Братя Мормареви

Име: Теодора Георгиева
Възраст: 18г.
Втора награда за разказ (2020)

През пролетта той стоеше свит в леглото като смачкана хартия в нечий джоб. Всеки ден наблюдаваше птиците през открехнатия прозорец. Това бе любимото му и единствено хоби. Представяше си разговорите им и сякаш разбираше звуците, които се изнизваха от малките човчици право към ушите му. Дълго бе мечтал да има птица, но веднъж хвана канарче и от радост го стисна толкова силно между шепите си, че мъничето издъхна. Неговият първи и последен допир до крилато създание. Живееше само с майка си, която рядко засичаше вкъщи. Тя работеше двойни смени като сервитьорка в един малък ресторант, защото парите никога не им достигаха. Но през онзи пролетен следобед, тя почука на вратата му. Когато отвори, я видя да държи нещо ярко и оранжево, което той веднага оприличи на екзотична птица.

• Заповядай, момчето ми, хвърчило! – каза майка му с усмивка и го погали по главата. След това му обясни как да го пуска в небето.

Той не знаеше какво да отвърне – както в повечето случаи. Когато не знаеше какво да каже – смотолевяше кратък звук или плачеше.

Рядко излизаше, нямаше приятели и дори близки познати. Самотата бе най-познатото му чувство – неизменна част от всекидневието, нахален спътник, с когото бе по-лесно да свикнеш, отколкото да изгониш. Той не разбираше защо. Защо тя му подари хвърчило, когато няма с кого да го пусне в небето?

Но въпреки това мигновено заобича хвърчилото. То му даде необикновената радост на новото приятелство, онази пълнота на ежедневието, присъща само за обичаните хора. Щом докосна тънката връв, усети непознато за него свързване. Хвърчилото бе домашната му птица – мечтаният галеник. Беше чакал толкова дълго за приятел, че от радост го прегръщаше всяка вечер преди лягане, а сутрин закусваха каша заедно. Нарече го Ара.

Всеки ден излизаше пред къщата под мишница с хвърчилото, което бе като сраснало се за него. Сякаш в света съществуваха само те двамата. Това бе неговата най-голяма разтуха. Възрастните съседи дори започнаха да му викат Момчето Хвърчило, като накланяха леко глава от умиление. А той така си хареса този прякор, че се цупеше, щом го наричаха с истинското му име – Емил.

Една априлска неделя Емил взе Ара и реши да разшири маршрута си. Отиде до брега на Дунава.

Около реката върбите поклащаха клони като нежни пръсти на любяща жена. Свежестта от росата бе попила в ронливия бряг. Синигерът и жуженето на пчелите сливаха нотите си в мелодия, приветстваща двамата приятели. Хвърчилото се издигна нежно в млечносиния небесвод. Поклащаше се леко, сякаш се покланяше на облаците. А те шаваха около него като море от надиплена коприна. Около тях то искреше като огън посред снежна поляна. Погледнато отдолу, светеше дори по-ярко от слънцето. Но бялата утринна светлина щипеше ослепително клепачите. Емил разтърка очите си и неволно освободи хвърчилото от здравата си хватка. Вятърът понесе Ара до другия бряг. Емил не видя накъде отиде и закрещя.

Крясъкът му отекна като удар на метална чаша в земята, прогони птиците от клоните и гнездата. Остана сам на брега.

Без да се замисли, че не може да плува, скочи в реката. Трябваше да направи нещо, за да спаси единствения си приятел. Емо не разбра, че хвърчилото не е във водата и затова влезе прекалено навътре. Мъртвото течение го завлече надолу, ходилата му изтръпнаха, тялото му се мъчеше да остане на повърхността. Силната миризма на водата го стисна за гърлото. Ледена вълна проникна през дрехите и кожата, рязко прониза костите му. Изпита толкова интензивни конвулсии от сблъсъка със студената вода, че припадна. В мига преди да изпадне в безсъзнание, мислите му не бяха свързани с уплахата от смъртта, той се страхуваше само от загубата на Ара. Питаше се какъв е смисълът да живееш в самота. Веднъж познал приятелството, не знаеше как ще успее да свикне отново с пустошта в себе си. Ако загубеше Ара, радостта му щеше да изчезне, а с нея и той самият. Противно на разрухата и хаоса в него, беше благодарен затова колко предано бе хвърчилото и как за няколко седмици той е бил щастлив. За момент се почувства избран и специален.

***

• Я, ама това там е човек! Легнал е на брега, виждаш ли? – изненадано извика рибарят на колегата си, докато разплиташе мрежата. Двамата бързо изтичаха до тялото на Емо, изхвърлено на брега от някоя милосърдна вълна.
• Бързо, има пулс, започни да му масажираш гръдната кост!

Eмил изхвърли половината река от дробовете си. Кашляше до задушаване. Щом се свести, се изправи бързо и уплашено побягна към вкъщи. Заключи се и цяла вечер не излезе.

 Мина месец, той продължаваше да стои в мъничката си стая, съзерцавайки плавните полети на птиците, чийто размах на крилата напомняше на усмивка.

На вратата се позвъни, майка му отвори и се чу:

• О, толкова ви благодаря, къде намерихте хвърчилото?
• Беше се закачило за ябълковото дърво в двора ни, видяхме надписа на лявото крило и веднага дойдохме.

Когато чу това, Момчето Хвърчило излетя от стаята, дръпна Ара от ръцете на майка си и извика. Глъчка изпълни цялата къща. Кикотът му удари тавана и излезе през комина. Не бе забелязвал ситния надпис на крилото, но дори и да беше, за него буквите там бяха просто черни лястовици, кацнали върху портокаловото хвърчило.

Вечерта, когато Емил заспа, майка му погледна Ара и прочете наум текста, написан предвидливо от нея, след като подари хвърчилото на сина си: ,,Моля, ако намерите хвърчилото, върнете го на адрес: ,,Луи Айер 12”. Принадлежи на 34-годишния ми син, страдащ от умствена изостаналост. То е най-голямата му радост.”

Сълзата се процеди от окото й като лъч. Тя благодари наум, целуна Емил по челото и затвори вратата.

Име: Силвия Йолова
Възраст: 17г.
Втора награда за есе (2020)

21 век е време на дигитално развитие, технологичният напредък на човечеството е повече от забележителен. Все по-голямо става производството на телефони, които са от модерни по-модерни, навлиза виртуалната реалност, както и роботиката, модернизират се социалните мрежи… И всичко това е за наше улеснение. Но дали това улеснение няма отрицателно влияние върху нас?

Няма спор, че социалните мрежи и Интернет ни предлагат много възможности и информация, актуална или не. Дори бих казала, че в много случаи ни спасяват в дадена ситуация. Но на преден план излиза проблемът, който сериозно засяга всички хора, като започнем от най-малките и завършим с най-големите, а именно „Защо сме позволили телефоните да станат толкова важна част от ежедневието ни и да заменят комуникацията и истински важните неща в живота ни?“

Създадени са десетки приложения за комуникация в Интернет пространството, за да можем да достигнем по-лесно до хората, които са далеч от нас или пък са един етаж под нас. Телефоните и видео връзката замениха зрителния контакт, електронните книги взеха превес над хартиените. Все неща, които по един или друг начин сме започнали да омаловажаваме.

Интернет ни е обсебил до такава степен, че в днешно време запознанство се развива по следния начин: намираш някой готин в Инстаграм, последваш го, виждаш, че е качил история, отговаряш на историята му и така завързваш разговор, след което си пишете известно време и евентуално се разбирате да излезете, за да се видите на живо.

Едва на 17 години съм, а толкова много пъти ми е правило впечатление как хората се страхуват да говорят открито – дали ще е за чувствата си или за проблемите си. С течение на времето всеки осъзнава колко по-лесно е да се комуникира онлайн и точно това е проблемът, защото така не можеш да почувстваш отсрещния човек, не виждаш мимиките и жестовете, които ги има при живия контакт, не знаеш интонацията на гласа му. Просто четеш съобщението и не вкарваш особени чувства. Не изключвам и факта, че все повече млади хора стават по-буйни или депресирани, натрупват негативна енергия, в повечето случаи е благодарение на онлайн игрите, било то с бой или пък с духове и несъществуващи чудовища.

До такава степен сме вглъбени в телефоните си, че те по един или друг начин заместват любимите ни хора и времето, прекарано с тях. Веднага ще дам пример как вечер, когато си легнем, хващаме телефона и разглеждаме безцелно всевъзможни маловажни неща в социалните мрежи и вместо да проведем един нормален разговор било то с любимия ни човек, с майка си или баща си, ние просто мълчим и предпочитаме телефона си. Това наричаме ние „почивка“.

Когато съм в училище, всяко междучасие ми прави впечатление как дори малките деца, вместо да играят на нещо навън или да си говорят, те  държат телефоните си, излезли в коридора, а понякога дори учителите следват примера на децата.

Технологиите са заели толкова важно място в ежедневието ни, че сме забравили истински важните неща за нас. Все по-трудно ни е да комуникираме с някого, затова и в повечето случаи оставаме неразбрани или нечути. Много от ценностите ни вече ги няма или са променени коренно.

Ако някога някой ме попита „Ако имаше нещо, което искаш да промениш в света, какво би било?“ веднага бих му отговорила, че искам на мода да бъде любовта и зрителният контакт между хората, вместо телефоните ни, които са ни обсебили, защото отделяме много повече внимание на тях, отколкото на хората, които обичаме.

Много пъти съм си задавала въпроса „Какво ли е да живееш в старото време, когато не е имало модерни технологии? Как са живели хората тогава? Как са се забавлявали?“ и ако трябва да съм честна, вярвам, че са водили един по-нормален, но и по-интересен живот от нас, радвайки се и ценейки повече малките неща, които са им се случвали.

Времето ни е ценно и никога достатъчно, затова трябва добре да помислим кой е приоритетът в живота ни, да ограничим до минимум порока „социални мрежи“ и да отделяме повече внимание на хората, които обичаме. Само така ще се почувстваме щастливи и разбрани, и ще открием истинския смисъл на живота.

Име: Кирил Димов
Възраст: 15г.
Първа награда за разказ (2020)

Имаше една чудесна, зелена планета от галактика „Млечен път”, на която повечето обитатели се обявиха за вегани. Те бяха благородни, кротки души, които обичаха животните, повече от себеподобните си. Ще направят път, дори на най-малката мравка, но ако някое току-що проходило дете ритне котка или кокошка, ще го заклеймят като изрод, дори потенциален сериен убиец.

В чест на обичта си към животните, веганите се хранеха с трева и пиеха слънце. Те обичаха да се събират заедно, затова живееха на големи групи. Поради добротата и спокойствието си, а може би и покрай оскъдното хранене, те не се увличаха от тежък труд. Всъщност, бяха най-щастливи, ако въобще не им се налага да се трудят. Приемаха се, като древни философи, които не бива да си губят времето за глупости. Събираха се, за да говорят за живота, за енергиите около тях и за храна. Говореха предимно за храната си, сякаш винаги се чувстваха гладни, а когато им омръзнеше да правят салати от трева и сладкиши от ядки, и се напиеха до пръсване със слънце, веганите започваха да обсъждат безсърдечните и безморални месоядни. Наричаха ги „мършояди” и ги приемаха, като стократно по-излишни същества, от животните.

Разбира се, месоядните на зелената планета, от галактика „Млечен път”, бяха останали толкова малко, че скоро никой не беше виждал техен представител. Един ден обаче, зловеща вест се разнесе, от уста на уста и от група на група. Животните умираха, макар никой да не ги беше убил или изял. Докато се съберат да разрешат проблема, на зелената планета от галактика „Млечен път”, не остана нито един животински вид. Накрая, все пак се разбра, че тревата и всичката зеленина на планетата е изчезнала. Веганите бяха излапали всичко, което не е с животински произход, защото броят им постоянно се увеличаваше.

След като вече нямаше животни, за които да се борят, виновниците се събраха и решиха да минат на диета. В името на оцеляването на своята планета, те щяха да спрат да се хранят. Решиха да живеят, пиейки слънце.

Аз, последният месояден човек на Земята, пиша тези редове, скрит в малък бункер, в който запасите от луканка скоро ще свършат. Пиша, за да задам последният си въпрос към новото човечество. Какво ще стане с нашата планета, когато веганите изпият и Слънцето?!

Име: Севилай Мердан Салим
Възраст: 15г.
Първа награда за есе (2020)

Със съжаление сме принудени да съобщим на хилядите приятели на Фондация „Братя Мормареви“, че тази година първата награда за есе, присъдена на Севилай Салим в конкурса „Бодлите на таралежите“, се отнема. Текстът й „Аз обвинявам образователната система“ е „нетворчески взаимстван“ от памфлета на рапъра и блогъра Принс Ии, с истинско име Ричард Уилям, качен и в Youtube. Повече информация тук.

Алберт Айнщайн казва: ‘‘Всеки е гений. Но ако съдите рибата по нейните възможности да изкачи дърво, тя ще изживее живота си вярвайки, че е глупава.‘‘

Кажи ми училище. Гордееш ли се нещата, които направи? Превърна милиони хора в роботи. Това за забавно ли го намираш? Осъзнаваш ли колко много деца, подобни на тази рибка, плаваща срещу течението, не откриват своите таланти. Мислят, че са глупави. Вярват, че са безполезни. Край! Аз обвинявам училището, че убива креативността и индивидуалността. И това мога да Ви го докажа.

Нека вземем един съвременен телефон и телефон отпреди 150 години. Голяма разлика, нали? Една днешна кола и кола отпреди 150 години. Огромна разлика. Сега нека сравним една съвременна класна стая и такава, която са използвали преди 150 години. Ще видите, че повече от век нищо не се е променило. Твърдите, че подготвяте учениците за бъдеще, но с такива доказателства аз трябва да питам: ‘‘Дали ни подготвяте за бъдещето или за миналото?‘‘

Думата образование (на английски: education) има латински произход и идва от думата educe, която означава разкривам, показвам, т.е. разкрива нашите таланти и ги прави осъществими. Училището не разкрива много. Затворете си за миг очите. Представете си едно дете, което сяда на задния чин в една класна стая, в някой град. Никога не вдига ръка, проваля се на повечето тестове, но вътре в него живее една страст. И ако се разкрие и възпита ще открие лечението на рака… Но се страхувам, че тази негова дарба никога няма да излезе на бял свят. То никога няма да спечели Нобелова награда. Защото в училище е бил игнориран и съден само по неговите оценки.

Разбирам. Преди времената били различни. Но днес… Днес ние не се нуждаем от роботи-зомбита. Светът се разви. Сега се нуждаем от хора, които мислят креативно, иновативно, критично и независимо. Знаехте ли, че създателите на MacBook и Iphone не са завършили своето образование… Всеки един учен може да ви каже, че няма два еднакви мозъка и всеки родител, който има две или повече деца може да го потвърди. Моля обяснете ми, защо се отнасяте към учениците като към  формички за бисквити, разглеждайки ги като един размер. Ако един лекар изписваше едно и също лекарство на всичките си пациенти, резултатите щяха да бъдат трагични. Много хора щяха да се разболеят. Същото се отнася и за училището. Един учител стои пред 20 деца, всяко едно, имащо различни мечти, различни таланти и различни нужди. Но учителите нямат вина. Те работят в система, която не предоставя много възможности. Система, обсебена от стандартизирани тестове. Мислите ли, че улучването във въпросите с избираем отговор ще определи успеха. Никой тест не е в състояние на прецени моето бъдеще. Дори, когато започва с три букви като НВО или ДЗИ. Всъщност тези тестове са твърде жестоки, за да бъдат използвани и трябва да бъдат изоставени. Но не приемайте моите думи, приемете тези на Фредерик Джеймс Кели, човекът, който измисли стандартизираното тестване, който каза и аз цитирам: ‘’Тези тестове са твърде жестоки, за да бъдат използвани и трябва да бъдат изоставени.‘‘ Продължим ли със същия дух, резултатите ще бъдат смъртоносни. Разбира се, математиката е важна, но не повече от изкуството или танцуването. Нека дадем равен шанс на всеки талант. Знам, това звучи като мечта, но държави като Финландия правят впечатляващи неща. Те имат по-кратки учебни часове. Домашни работи не съществуват. Фокусират се върху сътрудничество вместо конкуренция. А изненадващото е там, че тяхната образователна система превъзхожда всяка друга държава по света. Други места като Сингапур успяват бързо, училища като Монтесори, програми като Академия Хан. Няма едно-единствено решение.

Нека мечтите се превърнат в реалност. Защото докато учениците са само 20% от нашето население,  те са 100 %  от нашето бъдеще.

Това е светът в който аз вярвам. Свят, в който рибите вече не са принудени да изкачват дървета!

Понякога промените в отношенията между хората се случват за две минути, друг път за две или двайсет години. При мен промените последната година бяха особено драстични. Аз смятам, че родителите ми са виновни, те настояват, че вината е в мен – била съм си легнала като тяхното мило, очарователно дете и съм се събудила на следващата сутрин друг човек. Разбира се – ужасен. Казват ми Пубертет, сякаш това ми е името.

Когато бях малка, бях много по-близка с татко, отколкото с мама. Дори първата ми дума е била “тата” и мама разбира се още е обидена. Майка ми беше ужасно строга и може би затова не бях така близка с нея. Тя не ми даваше да ям вредни храни, да пия, както тя ги нарича “купешки” сокове. Е, аз си пиех и направих алергия точно от сок – толкова бях зле, че искаха да ме покажат по телевизията. Това че се оказа права обаче е само случайност. Така си мисля и просто пия сок тайно.

Майка ми продължава да бъде строга, така че не знам защо сега съм по-близка с нея. Много обича да се караме – имам чувството, че става сутрин и трескаво започва да търси за какво да ме насоли. Винаги намира.

Баща ми обаче просто ме влудява, така невъобразимо ме дразни, че не искам да стоя в една стая с него. А го обожавах. Може би не го понасям заради ужасното му хапещо и жилещо чувство за хумор, може би е заради бушуващите ми хормони. Не знам. Може би е и заради двете.

Последната година се карам с майка ми още повече. Тя непрекъснато ме обвинява, че не уча достатъчно, че нямам никакви амбиции. Като чуя “Предстои ти седми клас” и ми излиза пъпка на челото с размерите на жълто паве. Всяка реч завършва с традиционната заплаха, че ще ровя по кофите. Толкова често го чувам, че почва да ми се струва добра перспектива – безгрижен живот, кашон и найлон, любимите ми книги. Вкъщи много обичаме книгите, те са нашите бижута. Родителите ми ме научиха да чета преди да тръгна на училище, а сега, с този седми клас, който ми е заседнал като буца в гърлото, не ми остава време за четене. Е това вече трудно го преживявам.

Непрекъснато ме сравняват със сестра ми – колко е умна, амбициозна, упорита, трудолюбива. Да ти свършат синонимите направо, толкова е положителна. Дори и да не казват нищо, пак го виждам, в очите им се чете – тя учи не знам къде си, ще стигне не знам къде си, ама ще е далече. Когато им кажа, че ми е писнало да ме сравняват, те разбира се отричат. Никога, ама никога не ни били сравнявали. Остаряват и не виждат добре, явно.

Последните две години са особено тежки за мен, защото сестра ми, генийчето, завърши “едно най-доброто училище” и я приеха да следва в чужбина с пълна стипендия. Как да я настигнеш – гордост за майка и татко. Та тя замина и енергията на майка ми се концентрира изцяло върху мен. Ужас! Признавам, че не давам сто процента от себе си в ученето, признавам си, че предпочитам да чета по цял ден, вместо  да зубря “какво годе, що годе, кой годе” и подобни сигурно важни неща. Важни, ама не за мен.

Та така – сестра ми се отърва от затвора. Учи си и обикаля света, беше във почти всички континенти, които учихме в училище. А географията не беше любимия ѝ предмет. И като разказва, се чудя дали това са същите страни, които учим в училище. Защото в учебника има крайните точки на континентите, реките, полезните изкопаеми и броя на населението. Страхувам се да не се раждат и умират много хора, защото точно съм научила броя на населението и не ми се учи наново.

Вчера сестра ми се обади да каже, че ще си прави татуировка. Майка ми полудя, нищо че татуировката щяла да бъде с костенурка и слон – такива са сватбените пръстени на мама и татко. Ама този път май съм съгласна с майка ми. Татуировките са глупаво нещо.

Цялото ми семейство много се промени през последните години. Минахме през огромни изпитания и не разбирам родителите ми откъде имат енергията да се занимават с глупости като кандидатстването след седми клас. Осъзнавам, че им създавам много проблеми. Признавам си, че ме мързи. Добре де, не понякога. Всъщност – доста често. Но все пак си мисля, че се старая. Те просто не го виждат. Не разбират, че имам нужда от въздух – между математиката, пигмеите, политическата карта на Азия, тичинките на семейство Лютикови, синекдохи, епифори и прешленести червеи.

Защото седми клас дойде и въздухът съвсем свърши.

Просто мечтая за изпитите вече – да се свършва.

За да мога да започна да уча за матурите в дванайсети клас.

                                                                                    Джена Миленова Пискулийска

Творецът и Промислителят на света е дарилхората със свободата да правят избори. Човекът е получил способността да променя пътя, по който върви  в различните етапи на живота си и да претворява същността си в зависимост от посоката, към която поема. Бог е направил всеки един от нас ваятел на собствената си природа. Много хора не оценяват този дар, не го разбират или не се замислят, когато взимат поредното решение, други не осъзнават силата, която им е дадена и не поемат отговорност за действията си, но въпреки неосъзнатостта на решенията и грешките, които правим, Господ ни позволява, учейки се от несполуките си,да продължаваме да творим собствения си живот.

Ренесансовият мислител Джовани Пико дела Мирандола излага следния цитат в неговата  „Реч за достойнството на човека“: „По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, той взе да мисли за създаването на човека.

Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш.

Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.”

Безграничната сила на Господ създава света и отново тази висша мощ сътворява човека. За разлика от останалите Божествени творения ние, хората, сме получили  даровете на любовта, разума и свободата и само, и единствено, ние можем да определяме къде, как и за какво ще ги използваме. Това е личният избор на всеки и израз на неговата свободна воля. Ние избираме дали ще следваме доброто и ще се стремим към първообраза, към божественото, което носим в себе си или ще тръгнем по пътя на злото. Ние сме художниците, които рисуват картината на собствения си живот. Създадени от пръст и от живото Божествено дихание,  изваяни по образ на Самия Отец, творецът на света, ние наследяваме силата на творчеството подобно на своя Създадел.

 Тази констатация рязко контрастира на разбиранията на древните гърци, че съдбата е предварително предначертана и човек не би могъл да я промени по никакъв начин (ярък пример за този вид схващания е древногръцката драма „Едип цар“ на Софокъл).

Настъпването на Ренесанса през 14 век довежда до коренна промяна в представата на човека, която го поставя в центъра на всичко, промяна, която се отразява в изкуството. На света и на мястото на човека в него, се отдава по-голямо значение.Както можем да видим в текста от речта на ренесансовия мислител Джовани Пико дела Мирандола по-горе, човек е поставен в центъра на света, изправен пред избора дали да се развива и да се стреми към съвършенство (съвършен е само Бог) или да остане духовно неизвисен, каквито са останалите твари, създадени от Твореца.

Без принципа свобода не могат да бъдат разбрани нито сътворението, нито грехопадението, нито изкуплението. Без свободата не може да се разбере и феноменът вяра.  Без свободата е лишен от смисъл и целият световен процес.

  Свети Патриарх Евтимий дава конкретно обяснение на свободата на волята: „Всеки, който се движи към доброто по своя собствена мотивация, явно от Бога се задвижва, а не от някой равен на него – и това се нарича самовластие. Но ако стимулите идват отвън, от някой друг или от нещо друго, това не може да се определи като свободна воля (”самовластие”), защото не е мотивирано от Божията притегателна сила (от Божия приканващ зов), а е обусловено от някой друг, който е като него.“

При свободна воля личността прави избора си, като се ръководи от съгласуваността на съвест, разум (интелект) и желание. Можем да победим злото само чрез съзнателно избиране на доброто пред него.

„С голямата сила идва голяма отговорност“.  Имаме значителна привилегия спрямо всички останали божествени творения – способността да избираме какви да бъдем и по кой път да поемем, но както посочва репликата от филма „ Спайдърмен“, цитирана по-горе, ние сме натоварени с последствията от решенията, които взимаме и носим отговорност за действията си. За жалост сме свикнали често да обвиняваме странични фактори или нещо извън нашия контрол за собствените си провали.  В наше време използваме изрази като „Така е било писано“. В миналото  хората са вярвали, че всичко, случващо се в техния живот се определя от върховната сила и са отстоявали позицията, че човек не може да промени съдбовната си предопределеност, но всички тези твърдения, както тогава, така и сега, са показателни за отказа на човек да приеме отговорността за решенията, които взима.

 В арабските писания на въпроса „Кое явление му изглежда най-достойно за възхищение“ Абдала Сарацинът отговорил: „Нищо не ми изглежда по – достойно за удивление от човека“.

Кой не би се удивил от нашия хамелеон? Свободната ни воля е тази, която ни самоопределя като личности. Действието на различни фактори – семейна среда, общество, култура, изменят някои качества или прояви на нашата личност , но не могат да я създадат. Можем да изберем да злоупотребим с най-великата милост на Отца – свободния избор и да си нанесем вреда от полезното, отричайки се от собствената си божествена природа, но също така сме способни да обърнем взора си към висшите блага и да ги постигнем, като се стремим към тях с цялото си същество.

Деница Русева

Когато мисля за моето утре

Един известен и успял българин написа във Фейсбук: „Ако приемем, че България никога няма да стане нормална държава, ще си спестим много напразни усилия и разочарования, и ще бъдем по-малко нещастни.”

Той е на възрастта на родителите ни и изглежда уморен като тях.

Когато мисля за моето утре, си представям, че живея в държава, в която на тяхната възраст няма да изглеждам уморен и обезверен.

На тяхната възраст искам да имам усещането, че съм на точното място. Че дори и да не съм постигнал някои от мечтите си, моите деца ще имат тази възможност. Не искам да се страхувам, че ме чакат унизителни старини. Не искам да мисля, че няма смисъл да задържам децата си в тази страна.

Не искам да мисля за моята страна като за тази страна.

Искам да живея в държава, в която има много млади хора. В която възрастните и семействата с малки деца са щастливи и се чувстват у дома. Това е знак за добре функционираща държава. Искам да виждам възрастни двойки, които се държат за ръце и лицата им излъчват спокойствие и доброта.

За една държава се съди и по това как се отнася към най-бедните и слабите си граждани. И до колко обществото е добронамерено към различните. Искам да виждам хора в инвалидни колички в парковете, планините, на морския бряг и в автобусните екскурзии из страната. Това, че днес почти не ги срещаме сред нас, не означава, че ги няма. Означава, че държавата и обществото не са им дали възможност да живеят като всички останали.

Искам да живея в държава, в която няма бездомни животни по улиците – това е знак, че хората са отговорни към домашния любимец, когото са решили да отгледат. Както казва лисицата, опитомена от Малкия принц на Екзюпери: „Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил.”

Искам да има природа, да е останала природа в моята страна. Не искам да живея сред бетон и сивота, искам хората да залесяват хълмове с дървета, които да растат заедно с техните деца.

Искам да има изкуство и празничност в делниците. Животът да не е само правене на пари. В на пръв поглед уредени и добре функциониращи държави хората понякога са толкова стресирани, че периодично се случва „да им избият бушоните” – някой „превърта” и разстрелва невинни деца, жени и мъже в училища, офиси, молове. Затова мнозина стават последователи на едно ново движение – дауншифтинг. Буквално означава: „превключи на по-ниска скорост”, увеличи свободното време, избягай от капана на системата, превръщаща те в бурмичка и роб, който с много стрес и много труд изкарва пари, за да си купи поредната ненужна вещ. И аз като последователите на дауншифтинг искам да живеят в държава, която не те притиска отвсякъде с послания: „Купи”, „Бъди в крак с модата” и „Зарадвай близките си с най-новия модел на…”.

Искам да живея в държава, в която потреблението и шопинг-терапията не са основният фокус. Сред приятелите ми да са повече тези, които мечтаят да станат изобретатели като Стив Джобс или Стивън Хокинг, а не просто собственици на яхта и хотел на морето.

Искам училището да ни учи как да бъдем успешни, но също и как да бъдем щастливи. Да ни насочва към важните неща в живота. Да ни помогне да разберем в какво сме най-добри и с кои наши умения можем да бъдем най-полезни на държавата си. Да не се сменят само учебниците, а да я има връзката с онова, което предстои след абитуриентския бал.

Искам държавата да не “произвежда” безработни висшисти, които после се преквалифицират във фризьорки или таксиметрови шофьори. Защото и образованието е като всяко друго производство – трябва добре да се планира и организира, нуждае се от мениджмънт и маркетинг.

Искам да живея в държава, в която икономиката има превес над политиката. И в която политиците не ни занимават главно със себе си. Искам те да си вършат работата така, че да ми помагат и аз да си върша моята.

Искам всеки да знае правата и задълженията си. Не искам да си губя времето с жалби до доставчиците на топлинни и мобилни услуги.

Искам държава, в която има ред и правила, които се спазват. Законът да не е „врата в полето”. Да има гражданско общество, което да реагира на всеки произвол. Това е най-важното всъщност. Това е основната разлика между нормалните и другите държави. В нормалните демократични държави хората са съпричастни един към друг и имат непоносимост към несправедливостта и неспазването на закона.

Демокрацията означава опитомяване, в смисъла на думите на лисицата на Екзюпери. Гражданите стават отговорни за политиците и политиците – за гражданите. В нормалните демократични държави гражданите излъчват най-добрите от тях в управлението на страната. Върхът на държавността трябва да е за пример – защото всички надолу по веригата копират онова, което виждат на върха. Ако на върха са корумпирани, и в подножието му започват да крадат, ако „горе” са бездуховни, неуважението към знанието и културата се предава и на обикновените хора. През 1943 година, в разгара на Втората световна война, английският министър-председател Уинстън Чърчил събрал екипа си, за да разпределят държавния бюджет. Съветниците му препоръчали съкращение от бюджета за култура за сметка на увеличение на военните разходи. „Ако ще трябва да режем от парите за култура, то за какво ни е тази война?”, казал Чърчил.

Искам моята държава да не инициира и да не поддържа войни. Войната обезсмисля всичко. Да живееш в мирно време е най-големият шанс в един човешки живот. И признак за най-голямата държавническа мъдрост и отговорност на управляващите политици.

Искам моята държава да е уважавана по света. Като кажа коя е родината ми, да не я асоциират с разруха, корупция, престъпност и потоци имигранти.

Да не я свързват с бедност и залез.

Искам държава с бъдеще.

Има една песен, която родителите ни обичат: „Утре започва от днес” на състава от тяхната младост „Диана Експрес”. Ако искаме да живеем в мечтаната държава,  промяната трябва да започне от днес. И да започне първо от нас самите. Трябва всички да се потрудим за такава държава. Без да пестим усилия и без да се боим от неименните разочарования по пътя.

Антъни Витас Джоуид

На кафе с уличния музикант от Рurple haze boulevard

Полъхна нюйоркският ветрец, наведен надолу и леко вдясно, готов да се впусне в звучна и трепетна целувка със посребрените струни на моята китара, поглъщайки напълно сладникавия и леко блудкав вкус на простичката, но звънлива комбинация от акордите ла минор, до мажор  и сол мажор в такт 4/4. Слънцето тъкмо отваряше очи и пръскаше сънените си сутрешни лъчи по талантливия булевард Purple hazе . Ранните птици, стъпваха върху лъчите на фона на моята сутрешна песен и по този начин рисуваха хиляди картини, които аз кръщавах ,,Как би изглеждал този тон в песен”. Всеки ден се раждаха хиляди нови картини, изложени в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание.

– Всеки ден аз излизам и свиря. Свиря пред минувачите. Хората, които пият сутрешното си кафе с моите песнички, и хората, които пият вечерното си питие на по цигара и размисъл, на мелодията на хедлайнъра на всеки мой работен ден Джими Хендрикс. Също така свиря за приятелите, и последно, но най-важно – за семейството.

Аз съм уличен музикант. Това е моята работа. Хората минават, спират се, заслушват се, усмихват се и ми оставят по някой долар. Аз прекарвам средно около шестнадесет часа от деня си на тази улица. Аз съм първият, който пристига, и последният, който си заминава. Булевардът не е оживен и е един от най-малките в цял Ню Йорк. На него има само шепа магазини, адвокатска кантора на един квартален дегустатор на вино Роджър Уайт и една школа по изобразително изкуство, запазила се от стария Purple haze. Преди около 20 години тази улица беше известна като бродуей на уличните музиканти и заради обстановката имаше и много школи по изкуства. Purple haze boulevard беше дълга над 40 мили и на всеки 20 ярда стърчеше уличен музикант. Този булевард бе създаден и кръстен от хора, обединени от идеята Ню Йорк да има своя легион от улични музиканти, чийто взвод бе кръстен на безсмъртната песен на Джими Хендрикс. Всеки ден хиляди музиканти излизахме и свирехме, повечето от нас за препитание и шепа хора за удоволствие. Баща ми беше един от първите, които започнаха това движение. Помня как с майка ходехме при него всеки ден точно в 16 часа. Всяка вечер заспивах под звездите, легнал на гласа на майка ми, завит с мелодията от китарата на татко.

Откакто се помня, родителите ми свирят и пеят. Всеки път като дете, когато се разплаквах, мама запяваше, галеше чипия ми нос и ме целуваше по челото. Тя ме завиваше в оскъдна, но така топла завивка от мек, нежен, всеотдаен глас. Всеки път, щом тя пееше, тя разказваше история. Това е пеенето. Да разкажеш историята си. Нямаше по-добър разказвач от нея. Всяка нейна история потапяше в океан от емоции, желание и страст. Страст, която караше да я слушаш. Хората често спираха и я слушаха без значение дали имаха други задължения – всичко просто се забравяше, щом тя запееше. Нищо не можеше да се сравни с гласа й. Освен лицето й. Обруленото от живота лице. Лице, на което всяка една бръчка говореше сама за себе си и допълваше още по-силно образа на уличната певица. Бях на 11, когато болестта почука на вратата ни и бог се появи да прибере любимата си певица, която щеше завинаги да промени райските улици. Тя ми завеща гласа си. Каза ми никога да не спирам да пея и винаги да допълвам татко в музиката, както правеше тя. Каза ми, че ще се усмихва всеки път. Всеки ден. Всяка минутка, в която ние работим. ,,Никога не съм мечтала да имам по-добър заместник”, каза ми тя. Погали чипия ми нос, целуна ме по челото, разроши къдравата ми средно дълга коса и… запя на бога!

Тогава всичко се промени.Ако майка ми беше гласът на булеварда, то баща ми беше неговото сърце. Всяка сутрин излизах с татко и пеех. Винаги, точно след третата песен, той ми казваше: ,,Имаш гласа на майка си”. Аз се усмихвах и продължавахме да свирим и така сякаш не я бяхме загубили. Обожавах да слушам как баща ми свири. Как натискаше струните със страст и ръката му галеше китарата, която издаваше хиляди звуци, за да покаже колко й е приятно. А Джак от школата по изобразителни изкуства минаваше по няколко пъти на ден и ни оставяше нещо за хапване. Не го правихме пари, имахме купища, но те не можеха да купят това, което ни изкарваше всеки ден на тази улица. Още когато бях на 13, булевардът започна да обезлюдява и започнаха да го скъсяват. Татко изглеждаше притеснен. Опитваше се да го скрие от мен, но аз виждах в очите му, че той се притесняваше, че улицата ще умре. Влюбих се, влюбих се в това място и всеки път, когато затваряха някоя школа или виждах празнина на 20 ярда, запявах още по-силно.

Най-голямата загуба за Рurple haze boulevard настана, когато неговото сърце бе повалено от рак на белите дробове. Баща ми отиде да запълни свободното място в уличното дуо в рая. Когато бях на 14, няколко дена преди да засвири на ангелите, той ме извика сутринта преди работа.

-Синко, скоро отивам при майка ти. Ти ще живееш сам. Джак, ще се грижи за теб, но ти никога няма да си сам. Подарявам ти своята китара и всеки миг, всяка минута, в която свириш, аз ще съм до теб. Когато запееш, ще почувстваш майчината ръка на рамото си. Хората от Purple haze ще се нуждаят от някой, който да поддържа живота на умиращия булевард. Ти ще се справиш, вярвам в теб! Съжалявам само, че няма да доживея да видя величието, което ще стигнеш. – Сега го разбрах. Той не беше тъжен, защото булевардът замираше, а защото нямаше да сме заедно. – Не спирай да свириш, а аз ще те слушам от небесата. Като малък, заспиваше под ла минор, а сега той ще бъде нашият сигнал. Удари струните и погали човешките уши с ла минор и аз ще съм вече до теб. Всяка секунда, в която свириш и пееш, няма да си сам, ние ще сме до теб.

Противно на думите си, той знаеше, че няма да е така. Захвърлих китарата в празната стая на родителите ми и не погледнах повече към нея.

Дълго след смъртта на родителите ми гласът и китарата бяха заключени там и душите им бяха приковани в малката грозна стаичка. Бродех из улиците и гледах мръсотия. Издържах се с това, което родителите ми бяха заработили, а аз сега го пропилявах за вино и цигари. Една вечер бях седнал на една пейка, когато от съседната къща чух викове и видях в двора как спорят майка със своя син. Спорът се беше разгорещил и момчето удари майка си. ,,Как можа да ме удариш, аз съм те научила на всичко…” Не след дълго срещнахме поглед с момчето. Пребих го. След 72 часа Джак ме прибра от ареста и ме закара в апартамента.

– Заповядай, имаш нужда от цигара – каза той, подавайки ми запалена цигара.

– Защо се занимаваш с мен?

– Защото си негов син. Ти си син на създателя на Purple haze bul.

Настъпи дълго мълчание, докато не чух позната мелодия. Ла минор. На следващия ден се върнах отново на работа.

Всеки ден. Аз съм на ,,purple haze ” с китарата на баща ми и гласът, който майка ми ми даде. Независимо от метеорологичните условия аз съм там. Целувам небесата и пробивам дупка в тях. Свиря. Изпълнявам това, което ми е завещано. Целият ми свят е събран в един изоставен булевард.

Всеки ден. Точно в 16 часа. Моята жена идва с двете ни деца. Тя свири на цигулка, а двамата ни синове припяват и свирят импровизирани перкусии. С нея се запознахме една дъждовна вечер. Аз се бях скрил с китарата на татко под един импровизиран от мен навес, специално за такива случаи. Тя се прибираше от работа. Аз я бях виждал, защото няколко пъти се беше спирала да ме слуша. Мокра и изморена, тя бързаше да се прибере у дома, но тогава аз я извиках, усмихнах й се и помахах с ръка да се подслони при мен. Спонтанно и непринудено заговорихме и в един момент запяхме под ла минор, а след това внезапно просто спрях да пея. За да я слушам, за да чуя нейната история. Отдавна не се беше случвало това, откакто мама почина. От 11-годишен. Неусетно нощта свърши, но нашият концерт продължаваше. На сутринта и двамата бяхме изморени. За първи път пропуснах работен ден и прекарахме деня вкъщи с нея. След това тя напусна работата. Взе цигулката си и запя с мен. Три години живяхме заедно и няколко пъти тя ме моли да променим квартала. Градът. Нещо. Но единствената промяна беше раждането на нашия син. И после на втория. Както всички деца имат нужда от баща си, и те не бяха по-различни. А Purple haze имаше нужда от мен точно колкото аз от него. Аз съм бард. Поет с китара. Уличен музикант. Имам жена и две деца. Живеем тук на булеварда. Свирим и пеем под звездите, подаряваме посланието си и увековечаваме булеварда. Майка, татко. Аз. Жена ми. И нашите деца…

С това завърши историята си уличният музикант и хвърли фаса си в празната чаша кафе.

– Благодаря ти за историята, музиката и кафето.

Дългокосия къдрав бард със стърчаща брада, последният останал уличен музикант на boulevard Рurple haze, прегърна китарата си и започна да свири. Чух ла минор. Започна нов ден и хиляди нови картини се заподреждаха в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание. Слънцето отвори очи. Нюйорският ветрец застина и се заслуша в историята.

Християн Асенов Бачков