Братя Мормареви

Име: Кирил Димов
Възраст: 15г.
Първа награда за разказ (2020)

Имаше една чудесна, зелена планета от галактика „Млечен път”, на която повечето обитатели се обявиха за вегани. Те бяха благородни, кротки души, които обичаха животните, повече от себеподобните си. Ще направят път, дори на най-малката мравка, но ако някое току-що проходило дете ритне котка или кокошка, ще го заклеймят като изрод, дори потенциален сериен убиец.

В чест на обичта си към животните, веганите се хранеха с трева и пиеха слънце. Те обичаха да се събират заедно, затова живееха на големи групи. Поради добротата и спокойствието си, а може би и покрай оскъдното хранене, те не се увличаха от тежък труд. Всъщност, бяха най-щастливи, ако въобще не им се налага да се трудят. Приемаха се, като древни философи, които не бива да си губят времето за глупости. Събираха се, за да говорят за живота, за енергиите около тях и за храна. Говореха предимно за храната си, сякаш винаги се чувстваха гладни, а когато им омръзнеше да правят салати от трева и сладкиши от ядки, и се напиеха до пръсване със слънце, веганите започваха да обсъждат безсърдечните и безморални месоядни. Наричаха ги „мършояди” и ги приемаха, като стократно по-излишни същества, от животните.

Разбира се, месоядните на зелената планета, от галактика „Млечен път”, бяха останали толкова малко, че скоро никой не беше виждал техен представител. Един ден обаче, зловеща вест се разнесе, от уста на уста и от група на група. Животните умираха, макар никой да не ги беше убил или изял. Докато се съберат да разрешат проблема, на зелената планета от галактика „Млечен път”, не остана нито един животински вид. Накрая, все пак се разбра, че тревата и всичката зеленина на планетата е изчезнала. Веганите бяха излапали всичко, което не е с животински произход, защото броят им постоянно се увеличаваше.

След като вече нямаше животни, за които да се борят, виновниците се събраха и решиха да минат на диета. В името на оцеляването на своята планета, те щяха да спрат да се хранят. Решиха да живеят, пиейки слънце.

Аз, последният месояден човек на Земята, пиша тези редове, скрит в малък бункер, в който запасите от луканка скоро ще свършат. Пиша, за да задам последният си въпрос към новото човечество. Какво ще стане с нашата планета, когато веганите изпият и Слънцето?!

Име: Севилай Мердан Салим
Възраст: 15г.
Първа награда за есе (2020)

Със съжаление сме принудени да съобщим на хилядите приятели на Фондация „Братя Мормареви“, че тази година първата награда за есе, присъдена на Севилай Салим в конкурса „Бодлите на таралежите“, се отнема. Текстът й „Аз обвинявам образователната система“ е „нетворчески взаимстван“ от памфлета на рапъра и блогъра Принс Ии, с истинско име Ричард Уилям, качен и в Youtube. Повече информация тук.

Алберт Айнщайн казва: ‘‘Всеки е гений. Но ако съдите рибата по нейните възможности да изкачи дърво, тя ще изживее живота си вярвайки, че е глупава.‘‘

Кажи ми училище. Гордееш ли се нещата, които направи? Превърна милиони хора в роботи. Това за забавно ли го намираш? Осъзнаваш ли колко много деца, подобни на тази рибка, плаваща срещу течението, не откриват своите таланти. Мислят, че са глупави. Вярват, че са безполезни. Край! Аз обвинявам училището, че убива креативността и индивидуалността. И това мога да Ви го докажа.

Нека вземем един съвременен телефон и телефон отпреди 150 години. Голяма разлика, нали? Една днешна кола и кола отпреди 150 години. Огромна разлика. Сега нека сравним една съвременна класна стая и такава, която са използвали преди 150 години. Ще видите, че повече от век нищо не се е променило. Твърдите, че подготвяте учениците за бъдеще, но с такива доказателства аз трябва да питам: ‘‘Дали ни подготвяте за бъдещето или за миналото?‘‘

Думата образование (на английски: education) има латински произход и идва от думата educe, която означава разкривам, показвам, т.е. разкрива нашите таланти и ги прави осъществими. Училището не разкрива много. Затворете си за миг очите. Представете си едно дете, което сяда на задния чин в една класна стая, в някой град. Никога не вдига ръка, проваля се на повечето тестове, но вътре в него живее една страст. И ако се разкрие и възпита ще открие лечението на рака… Но се страхувам, че тази негова дарба никога няма да излезе на бял свят. То никога няма да спечели Нобелова награда. Защото в училище е бил игнориран и съден само по неговите оценки.

Разбирам. Преди времената били различни. Но днес… Днес ние не се нуждаем от роботи-зомбита. Светът се разви. Сега се нуждаем от хора, които мислят креативно, иновативно, критично и независимо. Знаехте ли, че създателите на MacBook и Iphone не са завършили своето образование… Всеки един учен може да ви каже, че няма два еднакви мозъка и всеки родител, който има две или повече деца може да го потвърди. Моля обяснете ми, защо се отнасяте към учениците като към  формички за бисквити, разглеждайки ги като един размер. Ако един лекар изписваше едно и също лекарство на всичките си пациенти, резултатите щяха да бъдат трагични. Много хора щяха да се разболеят. Същото се отнася и за училището. Един учител стои пред 20 деца, всяко едно, имащо различни мечти, различни таланти и различни нужди. Но учителите нямат вина. Те работят в система, която не предоставя много възможности. Система, обсебена от стандартизирани тестове. Мислите ли, че улучването във въпросите с избираем отговор ще определи успеха. Никой тест не е в състояние на прецени моето бъдеще. Дори, когато започва с три букви като НВО или ДЗИ. Всъщност тези тестове са твърде жестоки, за да бъдат използвани и трябва да бъдат изоставени. Но не приемайте моите думи, приемете тези на Фредерик Джеймс Кели, човекът, който измисли стандартизираното тестване, който каза и аз цитирам: ‘’Тези тестове са твърде жестоки, за да бъдат използвани и трябва да бъдат изоставени.‘‘ Продължим ли със същия дух, резултатите ще бъдат смъртоносни. Разбира се, математиката е важна, но не повече от изкуството или танцуването. Нека дадем равен шанс на всеки талант. Знам, това звучи като мечта, но държави като Финландия правят впечатляващи неща. Те имат по-кратки учебни часове. Домашни работи не съществуват. Фокусират се върху сътрудничество вместо конкуренция. А изненадващото е там, че тяхната образователна система превъзхожда всяка друга държава по света. Други места като Сингапур успяват бързо, училища като Монтесори, програми като Академия Хан. Няма едно-единствено решение.

Нека мечтите се превърнат в реалност. Защото докато учениците са само 20% от нашето население,  те са 100 %  от нашето бъдеще.

Това е светът в който аз вярвам. Свят, в който рибите вече не са принудени да изкачват дървета!

Понякога промените в отношенията между хората се случват за две минути, друг път за две или двайсет години. При мен промените последната година бяха особено драстични. Аз смятам, че родителите ми са виновни, те настояват, че вината е в мен – била съм си легнала като тяхното мило, очарователно дете и съм се събудила на следващата сутрин друг човек. Разбира се – ужасен. Казват ми Пубертет, сякаш това ми е името.

Когато бях малка, бях много по-близка с татко, отколкото с мама. Дори първата ми дума е била “тата” и мама разбира се още е обидена. Майка ми беше ужасно строга и може би затова не бях така близка с нея. Тя не ми даваше да ям вредни храни, да пия, както тя ги нарича “купешки” сокове. Е, аз си пиех и направих алергия точно от сок – толкова бях зле, че искаха да ме покажат по телевизията. Това че се оказа права обаче е само случайност. Така си мисля и просто пия сок тайно.

Майка ми продължава да бъде строга, така че не знам защо сега съм по-близка с нея. Много обича да се караме – имам чувството, че става сутрин и трескаво започва да търси за какво да ме насоли. Винаги намира.

Баща ми обаче просто ме влудява, така невъобразимо ме дразни, че не искам да стоя в една стая с него. А го обожавах. Може би не го понасям заради ужасното му хапещо и жилещо чувство за хумор, може би е заради бушуващите ми хормони. Не знам. Може би е и заради двете.

Последната година се карам с майка ми още повече. Тя непрекъснато ме обвинява, че не уча достатъчно, че нямам никакви амбиции. Като чуя “Предстои ти седми клас” и ми излиза пъпка на челото с размерите на жълто паве. Всяка реч завършва с традиционната заплаха, че ще ровя по кофите. Толкова често го чувам, че почва да ми се струва добра перспектива – безгрижен живот, кашон и найлон, любимите ми книги. Вкъщи много обичаме книгите, те са нашите бижута. Родителите ми ме научиха да чета преди да тръгна на училище, а сега, с този седми клас, който ми е заседнал като буца в гърлото, не ми остава време за четене. Е това вече трудно го преживявам.

Непрекъснато ме сравняват със сестра ми – колко е умна, амбициозна, упорита, трудолюбива. Да ти свършат синонимите направо, толкова е положителна. Дори и да не казват нищо, пак го виждам, в очите им се чете – тя учи не знам къде си, ще стигне не знам къде си, ама ще е далече. Когато им кажа, че ми е писнало да ме сравняват, те разбира се отричат. Никога, ама никога не ни били сравнявали. Остаряват и не виждат добре, явно.

Последните две години са особено тежки за мен, защото сестра ми, генийчето, завърши “едно най-доброто училище” и я приеха да следва в чужбина с пълна стипендия. Как да я настигнеш – гордост за майка и татко. Та тя замина и енергията на майка ми се концентрира изцяло върху мен. Ужас! Признавам, че не давам сто процента от себе си в ученето, признавам си, че предпочитам да чета по цял ден, вместо  да зубря “какво годе, що годе, кой годе” и подобни сигурно важни неща. Важни, ама не за мен.

Та така – сестра ми се отърва от затвора. Учи си и обикаля света, беше във почти всички континенти, които учихме в училище. А географията не беше любимия ѝ предмет. И като разказва, се чудя дали това са същите страни, които учим в училище. Защото в учебника има крайните точки на континентите, реките, полезните изкопаеми и броя на населението. Страхувам се да не се раждат и умират много хора, защото точно съм научила броя на населението и не ми се учи наново.

Вчера сестра ми се обади да каже, че ще си прави татуировка. Майка ми полудя, нищо че татуировката щяла да бъде с костенурка и слон – такива са сватбените пръстени на мама и татко. Ама този път май съм съгласна с майка ми. Татуировките са глупаво нещо.

Цялото ми семейство много се промени през последните години. Минахме през огромни изпитания и не разбирам родителите ми откъде имат енергията да се занимават с глупости като кандидатстването след седми клас. Осъзнавам, че им създавам много проблеми. Признавам си, че ме мързи. Добре де, не понякога. Всъщност – доста често. Но все пак си мисля, че се старая. Те просто не го виждат. Не разбират, че имам нужда от въздух – между математиката, пигмеите, политическата карта на Азия, тичинките на семейство Лютикови, синекдохи, епифори и прешленести червеи.

Защото седми клас дойде и въздухът съвсем свърши.

Просто мечтая за изпитите вече – да се свършва.

За да мога да започна да уча за матурите в дванайсети клас.

                                                                                    Джена Миленова Пискулийска

Творецът и Промислителят на света е дарилхората със свободата да правят избори. Човекът е получил способността да променя пътя, по който върви  в различните етапи на живота си и да претворява същността си в зависимост от посоката, към която поема. Бог е направил всеки един от нас ваятел на собствената си природа. Много хора не оценяват този дар, не го разбират или не се замислят, когато взимат поредното решение, други не осъзнават силата, която им е дадена и не поемат отговорност за действията си, но въпреки неосъзнатостта на решенията и грешките, които правим, Господ ни позволява, учейки се от несполуките си,да продължаваме да творим собствения си живот.

Ренесансовият мислител Джовани Пико дела Мирандола излага следния цитат в неговата  „Реч за достойнството на човека“: „По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, той взе да мисли за създаването на човека.

Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш.

Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.”

Безграничната сила на Господ създава света и отново тази висша мощ сътворява човека. За разлика от останалите Божествени творения ние, хората, сме получили  даровете на любовта, разума и свободата и само, и единствено, ние можем да определяме къде, как и за какво ще ги използваме. Това е личният избор на всеки и израз на неговата свободна воля. Ние избираме дали ще следваме доброто и ще се стремим към първообраза, към божественото, което носим в себе си или ще тръгнем по пътя на злото. Ние сме художниците, които рисуват картината на собствения си живот. Създадени от пръст и от живото Божествено дихание,  изваяни по образ на Самия Отец, творецът на света, ние наследяваме силата на творчеството подобно на своя Създадел.

 Тази констатация рязко контрастира на разбиранията на древните гърци, че съдбата е предварително предначертана и човек не би могъл да я промени по никакъв начин (ярък пример за този вид схващания е древногръцката драма „Едип цар“ на Софокъл).

Настъпването на Ренесанса през 14 век довежда до коренна промяна в представата на човека, която го поставя в центъра на всичко, промяна, която се отразява в изкуството. На света и на мястото на човека в него, се отдава по-голямо значение.Както можем да видим в текста от речта на ренесансовия мислител Джовани Пико дела Мирандола по-горе, човек е поставен в центъра на света, изправен пред избора дали да се развива и да се стреми към съвършенство (съвършен е само Бог) или да остане духовно неизвисен, каквито са останалите твари, създадени от Твореца.

Без принципа свобода не могат да бъдат разбрани нито сътворението, нито грехопадението, нито изкуплението. Без свободата не може да се разбере и феноменът вяра.  Без свободата е лишен от смисъл и целият световен процес.

  Свети Патриарх Евтимий дава конкретно обяснение на свободата на волята: „Всеки, който се движи към доброто по своя собствена мотивация, явно от Бога се задвижва, а не от някой равен на него – и това се нарича самовластие. Но ако стимулите идват отвън, от някой друг или от нещо друго, това не може да се определи като свободна воля (”самовластие”), защото не е мотивирано от Божията притегателна сила (от Божия приканващ зов), а е обусловено от някой друг, който е като него.“

При свободна воля личността прави избора си, като се ръководи от съгласуваността на съвест, разум (интелект) и желание. Можем да победим злото само чрез съзнателно избиране на доброто пред него.

„С голямата сила идва голяма отговорност“.  Имаме значителна привилегия спрямо всички останали божествени творения – способността да избираме какви да бъдем и по кой път да поемем, но както посочва репликата от филма „ Спайдърмен“, цитирана по-горе, ние сме натоварени с последствията от решенията, които взимаме и носим отговорност за действията си. За жалост сме свикнали често да обвиняваме странични фактори или нещо извън нашия контрол за собствените си провали.  В наше време използваме изрази като „Така е било писано“. В миналото  хората са вярвали, че всичко, случващо се в техния живот се определя от върховната сила и са отстоявали позицията, че човек не може да промени съдбовната си предопределеност, но всички тези твърдения, както тогава, така и сега, са показателни за отказа на човек да приеме отговорността за решенията, които взима.

 В арабските писания на въпроса „Кое явление му изглежда най-достойно за възхищение“ Абдала Сарацинът отговорил: „Нищо не ми изглежда по – достойно за удивление от човека“.

Кой не би се удивил от нашия хамелеон? Свободната ни воля е тази, която ни самоопределя като личности. Действието на различни фактори – семейна среда, общество, култура, изменят някои качества или прояви на нашата личност , но не могат да я създадат. Можем да изберем да злоупотребим с най-великата милост на Отца – свободния избор и да си нанесем вреда от полезното, отричайки се от собствената си божествена природа, но също така сме способни да обърнем взора си към висшите блага и да ги постигнем, като се стремим към тях с цялото си същество.

Деница Русева

Когато мисля за моето утре

Един известен и успял българин написа във Фейсбук: „Ако приемем, че България никога няма да стане нормална държава, ще си спестим много напразни усилия и разочарования, и ще бъдем по-малко нещастни.”

Той е на възрастта на родителите ни и изглежда уморен като тях.

Когато мисля за моето утре, си представям, че живея в държава, в която на тяхната възраст няма да изглеждам уморен и обезверен.

На тяхната възраст искам да имам усещането, че съм на точното място. Че дори и да не съм постигнал някои от мечтите си, моите деца ще имат тази възможност. Не искам да се страхувам, че ме чакат унизителни старини. Не искам да мисля, че няма смисъл да задържам децата си в тази страна.

Не искам да мисля за моята страна като за тази страна.

Искам да живея в държава, в която има много млади хора. В която възрастните и семействата с малки деца са щастливи и се чувстват у дома. Това е знак за добре функционираща държава. Искам да виждам възрастни двойки, които се държат за ръце и лицата им излъчват спокойствие и доброта.

За една държава се съди и по това как се отнася към най-бедните и слабите си граждани. И до колко обществото е добронамерено към различните. Искам да виждам хора в инвалидни колички в парковете, планините, на морския бряг и в автобусните екскурзии из страната. Това, че днес почти не ги срещаме сред нас, не означава, че ги няма. Означава, че държавата и обществото не са им дали възможност да живеят като всички останали.

Искам да живея в държава, в която няма бездомни животни по улиците – това е знак, че хората са отговорни към домашния любимец, когото са решили да отгледат. Както казва лисицата, опитомена от Малкия принц на Екзюпери: „Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил.”

Искам да има природа, да е останала природа в моята страна. Не искам да живея сред бетон и сивота, искам хората да залесяват хълмове с дървета, които да растат заедно с техните деца.

Искам да има изкуство и празничност в делниците. Животът да не е само правене на пари. В на пръв поглед уредени и добре функциониращи държави хората понякога са толкова стресирани, че периодично се случва „да им избият бушоните” – някой „превърта” и разстрелва невинни деца, жени и мъже в училища, офиси, молове. Затова мнозина стават последователи на едно ново движение – дауншифтинг. Буквално означава: „превключи на по-ниска скорост”, увеличи свободното време, избягай от капана на системата, превръщаща те в бурмичка и роб, който с много стрес и много труд изкарва пари, за да си купи поредната ненужна вещ. И аз като последователите на дауншифтинг искам да живеят в държава, която не те притиска отвсякъде с послания: „Купи”, „Бъди в крак с модата” и „Зарадвай близките си с най-новия модел на…”.

Искам да живея в държава, в която потреблението и шопинг-терапията не са основният фокус. Сред приятелите ми да са повече тези, които мечтаят да станат изобретатели като Стив Джобс или Стивън Хокинг, а не просто собственици на яхта и хотел на морето.

Искам училището да ни учи как да бъдем успешни, но също и как да бъдем щастливи. Да ни насочва към важните неща в живота. Да ни помогне да разберем в какво сме най-добри и с кои наши умения можем да бъдем най-полезни на държавата си. Да не се сменят само учебниците, а да я има връзката с онова, което предстои след абитуриентския бал.

Искам държавата да не “произвежда” безработни висшисти, които после се преквалифицират във фризьорки или таксиметрови шофьори. Защото и образованието е като всяко друго производство – трябва добре да се планира и организира, нуждае се от мениджмънт и маркетинг.

Искам да живея в държава, в която икономиката има превес над политиката. И в която политиците не ни занимават главно със себе си. Искам те да си вършат работата така, че да ми помагат и аз да си върша моята.

Искам всеки да знае правата и задълженията си. Не искам да си губя времето с жалби до доставчиците на топлинни и мобилни услуги.

Искам държава, в която има ред и правила, които се спазват. Законът да не е „врата в полето”. Да има гражданско общество, което да реагира на всеки произвол. Това е най-важното всъщност. Това е основната разлика между нормалните и другите държави. В нормалните демократични държави хората са съпричастни един към друг и имат непоносимост към несправедливостта и неспазването на закона.

Демокрацията означава опитомяване, в смисъла на думите на лисицата на Екзюпери. Гражданите стават отговорни за политиците и политиците – за гражданите. В нормалните демократични държави гражданите излъчват най-добрите от тях в управлението на страната. Върхът на държавността трябва да е за пример – защото всички надолу по веригата копират онова, което виждат на върха. Ако на върха са корумпирани, и в подножието му започват да крадат, ако „горе” са бездуховни, неуважението към знанието и културата се предава и на обикновените хора. През 1943 година, в разгара на Втората световна война, английският министър-председател Уинстън Чърчил събрал екипа си, за да разпределят държавния бюджет. Съветниците му препоръчали съкращение от бюджета за култура за сметка на увеличение на военните разходи. „Ако ще трябва да режем от парите за култура, то за какво ни е тази война?”, казал Чърчил.

Искам моята държава да не инициира и да не поддържа войни. Войната обезсмисля всичко. Да живееш в мирно време е най-големият шанс в един човешки живот. И признак за най-голямата държавническа мъдрост и отговорност на управляващите политици.

Искам моята държава да е уважавана по света. Като кажа коя е родината ми, да не я асоциират с разруха, корупция, престъпност и потоци имигранти.

Да не я свързват с бедност и залез.

Искам държава с бъдеще.

Има една песен, която родителите ни обичат: „Утре започва от днес” на състава от тяхната младост „Диана Експрес”. Ако искаме да живеем в мечтаната държава,  промяната трябва да започне от днес. И да започне първо от нас самите. Трябва всички да се потрудим за такава държава. Без да пестим усилия и без да се боим от неименните разочарования по пътя.

Антъни Витас Джоуид

На кафе с уличния музикант от Рurple haze boulevard

Полъхна нюйоркският ветрец, наведен надолу и леко вдясно, готов да се впусне в звучна и трепетна целувка със посребрените струни на моята китара, поглъщайки напълно сладникавия и леко блудкав вкус на простичката, но звънлива комбинация от акордите ла минор, до мажор  и сол мажор в такт 4/4. Слънцето тъкмо отваряше очи и пръскаше сънените си сутрешни лъчи по талантливия булевард Purple hazе . Ранните птици, стъпваха върху лъчите на фона на моята сутрешна песен и по този начин рисуваха хиляди картини, които аз кръщавах ,,Как би изглеждал този тон в песен”. Всеки ден се раждаха хиляди нови картини, изложени в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание.

– Всеки ден аз излизам и свиря. Свиря пред минувачите. Хората, които пият сутрешното си кафе с моите песнички, и хората, които пият вечерното си питие на по цигара и размисъл, на мелодията на хедлайнъра на всеки мой работен ден Джими Хендрикс. Също така свиря за приятелите, и последно, но най-важно – за семейството.

Аз съм уличен музикант. Това е моята работа. Хората минават, спират се, заслушват се, усмихват се и ми оставят по някой долар. Аз прекарвам средно около шестнадесет часа от деня си на тази улица. Аз съм първият, който пристига, и последният, който си заминава. Булевардът не е оживен и е един от най-малките в цял Ню Йорк. На него има само шепа магазини, адвокатска кантора на един квартален дегустатор на вино Роджър Уайт и една школа по изобразително изкуство, запазила се от стария Purple haze. Преди около 20 години тази улица беше известна като бродуей на уличните музиканти и заради обстановката имаше и много школи по изкуства. Purple haze boulevard беше дълга над 40 мили и на всеки 20 ярда стърчеше уличен музикант. Този булевард бе създаден и кръстен от хора, обединени от идеята Ню Йорк да има своя легион от улични музиканти, чийто взвод бе кръстен на безсмъртната песен на Джими Хендрикс. Всеки ден хиляди музиканти излизахме и свирехме, повечето от нас за препитание и шепа хора за удоволствие. Баща ми беше един от първите, които започнаха това движение. Помня как с майка ходехме при него всеки ден точно в 16 часа. Всяка вечер заспивах под звездите, легнал на гласа на майка ми, завит с мелодията от китарата на татко.

Откакто се помня, родителите ми свирят и пеят. Всеки път като дете, когато се разплаквах, мама запяваше, галеше чипия ми нос и ме целуваше по челото. Тя ме завиваше в оскъдна, но така топла завивка от мек, нежен, всеотдаен глас. Всеки път, щом тя пееше, тя разказваше история. Това е пеенето. Да разкажеш историята си. Нямаше по-добър разказвач от нея. Всяка нейна история потапяше в океан от емоции, желание и страст. Страст, която караше да я слушаш. Хората често спираха и я слушаха без значение дали имаха други задължения – всичко просто се забравяше, щом тя запееше. Нищо не можеше да се сравни с гласа й. Освен лицето й. Обруленото от живота лице. Лице, на което всяка една бръчка говореше сама за себе си и допълваше още по-силно образа на уличната певица. Бях на 11, когато болестта почука на вратата ни и бог се появи да прибере любимата си певица, която щеше завинаги да промени райските улици. Тя ми завеща гласа си. Каза ми никога да не спирам да пея и винаги да допълвам татко в музиката, както правеше тя. Каза ми, че ще се усмихва всеки път. Всеки ден. Всяка минутка, в която ние работим. ,,Никога не съм мечтала да имам по-добър заместник”, каза ми тя. Погали чипия ми нос, целуна ме по челото, разроши къдравата ми средно дълга коса и… запя на бога!

Тогава всичко се промени.Ако майка ми беше гласът на булеварда, то баща ми беше неговото сърце. Всяка сутрин излизах с татко и пеех. Винаги, точно след третата песен, той ми казваше: ,,Имаш гласа на майка си”. Аз се усмихвах и продължавахме да свирим и така сякаш не я бяхме загубили. Обожавах да слушам как баща ми свири. Как натискаше струните със страст и ръката му галеше китарата, която издаваше хиляди звуци, за да покаже колко й е приятно. А Джак от школата по изобразителни изкуства минаваше по няколко пъти на ден и ни оставяше нещо за хапване. Не го правихме пари, имахме купища, но те не можеха да купят това, което ни изкарваше всеки ден на тази улица. Още когато бях на 13, булевардът започна да обезлюдява и започнаха да го скъсяват. Татко изглеждаше притеснен. Опитваше се да го скрие от мен, но аз виждах в очите му, че той се притесняваше, че улицата ще умре. Влюбих се, влюбих се в това място и всеки път, когато затваряха някоя школа или виждах празнина на 20 ярда, запявах още по-силно.

Най-голямата загуба за Рurple haze boulevard настана, когато неговото сърце бе повалено от рак на белите дробове. Баща ми отиде да запълни свободното място в уличното дуо в рая. Когато бях на 14, няколко дена преди да засвири на ангелите, той ме извика сутринта преди работа.

-Синко, скоро отивам при майка ти. Ти ще живееш сам. Джак, ще се грижи за теб, но ти никога няма да си сам. Подарявам ти своята китара и всеки миг, всяка минута, в която свириш, аз ще съм до теб. Когато запееш, ще почувстваш майчината ръка на рамото си. Хората от Purple haze ще се нуждаят от някой, който да поддържа живота на умиращия булевард. Ти ще се справиш, вярвам в теб! Съжалявам само, че няма да доживея да видя величието, което ще стигнеш. – Сега го разбрах. Той не беше тъжен, защото булевардът замираше, а защото нямаше да сме заедно. – Не спирай да свириш, а аз ще те слушам от небесата. Като малък, заспиваше под ла минор, а сега той ще бъде нашият сигнал. Удари струните и погали човешките уши с ла минор и аз ще съм вече до теб. Всяка секунда, в която свириш и пееш, няма да си сам, ние ще сме до теб.

Противно на думите си, той знаеше, че няма да е така. Захвърлих китарата в празната стая на родителите ми и не погледнах повече към нея.

Дълго след смъртта на родителите ми гласът и китарата бяха заключени там и душите им бяха приковани в малката грозна стаичка. Бродех из улиците и гледах мръсотия. Издържах се с това, което родителите ми бяха заработили, а аз сега го пропилявах за вино и цигари. Една вечер бях седнал на една пейка, когато от съседната къща чух викове и видях в двора как спорят майка със своя син. Спорът се беше разгорещил и момчето удари майка си. ,,Как можа да ме удариш, аз съм те научила на всичко…” Не след дълго срещнахме поглед с момчето. Пребих го. След 72 часа Джак ме прибра от ареста и ме закара в апартамента.

– Заповядай, имаш нужда от цигара – каза той, подавайки ми запалена цигара.

– Защо се занимаваш с мен?

– Защото си негов син. Ти си син на създателя на Purple haze bul.

Настъпи дълго мълчание, докато не чух позната мелодия. Ла минор. На следващия ден се върнах отново на работа.

Всеки ден. Аз съм на ,,purple haze ” с китарата на баща ми и гласът, който майка ми ми даде. Независимо от метеорологичните условия аз съм там. Целувам небесата и пробивам дупка в тях. Свиря. Изпълнявам това, което ми е завещано. Целият ми свят е събран в един изоставен булевард.

Всеки ден. Точно в 16 часа. Моята жена идва с двете ни деца. Тя свири на цигулка, а двамата ни синове припяват и свирят импровизирани перкусии. С нея се запознахме една дъждовна вечер. Аз се бях скрил с китарата на татко под един импровизиран от мен навес, специално за такива случаи. Тя се прибираше от работа. Аз я бях виждал, защото няколко пъти се беше спирала да ме слуша. Мокра и изморена, тя бързаше да се прибере у дома, но тогава аз я извиках, усмихнах й се и помахах с ръка да се подслони при мен. Спонтанно и непринудено заговорихме и в един момент запяхме под ла минор, а след това внезапно просто спрях да пея. За да я слушам, за да чуя нейната история. Отдавна не се беше случвало това, откакто мама почина. От 11-годишен. Неусетно нощта свърши, но нашият концерт продължаваше. На сутринта и двамата бяхме изморени. За първи път пропуснах работен ден и прекарахме деня вкъщи с нея. След това тя напусна работата. Взе цигулката си и запя с мен. Три години живяхме заедно и няколко пъти тя ме моли да променим квартала. Градът. Нещо. Но единствената промяна беше раждането на нашия син. И после на втория. Както всички деца имат нужда от баща си, и те не бяха по-различни. А Purple haze имаше нужда от мен точно колкото аз от него. Аз съм бард. Поет с китара. Уличен музикант. Имам жена и две деца. Живеем тук на булеварда. Свирим и пеем под звездите, подаряваме посланието си и увековечаваме булеварда. Майка, татко. Аз. Жена ми. И нашите деца…

С това завърши историята си уличният музикант и хвърли фаса си в празната чаша кафе.

– Благодаря ти за историята, музиката и кафето.

Дългокосия къдрав бард със стърчаща брада, последният останал уличен музикант на boulevard Рurple haze, прегърна китарата си и започна да свири. Чух ла минор. Започна нов ден и хиляди нови картини се заподреждаха в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание. Слънцето отвори очи. Нюйорският ветрец застина и се заслуша в историята.

Християн Асенов Бачков

„Тука може само „Не може!”

Разказ

Стоян бил обикновено българско момче, което като всяко друго българско дете ходело на училище – разбира се, пак в най-обикновено българско училище. И като всеки друг ученик, достигнал до втори клас, вече добре знаел всичко онова, с което трябва да се съобразява по цял ден в това училище! … (Тук правя малка пауза, за да дам възможност на четящите ученици на спокойствие да освободят въздишката си на досада.)… Даааа, така е! След бурния и пълен с нови запознанства и режими Първи клас, после след първата Голяма, но не до там голяма по безгрижие ваканция, вторият Първи звънец с усилие в крайна сметка, върнал по чиновете новите второкласници. Между тях е и Стоян, разбира се. Укротяването на чиновете било трудно, наистина, но то не можело да се мери с трудността да се ангажират умовете на учениците в полза на уроците. Момчето все още имало много да разказва за ваканцията на приятелите си, но сега трябвало да гледа само гърбовете им. В Първи клас по съвет на майка си той си избрал първия чин, но после бързо разбрал, че не му допада през цялото време да гледа само напред към дъската. Затова сега, в началото на втори клас, решил да провери как е, ако седне най-отзад. И ето, че и тук не било добре – сега пък гледал само гърбове пред себе си! Всъщност, при този опит за промяна осъзнал, че където и да седнел той все щял да е недоволен – нямало никакъв вариант, който да предлага общуване със съучениците си в часа! „Защо тогава изобщо ни събират в клас?” – запитал сам себе си наум! „Казват, че в клас се учим заедно, а всъщност излиза друго! Ние не учим заедно, а седим възможно най-изолирани един от друг! Едно време поне чиновете са били с по двама ученика, а сега – и чиновете са за по един! В час не ти дават дори да прошепнеш на съседа си в ухото, че искаш да ти услужи с резервна химикалка! А като стана дума за химикалка – докога ли още ще са задължителни за писане?! Нали вече изучихме ръкописните букви в Първи клас? Все говорят за техническо обновяване на българското училище, а продължаваме да пишем с допотопни химикалки! След като в училището има компютри, защо да не пишем с клавиатури? Така хем ще изучаваме информационните технологии, хем и граматиката ще си подобряваме! Нали грамотността е най-важното! По този начин и тетрадките ще станат излишни, от което пък следва, че ще спрат да ги произвеждат, т.е. ще спрат да секат дървета за производство на хартия! И изобщо, излиза, че заради никому ненужното учене на ръкописен краснопис от всички днес продължават да се секат гори в планините!…” Роптаел си тъй наум Стоян, без да внимава в урока и в един момент чул резкия укорен въпрос на госпожата: „ Стояне, къде витаеш из облаците, а не пишеш задачите, които диктувам?!” Ученикът се намусил, и възмутено отговорил, че не витае из облаците, а из горите, дето щели да изсекат, за да направят нови тетрадки. И понеже той е защитник на природата, затова бойкотирал тетрадката! Това вместо да накара госпожата да се замисли колко е право момчето, я ядосало още повече и викнала:”Не може да не пишеш! Дай си бележника!” . „Защо, госпожо? Похвала ли ще ми пишете, че ме е грижа за природата?”- подскочило обнадеждено момчето. „ Не! – троснала се госпожата – Бележникът не е за похвали, а за порицание със забележки!” „Значи в него няма място за похвали!?”- сам си извадил извод Стоян. И докато госпожата му пишела поредната забележка часът свършил, но момчето продължавало да разсъждава над несправедливостта в бележника да се пишат само лошите прояви на учениците.”Наистина е несправедливо! Нали казват, че всеки човек има и добри и лоши страни – защо тогава в бележника, който служи за записване на важните неща по успеха и развитието на ученика, добрите постъпки не намират място? Така те се забравят, а лошите си остават записани завинаги. Наистина не е честно!…” И докато се опомни от мислите си, Стоян осъзнал, че закъснява за часа по физическо. Когато накрая влязъл в спортния салон, учителят го посрещнал с думите: „Стояне, още ли си в час по математика? Къде ти е спортния дух, та пак закъсняваш?” „Господине, мисля, че и математиците имат спортен дух. Нали затова се организират математически олимпиади?! Те също са състезания!… Не може ли хем да смятаме, хем да играем с топка, например? С такава игра тренирах през ваканцията и вече мога да умножавам…” „Не може Стояне, не може! Математиката е едно, а спортът – друго! Учебните програми са отделни и не може да се смесват!” „Защо пък да не може?” – запитало се и този път наум момчето. За втори път се сблъскал с учителското „Не може!” и отново посърнал. Оставил мислите си на пейката и влязъл в строя. Прекарал някак си и тоя час, но му останала надеждата, че в часа по български език, които следвал ще му бъде по-приятно. И това било така, защото искал да изненада госпожата с домашното си, което написал по нов, различен и интересен начин. Но, какво се случило за негова изненада? След като госпожата погледнала тетрадката му най-възмутено я вдигнала за да покаже на всички как „Стоян вчера докато е пишел домашната си е решавал и игрословици, и как домашната му заприличала на тетрадка за забавления, а не за сериозни домашни!” „Но, госпожо, аз нарочно така си написах домашната, за да изглежда по-интересно в тетрадката ми! Мислех, че и на Вас ще Ви е забавно да видите моя начин!” „Ами никак не ми е забавно! Дори напротив! Не може да превръщаш домашните си в игрословици!”… Пак това „Не може!” След като го чул за пореден път от устата на учител Стоян вече за нищо повече нямал желание. В края на учебния ден момчето вече било достатъчно разочаровано, за да мисли и предлага каквито и да било други идеи по учебните методи, тактики, прийоми и т.н., с цел по-интересно и по-лесно научаване на уроците. И унило си тръгнал за вкъщи. Но, минавайки по коридора преди изхода на училището погледът му се спрял на нова анкетна кутия. На нея пишело „Конкурс за мото на нашето училище”. Изненадал се на интересната инициатива, но пък изобщо не се подвуумил какво да напише на анкетния лист. Предложението му хем показвало самата истина, хем и било кратко и находчиво римувано:

„Тука може само „Не може!”

Сгънал листа на две и с въздишка го пуснал в урната мислейки си, че едва ли журито ще го хареса, но поне се надявал да го прочетат.

И от следващия ден Стоян коренно се променил. Станал кротък, мълчалив и изпълнителен, защото вече знаел, че именно това учителите очакват от него. Постепенно се превърнал в незабележим като повечето от  неговите съученици, изпреварили го по влизане в правия път на българското училище. – пътят на „Не може!”…, пътят който реже крила, носи досада в училище, а и след него не води до никъде.

Елица Светославова Ганева

Различен живот

Есе

Замисляли ли сте се за това колко щастие може да има в смеха? В смеха на едно различно момче. За мен той е цял един свят. За моето семейство – мира, любовта, хармонията, надеждата.

Всъщност всичко започнало десет години преди да се родя. Началото било щастливо. Продължението – трагично. Но всичко по реда си. Датата е 12.04.1993 година. Тогава се появил на този свят брат ми. Родителите ми решили да го кръстят  Христиан. Радостта им била огромна, макар че по онова време държавата била в криза.

Нито парите, нито времето стигали, но грижите за детето били над всичко и нещата се нареждали с много любов. До един мрачен ден през месец април 2000 година. Тогава родителите ми разбрали, че малкият им, седемгодишен син има мозъчно заболяване, хидроцефалия. Това е болест, която се причинява при струпване на прекалено много течности в мозъка. При Христо тя се е появила в най-лошия вариант – още в майчината утроба.

Родителите ми се почувствали ужасно. Докторите им казвали, че детето няма да оцелее, но майка ми и баща ми били готови на всичко, за да го спасят. Обнадеждени от професионализма на лекарите по онова време, започнали лечението му. Първата операция  била през същата, фатална за семейството, 2000 година. Последвала и втора – през 2001. За медиците надежда нямало, освен за един професор. Това било достатъчно за родителите ми. Те се консултирали с него. Той им дал насоки за лекарства от Германия; обяснил, че предстоят още няколко операции,  за да оживее,  но въпреки това той няма да е като другите деца. Брат ми винаги щял да има проблем с мозъка, което ще му пречи да мисли. Всичко, което изисква поне малко логически разсъждения, ще му бъде трудно. Той ще бъде като малко дете дори на зряла възраст. Само за да е жив Христо, майка и татко се съгласили.

Оттук нататък трудностите били големи. Последвала операция през 2002 година, през 2003 година също. Освен това през тази година съм се родил и аз. Не помня и не мога да си представя своя живот без брат си – може би така е при всяко второ дете. Но отрано се научих на нещо, което не само за връстниците ми е непознато – не да разчиташ на по-големия си брат, а да се грижиш за него. Да го обичаш така и да искаш да го видиш толкова щастлив, колкото може неговото щастие да ощастливи родителите ти.

Разказвали са ми, че след моето раждане станало наистина трудно. Двете деца изисквали време и пари, а майка ми, за да ни гледа, напуснала работа. За финансите на семейството останал да се грижи само баща ми. Трябвало да работи по няколко дни, без да се прибира, и  пак не стигали. Майка ми поела отговорността да възпита двете деца.  На брат ми помагала за домашните, на мен – да оцелея в новия свят, в който Небето ме е изпратило. Немалко пъти й се е случвало с едната ръка да държи детето, което бозае от гърдата й, а с другата ръка да поправя грешките в домашните на по-голямото братче.

Въпреки тежкото заболяване тя го научи да чете, да пише и да смята. А аз, откакто се помня, знам от нея, че не е оправдано да имаш здрави глава, ръце, очи и уши и да не учиш. Може би точно тия майчини думи ми помагат да бъда толкова упорит в училище. Сигурно на тях дължа и успехите си на олимпиади и състезания, а също и бронзовия медал в Лятната академия по математика преди месец. Но да се върна към брат ми. Защото съм сигурен, че различният живот на деца като него подтиква към подвиг не само родителите, но и всички, които разбират защо Бог ги изпраща на Земята.

С много трудности най-накрая минала и последната операция на Христо. През 2006 година, след шест години мъчителни изпитания, било сигурно, че тринадесетгодишния Христиан ще живее! Грижите на майка ми се насочили към мене – бил съм едва тригодишен, но проблемите с брат ми не спрели, макар вече причината да била по-различна. Още на седем години, когато се разбрало, че е със заболяване, съучениците му започнали да го пренебрегват и обиждат. За тях  Христо бил тъпак, нещастник и най-грозното, ужасно и обидно било, че някои от тях  го наричали луд. В училище постоянно го оставяли сам-самичък. Но брат ми бил търпелив, търпели и родителите ни. Не спирали обаче да се измъчват, защото знаели, че като дете и той иска да се разходи, да излезе, а другите деца не го желаели в своята компания.

Разбира се, имаше и толерантни деца. Те се превърнаха в пътеводната светлина и на моето детство. Бяха двама братя, по-малкият от които на възрастта на Христо. Правеха всичко заедно с него. Ритаха топка, посещаваха го в дома ни. Забавляваха го. Играеха си и с мене. В очите ми те останаха като ангели, дошли заради брат ми. Станаха като наши по-големи братя, които, ако някой обиди Христо, веднага бяха до него. Благодарение на тях аз проумях от много малък колко красота има в добротата.

Щом  двамата братя отидоха да учат в друг град, Христиан остана отново сам. В училище отново го изолираха. Той започна да отказва дори да излезе навън. Но онова, което направиха за нас двете момчета, продължи да дава плодовете си. Аз бях научил от тях методи, с които да развеселявам брат си. Това беше една от моите нови задачи. Стремях са да зарадвам батко си, а неговата радост радваше и родителите ни.              Благодарение на начина, заимстван от приятелите на Христо, на които семейството ни и особено аз ще сме винаги благодарни, Христиан забрави за всички онези, които го пренебрегваха. Голяма помощ ни оказа и една приятелка на мама, която, като учителка, се зае да обучава Христо след седми клас.

Сега двадесет и две годишният ми по-голям брат живее безгрижно и развеселяван от мен, дванадесетгодишното му братче. Заедно с родителите ни аз съм поел грижите за пълнотата на неговия живот. Един различен, но благодатен живот, защото ни учи на много неща. Живот изпитание.

Когато преди около месец прочетох една крилата мисъл – на немския философ Ницше – „Онова, което не ме убива, ме прави по-силен”, разбрах защо е толкова сплотено и щастливо нашето семейство.

Христиане, благодаря, че си ми брат!

Богомил Анастасов Анастасов