Братя Мормареви

Борислав Батаа Тунгалаг, 10 г.

---

В нашия град, където живеели много деца, имало много магазини, хубаво училище, фонтан, но най- хубавото било една сладкарница. Един ден, когато небето било много синьо, ама светло синьо и слънцето се усмихвало, децата излезли навън, качили се на колите и отишли да се разходят на кръглото площадче с един друг фонтан с ветропоказател. Те много харесвали там да играят, защото било много хубаво. А знаете ли защо било много хубаво? Защото имало захарен памук, френски макарони, къщички за сладолед. Аз много обичам това. Срещнали се с клоуните- много смешни и Mr има много цветове и дъгасна кола, а Ms е много розова, и колата й също е бонбонена, с балони и сърце за обич. Тя е момиче клоун в розово. И тогава всичко станало в розово- тя им показала колата. И децата попитали: Къде живее Феята на бонбоненото царство? Аз знам: Където има много френски макарони, понички, бонбони, сладки близалки, много захарен памук, виждате ли дървото на бонбоните и всичко сладко?Много обичали децата да си хапват сладолед и розова поничка с ягода. Но не е много полезно, защото може да те заболи зъбчето и коремчето. И изведнъж- погледнете небето- усмивки, сърце, слънце и дъжд- тогава се появила дъгата. „ Виж каква обична дъга става!” Какво е това?! Тюркоазен красив лисица- еднорог( тюркоазна лисица- еднорог) с коса на дъга ( дъгасна коса), летят сладкиши, пеперуди, сърце и обич! Това е танцът на облаците- дъгасни, сладки и бели! Всичко е игра, пеперуди, сърце и обич! И небето станало розово като розов памук- и погледнете каква игра игрива; виждате ли щастливата синьо- зелена планета, къщата с телескопа и камбанката, бурканчето от сладко, където живеят пекарите на бисквитки! И нямало никакви страшни неща, дори зеленият динозавър бил добричък.

И сега ще ви представя новия приказен герой. Виждате ли важния господин Мъфин- той се е качил на бисквитки OREO, сложил си е вълшебното бомбе и държи вълшебното бастунче. Той е научил много фокуси и е приятел на децата и господар на бонбоненото царство.

И той казва на децата: „ Не забравяйте да се научите да четете, защото само който чете – може да лети.”

Александрина Миленова Малкиматева, 10 години,

ОУ „В. и К. Тютюнджян”

гр.Пловдив

---

Град Румлен беше известен с красивата си природа и точно поради това беше постоянно пълен с туристи, които бяха като деца и се радваха на всичко наоколо.

Лея, която беше живяла винаги в гр. Румлен и беше на 10 години, стоeше на терасата на къщата си. Наблюдаваше хората и мечтаеше за друг живот, в който тя беше вече завършила училището „Венвил” и беше първокласен вампир.

Училище „Венвил” /с интернат/ беше училище за вампири, което се намираше зад полята на града и се издигаше високо и величествено. То за всички, които не го посещаваха и не бяха преподаватели в него, беше обикновено човешко училище, понеже имаше омагьосан вътрешен вход. Същият помагаше на приетите ученици да може да се превръщат, с влизането им в училището, във вампири, което ги предпазваше от всякакво любопитството на останалите хора. Това успокояваше родителите, че децата им ще са в безопастност, защото те оставаха в неведение за случващото се в училището.

В него бяха най-добрите учители на света и още по-добрите ученици. Обаче се влизаше трудно, понеже имаше най-сложният тест за прием.

Двете момичета бяха намерили на таваните на къщите си снимки на Лили – бабата на Лея и Сияна – бабата на Елизабет, докато са били ученички във „Венвил” и писма, в които се разказваше за тайната.

Не само Лея мечтаеше да стане вампир. Приятелката й Елизабет – мило и замечтано момиче и съседка на Лея също искаше. Двете си говориха, застанали всяка на терасата си за теста.

Елизабет се съмняваше в своите знания и беше притиснена, а Лея точно обратното – тя беше сигурна, че ще я приемат.

Те отидоха с родителите си при директорката г-жа Вамира Вампирия, за да подпишат документите, необходими за изпита. След това директорката поведе момичетата към стаята, обозначена с червена табела за теста.

Стаята беше вече почти пълна. Момичетата седнаха разделени – Лея на първия чин, във втора колона, а Елизабет  – на последния чин, трета колона.

Изчакаха 4 часа, за да донесат теста. Всички ученици вече бяха много изнервени. Учителите, направиха инструктаж за теста, след което беше дадено начало на самия тест.

Тестът беше разделен на три части – математика, литература, а третата част имаше само един въпрос, на които трябваше да се отговори с есе. Въпросът беше: Кое е най-голямото зло на света?

Лея се запъна на първия въпрос от втората част.

Записа го и продължи нататък с теста.

А Елизабет беше вече на есето.

Времето за теста свърши и тестовете бяха събрани.

В коридора учениците бяха упътени от г-жа Вампирия да излезнат навън в двора на училището, където имаше закусвалня.

Съобщи им, че резултатите ще бъдат готови и ще бъдат закачени след един час в коридора пред стаята, в която бяха на теста.

Лея и Елизабет си взеха два сандвича и седнаха да си говорят.

След един час учителите ги повикаха да си видят резултатите.

Всички хукнаха вътре и едва на вратата на стаята за теста спряха.

Всички се бутаха да си видят резултатите. Лея гледаше отгоре надолу в списъка, а Елизабет – отдолу нагоре, обаче двете не видяха там имената си и си резмениха объркани погледи и опитаха наобратно – Лея гледаше надолу, а Елизабет нагоре. Лея си видя името тогава „Лея Елд Гатели – Неприета”. Елизабет също видя своето име – ”Елизабет Ел Лонели – Приета”.

Лея беше тъжна, а Елизабет – развълнувана.

Но Лея не изпитваше само тъга, а също и гняв и завист. Тя очакваше да я приемат, мечтаеше за момента, когато са я приели, а сега Елизабет имаше този момент. Мечтите й бяха разбити на пърчета.

„Защо, защо не я бяха приели? Защо бяха приели Елизабет, като тя се бе съмнявала в себе си?” Тя имаше толкова въпроси в главата си. А и мислеше, че е нечестно – тя се бе подготвяла много, а сега избраха Елизабет.

Гледаше гневно как директорката завежда всички, заедно с Елизабет, за да им покаже стаите им. А после се обърна и видя родителите си 10 крачки зад нея. Те я гледаха с разбиране, тя реши малко да се поуспокои и тръгна към тях.

Елизабет и директорката останаха там някъде в училището зад нея.

………………

 Отидоха до спалнята й и преди да тръгне, директорката съобщи на Елизабет, че класната й стая е в 25 сектор, както и че, за да стигне, трябва просто да върви напред.

Леглото й беше в дясно от гардероба. Елизабет отиде до него, отвори го и там беше униформата й .

 Изведнъж на вратата се почука, след което отвори се съвсем малко и куфърът й се плъзна по пода. Елизабет го отвори. Вътре бяха сложени всички нейни неща, от които се нуждаеще и след като ги подреди, сложи куфъра отгоре на гардероба. 

На следващият ден по-рано се събуди, облече си униформата и оформи косата си на конска опашка. Взе си учебниците и тръгна към 25 сектор .

Пристигна в класната й стаята и видя някои от учениците, с който бе на теста. Директорката я забеляза й я представи на останалите:

– Ученици това е Елизабет Ел Лонели! Премина теста със 100 точки!

– Елизабет, тези отпред са Ана Вой, Виктория Яер и Бела Милвас! Те също като теб взеха теста със 100 точки! Сега моля седни на втория чин зад Бела!

Елизабет седна и Бела се обърна. Тя каза:

– Значи и ти си минала с 100 точки теста?

Елизабет отвърна смутена:

-Да. Какъв предмет ще учим сега?

Бела отвърна:

-Първият – Лошология!

-Лошология?!- попита озадачена Елизабет

Г-жа Вамприя заговори на учениците:

– Може би си мислите, че ще сме обикновени вампири, но не! Ние сме вампири, който изсмукват лошото от хората! Може да ви е странно, но е така! Първият час е Лошология. Сега си извадете учебниците! Какво е вампир? Да, Ана!

-Ъм, човек, който смуче кръв от другите хора! Вампирът е с бяла кожа и остри предни зъби!Той спи в ковчег! – отговори Ана

-Правилно Ана, но не съвсем. Вампирът е вид създание, което е олицетворение на злото, но то не разпространява, а приема в себе си лошото от хората.

А сега отговорете ми какво е лошо? – попита директорът и погледна към Бела.

-Амиии, не може да кажем, че някой е напълно лош или добър. Лошото е обратната страна на доброто. – отговори Бела.

-Така е, но това е възможно най-краткото обяснение, което, при това не е съвсем пълно. – отвърна директора и продължи да задава въпроси.

Така мина целят час. А после и следващият и следващият, то чак до последния.

Вторият ден в училището беше по-различен. Учиха Кръвология – предмет, който нямаше нищо общо с кръвта. В този час учениците се учиха как да изпиват лошото. До края на деня имаха упражнения по този предмет.

Вечерта Елизабет лежеше в леглото си по гръб и гледаше тавана. Изведнъж усети в сърцето си силна тъга. Пред очите й на тавана се разкри образ на приятелката й Лея с очи, пълни с тъга. В този момент, усети гняв и омраза, които изпълниха сърцето й. Знаеше, че тези чувства принадлежат не на нея, а на Лея.  Цялото й тяло започна на трепти и да се смалява, лампите премигваха. Елизабет изгуби съзнание.

Съвзе се чак на сутринта. Учебният ден скоро започваше и тя реши, че всичко е било само сън.

Стана от леглото, оправи се и се запъти към класната си стая.

Днес имаха упражнение по Билколас – час, в който изучаваха растенията и правеха експерименти, заради който децата обожаваха този час.

Упражнението бе хем експеримент, хем проверка на знанията. То бе да опитат да смесят сок от две растения, за да получат Енергуич – това беше черна пяна, която даваше сила на вампирите и им помагаше в трудни ситуации за овладяване на „изпитото” зло. Никой не успя да се справи със задачата.

Вечерта Елизабет отново преживя случилото се от предишната вечер и отново на сутринта реши, че е само сън.

Така мина цяла седмица. С всеки изминал ден Елизабет изглеждаше все по-болна. Имаше все почервено лице, очите я пареха почти постоянно.

Директорката я извика в кабинета си.

– Елизабет, изглежнаш много болно. Да се е случвало нещо необичайно напоследък? Да си имала виденя? Да си виждала прилеп? – попита разтревожено директорката.

– Не, просто съм уморена – излъга Елизабет.

– Сигурна ли си? – настоя директорката.

– Да. – отвърна Елизабет и се приготви да излезна от кабинета на директорката, но в този момент припадна.

…………….

Измина цяла седмица от приемането на Елизабет в училището, но Лея още изпътваше гняв и тъга.

Всяка нощ заспиваще, плачейки и й се присънваше как Елизабет сяда до нея на леглото й, галеше я по косата и говореше на някакъв непознат език, но думите й бяха като лек за нея.

Но сутринта, след като станеше от леглото, омразата пак я върхлиташе с пълна сила.

Последната нощ обаче беше различна. Лея заспа, но този път в съня си видя Елизабет седнала на стол със затворени очи, а над нея се беше надвесила тя самата с окървавени зъби.

Лея се стресна от съня и седна в леглото си. За първи път си даваше сметка, че емоциите й нараняват не само нея, а й най-добрата й приятелка.

Сълзите потекоха по бузите й, но този път не от гняв и тъга. За първи път от седмица насам мислише за Елизабет по различен начин. Знаеше, че е наранила приятелката си и е предалала и двете им.

Стана, облече се бързо и се затича в мрака на нощта към училището.

……

Елизабет се събуди в болницата на училището. Стресна се и се заогледа наоколо.

В края на стаята беше директорката. Тя престъпи напред, погледна я с големите си очи и каза:

-О, събудила си се?! Скъпа, ти сигурно не си спомняш защо си тук, но ти припадна в кабинета ми! Мисля, че ме излъга! Защо не ми кажеш истината?

-Ами, от седмица аз виждам видения, които са свързани с приятелката ми – Лея! Когато получавам въпросните видения, тялото ми трепти и се смалява, а след това припадам! А и също усещам емоциите на приятелката ми – гняв и омраза! – каза истината Елизабет.

-А Лея липсва ли ти? – попита директорката загрижено.

-Да! И то много! – отговори Елизабет.

-Искаш ли да излезнеш малко навън, на свеж въздух? – усмихна се директорката.

    Елизабет стана. Преоблече се и заедно с директорката излезнаха навън в градината на училището.

Лея седеше на пейка и чакаше. Усмихна се, когато видя Елизабет. А пък Елизабет се изненада.

Лея стана, отрави се към Елизабет и каза:

-Извинявай! Аз не трябваше да изпитвам гняв към теб! Просто завиждах, че ти си тук вместо мен!

-Аз се извинявам! Трябваше да разбера как се чустваш и да те успокоя!

И двете се прегърнаха.

А междувременно класът на Елизабет повтаряха експеримента за Енергуич. Черната пяната изригна като вулкан и протече навън, като изпълваше с енергия всички в училището.

-Ето какво ти помогна да оздравееш Елизабет – Енергуич, на който му трябваше едно нещо – прошката. Защото с прошката лекуваш всяка вътрешна рана и те кара да се чустваш спокойна и силна! А и така не само ти, а и Лея сега се чуства по-добре! Прошката изисква състрадателност, а тя идва от любовта! С това първият ни урок завършва! – каза мъдро директорката.

Обърна се тръгна към училището, но преди да влезе каза :

-Очаквам ви на другият ден !

……………………

А след това последваха чудновати приключения. 

Автор: Преслава Милкова – 9 години.

Категория: 7 г. – 10 г.

Искам да ви разкажа за нашата невероятна почивка с мама през пролетта в Стара планина. Научих от нея, че тя е най-дългата планина в България. Много се впечатлих от многообразието на животинския и растителен свят, който видях в книжката, от която ми четеше тя преди да тръгнем. Имаше толкова красиви неща, че нямах търпение да ги видя с очите си!

Пътуването ни беше приятно, но още по-приятно ни стана, когато приближавайки град Елена видяхме снежнобялата покривка наоколо. Имахме резервация в един хубав хотел. Уморени от пътя решихме да си починем. След като се освежихме, излязохме на разходка. Посетихме първоЧасовниковата кула в центъра на града и след това се отправихме към Христовския водопад. Бях много очарована от това уникално място. Разбрах, че през лятото пълноводието намалява и мястото става за къпане и слънчеви бани.

 На следващия ден изкачихме връх Чумерна. Не беше лесно, но гледката, която се разкри пред нас си заслужаваше усилията –стръмните склонове, дълбоките речни долини, буковите гори. Безмълвна се любувах на тази приказна красота, когато внезапно забелязахнещо в храстите. Видях малки стъпки по снега и с поглед проследих, че отиват към същото място. Решихме да проверим какво има там.

Внимателно се приближихме и мама разтвори клонките. Тогава аз видях най-сладкото нещо на света! Там стоеше едно мъничко пухкаво премръзнало зайче. Докато обмисляхме какво да правим, то се приближи до мен, сякаш искаше да го гушна и стопля. Бавно протегнах ръка и го взех, тогава забелязах, че крачето му е ранено. Решихме да му помогнем, защото там нямаше да оцелее.Завихме го в шала на мама и тръгнахме обратно. Преди да се приберем в стаята, купихме за него зелена салата и моркови от близкото магазинче. Поставихме го в едно кашонче и му промихме раната. Не след дълго то се стопли и хапна. Стоях до него и го наблюдавах, измислих му и име – Пухи. Знаех, че трябва да го вземем вкъщи, но мама не беше съгласна. След като дълго я умолявах и обещавах, че ще се грижа за него, тя склони. Бях толкова щастлива! Вече си имах малко истинско приятелче!

Навръщане зайчето стоеше сгушено в мен. Аз му разказвах забавни мои истории, а то ме слушаше сякаш разбираше. Изпях му дори песничка, а мама ни наблюдаваше от огледалото с усмивка. След като се върнахме, го заведохме на ветеринар, който направи всичко необходимо, за да остане Пухи с мен като мой най-добър приятел.

Автор: Поля Лалева – 9 години.

Категория: 7 г. – 10 г.

Две момичета – Йоана и Стефи, били най-добри приятелки. Всеки ден играели заедно, ходели заедно на училище и заедно се прибирали, но като всички добри приятелки, всеки ден се и карали.

– Да минем от този път! – казала Йоана.

– Не ще заобиколим – не се съгласявала Стефи.

Йоана се обидила и си тръгнала сама.

Прибрали се разплакани, но като се потръшкали малко, всяка взела телефона си и започнали да си изпращат емоджита и весели картинки. Докато си пишели в Инстаграм, те никога не се карали.

На другия ден Стефи отишла на училище с прекрасен розов шал. Всички го харесали и й правели комплименти, само Йоана, която не обичала розово, не казала нито една думичка за шала. Стефи се обидила. Тя спряла да говори на приятелката си и отново се прибрала сама вкъщи. Още щом влязла в стаята си, Стефи получила сърчице от Йоана.

„Шалът ти е хубав, но аз просто не обичам розово.”

„Аз не се сърдя… знам, че не го обичаш” – отговорила Стефи.

Те започнали да си пишат, да си пращат клипчета и много се забавлявали до края на вечерта. Разбрали обаче, че за да бъдат приятелки трябва да стоят далеч, една от друга. Разбирали се само така, всеки в стаята си, с телефон в ръка.

Автор: Никола Коев – 10 години.

Категория: 7 г. – 10 г.

Змиите започнали да воюват с таралежите, които още били без бодли- голи голенички, гладки и мекички- за Свещения храм на животните, който се намирал на остра скала над морето. Змиите казвали, че Храмът е на тяхна територия, а таралежите твърдели, че техните прадеди са го строили. В битката взели участие най-елитните войни: Хератар- всички твърдели, че по сила той можел да се мери с Херакъл, човешкото дете. Одитар- смятали, че е копие на древния пътешественик Одисей. Дошли и обикновени войни: Наруля, Сълзица, Мускултар, Умти и други.

След дълги сражения змийските вождове Найзлобар, Супергад и Гадмръсна разработили тайно оръжие, за което шпионинът на таралежите разбрал единствено, че ще им трябва и щит и оръжие в едно, за да го отблъснат.

Таралежите пробвали всичко, но не намерили точното нещо. След дълги опити решили да изпратят Сълзица и Скрежина да открият нещото на вълшебната планина на боговете Темус. Пътят бил дълъг и опасен. Имало опасност да срещнат голямокраки великани от вида Хомо Сапиенс. Те тръгнали. Трябвало първо да минат през Хълма на враждебните гъби. Скрежина предложил да навлязат и ги разсичат една след друга. На Сълзица отговорил, че е по-добре първо да разпитат гъбите за информация относно тайното змийско оръжие. Още с влизането им обаче, една жълта гъба дошла с един ятаган, за да ги убива. Скрежина бързо извадил меч и разсякал гъбата. Сълзица го упрекнал, но вече било твърде късно.

Като видял това вождът Гъба, който бил с червена глава на черни точки, а на главата си имал три забучени пера, заповядал да нападнат нахлуващите таралежи. Гъбите-войни, някои без да се замислят, а други яхнали коне-камъни, се хвърлили в бой. Таралежите не отстъпвали. Скрежина въртял меча като вихър и посичал гъбите една след друга. А докато той извършвал тези екзекуции, Сълзица направил катапулт, с чиято помощ обстрелвал гъбите с шишарки. Гъбите-войни нападали една по една. Накрая останал само вождът в пълно гъбарско бойно снаряжение- с копие, меч, ризница и шлем под перата. Скрежина дал на невъоръжения Сълзица едно копие. Двете страни се нахвърлили отново една срещу друга. Таралежите обкръжили вожда от двете страни. Когато Сълзица намушкал вожда в гърба, той разярен се обърнал да посече таралежа. Скрежина използвал този момент, за да прониже част от кръглата глава на гъбата. Но това не попречило на вожда да блъсне атакуващия таралеж до приятеля му. Докато тичал към тях обаче Сълзица го спънал. А Скрежина щял да го прониже, но вождът му казал:

– Браво, победихте. По волята на боговете Посейтор, Тарзевс и всички останали, който ме победи в директен двубой, на него съм принуден да направя едно пророчестно. Вашето е много лесно. „Бодлив е пътят към победата.“ – Гъбата се обърнала и си тръгнала с достойнство.

Таралежите му благодарили и си тръгнали, чудейки се какво ли значи това пророчество.

Вървели що вървели, и Сълзица видял огромна река да препречва пътя им към планината Темус.

– Хайде да си направим сал, за да преминем реката- рекал той.

– Хайде, но брониран и въоръжен трябва да бъде този сал- съгласил се Скрежина.

Уговорили се и започнали да строят: чупили, рязали, ковали, завързвали и когато приключили салът станал с една мачта от листо на репей и с две копия от тръстика отстрани. Таралежите отплавали. Докато плавали срещнали фрегатата на Боклуците. Това били всички боклуци, които голямокраките от вида Хомо Сапиенс, били захвърлили в реката. Течението ги превърнало в зловеща жива армия с името Боклуци, която опустошавала наред. Започнал бой. Таралежите победили трудно и освободили два таралежа-затворници на фрегатата. Пленниците им разказали, че Боклуците се съюзяват тайно със Змиите. Сълзица и Скрежина ги изпратили да уведомят Съвета на таралежите за тайния съюз. Освободените таралежи приели задачата и всички тръгнали по своя път.

Всъщност таралежите, които пратили Сълзица и Скрежина, били Боклуци, маскирани като таралежи. Казвали се Тъпбок и Глупбок. Щом пристигнали, те предали лъжливата информация на Съвета на таралежите. Разказали, че са видели героичната смърт на Сълзица и Скрежина в бой с враждебните Гъби. Твърдели още, че незабавно трябва да заемат тяхното място в търсене на тайна защита за таралежите и че Змиите имат план да атакуват Храма от дясната страна. Всъщност обаче Змиите имали приготвена засада на същото това място и чакали армията на таралежите, за да я унищожат от раз.

Съветът, без да се замисли, изпратил измамниците за втори опит. Маскираните Боклуци тръгнали, но не с мисълта за помощ на Сълзица и Скрежина, а с план да попречат на тяхната мисия.

В това време двамата герои прекосили реката. Останало само да минат през едно село и да изкачат Темус. Щом влезли в селото, селският побойник ги видял, хванал ги и ги метнал в реката. Таралежите плували и успели да излязат на отстрещния бряг. Там обаче вардели две змии- Зеленушко и Тъпушко. Змиите се скрили зад един храст и оставили таралежите да минат. Змиите се плъзнали незабелязано след тях. Когато стигнали планината Темус, Тъпушко и Зеленушко изскочили и нападнали таралежите в гръб. Зеленушко хлопнал Сълзица по главата, а Скрежина захапал Тъпушко. Тъпушко изпищял и избягал, а Зеленушко бил препънат от Сълзица и ритнат от Скрежина. Втората змия също побягнала.

В същото време Глупбок и Тъпбок вече били стигнали на Темус и чакали, притаени зад един камък. Двамата герои изкачили пътя до Темус и на върха на Вълшебната планина се помолили на великия бог Посейтор да им даде нещо, с което да победят Змиите. Точно тогава изскочили Боклуците. Те водели със себе си 31 змии и още 42 Боклука. Таралежите знаели, че нямат шанс, но богините на истината, Тиридите, разбрали за измамниците и решили да помолят бог Посейтор да помогне на таралежите.

Бог Посейтор се съгласил да накаже измамниците. Той се показал пред двамата приятели и им казал, че ще им помогне. Тогава таралежите се изпълнили с надежда, защото колкото и много да били Боклуците, никой нямал шанс срещу един бог.

Когато Боклуците се нахвърлили срещу Сълзица и Скрежина, те започнали да се бранят. В това време Посейтор треснал с тризъбеца си морето. Образувала се огромна вълна, която заляла цялата армия на Боклуците. Цялата армия изпопадала и останали само Тъпбок и Глупбок. Тогава и Тиридите решили да подкрепят таралежите. Те слезли на Вълшебната планина Темус и блъснали измамниците, които се подхлъзнали и паднали в морето. Там бог Посейтор ги превърнал в медузи.

Сълзица и Скрежина получили вълшебен мехлем и една колесница с бързи коне за награда. Таралежите благодарили на Посейтор и се качили на колесницата. Там се намазали по гладките изранени голи гърбове с божествения мехлем. Раните им за миг зазадравели и на гърбовете им пораснали остри бодли. Таралежите насочили колесницата към Храма. От високата скала, на която се намирали, видели, че има опасност армията на таралежите да подадне под засада. Сълзица и Скрежина взели бързо решение. Те се свили на топка, скочили от колесницата и се търкулнали надолу към армията на Змиите. Помляли всичко по пътя си.

Щом схватката приключила, Скрежина и Сълзица разказали какво са преживели и намазали всички свои събратя с божествения мехлем на Посейтор. С новите си бодли таралежите успели да отблъснат всички змии и тайното им оръжие, което се оказало измислен рекламен трик на Боклуците.

За наказание на вероломните Боклуци, бог Посейтор превърнал всички тях в медузи. За награда на таралежите и наказание на Змиите, Посейтор повелил за вечни времена таралежите да ядат змии.

И така се сбъднало пророчеството.

Автор: Мария Атанасова – 10 години.

Категория: 7 г. – 10 г.

Медузата Жаки имаше голямо семейство и живееше в Черно море. Там беше нейният дом. Жаки имаше много приятели и всеки ден играеха по морското дъно заедно.

Един ден в морето навлезе лодка. Това бяха рибарите, които влизаха да ловят сафрид или попчета. Те спряха лодката, за да пуснат мрежите, след това похапнаха сандвичи и кока кола. И тъй като наблизо нямаше кошче за боклук, те хвърлиха кенчето  от кока кола  във водата. То бавно се напълни с вода и падна на дъното.

Жаки видя това непознато нещо, стори му се интересно и мушна пипалата си в него. Ох, веднага усети страшна болка. Това непознато нещо го нарани.  В морската болница веднага се погрижиха за него.

На другия ден  морските обитатели  помолиха цар Нептун  да им помогнеи да накаже хората. Той надигна вълни и обърна лодката. Рибарите плуваха, плуваха и като наближиха брега,  стъпиха на дъното. Но единият от тях  настъпи кенчето и  си разряза крака. Тогава те разбраха своята грешка и решиха:

– Ей, море, обещаваме да те пазим чисто!

Автор: Елия Цанкова – 10 години.

Категория: 7 г. – 10 г.

Някъде недалеч от тук живееше едно врабче на име Силв. То беше най-любопитното същество, което някога сте виждали. Интересуваше се от всякакви  теми, което след време щеше да затрудни избора му за професия. Някой от темите, които го вълнуваха бяха за: произхода на хипопотамите, глобалното затопляне, какво ще стане, ако смесим олио и оцет и много други значителни и незначителни теми. Като цяло Силв беше на около десет години, перата му бяха смеска между жълто, лилаво и синьо. Ходеше на училище. Беше четвърти клас. Училището му се казваше „Птицоленд“. Имаше и под заглавие, което гласеше: Тук всеки е приет без днешния   проклет човек!

Не мога да разбера какво против нас хората имаха създателите на това подзаглавие. Но както и да е.Сега ще ви представя някой от съучениците на Силв. Най-добрата му приятелка се казваше Емили. Тя  беше слаба птичка с кафява коса. Най-често беше облечена с рокли на цветенца и носеше розови очила. Най-добрият му приятел се казваше Майкъл. Той беше с тъмнокафява коса, беше доста стеснителна птичка. Като цяло те тримата си бяха най-добри дружки.

Днес те бяха взели урок за размножаването на хора и  животни.  Госпожа Матия  беше споменала една специфична дума. Май беше лабив, не, или пък лобов, не определено не беше така. Сетих се, сетих се,беше……… ЛЮБОВ!  В този момент на Силв му хрумна нов въпрос! След часа Силв извика Майкъл и Емили и ги попита:

– Хей, приятели, какво е любовта и как се създава?

– Не знаем! -отговориха и двамата в един глас.

– На мен ми звучи като нещо химическо – каза Емили

Прибирайки се към вкъщи Силв срещна бобърка и катеричката.

– Бобърке, какво е любовта и как се създава?

– Ами любовта е да изпитваш радост, когато гризеш дъски. Тя може да бъде направена от дърво и гвоздеи,а сега ме остави,защото трябва да си събера достатъчно дъски за вечеря.

– Благодаря, бобърке! До скоро!

– Здравей, катеричке! Какво е любовта и как се създава?

– Любовта е работата. За да я създадеш трябва просто да правиш нещо с голяма любов. Сега ме  остави да работя! – каза бързо катеричката

Силв се отблагодари и продължи по пътя си. В този момент, той срещна едно женско врабче на неговата възраст. Момиченцето имаше руса коса и светлосини към зелени очи. Силв я попита как се казва. Тя се казваше Деа.

– Доста си красива. Бих искал да те поканя на вечеря днес в седем часа. – каза изчервявайки се Силв

– О,благодаря за поканата. Съгласна съм! Ако искаш да се чакаме тук.

Доизясниха се и Силв тръгна ухилен. Беше шест и половина. Силв облече бяла риза на нея закачи черна папионка, среса двата косъма, които имаше. Обу си къс черен панталон и бели затворени обувки. Излезе от вкъщи и се запъти към центъра пред едни фонтани, където бяха се разбрали да се чакат. Деа се задаваше.Тя беше облечена с къса  розова рокля, беше обута с прозрачни розови обувки, косите и бяха сплетени и беше учервила  клюнчето си. Мястото, което беше избрал Силв беше градината на къщата, в която живееше. Имаше изненади за Деа. Седнаха на масата. Навечеряха се. Вечерята беше риба с картофи. Беше време за първата изненада. Силв умееше да свири на китара. Изсвири и едно парче, което беше измислил за нея. Тя остана много доволна. Втората изненада беше ръчно направен ключодържател във формата на сърце. Третата изненада не беше изненада по-скоро въпрос.

Заведе я на високи хълмове,за да се насладят на гледката.

– Според теб какво е любовта и как се създава?

– Любовта не може да бъде създадена. Любовта представлява добрите чувства към някой. Времето,което отделяш за своя любим. Любов е това,че си запазил малка част от сърцето си за някого.

Силв изпита странно чувство сякаш лазят пеперуди в корема му.  Такова чувство той не беше се сещал да е изпитвал. По бузите му се появиха средни на размер червени кръгчета.

– Изпитвам странно чувство.Все едно в корема ми лазят пепруди.

– Това е когато харесваш някого. –  каза Деа. Косата и потрепери.

– Харесвам те! – призна Силв

Силв се приближи към Деа. Разтвори криле и я прегърна.Тя също го прегърна. Вятърът вееше роклята и, докато Силв чувстваше любовта!

И така нащо врабче разбра,че за любовта не са нужни нито дъски нито ангажименти, а просто част от сърцето ти.

Автор: Борислав Тунгалаг – 9 години.

Категория: 7 г. – 10 г.

Всичко е страшно и казах на мама: „ Може ли да ме гушнеш?” Имаше чудовище – чудовище на име Дорият, много страшно, защото имаше шест очи, много лилаво тяло и четири уста с мустаци, седемнайсет крака, петдесет  ръце и две, но големи уши. Набихме чудовището, защото мама е полиция и убива чудовища (само като ме гушне и те се изпаряват). Чудовището се изпарява към друга планета Юпитер, където живее и ходи с краката нагоре, пълзи по стените. То е скочило, има перки вътре в краката, в кокалчетата. Спира да лети само за 50 сек. Там, на Юпитер имало много чудовища- един милион – те нямат училища и са много големи. Астронавтите не съществуват  там, защото ако отидат там ще ги изядат. За това аз и другите деца обичаме Земята – първата планета на света! Тук ходим на училище, играем си и се смеем. Когато се обичаме и се смеем, и мама ме гушне- от нищо вече не ме е страх.

Това беше всичко. Страхувам се понякога от тези чудовища, но като знам, че мама ще ме гушне и те ще изчезнат. За това избрах да го нарисувам това и вече не ми е страшно. Но и вече като ставам по- голям, знам, че няма от какво да се страхувам от това много лилаво чудовище.

Автор: Рая Енева – 11 години.

Категория: 11 г. – 14 г.

Имало едно време една птица. Тя се казвала Том. Том летял по цял ден. Хвалел се с острите си нокти и си чистел зъбите с тях, след като приключел с яденето. Том никога не си миел зъбите, защото смятал, че има чудесни остри нокти, които да използва. След едно обилно похапване, не можал да си изчисти зъбите и си помислил: “Ах! Как ли това може да стане?” Решил да използва конец, но конецът се скъсал и се заплел между зъбите му. “Стана още по-зле!” – помислил си Том. Тогава най-после се решил да си измие зъбите. Но тогава се замислил: “Но аз нямам зъби, имам човка! Къде тогава се е закачил този конец..?” Конецът се бил омотал около неговата човка. Да съжаление обаче нямал пръсти и нямало как да го развърже, затова започнал да моли за помощ приятелите си дали могат да му помогнат. Но нали бил самохвалко и повечето му отказали. Тези, които се опитали и те били птици без пръсти и не могли да направят нищо. Почти се отчаял, но насреща му се появил сив вълк. Вълкът се приближил и като видял колко тъжна и отчаяна е птицата, решил да го попита дали може да му помогне. Птицата Том много се зарадвала и попитала:

–  Ще ми отвържеш ли конеца, който се е завързал около човката ми?

–  Разбира се! – отвърнал вълкът.

Той сръчно го развързал, но всъщност бил много гладен и не че искал да помогне на птицата, а искал да я изяде. Том усетил намеренията на вълка и бързо излетял, пернал го с големите си силни криле по муцуната, но вълкът успял да отскубне най-дългото и шарено перо на Том. Въпреки подлите си намерения, вълкът успя да намери храна заради доброто си деяние. А Том се научи никога да не се хвалили и да се държи надменно. Заживя срамежливо без най-дългото си и шарено перо и започна да обръща много внимание на хигиената си.

Автор: Михаела Солучкова – 12 години.

Категория: 11 г. – 14 г.

Днес не се бе очаквало да вали, но въпреки това силната буря на фона на нощното небе показваше друго. Валеше толкова силно, че през един от отворените прозорци в една стара сграда, чак в самия край на града,бе намокрило толкова много, че и поля вече увяхващите на него цветя. Те не бяха нещо особено за гледане, просто техния собственик забравяше да ги полива, и можеш ли да виниш едно дете да забравя, когато има нещо друго на главата.

Това дете тъкмо се беше прибрало от училище, а докато мине през коридора, целия приличащ на бойно поле, до малката си тясна стая, оприличаваща се на малка кутия с боклуци и докато види отворения прозорец вече и пода се бе намокрил.

Само при мисълта за дори толкова малкото нещо което се бе случило го обзе паника, започна да усеща задушаваща жега, нищо че измръзваше от студ до преди секунди. Тъкмо преди инстинктивно да отиде до другата стая и да вземе кърпа се усети, че той ще разбере какво се е случило и всичко насъбрано от тежкия понеделничен ден ще се събори върху него. Тогава грабна старата си тениска, която вече три години ползва за пижама и забърса капките, паднали по пода, молейки се ламината да не се подуе.

  Веднага като осъзна маловажността на това действие паниката утихна, а стаята се усети двойно по-студена и от преди, направо смразяваща те до последната капка кръв, до последната мечта. Усети също и тежестта на раницата си, затова я остави на пода, дръпна завесите и пусна силната лампа, която все едно го ослепи.

  Малко след като се прибра почукване на врата събуди всичко живо в апартамента, всичко до този момент застинало и със забоден поглед в стената. Тогава детето стана, дотича до входната врата и внимателно и бавно я отвори. Нямаше нужда да го прави, все пак майка му имаше ключ, но би било грубо да не поздрави човека, дало му всичко да продължи да живее живот с единствена цел той да свърши успешно.

  Веднага след като всички се бяха сгъчкали в малката кутия с надпис „апартамент №6“ миризмата на готовата вечеря се разнасяше навсякъде и те водеше до мястото ти на масата. Винаги трябва детето да седи най-отзад, а родителите му пред него, за да може да знае мястото си в йерархията в дома си, техния дом. Вечерята никога не беше нещо зашеметяващо, но винаги беше една степен по-сложна рецепта от макарони със сирене.

  След само няколко лъжици празнотата в стомаха започваше да се усеща, но за да покаже уважение, детето бавно се тъпчеше с присвити очи, готови да излеят безброй сълзи. След поне тридесет минути мъчението беше свършило и дойде време за десерта, но днес дори и детето се прибра твърде късно за да направи нещо и затова остана само с основното и единствено ядене да го води до следващата вечеря. То не се лъжеше, след поредният коментар за теглото му можеше да не яде с дни и имаше усещане, че следващите няколко дни няма да са изключение.

За да избяга от тези мисли ги изми със сапун и вода, както направи и с ръцете си, а после отиде в стаята си. От там веднага отиде до малката библиотека в ъгъла, до малката си гордост, отрупана до горе с книги и взе последно четената от него книга и седна върху купчината с възглавници на леглото си да я довърши.  

Самата книга нямаше нищо особено като история, герои или послание, на това й беше поне третия път на прочитане. Детето знаеше какво ще се случи, но все пак всеки път  намираше нови детайли, които записваше в тефтерчето си с анализи.

За това дете, както и за много други по света, четенето не му беше достатъчно за да се задълбочи в историята, за този цел имаше малки тефтерчета в които записваше мислите си при всяко прочитане и препрочитане на всяка негова книга. Не разбирайте, че ползваше едно тефтерче за всеки анализ, то дори правеше напълно обратното. Всяка една история, всеки един герой, всяка една отделна мисъл за него означаваше много и заслужаваше отделен тефтер за своя свят, писане и история. Дори да не даваше такава важност но мислите и книгите си-гордостта си, все пак щеше да пише поне едно тефтерче за история, която запазваше в стара кутия в дъното на малкия си гардероб.

С повтаряне на четене и писане, четене и писане, накрая се задълбочи толкова в историята, че забрави да пише, дори забрави къде е. Единственото в главата на това дете беше завладяваща история. Така то стана герои в историята, все едно с всеки дъх се изписваха нови думи, този път и то беше част от тях, част от историята.

Така се озова в свят на елфи и вещици, приключения и магии и започна да изживява историята. Мина през всеки мост, докато не стигна до този с гатанка…

Колкото пъти да чуваше и да се опитваше да говори не можеше да каже нищо, дори гатанката да беше най-лесната на света, то все пак нямаше контрол и това отново за малко да не го изпрати отново в малката кутия.

То не можеше да отговори, все едно думите не можеха да преминат през въздуха и оставаха заключени в мислите му. Тогава пред него се появиха лист хартия и една стъклена химикалка с невероятни детайли на малки йероглифи. Това беше странно, извън сюжета, поне по спомените му, но не мислеше много по въпроса и с възвърнала се усмивка на лице започна да пише.

След няколко минути вече бе преминало моста и продължаваше съм следващата част от пътя, следващото приключение и следваща пътека към края. Така по пътя, срещайки различни хора и преминавайки през всяка една част от историята вече беше забравило за реалността и искаше това да продължи завинаги.

Тази история, колкото и приятна, имаше трудности, които трябваше детето до премине и да се учи от тях. Дори малко напомняща за реалния живот, тя беше (поне според него) за предпочитане. И имаше много разлики, например че можеше там да прави приятели, да се наслаждава на всичко без да бъде съдено, да се бие до края. Краят…

Всичко в тази фалшива реалност минаваше добре, всяка битка беше спечелена и всички живееха в мир и спокойствие. Поне докато не се чу писък, не-крещене, крещене което накара всичко да изчезне.

Това събуди детето, заспало с книга в ръка. Тогава то стана, а на фона на крясъците от другата стая то си миеше зъбите и обмисляше съня си. Движението вече беше автоматично и мърдаше бавно четката напред-назад и се натъжаваше колкото повече мислеше за съня си.

След това сложи още влажната тениска, която бе ползвало за кърпа, като пижама и легна в неоправяното от векове легло, зави се и затвори бавно насълзените си очи, но малко преди да заспи ги отвори и каза:

– Защо само хубавите истории имат край?