Братя Мормареви

Автор: Мария Златева – 12 години.

Категория: 11 г. – 14 г.

Моята преживяна история

Да се родиш различен от останалите, това е истинско изпитание поднесено от съдбата. И боли! Не е лесно да живееш в един индивидуален и изолиран свят, по-различен от нашия! Да си лишен от възможността да виждат с очи красивата природа, да се наслаждаваш на волността на птиците и на нюансите на морските вълните! Да не можеш да впериш поглед в облаците и да съзерцаваш красивите картини, които Бог е нарисувал. Да се родиш различен от останалите! Познавам деца с увреждания, чийто живот изобщо не е лесен и приятен! Но… все пак успяват да намерят начин да са оптимисти, да бъдат весели и се опитват да гледат позитивно, да не се самосъжаляват и да се борят всеки ден. Приемат всички нови изпитания с невероятна вътрешна сила и енергия, и това ги прави по-силни. Те са истински пример за това, че всеки един от нас може да намери начин да премине през трудните дни в живота си.

Ето я и историята, която за мен е ярък спомен и пример за вдъхновение.

Преди няколко месеца бях на състезание по английски език. Беше много напрегнато, а аз бях обзета от мисълта какво ще се случи и дали няма да объркам нещо. Дали ще ми дадат дума, която не знам?! Взех, че с Божията помощ стигнах до средата на състезанието. Обявиха, че ще имаме почивка. Във фоайето ни чакаше и вкусна пица, която бе осигурена за участниците. Докато ядох се блъснах в едно момче и го заговорих. Той беше с черна къдрава коса и дълъг бретон. Извиних се, а той не реагира, като че ли нищо не се беше случило. Не се сдържах и го попитах откъде е и дали му харесва пицата. А той, може би от притеснение, се окапа. Дъвчейки му казах, да погледне петното на жълта тениска, а той се огледа и ослуша, като че ли се опитваше да открие от къде му говорят. С тъжна усмивка ми отговори,че за жалост не може да види къде се е окапал. Учудих се много. Помислих, че си прави шега. Това ме изненада. Започнах на съзерцавам, за да открия какво не е наред. Лицето му беше спокойно, но под буйния бретон забелязах, че очите му са полузатворени. Стана ми неловко и до някъде се радвах , че той не видя реакцията ми. Не знаех какво да кажа, но той – знаеше! Отговорът му още звучи в главата ми – уверен и сигурен, той простичко каза:

– Спокойно, по важно е сега да хапнем и да се представим добре 🙂 , нали всички сме положили усилия да бъдем тук. Аз съм незрящ, но това не ми пречи.

Думите му звучаха много мъдро. Попитах го как е успял да се подготви, а той ми обясни, че няма с какво да се разсейва, не си губи времето в тик-ток, а на състезанието гледа като на малко предизвикателство.

След като се опознахме повече бях прекалено любопитна, но и притеснена. Говорихме за живота на хората с увреждания и изненадата ми ставаше все по-голяма. Вместо типичното “не ми се говори за това”, той призна, че преди му е било наистина тежко и липсата на зрение за него е истинско изпитание от съдбата. Борил се е! Искал е да бъде чут и разбран, но вместо това винаги е бил отблъскван от другите.

Разговорът ни продължи и аз опитах да се държа естествено. Пожелах му успех и му казах, че мисля, че той заслужава да победи и му стискам палци. Той прие това лично. От разговора ни направих много изводи. Колко всъщност им е трудно на хората със зaболявания, задето са неразбрани и отблъсквани от обществото. Трябва да се държим с тях като с равни, така както бихме искали да се отнасят с нас. Как ми се иска – ние, „здравите” да сме малко по-добросърдечни, да бъдем отзивчиви и да сме готови да жертваме егото си. Да не се подиграваме! Да не осъждаме! Да не манипулираме! Да бъдем добри и да разбираме, да помагаме и да подкрепяме!

Състезанието продължи и заедно с него бушуваха и моите мисли. Не спирах да се чудя как е възможно да излъчваш такъв позитивизъм, въпреки трудностите. Вероятно в подобна ситуация аз щях да съм депресирана и да нямам желание да говоря с другите, камо ли да се състезавам и да се доказвам. Може би и той се е съмнявал в себе си, но са надделяли духът и волята.

Да, да се родиш различен от останалите, боли! Но ТЕ – хората с увреждания не обичат да бъдат съжалявани, Те – искат просто да се държат с тях както с всички останали, защото и те са Хора, като всички нас. И те обичат, страдат и тъгуват, радват се и се усмихват, боледуват и оздравяват – като всички нас. А дали ще бъдат част от живота ни – зависи от НАС, от нашата нагласа всичко по-различно от стереотипа ни “перфектен” и не толкова естетично да оприличаваме като “противно” и “недостойно” .

Тази среща, тя ме накара наистина да мисля и да се опитам да променя много неща в мен. Исках да разбера, да вляза в “неговите обувки”, да осъзная, че всеки от тях носи душа, мисли и чувства! И да помисля как се чувстват хората с увреждания, когато са подложени на подигравки и майтап. Да, трудно им е с всяко движение и всяка стъпка! Трудно им е, когато срещам неразбиране!

Истински състрадателният човек, не би се интересувал дали някой ще му се присмива или ще го величае. Този човек е готов да излезе от комфорта си и да приеме всеки, без значение от неговото състояние. На това ме научи той – моят случаен приятел с дълъг бретон.

Всеки един може да се озове от така наречената “друга страна”, защото съдбата е тази, която решава. Тя ни преподава своите уроци, за да ни научи…! И както някой се е подигравал на човека с увреждане сега седи в неговото положение, ридаейки и съжалявайки за думите си. Въвлечена във своите мисли не усетих че времето е минало, че отново е мой ред да се изправя и да отстоявам знанията си пред всички. Видях се слаба и нищожна, страхът отново ме завладя – и – да, сгреших. Случи се онова, което не исках да се случва. От бързане и липса на концентрация обърках. И ето ме вече част от публиката. А кой спечели? Ами точно незрящото момче, с което си говорихме. Бях сърдита на себе си, но се радвах за него. А от състезанието се върнах с друга победа- спечелих един ценен приятел, накарал ме да осъзная много. И научих един урок- никога не пренебрегвай възможностите на човека и не съди за него по външния му вид.

Автор: Фая Гератлиева – 12 години.

Категория: 11 г. – 14 г.

Лили беше мечта. Мечта на двама родители, които имаха още много мечти. Когато тя се роди майка й и баща и започнаха да правят планове за бъдещето й. Това наистина бяха големи и сериозни планове.

Лили започна да чете на три години. На пет вече пишеше стихотворения. Освен това, ходеше на балет, тенис и актьорско майсторство. Нито едно от тези занимания не я влечеше истински, но тя се стараеше и се справеше добре. Когато беше в четвърти клас, Лили вече беше натрупала сериозна колекция от награди и медали и въпреки това беше пълна отличничка. Момиченцето знаеше, че като се справя така добре, тя сбъдва мечтите на своите родители. Майка й се беше провалила в балета, като ученичка, а баща й не се справял със спорта, но мечтаел за дете – шампион. Лили мечтаеше само да рисува, но отиде в математическа гимназия, защото родителите й смятаха, че така ще се реализира по-добре и ще има по-хубав живот. За нея беше по-важно, че те бяха много горди и щастливи, да я видят на първо място в списъка на приетите математици.

Училището започна, а Лили учеше много старателно, за да радва родителите си със знания и оценки. Вечер, когато останеше сама в стаята си, понякога се чувстваше тъжна, затова започна да рисува. Правеше го тайно, защото знаеше, че за родителите й, това е загуба на време.

Постепенно Лили измисли свои герои и започна да ги рисува, като разказваше истории. Правеше рисунките на малки листчета, които лепеше върху голям картон, скрит под леглото й. Малко по-малко момиченцето потъна в рисуваните си истории, започна да ги оцветява и обогатява, а това беше цял един нов сват за нея, в който се чувстваше щастлива.

Времето летеше, Лили се справяше отлично във всичко, но душата й живееше в нейните рисунки. Една вечер, майка й влезе в стаята й, без да почука. Искаше да я изпита по история, защото им предстоеше труден тест. Първото нещо, което забеляза беше картонът със залепените по него рисунки.

– Какво е това? – попита майка й ядосано. – Защо не учиш за теста, а се занимаваш с глупости?

– Рисувам само… когато искам да си почина – започна да се оправдава Лили.

– Няма време за почивки в края на срока! Това да се изхвърли, веднага! Чакам те тук, да те изпитам!

Лили изтича навън разплакана, притиснала скъпоценния за нея картон към гърдите си. Нямаше как да не се подчини на майка си, но толкова обичаше тези рисунки. Направила ги беше с толкова любов и труд.

– Защо плачеш детенце, какво се е случило? – Спря я точно пред контейнера възрастен господин. Носеше интересни шал и шапка, а лицето му беше мило и усмихнато.

Лили разказа набързо своята история, все пак трябваше да се върне, да я изпитат. Тя  сподели с непознатия, че е щастлива, когато сбъдва мечтите на родителите си, но и е тъжно, че никой не се интересува от нейните собствени мечти.

Господинът разгледа рисунките внимателно и на няколко пъти възкликна, че Лили има голям талант. После я помоли да вземе творчеството й, а на малък тефтер, записа старателно адреса и телефона на детето.

Мина седмица. Лили завърши срокът с отличие, а на трудният тест по история, беше единственото дете с пълна шестица, от целия випуск. Родителите й се гордееха много, хвалеха се на колеги и познати. Дойде зимната ваканция. Времето беше меко, но нямаше сняг. Лили се чудеше с какво да запълни времето си, но се боеше да рисува отново.

Една вечер на вратата на дома й, се позвъни. Майка й отвори и дълго говори с някой. Върна се просълзена и много развълнувана, а зад нея пристъпяше непознатият господин, който бе взел рисунките й. Оказа се, че той бил известен художник и собственик на галерия. Рисунките на Лили били истинско изкуство, а господинът й предложи изложба, както и възможност да направи тениски и други детски облекла, с щампи от нейните странни човечета. Родителите й подписаха договор и скоро Лили беше истински дизайнер, само на дванайсет години. Тя продължаваше да сбъдва мечти, но вече знаеше, че човек е щастлив и полезен, когато прави това, което му подсказва сърцето.

Автор: Александра Попова – 13 години.

Категория: 11 г. – 14 г.

Беше юнска надвечер. Слънцето още не бе залязло. Тя беше в стаята си, преговаряйки за контролното по математика на следващия ден. Този уикенд го беше прекарала на плажа, а в понеделник имаше изпит. Не беше докоснала учебника, а нямаше да е лесно. Сега трябваше да навакса.

Обожаваше градчето, в което живее. Малко градче. Спокойно. На плажа. Само, когато се сетеше за тези думи, настръхваше от наслада. Обожаваше и морето. Знаеше, че я успокоява. Доста често се разхождаше на плажа и така се наслаждаваше! Така я беше яд, че не успя да си научи през уикенда, защото сега друго й беше в главата.

Не можеше да се съсредоточи. Майка й беше в другата стая и довършваше работа за следващата седмица. От няколко часа решаваше задачи по математика, но нищо не запомняше. Умът й беше някак необичайно пълен. Мислите я завладяваха. Чудеше се как да ги изпразни. Знаеше че, когато се чувстваш така, трябва да спреш да правиш, каквото правиш и да започнеш нещо друго, което не те ангажира в мисли.

Естествено, че й хрумна отново за морето. Беше по залез слънце, а те живееха само на десет минути от плажа. Какво по-добро в този момент от една поне петнайсет минутна разходка до морето. Отиде в другата стая при майка си и й каза, че е свършила с преговарянето. Излезе само по джапанки и много мисли. Вървя по тротоара, докато стигне отбивката за плажа и зави натам. Мина през малката горичка и когато стигна пясъка, събу джапанките и продължи боса. Видя тъкмо слънцето да залязва над морето и се затича към вълните, които с такава лекота се размиваха в мокрия пясък, че приличаха на ято птички, връщащи се от юга.

Тръгна по плажната ивица и се замисли за това колко много я успокоява морето. Колко е хубаво да имаш такъв пряк достъп до този извор на живот! Мислеше и вървеше дълго. Поглеждаше периодично часовника на ръката си, за да не закъснее за вечеря. Мислеше за вечността и живота в морето. Усещаше вълните да се разбиват в краката й и да ги гъделичкат. Обожаваше това Чувство!

Вървеше и мислеше най-много за контролното по математика. Обаче искаше да спре да й пука за това и реши, че трябва да се освободи от тази мисъл. Реши, че ако продължи да върви по плажа и ако мисли за морето, ще е по-спокойна. Най-обичаше времето, в което е сама. Някак си се чувстваше себе си. Без никой да я занимава с нищо ненужно, без някой постоянно да й говори за неща, които дори не харесва. Затова много обичаше морето. Когато беше до морето, мислите й някак се подреждаха, както никога не са се подреждали. Винаги бяха разхвърляни и в хаос, а когато беше на плажа, сякаш енергията му просто пренареждаше целият й ум. Обожаваше това Чувство!

Вървеше и мислеше вече за по-отпускащи неща. Накрая се усети как вече дори не мисли за нищо. Просто се наслаждаваше на морето, на пясъка, на залеза… Зачуди се дали нещо не е не както трябва с нея. Никого от приятелите й не правеше такива неща – просто да се разхожда без да мисли. На другите така им беше скучно. Все трябваше с нещо да се занимават, за да не се отегчат. Те не разбираха изкуството да изпразниш ума си и просто да се насладиш. Те не я разбираха. Не й бяха истински приятели. Тя смяташе, че ако един човек не те разбира напълно и не знае какво точно се случва в главата ти, не заслужаваш да дружиш с него. На нея й стигаше това, че тя знае какво се случва в собствената й глава и никога не изпитваше чувството, че някой трябва да я разбира. Тя си беше самодостатъчна. Обожаваше това Чувство!

Тиха музика се чу от далече и тя излезе от ,,транса‘‘ си. Отново се замисли. Разбра, че не е изминала много. Само някакви си двеста метра от началото на разходката. Но това беше, защото доста често спираше, просто да наблюдава безкрайността и как морето се слива със затъмняващото небе и се размива от по-тъмния цвят на водата. Продължи да върви и да обожава всяка една вълничка, която се разбиваше в краката й и някак отново плавно се завърна в мисли. Отново утрешният изпит завладя ума й. Но тя беше там, някъде там беше спокойната тя, безгрижната тя, щастливата тя. Онази тя, която не се притеснява какво да облече утре за училище или как ще се хареса на новия ученик в клас. Ах, как обожаваше това Чувство!

Досети се, че вече става късно. Слънцето вече беше залязло и започваше да се стъмнява. Обърна се към посоката, от която беше дошла и тръгна натам. Не й се искаше това да свършва, но всяко хубаво нещо винаги си има край. Стигна отново мястото, от където тръгна и забърза към улицата. Прибра се вкъщи, отми пясъка от краката си и седна на вечеря. Не говореше с майка си. Единствено мислеше, колко обожаваше морето!

Автор: Александра Найденова – 13 години.

Категория: 11 г. – 14 г.

Кас стоя пред вратата за хубави пет минути преди да му омръзне и просто нахълта в подобната на палатка стая. Нахвърляните одеяла скриваха повечето слънчеви лъчи и създаваха задушаваща атмосфера. В центъра седеше със свити крака и затворени очи накичена с огромни бижута и тежък опушен грим жена, държаща ръката на мъж срещу нея. Разделяше ги ниска масичка, Кас даже не беше сигурен дали масата не е отново купчина от одеяла.

Той остана в ъгъла и заслуша жената, която не отвори очи.

– Ще умреш на тридесет и четири. – каза тя с драматично ахване.

– Аз съм на трийсет и седем. – отговори мъжът, със сбръчкани вежди.

Жената замълча за няколко секунди и после отвори очи.

– Аз не съм казала в кой живот ще се случи.

Това привлече вниманието на клиента и той се опули.

– Е, как така?

– Само глупаците вярват, че имат само един живот. Аз например имах седемдесет и три. Остават ми още петдесет-шейсет, там някъде.

Кас знаеше, че тя лъже, но спокойният и уверен начин по който говореше почти убеди и самия него.

– Аз имам сили на гадателство, сили и мощ, които даже не можеш да си представиш. Не си мисли, че това не изисква труд и години практика.

Мъжът повдигна очилата си, които се бяха смъкнали твърде надолу по носа му. Преди да има шанса да отговори обаче, жената вече бе станала и гледаше злобно към ъгъла, в който се спотайваше Кас.

– Ще се видим отново в сряда, Матю – каза тя без да поглежда към самия Матю. Той бързо си събра нещата, остави банкнота на масичката и излезе.

Кас успя да го огледа. Матю беше със стресирано лице – очите, криещи се с очилата бяха празни, без спомен от игриво пламъче или каквато и да е емоция. Имаше тъмни кръгове, признак на умора. Беше слаб, сякаш не е ял с дни. Изглеждаше отчаян, достатъчно, за да потърси помощ от гадателка като Еня. Кас дори не се учуди.

Еня обаче винаги засилваше интереса му. Косата ѝ беше светло кафява, очите ѝ сини като морете след буря. Облечена беше с дълга лилава рокля без ръкави, златен шал над главата ѝ. На врата си имаше огромен рубин, на ушите най-висящите обеци, които Каз беше виждал, гривни кичеха ръцете и стигаха чак до лактите ѝ. Но увереността ѝ беше най-интересното в нея. Тя винаги знаеше какво прави, а дори и да не знаеше никога нямаше да разбереш. Беше толкова сигурна във всяка дума и действие и това те караше да се запиташ дали ти не грешиш.  Не искаше отмъщение. Искаше да докаже, че е повече от просякиня. Да докаже на всички надути мъже и жени, които ѝ хвърляха подигравателни погледи, че тя е повече от тях.

Кас също беше уверен и спокоен, но не колкото нея. Той беше крадец, биваше го с мръсната работа, не толкова с ненужни разговори. Обичаше нещата да са лесни, бързи и успешни, докато Еня се наслаждаваше на драми, разговори и грешки. Тя вярваше, че това кара нещата да са по-увлекателни. Той четеше хората, действията им, миналото и сегашното им, но не говореше особено с тях. Той искаше отмъщение, не да се доказва.

– Какво търсиш тук, Блек? – гласът ѝ прекъсна всякакви мисли и той насочи вниманието си към нея. Тя махаше тежкия грим от лицето си. Без него изглеждаше по-млада.

– Виждам, че измамите още ти се отдават, Еня. – каза той вместо отговор.

– А на теб отбягването на темата. – отвърна Еня, с престорена усмивка. Тя се протегна към един шкаф и извади кутия бисквити. Отхапа маслена бисквита и го изчака да продължи.

– Трябва ми помощ. – тези думи го отвратиха. Мразеше да е зависим от някой друг, да е беззащитен, но нямаше особено голям избор. – Добра си в измамите, а аз в получаването на пари. – Еня врътна очи и напъха поредната бисквита в устата си. – Но аз няма да мога да си взема парите без твоите измами.

– Аз давам избори  и казвам на хората това, което те искат да чуят. Не мамя!

– Права си. По-скоро манипулираш.-  каза той с усмивка и отново приличаха на малките наивни деца, които някога бяха. Но в тези времена наивни би била най-лошата дума да опишеш Кас Блек и Еня Флорес. Крадци, лъжци, които си изкарваха хляба с неизпълнени обещания и мръсна работа.

– За колко пари говорим?

– Сега вече сме на една вълна. Ще те заведа на място пълно с търговци, богати мъже и жени. Ще ти намеря хубава рокля и ще докажем, че там е нашата среда. А ако всичко се получи както трябва ти гарантирам два милиона.

– Кас, това са много пари. Няма как да откраднем нещо такова без последици.

– Няма да крадем. Ще правим бизнес.

– Ще ни се върне жестоко.

– Определено. Все пак трябва да има малко справедливост в този свят.

– Имаш ли план?

– Разбира се. Ти ще омайваш новите ни приятели, докато аз се промъкна и открадна някаква скулптура от Дариус Янг. „Синята дама“ или нещо подобно.

Еня се изсмя високо и продължително. Кас стоеше и я гледаше, неразбирайки какво е толкова забавно.

– Ти си се побъркал. –  каза вече спокойна Еня през сълзи. –Щял да краде от Дариус Янг.

Дариус беше търговец. Много наивен. Не го биваше с бизнеса, вярваше на всяка дума и правеше всичко като марионетка. Добре, че бяха парите на баща му да му изградят име. Но той имаше връзки. Охраната му беше силна, сейфовете, пазачите и защитата като цяло бяха уредени от баща му, което правеше самият обир по-неприятен.

 – Ние ще го оберем. Мисли за парите. Ще спреш да говориш простотии на хората, ще си богата, знаена като нещо повече от просто лъжкиня. Ще бъдеш уважавана.

– Знаех си, че няма да ме изведеш на изискана вечеря без повод. – тя се усмихна и Кас знаеше, че я е навил.

Сега остана само да направят трудната част. Това не звучеше много страшно, нали? А дали ще успеят беше за друго време.

Автор: Мария Хаджиева – 10 години.

Дойде 15 септември и училищното звънче удари. Мария, и всичките ѝ съученици влязоха в класната стая на 3А с цветя и подаръци за двете им учителки – госпожа Минева и госпожа Докова.

Мария беше направила чудесно стъклено шише, увито с канап и налепено с черноморски мидички, рапанчета и морски дяволчета. Върху бутилката бе залепила плетен памучен конец, на чийто край висеше огромна тройна кука. На връхчетата ѝ грижливо бяха залепени малки рапанчета. В шишето имаше ,,карта на съкровище“, която момичето бе нарисувало с акрил и старателно състарило. Освен „карта на съкровище“ в бутилката имаше едно голямо пауново перо от „Долината на пауните“.

Когато любимата учителка (госпожа Минева) взе шишето, извади „картата“ и я разви, детето ѝ обясни тихичко за подаръка и неговата история.

Зарадваната учителка каза:

– Марчето ще разкаже за шишето, което е намерила!

Мария взе картата, качи се на подиума и заразказва историята на бутилката, а децата слушаха в захлас.

– Когато бях на море, с тате отидохме да ловим риба на устието на близката река – Камчия. Аз метнах кордата във водата и зачаках. Внезапно тя се опъна до скъсване. Помислих си, че съм хванала голяма щука. Навих я и видях как това шише – и тя погледна към бутилката – се е оплело в кордата. Разплетох го и забелязах, че е покрито с мидички, рапанчета и морски дяволчета, а около него е увито въже, на чийто край виси котва на кораб. Извадих тапата, и що да видя? Карта на съкровище! Явно това шише е било закотвено в морето, край някой безлюден остров. Закотвено от пирати, които са оставили знак, къде са скрили съкровищата си. Взех картата, развих я, обърнах я, а на гърба ѝ пишеше:

„От М. Х. за госпожа Минева, 1724 година.“

– А, защо не си запази картата, след като тя е на съкровище? – попита я Вальо.

– Ами нали пише, че е за госпожа Минева, Вальо! – отговори му Мария и продължи – Явно пиратът М. Х. е предполагал, че един ден ще има такава добра учителка, надписал я, сложил картата в бутилката и я хвърлил в морето!….

– А каква е тази дупка в картата? – запита Софи.

– Ами чакай малко! – каза Мария – След като М.Х. хвърлил бутилката в морето, други пирати са я открили и са си помислили, че пиратът М Х е написал точното местоположение на съкровището на това място… с… мляко. И тъй като то… се вижда само, когато под него запалиш свещ, те са запалили свещ,… и са я заразглеждали, но понеже… малко са си били подпийнали с ром… са я… прогорили, уплашили са се и са скочили от кораба оставяйки тази дупка.

– Я! Може ли да видим? – завикаха всички.

Мария мина по всички чинове, за да може всяко дете да види картата.

– След като видях надписа – продължи тя – реших да разгледам самата карта. Обърнах я и видях как река Андрола, която извира от планината Айда, се разделя от една скала, пресича Долината на пауните, от където е това пауново перо и се влива в морето. В Андролската равнина, видях огромен знак за яма, под който пишеше с големи букви: „Ямата на Гибелта“. На северозапад от ямата имаше един червен знак. Явно там се криеше част от съкровището, защото на картата имаше още три червени знака. Единият бе в североизточната част на Долината на пауните. А другите два се намираха близо един до друг и до Извора на цветята. След Извора на цветята бе острият „Нос на кактусите“. А след този бодливко, бе земя цялата покрита с пещеристи възвишения и сипеи. Крайбрежията на острова бяха очертани със златно мастило. Явно, там има фин златен пясък. Името на този опасен, но красив остров беше „Златокан“. Това е историята за шишето и картата. – каза Мария и седна на чина си.

Момчето пред нея се обърна назад и я попита:

– Това с шишето истина ли беше?

– Ако за тебе е, значи е, ако не – не. – отвърна тя с усмивка.

Автор: Версавия Янкова – 9 години.

Живял някога един еднорог. Той бил много красив, чист и изглеждал изискан и величествен. Тъй като еднорозите били смятани за по-висши създания от другите, никой не смеел да ги заговори или да се опита да се сприятели с тях. Този еднорог обаче, бил скромен и любознателен. Той искал да опознае всички обитатели на света и да им бъде приятел.

Когато дошъл рожденият му ден , еднорогът решил да покани непознати животни, за да прекара празника си с тях. Сетил се за котката, зайчето, пандата и кенгуруто, затова поканил тях. Животните, като разбрали кой е изпратил поканите, се притеснили ужасно много. Събрали се в къщата на зайчето, защото еднорогът живеел наблизо и започнали да се приготвят за празника. Те искали да направят един незабравим празник за своя нов, изискан приятел. Кенгуруто започнало да приготвя тортата, зайчето и котето, се хванали да правят гирлянди, за украсата, а пандата правела солени кексчета. Когато били готови, зайчето се обадило на еднорога, че може да дойде за своя празник. И тъкмо се хванало да закачи последния гирлянд на вратата, котето се спънало в него и го скъсали. В това време пандата изпуснала подноса с кексчетата, а кенгурото се стреснало и бутнало тортата, която се разсипала по масата.

Заплакали животните, защото били много нещастни от провала си. Така ги заварил еднорогът. Той видял бъркотията, но бил толкова щастлив, че непознати животни са се потрудили за неговия рожден ден, че оправил гирлянда с рога си и събрал падналите кексчета. После утешил животните и им казал, че къщата на зайко е уютна и чиста, а техният труд не бива да отиде на вятъра. Те наредили свещичките върху съборената торта, подредили покрай нея кекстечатата и започнали най-веселият и щастлив празник, който  някой, някое е виждал. Еднорогът се оказал срамежлив и мил, и освен това благодарил на животните за чудесната изненада и труда им.

 А защо е станало така? Защото рожден ден се празнува не със скъпи и изискани ястия, а с добри приятели.

Автор: Даниел Бояджиев – 13 години.

Всяка лятна вечер мъжете от квартала се събираха в беседката пред блока. Разказваха си истории, смееха се шумно и постоянно се караха за нещо дребно. Често носеха преносим телевизор и гледаха различни предавания на него. Веднъж се заформи сериозен спор за дистанционното.

-Деца, не се карайте, бийте се – каза на компанията шеговито Петър.

-Ще видиш ти кон боб яде ли! – извика Ставри. – Горанчо-бебчо започна първи!

-Извинявай, ама не смятам да гледам мача от снощи пак! Днес „Левски“ гостуват на „Локо София“! Не е за изпускане!

-Твърда единица, казвам ви – заяви Горан, като бутна Ставри. – Честно, предпочитам да гледаме дартс.

-След десетина минути ще дават „Уимбълдън“! – стана прав Теодор, взимайки дистанционното. – Марин Чилич играе с Карено Буста! Принцесите имат десет минути да гледат каквото си пожелаят, после аз съм наред.

-Я, стига! Искам да гледам предаването на Гордън Рамзи след малко! – провикна се Кирил.

-Ха, манджи ще гледа!

-Я, стига!

-Дай ми дистанционното, че ще ти цапна един, обещавам!

            Тази врява продължи повече от обикновено и нямаше признаци да спре, докато отнякъде не долетя топка за футбол.

-Извинетеее! Ще ни я дадете лии? – чу се детски глас

            Йоан взе топката и я метна през улицата.

-Радвай се, че детето те спаси, Момчиле! Че иначе…

            Той така и не довърши, всички гледаха към играещите деца и се бяха отнесли нанякъде в спомените си. Петър наруши тишината.

-Помните ли, когато в трети клас Теодор изрита топката от игрището и тя счупи някаква чаша в близкия ресторант?

-Хаха, верно! Тео гледаше като застрелян заек! Хаха…

-Не е така! Просто се притесних, че някой щеше да излезе с точилка да ме набие хубаво…..

-Подсещате ме за онази есен, втори клас бях, Пешо и Тео бяха първи – започна да разказва Кирил. – Бяхме на екскурзия в Толбухин…

-Добрич – поправи го Ставри.

-Все едно! Та, разхождахме се ние през някакъв парк и спряхме за кратка почивка. Нямахме какво да правим, когато Пешко дойде и ни каза: „Хора, знаете ли кой е Дейв Колинс?“ „Не“ – отвръщаме ние. „Той играе един много интересен спорт наречен „бейзбол“! Съботите татко става в три сутринта да го гледа. Сега ще ви запозная с правилата…“. Та, обясни ни той и се разпределихме. Аз щях да хващам, той да хвърля, а Тео взе един клон да го използва за бухалка. Пешо хвърля́ шишарки наляво-надясно, не успях да ‘фана ни една! Тео отби една успешно и Петърчо извика „Хоум рън!“, каквото и да означава. Така и не го научих тоя английски. Вероятно означава „О, не! Ще уцели другарката!“, защото така и стана.

-Брей, това го бях забравил! – изсмя се Теодор.

-И аз имам да разкажа нещо– изправи се Самуил, придавайки си важност. – Ще да съм бил на пет-шест годинки. Родителите ми купиха първото колело- триколка! Въодушевен, аз се качих, започнах да въртя педалите и потеглих нанякъде. Не разбрах кога се загубих в квартала. Нямах си идея накъде въртя, ама си продължавах смело, сякаш нищо тревожно не се случва. Беше минал повече от час, когато се върнах при мама. Притеснена, тя разговаряше с някакъв милиционер. Аз пък отдалеч й извиках: „Мамо, аз се изгубих, но после пак се намерих!“

-Това не си го разказвал! – каза Момчил. – Аз пък се сетих се за лагера в Бургас. Бяхме отседнали в почивна база с чудесна гледка към Бургаския залив, виждаха се острова „Св. Анастасия“ и Поморие в далечината. Обичахме да седим на плажа и да гледаме корабите. В класа ни тогава имаше един Георги – постоянно ни дразнеше и тормозеше. Затова решихме с Николай да сложим край на това. В столовата, когато двамата бяхме дежурни по сервиране, аз скришно изсипах половината солница в макароните на Гошо. После с Никича седяхме и се смеехме, гледайки как той яде и прави физиономии, но не посмя да се оплаче от храната.

-А помните ли как Горан се качи на грешния кораб в деня, в който посетихме островчето – подхвана да разказва Ставри. – Другарките ни бяха строили по двама. Горанчо ми заяви с второкласния си мозък: „Ще изтичам до ей онзи кораб, искам да го разгледам, ако някой пита за мен, кажи, че скоро се връщам!“ Нямах време да му отговоря, само го изгледах как тича към едно корабче. След малко то потегли и, кълна се, видях как Горан думка по едно прозорче и крещеше нещо. В същия този момент учителката ме пита „Ставри, виждал ли си някъде Горан? Нещо ми се губи, а съм сигурна, че преди малко го мярнах в автобуса.“ „Да, той вече се качи на кораба“. Тя се намуси с ръце на кръста, не ме разбра, затова й посочих лодката и замалко щеше да припадне! За щастие се оказа, че всички лодки на пристана в този ден бяха на път за Св. Анастасия. Та, когато ние слязохме, заварихме Горан да седи на една пейка и да плаче неутешимо. Когато го попитах защо, той рече: „Отделих се от групата, а не трябваше!“. Хем ми беше смешно, хем бях изтръпнал от ужас дали ще го видя пак.

-Ей, ама че ти си бил голям сладур, а? – обади се Кирил.

-О, я стига! Сещате ли се за зимата през същата година, когато онзи съсед си счупи колата в нашия снежен човек!

-А, да, помня го това, – извика весело Кирил – нека аз да разкажа, нека аз! Значи, тая зима се оказа много снежна! Като почна да вали сняг, та три недели! Един ден, аз, Ставри и още няколко деца от блока слязохме да се порадваме на снега и да направим снежен човек. Въргаляхме топките, не знам как сме ги повдигали, но успяхме да го построим. Чувствахме се горди от себе си. Някой му залепи копчета, а Ставри даде шала си.

-Майка ми ми се караше за това после.

-Да, после се прибрахме и поканих момчетата у нас да разменяме картинки от дъвки „Турбо“. По някое време чуваме съседа Иван да пали москвича си. Насъбрахме се около прозореца и видяхме нещо, което ни срази. Чичото запали колата, направи един завой, натисна педала на газта и блъсна снежния ни човек. Е така, без причина, ама нарочно го съсипа. Бяхме му бесни! Много си обичахме снежния човек. Решихме да му отмъстим по жесток начин, така, че да няма подобни случки. Излязохме на идната сутрин и започнахме да строим нов снежен човек, само че в основата му скрихме едно колче. Планът беше идеален! Качихме се в стаята ми, даже не се съблякохме. Чакахме само Иван да изкара колата си за работа. Когато това се случи, той се насочи към невинния снежен човек, даде газ и се чу как удари колчето. Нещо се счупи вътре в колата му. Той беше бесен, но май си взе урок, защото повече не ни пипаше творенията.

-Хахааа, да!

-Между другото, ще пуснете ли канала с тениса? Сигурно вече е минал първият сет – обади се Теодор.

-Не, ще гледаме „Левски“! – провикна се Самуил.

-Какви ги говориш! Дартсът ми е започнал вече!

Пак се заформи караница, когато топката на играещите наблизо деца тупна отново сред групата мъже. Този път Кирил не я върна на децата веднага. Намигна на приятелите си от детинство, с които не бяха се разделяли и за ден. Останалите го разбраха на мига. Наскачаха и приближиха децата:

-Можем ли да се включим и ние?- попита ги Ставри.

-Ще ви научим как се играе бейзбол. – добави Кирил.

-Знаете ли, че има дъвки „Турбо“?

Пораснали, възрастни мъже, но деца по дух.

Разказ през очите на едно бяло момче

Автор: Благой Диляков – 13 години.

Африка. Тъма. Все още имаше час до първите избелявания на нощта. Сайра се събуди по навик  и се опита да огледа на около, из тъмнината. Колкото и да се опитваше, само можеше да си представи картината, която я е съпътствъла през нейния живот. В имровизираната колиба, съставена от намазани с кал клони, през малката дупка, имитираща прозрче, нахлуваше хладен и влажен въздух. До нея, на земята, покрити със скъсани тънки одеяла, спяха братята и сестрите и – най-голямото дете на четири, а най-малкото на годинка. Почти до вратата, която беше просто отвор, на който висеше мръсно и полускъсано плътно, спеше майка и. Тя беше свита на кълбо от студ, наметната със стара дреха. И това беше всичко, освен купчината мръсни дрехи, които по-скоро бяха парцали и няколко полуизгризани пластмасови купи и чинии. Цялото им богатство за момичето се състоеше не във вещите, а в тихо спящите малки телца на децата и изморената и майка.

Мислейки върху всичко това, тя скочи, защото времето напредваше. Приглади с ръце сплъстената си коса, после роклята си и се промъкна навън. Там, пред окаяната им къща, я чакаше огромната глинена стомна за вода. Тя трябваше да върви цели четири километра до кладенеца и обратно с тази посуда на главата, подкрепяйки я с ръце за да осигори вода за семейството си. Тя закрачи бързо, защото времето не работеше в нейна полза.

Когато Сайра се завърна морна от кладенеца, вече тъмата беше отстъпила и предвещаваше изгрева. Косата и беше още мокра, понеже единственият начин да се приведе в приличен вид, бе да се изкъпе на извора. Останалата вода беше за близките и. Тя облекчено остави стомната и влезе в колибата. Най-обичаната за нея жена, беше вече станала и будеше брат и, който момичето водеше на детска градина на час път от дома. Крехкото момиче, полунедохранено, облече училищната униформа и засия, защото облеклото беше ново и хубаво. Такива дрехи те не можеха да си позволят, ако не им ги даваха безплатно от училището. Това щеше да е хубав ден, защото въпреки непосилния път щяха да закусят и обядват хубава храна. Сайра се усмихна.

Слънцето вече проблясваше, тя хвана братчето си за ръка, получи целувка от майка си и погледна към спящите малчогани. Очакваше ги час път, сами през гората, където всеки можеше да ги срещне – било човек, било животно, но това бе цената на знанието, а тя обичаше да учи. Бедността им не им позволяваше да посещават училище повече от веднъж седмично. Знаеха пътечките стъпка по стъпка, между дървета храсти и избуели треви те крачиха бързо, защото нямаха време. Беше влажно, издигаше се пара, като димна завеса, но те вървяха и вървяха. Разминаваха се с хора, тръгнали на работа към банановите и кофеините плантации. Не само възрастни, но и деца бяха принудени да работят там. Те нямаха късмета на Сайра и Матис, да посещават учебно заведение.Стигнаха точно, когато звънецът извести часа за закуска и с радостни викове, те се отправиха да вземат своята, наредени в колонки с други дечица.

 И така протичаха дните на тези деца, които искаха да учат, но нямаха тази възможност – поне не всеки ден. Днес обаче слънцето изгря и в техните души. Директорът на училището – бял мъж, с европейски произход, който те наричаха „татко“, ги извика на среща. Съобщи им най-щастливата новина. На десет минути от пансиона бе наел малка стаичка. Тя щеше да бъде заплащана от добри хора и така Сайра и Матис всеки ден можеха да посещават  училище. Как грейнаха детските очи, а устните се извиха в услепителна усмивка. Момичето прегърна брат си, после се хвърли в разперените ръце на директора. Думите не стигаха за благодарности, но тя си обеща, че ще бъде най-добрата ученичка и ще заслужи тази награда.

Отидоха до стаята.  Децата бяха възхитени. Имаше два матрака, масичка, две столчета и шкафче – беше като сън. За това дори не бе мечтала. И вода… имаше вода! Тя погледна с очи пълни със сълзи белия мъж, а той я погали по косата. Сърцето и щеше да изскочи…

Тъма. Сайра се събуди по навик и въздишка на облекчение се отрони от устата и. Матис спеше свит в топлата завивка. Момичето нямаше да ходи до кладенеца за вода, можеше дори да поспи, обаче стана, запали свещта на масата, извади тетрадка и учебник и зачете тихо. Тя беше обещала на себе си, на „татко“, на света, че ще бъде най-добрата ученичка. И един ден… един ден тя щеше да бъде учителка или лекарка, а защо не и директорка на училище, такова в което децата щяха да бъдат обгрижвани, нахранени, знаещи и можещи. Сайра се наведе и продължи четенето.

Африка. Тъма. Тя вече отстъпваше на светлината…

Автор: Даниел Димитров Бояджиев, 12 години.

Всяка есен е различна. Но винаги е хубава, много цветна и загадъчно мъглива, понякога усмихната, друг път-дъждовна…

Това важеше и за тази есен. Безброй малки, пожълтели, почервенели или обагрени в розово и оранжево листенца, както винаги се впускаха в полет, започващ от клоните на дърветата им.

Едно чинарово листо не спираше да се цупи и инати. „Как може – мислеше си то – тези глупави дървета да си свалят короната? Така за най-студения сезон ние, листата, оставаме без дом, а тези горделиви дървета – остават голи и мръзнат. Аз няма да тръгна! Не искам да се разделям с родното дърво.“

Листенцето толкова се бе унесло в мрънкане и чудене, че не усети как силният вятър го подхвана и полетя накъдето той пожела. Първо го издигна някъде към безкрайните небеса, а сетне продължи да го носи в незнайна посока. Листенцето на чинара сериозно се изплаши, но въпреки това бе любопитно да види какво има под небето. Така то успя да съзре цели гори, претрупани с жълти дървета, от които вече се ронеха листа, видя поля, обсипани с натежали класове, където жътвата беше закъсняла. Видя и цветове, и земи, за които дори и не бе подозирало, че изобщо съществуват.

Изневиделица вятърът утихна и листецето се устреми право надолу. Падна в дълбоката река, катранено-синя на цвят. Течението й бе силно, и успя да завлече лекото листенце надалече. След дълго време на плаване, то забеляза дребна мравчица на брега, която се мъчеше да прекоси реката. Листенцето заплува към нея и нежно я качи върху себе си. Мравчицата беше много благодарна и му заобяснява, че е закъсняла да се запаси за зимата и няма време. Листенцето й разправяше, че е паднало от дървото си.

Скоро се сприятелиха и заедно запяха песен:

Ой, ой, ой,

малкото листенце

и аз плаваме в покой

в тази прекрасна есен

на горското местенце!

Ой, ой, ой…

Не мина време и листенцето се спря на отсрещния бряг. Мравчицата слезе и се сбогува с новото си приятелче, което продължи да се носи по речното течение.

Изведнъж водата зашумя повече от обикновено. Наближаваше водопад. Докато се усети какво става, листенцето полетя от него сред пенливата вода и се изгуби за миг.

Една птичка успя да го хване.Тя се стрелна в незнайна посока и не я смени дълго време. Скоро навлезе в големия и шумен град. Птичката кацна на покрива на висока сграда и остави листенцето там, сред други листа. От тях нашето разбра, че ще стане част от гнездо. То разбира се, не пожела точно това. Искаше да е свободно, да продължи да приключенства, да разглежда, да опознава света. Като че ли лудият есенен вятър го чу и го понесе отново. Показа му водопадчето, след това бълбукащата рекичка, където мравчицата все още търсеше зимни запаси. Накрая го заведе до родното дърво, където го пусна нежно.

Там си остана чинаровото листо. След около месец заваля и първият сняг. Докато се стопи, листата под него подгизнаха, а после изсъхнаха.

И днес, ако минете оттам в тази част на гората, можете да се препънете в камъни и пънчета, да заровите крака в покривката от листа. Дори и да се вглеждате внимателно, обаче, сигурно няма да успеете да намерите листенцето, защото не се отличава изобщо от останалите. Но в себе си то носи незабравим спомен от пътешествията и приключенията, които преживя.

Автор: Дефне Мустафа Риза – 14 години.

“Ще намерите всичко на света, освен баща си и майка си.”

Българска поговорка

Един ден, когато бях на гости при баба и дядо, неволно станах свидетел на нещо, което като камък ми тежи на сърцето и което реших да опиша, за да стигне до повече хора и да трогна сърцата на тези, които вземат решенията за живота на възрастните хора.

Видях дядо да седи с химикал в ръка и лист пред себе си. Толкова се беше съсредоточил върху листа, че не ме виждаше. След като приключи с писането, остави химикала, бръкна в джоба и извади банкноти от по двайсет лева. Изброи няколко и ги остави настрани, взе химикала и сложи някаква отметка на написания лист. Остави пак химикала, изброи още няколко банкноти, сложи ги до другите и пак направи отметка на листа. Така още няколко пъти повтори това действие, докато в ръцете му вече нямаше никакви банкноти. Остана няколко секунди неподвижен, с поглед, вперен в купчината с банкнотите върху масата и с ръце, треперещи от старост. Вдигна поглед и се обърна към баба, която лежеше на дивана и гледаше телевизия. Опита се да каже нещо, но думите му заседнаха като буца на гърлото. Очите му се насълзиха и чак тогава успя да изрече с треперещ глас думите: „Ако платим всички разходи, не остават никакви пари, за да дадем на внучката. Децата ни купуват хранителни продукти, не можем да искаме да ни платят и разходите. Скапан живот!” Баба обърна погледа си към него и видях как сълзите й текнаха. Не исках да разберат, че съм ги чула и видяла, затова леко се отдалечих и с вик „бабо, дядо” тръгнах към стаята. Придвижвах се бавно към тях, за да могат да се съвземат и да изтрият сълзите от очите. Прегърнах ги и им казах колко много ги обичам. В джоба си имах 20 лева, мама държеше винаги да имам пари у себе си, тъй като казваше, че не се знае кога може да ми потрябват. Извадих ги и отвличайки  вниманието на баба и дядо, ги оставих лекичко върху масата. След това, взимайки листа, казах: „А, дядо, дай да ти пресметна сметките и да ти преброя парите”. Събрах сумите и започнах пред тях да броя банкнотите. Когато изброих парите, необходими за разходите, в ръцете ми останаха 20 лева и казах: „А това е остатъкът…” Не успях да довърша мисълта си, когато дядо грабна парите и скочи от масата. Като малко дете се беше зарадвал и с усмивка на лице каза: „Това е за теб, милото ми, да си купиш нещо.”

Тази случка много ме озадачи и предизвика у мен много въпроси. До този момент никога не бях си задавала въпроса как живеят баба и дядо, с какви пари разполагат. Тези и от този род въпроси не спираха да ме тормозят.

Без да й казвам за случката, попитах майка си за пенсиите, които получават баба и дядо. Тя беше изненадана от въпроса, явно не очакваше да я питам нещо подобно. Отговори ми лаконично, че получават малко, а имат много разходи – само задължителните лекарства, които трябва да приемат, струват около 150 лева на месец. За да не предизвикам съмнение, не й зададох повече въпроси, но реших да проуча въпроса чрез интернет. Бях шокирана от това, което прочетох в интернет. Данните относно живота на пенсионерите бяха шокиращи. Установих, че българските пенсионери получават най-ниските пенсии в Европейския съюз. 60 на сто от пенсионерите в България живеят под границата на бедността. За сравнение – в Люксембург, Швеция, Холандия и Дания дялът на възрастните хора в плачевно материално положение е под 1 процент. Дори в една Румъния крайно бедните са наполовина на тези в България. Една четвърт от възрастните българи живеят дори с минималната пенсия, която е най-ниската не само в Европейския съюз, но и на Балканите. България е на опашката и по отношение на средния размер на пенсиите. Как се живее с толкова малко пари, при това в страна, където някои хранителни продукти струват повече, отколкото дори в богата Германия?

“Първо плащаме тока и водата, а после лекарствата. И каквото остане, отива за храна” – това е стандартната реплика на българския пенсионер. По данни на Световната банка България е на последно място в Европа по дял на средствата, отделяни за грижи и подпомагане на старите и безпомощни хора. Средно с 4 години по-малко живее българският пенсионер от връстниците си в Европейския съюз.

Но несъмнено най-тежко е да си самотен пенсионер в България – 77% от самотните възрастни хора не ползват отопление всеки ден, а месо ядат изключително рядко. За отдих и почивка, за пътувания не могат дори да мечтаят… Българската държава не само обрича своите баби, дядовци, възрастни бащи и майки на мизерен живот, но и създава среда, в която пенсионерите се чувстват непотребни и отритнати от обществото. Близо 40% от възрастните са убедени, че вече никому не са нужни и че обществото не ги иска и ги отхвърля.

Правителството не прави необходимото за постигане на разбирателство между млади и стари. Възрастните хора в България имат потребност от добро отношение и внимание в залеза на дните си.

Отново се замислих над въпроса защо младите „бягат” в чужбина – само заради доброто заплащане ли?! Според мен това не е основната причина! Тяхната цел е да имат по-добър живот на старини и да не изпадат в ситуация като тази с дядо ми, на която бях свидетел. Виждам още една причина за задълбочаване на демографската ни криза.

Днес времето на Демокрацията ни дава наистина много избори. Един от тях е да разчитаме за грижа за нашите остарели близки на милостинята на хората и държавните чиновници.

“Това ли е бъдещето на България!?