъкмо излизам от зъболекар!

– Казах ти аз още навремето, че този мед ще ти развали зъбите – изломотил асистентът Зайо и дал знак на великия детектив Лисан да свие опашката си и с клюмнали уши се върнал в кабинета.

– Хей, шефе, надуших миризмата на котка, идваща откъм прозореца – стреснал се Зайо и дал нов ход на разследването.

Лисан му отвърнал:

– Олеле, тази котка има толкова остри нокти, че на влизане е скъсала мрежата против комари на прозореца.

Двамата тихичко слезли по стълбите, следвайки стъпките на животното.  Стигнали до тъмна площадка, от която ги блъснала силна миризма на котка. Още по-предпазливо започнали да се оглеждат за предполагаемия крадец. Лека-полека се добрали до последната площадка преди мазето. Оставали им да минат само десетина стъпала, но те били разрушени, доста опасни и доста високи дори за Зайо.

– За да е по-епично, ще метна купа сено и ние ще се хвърлим върху нея – предложил Лисан.

Зайо крещял с пълно гърло и плачел, докато летял надолу.

– Аааааааа, ще умрем! – огласил площадката през сълзи Лисан.

Тупнали долу върху сеното, но продължили да крещят. По едно време се усетили и викнали хорово:

– Забравихме, че метнахме купата сено преди малко, така че няма за какво да крещим – съвзели се те.

Чули мяукане и хукнали към звука. И какво мислите, че видели? Една майка котка хранела четирите си малки с тяхното последно парче пица. Сърцата на легендарните детективи се разтопили при тази гледка, те се затичали към пицарията, купили две пици, една за тях – с четири сирена и една за семейството котки – с риба тон.

– Направихме забележка, смъмрихме семейството котки – казал Зайо – но добре ли постъпихме да съдим една котка, която си гледа малките…? – зачудил се той.

– Ами, знаеш, Зайо, дали сме клетва да не прикриваме злото, а кражбата си е лоша постъпка.

– Прав си, Лисане!

Нощта заварила двамата детективи отново в кабинета им, те изпитвали гордост от изминалия ден. За пореден път разгадали случая, като дори успели да нахранят децата на една майка.

А горе, високо, високо над сградата, в която детективите отново мързелували, луната осветявала табела с надпис „Неотразимите детективи”.