Той бързо се качи във влака. Не пътуваше по този маршрут за пръв път. Беше му отдавна познат – престой на всеки 5 часа и 13 минути, през които машинистът хапваше кифла с шоколад и сусам, а кондукторът недоволстваше за закъснението на пътниците и цъкаше укорително с език. Марио обичаше да пътува в последното купе. Рядко се качваха хора и той можеше да се наслаждава на хълмовете на спокойствие, които пролетно време белееха като поръсени с пудра захар. Сега дърветата бяха позлатени с охрени багри, които преливаха в жълто и оранжево. Септемврийското небе, ококорено над билата на върховете, винаги му правеше впечатление. Сутрин облаците изглеждаха като разпръснати глухарчета по млечносиня покривка, а когато се свечеряваше, сякаш импресионисти рисуваха чувствата си с цветове по сумрака. През нощта луната приличаше на купа с топло мляко, което като малък по принуда пиеше преди да заспи.
Пътят Светлик – Липен беше 12-часов. Докато се наслаждаваше на природата, усамотението отключваше поетичните мисли на Марио, наричан от близките си Мар. При него се настаниха жена и малко момченце. Детето беше унило, а майка му сопнато се опитваше да го успокои.
– Виж, това е само играчка. Вещ, която по един или друг начин щеше да загубиш, няма как да я извадя изпод влака.
– Но…
– Айде стига си хленчил, ще ти купим ново корабче и без друго това беше почти счупено, с надраскани дъски и скъсана мачта…
– А можеш ли да доведеш дядо, за да пускаме новото по реката – каза хлапакът с горчивина в гърлото, която застана като преграда между звънливия му глас и думите. Жената посърна и се обърна към прозореца, за да скрие гримасата на лицето си. Явно дядо му беше причината за черната забрадка на главата й. Марио знаеше, че няма място в този разговор, но въпреки това се усмихна приятелски на детето.
– Кой си ти?- залюбопитства малкият.
– Аз съм Марио, приятно ми е, малък господине…
– Аз съм Андрей. Закъде пътуваш?
– Андро, стига любопитства, остави човека да си почива!- скастри го жената.
– Към Липен, имах доста време да почивам, не се притеснявайте.
– Какво има там?- попита момчето.
– Бъдещата ми годеница живее в тоя малък град, пътувам всяка седмица от две години – сподели той.
– Не сте женени и пътуваш толкова често?- попита учудена майката.
– Все още не сме…търся удобен момент да й предложа.
Детето погледна объркано с онзи специфичен любопитен поглед, главна черта на всеки малчуган. Разговорът замръкна за миг, мъжът опита да развесели обстановката. Изкара малка фигура от багажа и я показа на момчето.
– Това е малък пясъчен часовник, не обичам ръчните, бързите им стрелки ме карат да се боя от времето, докато пясъкът ме успокоява. Купих го преди година от една спирка. Когато го обърна надолу, усещам сигурността, че щастието ме чака на гарата – обясни той.
– Колко време трябва да мине, за да срещнем щастието?- зачуди се на глас детето.
– Моментът, в който идва щастието, е неведом за нас. При оптимистите времето е без значение. Те го виждат във всичко около тях, а песимистите цял живот не го намират. Не защото не идва. Когато гледаш към слънцето през тъмен плат, виждаш само сянката.
– Вие като какъв е определяте?- попита майката.
– Аз съм просто влюбен.
– Спирка Липен – чу се досадният, носов глас на кондуктора.
– Беше ми много приятно, млади господине, това вече е твое – щастието е в ръцете ти… Марио подаде часовника на Андрейчо, пожела лек път на майка му и излезе от купето.
Там стоеше Мая. Когато я видя, в него, като детски хвърчила, прелетяха спомените на запознанството им. Запознаха се на сбирка за любители на Данте. Кой би преположил, че такова красиво момиче посещава литературното четене на “Божествена комедия” или се интересува от трансхуманизъм, паралелно с това – художничка. Тя беше огледало на всяка негова мечта и заедно създаваха своята утопия. Адът бледнееше пред райската градина, в която сееха спомени. Мая стъпваше боса по стиховете му, оставяше отпечатъци в съзнанието на поета, а всяка тяхна прегръдка оцветяваше бялата й душа в пастелни багри. Знаеха, че това не може да бъде материализирано в изкуство. Емоциите не винаги можеха да се представят обективно пред публика, която не ги е усещала.
– Няма ли да ме прегърнеш, чакам те от час? – попита тя.
– Изглеждаш невероятно – захласнат в янтарените й коси, Мар не можеше да отлепи поглед от нея. Целуна я. После запътиха към обичайната сладкарница, където винаги пиеха липов чай.
– Майче, имаш нещо блестящо на носа – каза с усмивка Мар.
– Мед, защото съм чаено чудовище! – тя нацапа цялото си лице и извика с цяло гърло – УААА! – след това присви очи, сбърчи нос и показа заплашително малките си зъбки.
Този непорочен детски нрав го караше да се влюбва още повече. Вечерта излязоха да се разходят. Очите на Мая блестяха, сякаш напръскани с индигов прах от звездите. Сетиха се как преди година не бяха казвали „обичам те“ пред никого. Двамата интроверти, бягащи от клишета, се страхуваха да не се превърнат в такова. Тогава Марио се запита фразата ли е стереотипна, или хората, които бързат да го кажат, защото не могат да бъдат сами? Той знаеше отговора, но си представяше думите като цвете, на което разпределяш цветовете и раздаваш на близките си. На някои даваш венчелистче, на други две, а ако никой не ти отвърне – оставаш с тичинка, която бавно се разлага. На Мая беше готов да подари букет, без да чака цвят в замяна.
Не използваше гръмки, претенциозни и силни фрази, защото знаеше, че силата им се изхабява, когато се използват във всяко изречение. В същия момент завоалирано изстреля в един кратък миг, достатъчен за божество да създаде вселена, че я обича. Оттогава не спираха да си го казват – не по задължение, а заради нужда.
Неусетно минаха и двата дни. Той отново тръгваше. Дали щеше да дойде отново? – питаше се тя. Влакът пристигна. Зацелуваха се с опиянение, докато всеки неврон трептеше в такта, който устните им създаваха. Марио знаеше, че единствено той определя правилния момент. Притисна я до себе си и коленичи пред нея. Лицето му гореше, студената пот се стичаше по челото му.
– Ще се омъжиш ли за мен?- с порив изрече той.
Мая се стъписа. Гледаше зачервените му бузи и беше сигурна, че той е единственият, с когото би споделила чая си.
– Ако ме изтърпиш цял живот, с радост – отговори тя с усмивка, толкова светла, че се отразяваше в очите й.
– За последен път тръгвам сам – обеща той.
Взеха си довиждане и тръгнаха в обратна посока, тръпнейки в очакване двете им пътеки да създадат път. След като се прибра, усети аромата на липата след дъжда- дъх съхранил спомена за нея. За две години той беше изминал повече от един екватор, само за да е на милиметър от устните й. Вече тръпнеше в очакване да тръгне пак, защото знаеше, че няма да се прибере сам.
***
Той отново се качи във влака. Ентусиазмът и надеждата се гонеха в очите му.При него се настани мъж, около 40-годишен, който държеше за ръчичка малката си дъщеря. Момиченцето беше мило и разговорливо.
– Ти къде отиваш? – попита то, с глас на звънче.
– Отивам до Липен, за да видя любимата си…
Марио забеляза часовника, който бащата на детето обръщаше в ръцете си.
– Интересен модел. Имах подобен преди време, сигурно сте го взел от трета спирка, дето има магазинче за часовници…
Този път досадният глас на кондуктора не се чу, но той знаеше къде трябва да слезе.
– Не го въртете така нервно, тези часовници носят щастие – допълни той и с усмивка излезе от прашния вагон.
– Тате, какво е Липен? – зачуди се момичето.
– Отдавна изгорял град, мила. Там няма жив човек от 30 години, никой не успял да се спаси. Централата, в центъра на града, се е взривила – ужасна трагедия.
– А този човек защо ходи там?
– Любимата му е живяла и загинала там, малко преди да се оженят. Сяда в това купе всяка седмица от 30 години. Казват, че преживява всеки път последната им среща.
– Значи е луд?
– Не е, просто когато настоящето ни е трагично, душата ни прави спомените видими в реално време само за нас. В съзнанието му сега съществуват само отминалите моменти, останалото са празни редове и многоточия…
– Откъде го познаваш?
– Подари ми пясъчен часовник, когато бях на твоята възраст.
Дървото на часовника беше изгнило отдавна, едвам удържаше стъкленото му тяло, а песъчинките, залепнали една за друга, не можеха да преминат през тънкия процеп за бъдещето.
Теодора Евгениева Георгиева