Братя Мормареви

Господ е много умен, значи е евреин. Къщата му е без стъкла, как да му ги счупи човек?

Мориц Йомтов

http://mormarevibrothers.com/testimonials/letter2/#more-160

Стоя на небето – ангел, благочестив на вид, но нежелан винаги, с бяла кожа (почти до прозрачност), без крила, но с торба дяволизми в джобовете. Ни Икар, ни синът му, глупак божий. Ни Настрадин Ходжа, подпрял ограда, ни Малък Петър – вожд на бедните дяволчета. Ни Ян Бибиян, ни ортакът му Фют или някой друг смотаняк на хартия. Ни облак от памук, ни дъжд отгоре или снежна къделя. Ни плетиво на котка или заспиваща баба с шишове за кавга и заплаха на непослушни внучета и чужди съседски деца, при следобедно придремване между два и четири.

Все пак капя. Почти като вода, почти като гной от рана, която плаче в бяло и воюва с нечие тяло. Мятам крака в приятно удобство, в добро разположение на духа и тялото (макар и не безплътно) и….. се строполявам отгоре.

А бях добре уж с равновесието. Сгафвам яко. Хващат ме за ухото и ме водят при дядо ми. Той е бял като Господ. Приведен, с едри вежди, под които гледа много укорно. И по мен бяло – на ленти, на точки, на гьолове, попили в дрехите.

Вече съм хванат. Разпънат на кръст – но не съм Христос. Иначе и той като Господ бил евреин. Мамка му, какво излиза, че антисимитите мразят тези двамата, на които останалите се кланят. Всъщност не го разбирам много. Но аз съм бял ангел без крила, дрехите ми – натопени в река от разтопени снежинки, гъсти и уханни на трева. Главата ми – наведена. Имитирам смиреност. Дяволът се прикрива зад мен. Прикляка, звери се между очертанията ми и сега разбирам колко е добре да нямаш сянка, иначе ще го спипат като мен за опашката. Ще му счупят кокалите … Ох, пак забравям, че той няма кости. Нещо като безгръбначно е, като пушек, като изкривена линия в детска тетрадка. Да му мисли моята гърбина.

Не ми се доплаква още. Чакам си момента внимателно.
–  Защо си изсипал млякото на Пелиновеца – питат ме – обаче аз мълча. И пак ме питат. И пак мълча. Що да им отговарям, като не са почнали да ме бият още? А може и да ми се размине и този път, ако успея да стана пак ангел. Кацнал горе на дърво, бял от страх и от мляко, смирен, но губещ равновесие.

Не ми идва на ума история. Няма да мога да имитирам припадък, защото край мен – огромни магарешки тръни. Празен съм. Нищо не навестява главата ми в момента. Не изпитвам вина. Наведената ми чутора следи само ръката – дали ще тръгне към мен, за да тупна връз бодилите в жертвена и страдалческа поза.
Питат ме пак. Аз мълча. Приличам на партизанин на разпит (не че съм от това поколение, което знае какво е шумкарин, нито го е виждало, нито пък го интересува).
–  Ще отговориш веднага, или ще ти строша таблета и джаджите в чантата? – чувам тихо просъскване и пак надявам бялата кожа на ангел – божествено смирен, но актьорски изучен. Пак мълча. Вече не знам като какво или кого. И пак в главата ми нищо не идва за оправдание. Рамът ми е малък в следобедното слънцестоене.
–  Ами-иииии, исках да пия мляко, а той не ми даваше. – лъжа неалгелски аз. – и  не смея да вдигна глава, за да не ми проличи съвсем лъжотията отвътре.
–  Ние всички в рода сме наказани с млякото. Как така ти е хрумнало да го пиеш, като ще се разцвъкаш като пиле от дървото след час?

–  Ами – замрънквам отново – исках да стана овца – кротък и смирен, понеже ме хокате. Откакто съм дошъл само ям бой и реших, че със него ще мога.
–  Айде стига ме хлъзга – вика дядо и обяснява на баба лошотията ми отдалече, като ме води за ухото по целия път. И той е с бяла коса. Приведен с дълга свличаща се дреха и малко прилича на Господ, ама изобщо не е в тази поза с ухото ми.
Всички мъже в рода ми сме с малабсорбция и не пием мляко, освен ако чак, когато остареем като Господ. Тогава болестта някъде изчезва и се размива из облаците. Но отвътре ме яде яд. Оная гадина Пехлл…. ми спука топката, щото му фраснах прозореца, а после снимах жена му, докато се дупи да буха килима си и я качих в YouTube.

Станах ангел, после смирена овца на приказки, ама не си смирих дявола в мен. Обаче сега ме е яд ужасно много и ще счупя от гнева си на Господ прозореца. Поглеждам нагоре и… Мамка му. Нямал хитрия му евреин. Ще стана антисимит вече заради липсата на отмъщение. Какво да му счупя? Облаците ми приличат на захарни памуци. Дъждовете на Белобрадия ще ми измият ангелското, та чак ще ми лъсне чернотията отвътре. Нямам решение. Мълча като партизанин на разпит. Кипя отвътре.
Имам чувството, че чак остарявам и хващам каймак в съприкосновение с въздуха. Уж съм Ангел, от отбора на Господ съм. А тренерът ме предаде и на всичкото отгоре се оказа евреин. Не стига това, но освен малабсорция, ми овеси и звезда преди няколко дни. Празнувах Бар Мицва официално – сега вече в града ме знаят. Мамка ти, тренер. Ще си сменям отбора! А за антисемит явно не ставам. Може обаче антиантисемит да се пробвам. Това ще е ново учение. Направо нов Христос ще съм. Айде стига с тези ангели. Всички прозорци долу с прашката и после Беж, Лиске да бягаме. Да живеят фабриките за ПВС дограма.

Договорих процента с тях тази вечер. Хубаво нещо е малабсорцията – не пиеш мляко и не можеш да станеш кротка овца…

Георги Ангелов Ставрев -15 г.
ОМГ „Акад Кирил Попов”- гр. Пловдив,

---

Малабсорбция – непоносимост към храни,определени съставки/глюкозо-галактозна малабсорбция – изявява се при консумация обикновено на прясно мляко, предизвиква леки болки и разстройство, при възрастните с времето се проявява по-слабо.

Бях на старата галерия в Созопол. Много приятно място, точно над скалите. От тях ме делеше       само един парапет, на който всъщност седях. Седях и гледах морето. Пред мен се откриваше Новият град, който крайно ненавиждах. После беше Централният плаж. Този, на който всички заблудени туристи ходят. Единственото стойностно там беше „Джини”. С други думи, созополският рок бар. Там посрещах Джулая вече четвърта година.

Но днес не беше 30 срещу 1. Той мина преди седмица. Реших да го кръстя „Черния Джулай”, защото слънцето така и не се показа. А на връщане, изключително мотивиран от факта, че трябваше да вървя няколко километра до Смокиня, намерих едно доста тъмно камъче. Взех го и си казах :”Черния Джулай”. След което ме заваля дъжд, та се наложи да вися половин час под един чадър.

Всъщност днес беше един съвсем обикновен ден. Както почти всеки друг, сутринта се шибнах в морето, после ме мързеше. Занимавах се с разни други глупости. Привечер – тогава беше истината. Правех една кратка обиколка на Стария град, по малките улички. Интересно е каква маса народ се размята по главната улица, но на някоя, забутана  5 метра странично, почти нямаше жив човек. И по-добре, аман от селяци. И така до Галерията.

Днес същата процедура. Но при първия поглед към хоризонта, веднага забелязах нещо. Нещо доста необичайно за това място. Днес водите бяха спокойни.

Загледах се. За момент може би не успях да повярвам. Изключително красива. Само по долната част на банския. Тъй като съм голям почитател на женския бюст, веднага бях заинтригуван. И не само, де. Имаше татуировка  на дясното бедро. А също и на кръста. Онемях. Нищо друго не ми оставаше освен да се любувам на прекрасната гледка. Беше наистина забележително. И двете.

Печеше се по корем, бе закрила лицето си с потник. Лежа известно време. След което стана, бръкна в раницата си и извади пакет тютюн. Тя свиваше цигари. Какво съвпадение, аз също. Реших моментално да последвам примера й. Внимателно наблюдавах как пуши, обърната към морето. А аз изгарях. Изгарях като поредния фас в устата ми. Но беше хубаво. Сетих се, че трябва някак си да я заговоря. Долу в никакъв случай нямаше да слизам. Изведнъж идеята дойде. Ще й поискам цигара.

На връщане имаше два избора. Или да мине през паркинга, или през Галерията.

Тогава Бобката ми звънна.

-Какво става, брат?

-Ми нищо особено, вися тук на Галерията.

-Значи не си в София?

-Не, брат, из Созопол се подвизавам в момента.

-Жалко, щях да ти предложа да покараме кънки, щях да те вкарам за без пари на парзалката.

-Благодаря, но сега точно не мога. Смях.

-Ха – ха, ти какво правиш?

-Гледам една любов.

-Вярно ли? Ми тогава да не ти преча.

В този момент тя влезе в двора на галерията.

-Идва, брат, ще ти звънна после.

Дори не чух отговора му. Вече бях в джаза.

Приближаваше към мен. Сигурно съм зяпал като пълен идиот. Не знаех тя на къде гледа, защото носеше очила. Не исках този момент да свършва.

Докато се осъзная, вече ме беше подминала. Фак, трябваше да направя нещо. Рипнах като в народна песен и се затичах след нея. Беше на метри преди изхода.

-Извинявай, видях че си свиваш. Мога ли да те помоля за една.

Усмихна се.

-Да, разбира се.

Започна да рови в чантата си. Почувствах се леко неудобно.

-Благодаря ти много. – подадох една искрена усмивка и тръгнах. Хубаво ми беше.

Седнах на парапета, погледнах към безкрая на морето и свих една цигара. От моите си, разбира се.

Георги Александров – 17.

Имаше един мъж на шестия етаж. Не знаеха как се казва, понеже не беше оставил табелка с името си на домофона, а и никога не се запозна официално с тях. Среден на ръст, по-скоро слабичък, с къса брада и доматено лице. Можеше да е на 25 или на 50. Нямаше близки, не помнеха кога се е нанесъл. Господинът представляваше част от сградата.

Радваше се, въпреки всичко, на всеобщо обожание. Беше най-добрият съсед, който би могъл да съществува. Заминаваш на почивка? Разбира се, че ще ти полива цветята. Закъсал си с парите? Какво толкова, един заем. Гледане на деца? Съхранение на резервен ключ? Поправка на пейката пред входа? Естествено, естествено, какво по-естествено. Няма да се притесняваш.

Имаше и друго, вече съвсем фантастично. Всяка неделя, без изключение, господинът доставяше огромно блюдо с някакво лакомство на семействата. Случваше се някъде около новините, когато всички са вкъщи и над вечерта тегне лениво смирение. Самите деликатеси бяха всевъзможни. На Тодорови от първия, например, беше поднасял тънък ориз с непознати плодове, салата от жълти цветя, месо, ухаещо на бор, облачна супа. Особени, опияняващи храни. Нито разбираха кога ги приготвя, нито как.

Изпод вратата му не се промъкваха аромати, не го виждаха със сластно издути торби, нито слушаха симфонии от лъжици и миксери. Въпросите за рецептата се отклоняваха нежно. Храната сякаш се материализираше между розовите му длани.

– Благодаря, страшно благодаря! Ела някой път да обядваш у нас.

Толкова. С времето спряха да питат.

Съседът, в замяна, отиваше на обедите – всеки ден в различен дом. Хапваше престъпно малко, хвалеше много и поддържаше прекрасен, непринуден разговор. Като говореше с него на човек му оставаше вкус на лешникова паста. Така се свикваше с господина. С хубавите неща бързо се свиква.

И после той изчезна. Не усетиха как.

– Марийче! – провикна се леля Стойна, опъвайки жили към прозореца долу. – Марийче, бе!

Известно време нищо не се случи. Мария седеше до входната врата, забила поглед в едно петно на стената. Чакаше си лакомството.

– Марийче! Марийче! Марийче!

И Мария чу. Размърда уши. Примлясна. Отърка се о стола и с друсливи извивки се повдигна. Окашля се. После извика много мощно и чисто.

– Кажи, ма!

Мария едно време беше певица в ресторант.

– Съседът там горе не се ли бави нещо?

Мария стрелна омазания кухненски часовник.

– Чудно.

След четиринайсет минути целият блок се чудеше. У Стоянови спореха дали да не викат полиция, на площадката между трети и четвърти предлагаха линейка, Вуров и Гуров искаха да се пробват като ключари. Нея вечер нищо не решиха и си легнаха гладни. Вярно, във всеки хладилник можеха да се намерят някакви остатъци – бутчета с косми, овлажнели филийки, стара салата – но за тях никой не се сети. Цяла нощ над блока се виха облаци с цвят на прегорено месо. Сутринта подхвана дъждец. Валеше бутафорно като на сцена.

– Добрутру, Марийче! – викна леля Стойна от антрето на Марииния апартамент. Имаше ключ откакто фурната им се подпали и блиндираната врата почти изгони пожарникарите.

– Ба, добро! – изръмжа Мария, сива, рошава и по надупчен пеньоар.

Изглеждаше извънредно подпухнала. Лошо беше спала.

Росен също беше спал лошо и пи кафе с уиски, а Мария и леля Стойна мълчаха.

– Добре бе, какъв е тоя? – изкрещя Росен след три кафета. – Нещо за много важен се мисли. Ей Богу, ще го пречукам!

Скочи от стола, бутна чинията със салама и изтича навън. Мария не успя да го улови – тая дископатия, пустата и дископатия. Развъртяха се с леля Стойна. Стой. Росене, Росенче, майко, синковецо … Росен хвърчеше по стълбите. До горе събра Васка Тодорова, цялото семейство Вурови, Ангелчо, баба Льопка и Лилето. Уловиха го няколко стъпала преди вратата.

– Защо, бе момче, толкова се палиш? – заговори му Вуров, който беше пъхнал тънката си, зачервена и татуирана ръка под Росеновата и хем го държеше да не се отскубне, хем го прегръщаше. – Има си работа нещо човекът.

Росен мълчеше. От долните етажи пропълзяваше малка тълпа.

– Тъй си е, ами. – обади се Марийчето, розово и без дъх. – Той като не ни готви, да няма гладни да мрем!

Росен още мълчеше. Дланта ѝ претича по челото му.

– Да дойдете за едни яйца, а? – предложи Гуров.

Той беше сам мъж и кухненското му оборудване се състоеше от туристически котлон, малък тиган и няколко вилици. Другото го взе жена му и отиде да живее в Гърция. Гуров преживяваше на бъркани яйца.

Росен скочи. Както се беше поуспокоил, взе че скочи. Докато го усетят вече риташе по паянтовата вратица на господина. Краката му жизнерадостно отскачаха от дървото. Съседите гледаха. Мълчаха. Не мръдваха.

Вратата проплака и се разцепи по средата. Тънките, жилави пръсти на Росен са вкопчиха в цепнатината, мускулите край лактите му потрепераха. Росен издиша. Вратата не мръдваше, замлъкнала.

След секунда се предаде. Разхвърчаха се дървени нокти. Падна димлива, оловна тишина. Росен стоеше, стояха съседите, стояха съседите, а зейналата дупка ги гледаше, май им смигаше.

Направиха крачка, само една. Огромното, черно, поръбено с трески, око ги хипнотизираше. След крачката – още една, макар че не искаха. Още и още крачки. Навлязоха в апартамента.

Бял, застоял, пуст. Нямаше мебели, нито дори лампи и врати. Стените бяха перлено-сиви. Ослепителни. Зави им се свят, някои ги заболя главата, но не излязоха. Погледите им докосваха всеки сантиметър, отскачаха от стените, полепваха по латекса. Един такъв поглед попадна на картинката в хола и изпищя. Собственикът му го сгълча, че пищи, но после сам изпищя. И занемя.

Върху циментовия под, гротесково циментов, лежаха деветнайсет разкошни блюда, подредени във формата на невисоко тяло с разперени ръце. Тяло обаче нямаше. Само до пълнената птица и до нестопяемия сладолед, там, където трябваше да свършват ръцете, лежаха две пухкави, ягодови длани.

Въздухът ухаеше на лешникова паста.

Съседите усещаха леко буболежене.

Росен, който беше останал до вратата, потропваше с крак. „Какво пък, яйца у Гуров не е лошо.” мислеше си. Обаче деветнайсетте ястия стигнаха за всички семейства. Даже остана едно допълнително.

За помен.

Деница Пенчева Пенчева

София, 16г., 10. клас, 164. ГПИЕ „Мигел де Сервантес”

Мюнхен. Франкфурт. Берлин. Макар че тези мегаполиси официално принадлежат към Германия, едва ли има по-негермански градове в Бундесрепубликата. Защо ли? Малко хора биха останали неизненадани от факта, че по най-известните булеварди виждат повече чужденци, отколкото германци. В момента във Франкфурт е еднакво вероятно да те заговорят както на немски, така и на английски. Докато в Берлин са представени толкова много националности, че е нормално да чуеш 10 чужди езика, докато пътуваш с обществения транспорт към работното си място. Между другото нерядко съм чувал от познати да казват, че турският дюнер в Германия е по-вкусен от този в Турция. Самият аз съм се убедил в същото, що се отнася до българското сирене.

Тази интернационалност на градовете мегаполиси поставя въпроса как ще изглежда светът след време, при положение че и сега глобализацията прави един град като Франкфурт умален модел на половината свят. Вече човек, знаещ поне 2 чужди езика, е също толкова обичайно явление колкото и паркираната немска кола в гаража на съседа ти. Затова не е изненада как много хора обвързват глобализацията с понятия като „по-голям избор”, „по-добро  качество” и неизбежно „по-добър живот”.

С увеличаването на кръгозора и обезсмислянето на националните граници се доближават и възгледите на хората, независимо от  коя част на света идват. От личен опит знам, че сходни теми вълнуват както мен и моите европейски връстници, така и тези от Тайланд, Корея и дори Нова Зеландия. Масовите медии до голяма степен са превърнали света в една голяма класна стая. Незабавно след като ученик от другия край на стаята кихне, за това разбират всички. В моя фейсбук ежедневно съпреживявам събитията от живота на хора от 5 континента и разширявам своите хоризонти. Актуалните събития от всяка една точка на света могат да станат достояние на всеки компютърно грамотен човек. Вследствие на тази мрежа сме по-добре информирани и компетентни от всякога. Като разбираме гледните точки на коренно различни хора, самите ние претърпяване метаморфоза. Имайки право на избор, вече можем да напуснем пашкула на родовото и националното и да обгърнем света в дланите си. Да се превърнем в космополити – граждани на света.

Индивидуалното светоусещане се разширява за сметка на идентичността, която ни прави уникални и неповторими. Последната е заплашена от шаблоните, в които ни принуждава да влезем глобалицазията. През последните 25 години светът до такава степен се е уеднаквил, че човек може да пазарува от едни и същи модни марки и да яде еднаква храна едновременно в Кьолн, Чикаго и Буенос Айрес. Градските пейзажи са окичени с безкрайна върволица реклами на Адидас, Пума, H&M, МакДоналдс, KFC и т.н.  Не след дълго навярно само Биг Бен би могло да напомни на заблуден чужденец, че се намира в сърцето на Лондон.

Унифициращи процеси протичат в цял свят от гледна точка и на образованието. Почти навсякъде има учебна система с 12 класа, с които се завършва средното образование. Болонската реформа цели да уеднакви университетското образование в Европа чрез въвеждането на степените „бакалавър” и „магистър”. Дори германската неотстъпчивост не успява да запази известната си по цял свят степен на висше образование „диплома”, въпреки че е оценявана изключително високо заради своето качество.

Последният пример показва какви негативни последици може да има нарастващата глобализация. Дори новопоявили се болестни състояния като бърнаут-синдром и обездвиждане засягат като пандемия почти целия цивилизационен свят, включително и България, която участва по-активно в международния обмен едва от 25 години!

В културен и ценностен план подобно уеднаквяване също превръща света в „едно голямо село”. Днес си спомняме за изконните български традиции само когато трябва да ги представим на чужденци по време на международен проект. От „напредналото” ни ежедневие започва да липсва традиционното, типичното, защото то се измества от масовото, чуждото, екзотичното. За съжаление точно това търсене на „другото” смалява света и прави опознаването му много повърхностно. Докато милиони туристи от цял свят се стичат в приказния немски замък Нойшванщайн, малко са хората, които се замислят над останалите не толкова известни забележителности в околността като замъка Швангау, които обаче са не по-малко впечатляващи. Защото да кажеш, че си посетил Мюнхен и си се снимал на Нойшванщайн, е като да кажеш, че си бил на Айфеловата кула в Париж. Дори твоят престой в Германия да е бил еднодневен и да не си видял нито частичка от немската култура, когато изказването ти е украсено с няколко импозантни думички, се считаш за усвоил едва ли не ядрото на немската действителност. Впрочем обиколката с екскурзовод в Нойшванщайн трае едва 15 минути.

По тази причина светът след 10 години би бил още по-фасаден. Мнимото създаване на мостове между отделни култури и религии в по-голямата си част ще остане на върха на айсберга. Точно както Бай Ганьо е „изръшкал” цялата Европа, така и ние ще претендираме да сме се превърнали в космополити, макар да сме затворени в черупката на еднообразието. В идните 10 години ще продължим да губим от идентичността и уникалността си и ще заприличваме все повече на „das man”. Най-малко търсещите нови кадри фирми биха се затруднили, защото всички кандидати биха изглеждали еднакво.

Дали светът след 10 години ще е по-голям и по-добър? Едва ли, бих казал аз, ако хората в него продължават да бъдат толкова шаблонни и тесногръди, че да пренебрегнат собствената си многоцветност и да се боядисат в космополитност и клишираност. И докато дописвам последните редове на домашната си, не мога да спра да мисля за чутото по време на рекламната пауза: „американски дънки…италианска риза…българска бира”.

Даниел Георгиев Любомиров, 19 г. ГПЧЕ “Ромен Ролан”, Стара Загора

Мразя болниците. Винаги се опитвам да изляза колкото се може по- бързо от тях. Съмнявам се, че някой ги обича. Та нали в тях хората боледуват, други плачат, а трети се надяват животът им да не приключи там. Е, да, ама не всички са щастливци като мен,а  за съжаление хората с влошено здраве са много и продължават да се увеличават.

Не знам какво е да си тежко болен и да очакваш смъртта всеки момент. Не знам какво е да се събуждаш сутрин с мисълта, че това ще е последният изгрев на слънцето, който ще видиш. Не знам, не искам да разбирам. Искам да живея и да се радвам на съществуването си, да съм пълна с енергия и сили, с надежда…

“Здравият човек има безброй много желания, докато болният само едно”, това бе мисълта ми, докато се подготвях по темата за донорството на органи за устния изпит за немската езикова диплома. Около половин година четох статии, писах съчинения, резюмета, описвах графики, събирах материали и се опитвах да си изградя мнение по въпроса.

За или против трансплантациите?

Трудно ми беше да взема позиция. Няма да излъжа, ако кажа, че я сменях почти мигновенно, след като прочитах една или друга добре аргументирана статия в подрепа  на даряването на органи или срещу трансплантациите. Безспорно, зад това да кажеш с една дума, дали си съгласен да дариш органи, стоят множество фактори, множество плюсове и минуси, страхове, предразсъдъци. Но да вземеш позиция по въпроса е жизненоважно. Жизненоважно е, защото от твоето, от моето, от нашето решение може да се получи нещо хубаво, нещо добро- искрица надежда да пламне в нечие око и да запали огън за втори живот.

И не че сме длъжни да одобрим донорството. Нямаме и вина, че някой е на диализа или се е разболял от рядка болест и му е необходим орган. Не, тук няма място за манипулация и вменяване на вина. Нямаме дълг към никого, освен към себе си. Защо да не спасим живота на до седем души, след като моят, твоят  или този на наш близък е вече необратимо отминал? Защо да погребваме част от тялото си, която може да продължи да живее в някого? Не е ли смисълът на живота в самото живеене? И ако е така, донорството на органи не е ли шанс за втори живот?

Да, да дариш част от себе си на някого, който има нужда, е достойно за уважение. Да се издигнеш над себелюбието и индивидуализма, да притъпиш болката по загубата на любим човек и в този момент да кажеш “ДА” на трансплантацията и на живота, е проява на братска обич, но и доказателство за солидарност с мъката на все още живите, но страдащи хора.”Никой няма по-голяма любов от тази  да даде живота си.” (Йоан 15:13)

Но чрез трансплантациите не се ли бъркаме в божиите работи? Не са ли трансплантациите опит на човека да отложи смъртта си, вместо да се опита да се пребори с този свой страх и да приеме, че телесното е преходно?

Не, да дариш орган не означава да играеш Господ. Вероятно всеки има своя час, в който ще напусне земния си живот, но като същества, надарени от Бог с живот, наше право е да се борим последната глътка въздух да е колкото се може по- отдалечена във времето. Естествено е. Здравето е най- хубавото нещо, което може да има живият човек. Но не е само при хората така. В природата положението не е по- различно. Е, да животните може да не познават трансплантациите, но инстинкът им за самосъхранение е не по- малко силен. А трансплантациите като постижение на медицината и на науката, което постижение спасява живота на хиляди и дава надежда на милиони хора по целия свят, е изява именно на такъв инстинкт, на такава воля.

Воля за живот.

Да! Волята за живот е онова, което изправя на крака късметлийте с нов орган и ги тласка към участие в международни състезания за трансплантирани. Те, хората, в които пулсира сърцето на някой благороден човек или чиято кръв се пречиства от бъбрека на друг такъв, са хора с потенциал и желание за развитие. Точно те и техните медали са доказателство за това, че след трансплантацията активният живот е възможен, въпреки многото лекарства, подтискащи имунната система.

Тогава защо донорските ситуации в България са толкова малко? Защо българинът се страхува да дари своите органи? Защо не можем дори да се сравним със страни като Испания, Австрия или Хърватия, където трансплантациите са доста по- успешни? Какво още ни липсва на нас, българите?

България не е Германия. Не е Италия, не е Франция, не е Испания, нито Австрия. Това е ясно за всекиго. Освен че се различаваме по територия и брой на населението, в нашата страна икономиката е на друго ниво, действат други закони. В една Испания и Австрия например всеки, който приживе не заяви своя отказ от трансплантация postmortem е потенциален донор. Това увеличава броя на трансплантираните органи драстично. Българското законодателство не позволява подобни ситуации. За да станеш донор у нас след смъртта си, трябва да разчиташ на близките ти да уважат твоето решение. Това е. Нямаме Organspendeausweis (документ, в който всеки може да заяви своя отказ или своето съгласие да е донор на органи) като германците. Освен това информационните ни кампании по въпроса са значително по- малко. В Германия инициативите в подкрепа на донорството не са рядкост. В тях участват общественици, политици, хора на изкуството, пишат се песни за това, организират се разходки с велосипеди, дни на донорството (каквито имаме и в България, за радост), говори се често в медиите и се предприемат законови промени. Голяма част от обществото е организирана около това да се случват повече трансплантации. Дори медиите обръщат повече внимание, вместо да се занимават с дреболии като това, кой какъв есемес е пратил на другиго или как депутатите изнасят поредния свой парламентарен цирк…

Но покрай недоверието в институциите и липсващата информираност по въпроса, дори в България да можеше човек приживе законно да се съгласи да дари органи след смъртта си, повече трансплантации едва ли биха се случили. И заради това диализата не е с продължение 2-5 години, както на запад от България, а при някои хора се превръща в 15-,20-, 36- годишна присъда.

Тъжно ми е да пиша това. Още по- тъжно ми е да си представя, че някой мой близък може да изпадне в такова положение и да се нуждае от орган. А вероятността това да се случи е огромна. Ако очакваш да получиш, трябва да си готов да дадеш, нали така? Трансплантирането на органи е първият безспорен начин човек да продължи да живее и след смъртта. Само така преходността на човека може да докосне вечността. А вечността е за любящите души.

Борислава Валериева Борисова,18 години

гр. Монтана, ГПЧЕ “Петър Богдан”, 12. А клас

Влюбен съм.  Влюбен съм до уши в най- прекрасното момиче, което някога съм срещал! И не преувеличавам- Тя наистина е съвършена.

Дългата и тъмна коса, бялото и нежно лице, червените й устни, сякаш привидение! А погледът й, усмивката! Леле! Ако Яворов беше жив и Я видеше, щеше да забрави любовта си по Лора; щеше да напише два тома от онези стихове, сещате се, любовните. Тези, които дори в моята глава се въртят, когато мислено Я виждам.

Но не е само красотата й причината, поради която Я обичам. Да, правилно го написах, о-б-и-ч-а-м  Я! Тя е най- умното момиче в училище! И не безброй многото шестици Я правят умна в моите очи, а начинът й на поведение, уравновесеността, лекотата, с която общува с всекиго и го кара да се чувства равностоен, а не потиснат от съвършенството й… Да, разбира се, Тя познава учебния материал много добре, умее да разказва за  успехите на България при управлението на цар Калоян, знае структурната формула на бензена, справя се с тригонометричните формули, знае, че животът се е зародил във вода; че светлината е електромагнитно явление.. А когато Я чуя да говори за неща като тези, аз знам само едно. Обичам Я.

Обичам да слушам гласа й, да Я гледам как се усмихва, как се смее, как животът извира от Нея! Обичам лицето й, ума й, а най- много душата й! Добротата, която Я кара да се раздава за останалите, винаги да им помага, да дава всичко от себе си дори когато няма нищо.

Обичам да Я гледам как ходи, докато излиза с приятелките си, как младото й тяло се поклаща при всяка стъпка и как земята се усмихва, докато Тя върви по нея. Сякаш ангел небесен е паднал от небето.

Да, точно така, ангел небесен падна от небето.

За да превърне живота ми в ад.

Какво?! Как така? Как това е станало ли? Нима не знаете? Нима не знаете какво е да обичаш някого, а този някой да не отвръща със същото? Ха! Не вярвам!

Не  вяр-вам!

Не вярвам, че не ме разбирате. Разбира се, че е така! Разбира се, че ми съчувствате! “Горкото момче!”, мислите вие, “колко ли му е мъчно и го боли!”. Колко ли? Много! Безкрайно много! Безмерно много! Толкова много, че болката ми се превърна в яд. А от яростта на влюбеното момче по- опасно има ли?

Не, не съм Я убил, ако това питате. Или поне не още. Но съдът гледа по друг начин на безследно изчезналите й приятели. Е, може и да имам пръст в тази работа. Може и да съм ги следил и причаквал зад малките улички.. Няма доказателства. Само съмнения, хипотези, разпити.

И какво като вляза зад решетките? От живота ми нищо не остана. А всъщност никога нищо не е имало. Аз съм грозен, глупав и както разбрахте, не съм добър човек. Пълен антипод на Нея! Да, точно така. Нищо общо нямаме, но Я обичам. Обичам Я. Винаги ще Я обичам. Дори когато я гледам с безизразните си очи, а Тя, полууплашена, полунатъжена, се взира в мен и се пита: “Кой е този? Какво му направих?”.

Какво ми направи?! Какво ми направи?!! Какво ми направи!!!

И пита! Безсънни нощи, празни дни, безцелно съществуване, несподелена любов! Цял живот, организиран около Нея! А в замяна- нищо. Едно голямо и празно Н-И-Щ-О! Тя дори не знаеше, че ме има, че съм там, когато се усмихва на света, когато се смее с приятелките си, когато кокетно излиза с момчета. Не, не подозираше за моето жалко съществуване.

Но сега, сега, когато седим в една стая заедно, няма нищо по- хубаво от това! Адът се превръща в Рай. Имам точно десет минути с Нея, преди да приключи малката ни среща в полицейското управление. Десет минути! Най- накрая! От толкова време ги чаках. Чаках тези десет минути, в които Тя ще е само моя. Ще я гледам така, сякаш животът започва тук и сега. Сякаш досега не съм живял. Десет минути, които ще ми струват години свобода, биха казали разумните хора. Но има ли по- голяма свобода от тази, когато си с Нея? Дори уплашена е толкова красива. С дългата си черна коса, игривите сини очи, червените си устни. Роклята й на цветя и младото й тяло…

Влюбен съм.  Влюбен съм до уши в най- прекрасното момиче, което някога съм срещал! И не преувеличавам- Тя наистина е съвършена.

Борислава Валериева Борисова,18 години

гр. Монтана, ГПЧЕ “Петър Богдан”, 12. А клас

Имало едно време малко човече, което си живеело в малкото си апартаментче, което пък се намирало в едно голямо дърво. Човечето не можело да излезе от апартаментчето си по простата причина, че вратата му се отваряла само когато някой почуквал на нея. И така човечето си чакало ли, чакало някой да почука…

Един ден човечето се замислило какъв е шансът някой да почука точно на неговото дърво. Като вземем предвид, че по света има толкова много тъпи хора, които все чукат по дърветата, то шансът бил голям. Но тези тъпи хора не ходели на места като гората, в която се намирало дървото на човечето, така че късметът станал късметче. Човечето надълго и нашироко пресмятало какъв точно бил шансът някой да почука на дървото му, и накрая си казало: „То и без това не зависи от мен! Нека съдбата да реши.”

В абсолютно същия този момент човекът, който щял да почука на дървената му врата, си бъркал в носа. Човекът си бъркал в носа не от тъпотия, а просто защото така му се приискало. И поради същата тази причина след години много случайно му се приискало да почука на дървото на човечето.

А човечето вече било станало чиче, което все си мънкало недоволно за щяло и не щяло. Било толкова заето да мънка, че не чуло почукването: „Чук-чук!”

Добре, че на чукащия му се приискало пак да почука, че да го чуе чичето. За пръв път в живота то отворило вратата си, така както било репетирало, а именно – с дълбок поклон:

– Ах, благодаря Ви най-сърдечно, прескъпи ми господине! Жив и здрав да сте! Много щастие за Вас и Вашето семейство…

Поклоните се проточили пет-шест минути, след което чичето трябвало да си поеме дъх. Човекът, видял възможност и той да каже нещо все пак, проговорил:

– Еха-а-а, ти да видиш!

Чичето, високо цяла педя и половина, сложило ръце на туловището си, загрухкало от възмущение като малко прасенце и рекло: /кончетата пръхтят, кравите казват муууууууууу/

– Що за безобразие! Що за обноски! Ах, това ли чаках толкова дълго! Ами, то те казват, че тъпите ще спасят света, ама…

Всъщност чичето нямало как да знае какво „казват”, нито кои са „те”. Било го чуло през вратата от някакви си хора, които седнали да си говорят под дървото му. След като тези хора си тръгнали (без да почукат на вратата му), чичето приело за истина всичко, което си били казали, защото щом не са почукали на дървото му, значи не са били тъпи.

И въпреки това чичето било толкова разочаровано, че не се оказали тъпи, че от ярост успяло да потроши почти всичко в малкото си апартаментче. Вярно, постарало се после да залепи някои неща, но счупеното си остава счупено дори след като бъде сглобено и залепено. Трябвало да излезе и да си купи нови неща, но как?! Тази мисъл го накарала да ги потроши наново.

Странно, но единственото, върху което чичето не стоварило гнева си, била вратичката. И докато из апартаментчето му се търкаляли стъкълца, парченца порцелан, бивши паркетчета, кръпки от завесите на прабаба му и други разности, вратата си стояла като нова.

– И все пак, ако ме бяхте попитали любезно как се казвам – продължило чичето, – щях да Ви кажа, че името ми е мосю барон Шон ди Бурян Фабиано Жуво Мутие Трети. Но след като не ме попитахте по учтив начин, аз няма да Ви го кажа.

Човекът останал втрещен  минута, гледайки възгордялото се чиче.

– Ами, да. Вие какво правите в това дърво, anyway?

– За Ваша информация – живея тук. И пак за Ваша информация – бях затворен и не можех да изляза освен ако някой не почука на вратата ми. Е, аз, разбира се, предположих, че ще бъде някой тъпунгер.

– Какво-о-о?!

– Ами помислете – кой разумен човек ще започне да чука по дърветата насред нищото в някаква си гора! Ами, че то е смешно! Ха-ха!

– Ама ние всъщност се намираме в центъра на гра… гра…

– Не ми е ясно как така решихте да дойдете точно тук? Че и да почукате! Трябва да сте изключително тъп.

– Извинете, но това съвсем не е вярно! Пробвахте ли да излезете без… без някой да…

– През живота си не съм виждал… по-тъп… човек…

Естествено чичето нямало как да е виждало по-тъп човек, защото никога не било виждало когото и да е.

Забравило радостта от свободата, поклащайки голямото си шкембе, чичето продължавало да обижда човека, който почукал на вратата му.

– Ами хубаво тогава! – прекъснал го човекът. – Довиждане и приятен ви живот!

Той наистина го мислел. Искал чиченцето да е щастливо – да си живурка животеца, без да закача човека. И за да не чуе повече обиди от чичето, той сложил слушалките и си пуснал нещо далеч по-приятно.

– А-а! Ето, че сме можели да бъдем учтиви – бил отговорът на чичето. – Бях си много по-добре, преди да дойдете и да ми досаждате, тъпи момко! – И чичето яростно затръшнало входната врата. Било толкова ядосано, че първите няколко секунди не осъзнало какво било направило. Развикало се на човека за помощ, умолявало го пак да почука на вратата му, но човекът не го чул, защото слушал нещо, което му харесвало.

И този път чичето изпочупило апартаментчето. Но по-късно забелязало недокоснатата врата насред почти разрушените стени и прахоляците – вече бившата му покъщнината.

Чичето се търкулнало в прахта, закашляло се и започнало да разсъждава. Погледнало вратата и се зачудило защо всъщност не може да излезе? Защо вратата била като нова насред развалините вътре? И тези мисли го натъжили дотолкова, че яростно намразило онзи човек. „Защо изобщо почука?! Бях си много по-добре преди това! Що за картинка съм сега!…”

Чичето си останало да седи в прахта (защото нямало къде другаде да седи) с въпросите, тъгата и яда. Но не станало да се опита да отвори вратата. Тя се издигала над него по-здрава отвсякога. Или може би не? Може би през цялото време е била само парче кора?

Чичето решило повече да не се тормози с тези въпроси. Боляла го главата, чувствало се зле заради всичките питанки… Затова чичето мъдро останало в прахта да чака някого, който да почука на вратата му, че да се отвори.

И то чакало, и чакало, и чакало, без да разбере, че всъщност дървото му се намирало в центъра на големия град; че много хора го подминават всеки ден, и без да се досети, че този някой от изречението „някой да почука на вратата, че да се отвори” можел да бъде и самият той. Не. То си чакало…

Понякога на някой случаен човек му се приисква да почука на някое случайно дърво и отваря вратата на някое случайно мрънкащо чиче, но не успява да го освободи от апартаментчето му, защото как да освободиш някого, който не иска да бъде освобождаван? И понеже тази мисъл стана твърде сложна, ние също като чичето отказваме да мислим по въпроса.

Боряна Димитрова Димитрова, 15 години,

10з клас в 4 ЕГ „Фредерик Жолио-Кюри”

В едно необикновено градче живееха две момичета, Божидара и Гергана.Те бяха близначки и за това много си приличаха.Тези две прекрасни момичета обожаваха животните, това си личеше от  домашните им  любимци, който бяха много и разнообразни. От шарени папагали, които бяха получили за четвъртия си рожден ден, до коте, костенурки, зайчета, рибки, морско свинче и куп други. Но те още нямаха кучето, което така силно желаеха. Момичетата едва измолиха родителите си за кученце. Ето че настъпи мигът да го вземат. Гергана и Божидара бяха много нетърпеливи, щастливи и развълнувани.След дълъг път те пристигнаха  в града, където живееше то, кученцето с големи черни очи и влажно носле. Сега ги деляха само два километра  до мечтата им.Не след дълго пристигнаха на улицата, на която живееше то.

-Лаф,лаф,лаф-преди още да са слезли от колата, те чуха пискливо лаене ,което ги ориентира до местоположението на косматата топка.

Затичаха се към блока, с изкачването на стълбите лаят се засилваше все повече. Вратата се отвори и куп малки сладки топчета ги заобиколиха. Едно по-дундесто кученце още не бе стигнало до тях. Момичетата разбраха, че това е заради размерите му, то беше двойно по- голямо от братчетата и сестричките си.Те си избраха точно това. Веднага се сетиха за неговото име, Рая. То беше рай за тях. В игри, забавления, разходки времето измина и Рая порасна.Тя беше много привързана към момичетата, както и те към нея. От  размер колкото юмрук, кучето вече стигаше почти до коленете им.
Рая стана на една година.Пак беше време за ваксини, времето, което момичетата не харесваха. Баща им беше на работа, а майка им не харесваше лекари, сигурно се страхуваше от тях. Гергана и Божидара трябваше да заведат техния домашен любимец на годишна ваксина. Отидоха във ветеринарната клиника. Посрещна ги младо момче, което те не познаваха.Притеснени за кученцето си, не обърнаха внимание на непознатия. Гери и Дари знаеха, че обикновено ваксините бие доктор Николов, който сега отсъстваше. Появи се друг лекар.Изглеждаше малко странен.Представи им се като доктор Парцалевич. Не бяха чували това име досега. Зад дебелите стъкла на очилата му се подаваха две сини очи, които оглеждаха Рая с любопитство. Скоро момичетата узнаха, че вместо болезнената ваксина, докторът щеше да даде на кучето им хапче. Божидара и Гергана се съгласиха, защото знаеха, че Рая не я беше страх от хапчета, тя се страхуваше от ваксините. Същото момче, което ги посрещна, донесе хапчето, скоро близначките разбраха, че това е чиракът на доктора. Младото момче  се казваше Павел. Чиракът даде хапчето на кучето, но то не искаше да го изяде. Едва когато момичетата взеха хапчето и го дадоха на уплашеното животно, то го изяде. След секунди Рая почна да расте. Момичетата се зачудиха какво става. Доктор Парцалевич им каза, че хапчето е било експериментално. Божидара и Гергана се притесниха за кучето си, тогава лекарят им каза, че ще расте и расте без спирка. До преди пет минути Рая едва стигаше коляното, а сега беше по-висока от тях. Скоро сградата се срути. Всичко потъна в дим. След като димът се разсея, близначките видяха, че Парцалевич го няма. Гергана, Божидара и Павел  веднага се обадиха на доктор Николов  и го повикаха. Отзивчивият човек  дойде. Докато те му разказваха какво е станало, домашният им любимец ставаше все по-голям и по-голям, растеше все по-бързо и по-бързо. Докторът каза, че има ваксина, която може да спре растежа на кучето. Рая вече беше голяма колкото континента Европа. Ваксината трябваше да се бие на гърба на Рая.
Сега доктор Николов, Павел и двете уплашени собственички на растящото животно трябваше да се изкачат на гърба му. Вече доста хора осъзнаваха бедата. С помощта на хеликоптер те се качиха. Но трябваше да се пренесе и голяма доза от тази ваксина, нямаше доза за малко куче да подейства на този гигант. Още два хеликоптера донесоха достатъчното количество от нужното вещество. След като лекарят би ваксината, Рая спря да расте, но с това бедата не беше приключила, тя вече беше колкото континентите Азия и Европа взети заедно. Учените съобщиха, че ако не се вземат мерки, Земята ще се раздели на две и животът няма да просъществува още дълго. Хората бяха в паника.
Докторът пита чирака дали знае какво е имало в хапчето, Павел  каза, че помни. Момчето съобщи информацията. Лекарят възкликна радостно, че може да забъркат хапче, което да смали ръста на кучето до нормалния. Състави списък на нужните вещества. Сега беше нужно да  намерят съставките, но в списъка имаше и такива, които бяха много редки. Ето и списъка : миризма от Рафлезия(хищно растение със силна миризма), Дяволско цвете, Мукуана(растение) и бодил от Ехидна(вид таралеж характерен само за Австралия).
Не след дълго учените разбраха, че след 72 часа,3 дни, Земята ще се раздели на две. С настъпилата паника намирането на съставките  щеше да е по-трудно.

-Божидара, ще отидеш ли за първата съставка?-попита я доктор Николов.

-Да, ще отида- каза момичето.

-Аз ще отида за бодил от Ехидна.Учила съм за тях по Биология.- каза Гери.

-Добре момичета, аз ще отида за Дяволско цвете. Докторе, за теб остана да донесеш Мукуана.-рече Павел.

-Съгласен съм  – каза докторът, като кимна с глава.

Божидара знаеше как изглежда Рафлезията.Тя беше седми клас и беше изучавала това цвете по Биология. Знаеше къде се намира и веднага потегли. Беше обед. След като момичето стигна до екваториалните гори на Югоизточна Азия, мястото, където расте това хищно цвете, тя навлезе дълбоко в джунглата. Ето че вече се смрачаваше и тя трябваше да пренощува тук. Имаше още само два дни да намери хищника.На другата сутрин тя стана рано, за да може да занесе важната съставка в срока, който и бе поставен. Заскита из джунглата, влизаше все по-навътре и по-навътре, а това място беше огромно. Още от начало тя беше предвидила опасността  и бе измислила план как после да се измъкне. Той беше много сложен и умен. Не след дълго тя усети миризма, която идваше от Рафлезия. Видя, че на 50 метра от нея стой едно голямо цвете.

-Оооо….!! – извика тя радостно и се затича към него.

Сега трябваше само да вземе миризма, но  това нямаше да е лесно.

-Сетих се!!!-възкликна развълнувано Божидара след дълго мислене.

Тя се наведе внимателно над хищника, все пак беше опасен. Момичето бързо извади едно шише. Размаха го няколко пъти и в него влезе част от миризмата. Неината мисия беше изпълнена и щастлива тя се запъти към доктора.

Гергана пътува дълго и най-сетне пристигна в Австралия. Това място беше красиво и пълно с интересни неща. Момичето се луташе из селищата и разпитваше къде може да намери това невероятно животно Ехидна. Всички бяха изпаднали в ужас и тя не можа да намери нужната информация. Вече се смрачи и Гергана направи лагер. Легна рано, защото знаеше, че утре я чака труден ден, за който ще ‘и трябва наистина много енергия. Стана сутрин. Тя имаше само още два дни за да намери необходимото.

-Какво!!!-извика тя и се ухили.

Момичето видя цяло семейство Ехидни, което се беше приютило в шапката ‘и вечерта. За късмет на всички Гергана бе имала таралеж и знаеше как да примами бодливите животни. Тя извади плодове от раницата си и ги остави, скри се и зачака. Но  не след дълго Ехидните започнаха да се приближават. Тя изчисли, че с тези темпове на движене на ехидните след две минути ще може да откъсне един бодил.

-Добре, че съм добра по Математика.-си нашепна леко тя.

Бодилът вече бе взет. Момичето искаше да остане, за да разучи малко, но сега имаше по-важна цел -да спаси света.Тя тръгна.

Намирането на дяволско цвете се падна на Павел. Момчето много харесваше ботаника и знаеше всичко за това цвете. Дълго го търси и когато най-накрая го намери, изникна  проблем. Чиракът знаеше, че това цвете е  застрашено от изчесване.
-Не мога да го откъсна!- възкликна Павел
Момчето се почуди. Сети се, че ако вземе семе може да посади цвете, така нямаше да навреди.
-Няма как да порасне толкова бързо! -каза си момчето с тъга.
Но като чирак на доктор Парцалевич, той беше виждал толкова много чудни отвари, хапчета, смеси, че без проблем можеше да забърка отвара за бързо развитие. Взе семе и отиде до най-близката лаборатория. Там с много труд след седем-осем часа успя да направи отварата.
– Еврика! -извика чиракът и вдигна отварат
Момчето поля семето. Беше напрегнат миг.
– Дали отварата ще подейства? – мислеше си момчето .
Изведнъж семето почна да расте, след десет минути се разви колкото бе нужно. Момчето, радостно, се запъти към доктор Николов.

Във същото време лекарят търсеше Мукуана. С трудна мисия се бе нагърбил. Докторът знаеше, че мукуаната расте в Индия, Африка и Карибите. Най- близо до местоположението му се намираха карибските острови, но стигането му до там щеше да е доста трудно  във време като това, хората бяха изпаднали в паника. Докторът търсеше превоз до там, но не намери  хора, които искат да го заведат . Най- сетне се появи човек. Този младеж беше доста особен. Човекът го закара и най-учудващото беше, че му обясни от къде да намери Мукуана.

– Откъде знае, че търся Мукуана, та аз дори не споменах това ??- зачуди се доктор Николов

Но сега не беше времето за това, защото на Земята не и оставаше още много време. Лекарят послуша инструкциите на чудатия човек. Не след дълго попадна на Мукуана. Откъсна я и се запъти  към дома.

-Но кой ще ме закара обратно ?? – каза си той

Скоро се сложи край на тревогите му, защото същият човек се появи и предложи да го закара. Доктор Николов се зачуди дали това е съвпадение или не.. ? Влезе в колата и не след дълго се прибра със съставката.

Сред развалините от  ветеринарната клиника намери всички. Те вече се бяха върнали. Оставаха само още около 12 часа. Как за толкова малко време можеше да се забърка отвара, та и дружината да я даде на Рая.

– Трудно, но осъществимо !- казаха всички и се приготвиха за работа.

Чиракът и докторът започнаха да забъркват отварата. Близначките пък успокояваха гигантското животно. Бяха минали около шест часа. С много усилия и взаимна работа лекът  бе готов. Отдъхнаха си. Но това не беше края, трябваше Рая да я изпие.

– Но как, но как ??- говореше си Божидара, въртейки се в кръг.

Ала Гергана  знаеше как. Тя предложи да полеят отварата върху месно изделие. Момичето познаваше добре Рая, знаеше, че не би отказала да похапне. Е така и направиха. Върху купчина от пуйки  поляха отварата. Рая усети миризмата на печени пуйки и изяде огромната купчина . Чакаха, чакаха тридесет минути, нямаше промяна. Момичетата се притесниха. По изчисленията на доктор Николов трябваше вече кучето да е почнало да се смалява. Вече им оставаха само пет часа.

-Защо ?? чудеше се лекарят.

Изневиделица се появи доктор Парцалевич.

-Той даде хапчето на Рая. Може да знае  защо лекарството ви не действа. – казаха притеснените собственички.

– Но как може да е той ?? – чудеше се докторът.

За негово учудване това бе човекът, който го закара до Карибските острови. Николов не бе казвал на останалите  какво му се беше случило. Сега им разказа. Всички разбраха, че Парцалевич иска да помогне и  че случилото се е било инцидент. Дружината разказа на новодошлия какво има в отварата. Парцалевич съобщи на Гери, Дари, Павел и Николов, че са пропуснали само една съставка.

-Каква е ?- попита нетърпеливо Павел.

Тогава докторът откъсна косъм от косата си и го подаде с думите: „Ето това е последната съставка” Всички гледаха много учудено. Сега оставаха само три часа, за да се забърка нова отвара.

-Нямаме време, нека да сложим тази съставка към забърканото от нас лекарство. Май ще стане – каза Павел.

Всички се съгласиха.

-Някой взе ли още епруветки с лекарството? – попита доктор Николов

-Да ! Аз взех още една за резерва. -отговори Божидара. Тя винаги бе подготвена.

-Добре нека да прибавим последната съставка. Каза Павел, бързайки.

След като я добавиха и разбъркваха петнадесет минути, отварата бе готова.

Но сега нямаха месо, на което да я сложат, за да я консумира  Рая. Щеше да бъде изпитана вярата на нарасналото животно в неговите собственички. Близначките влязоха в устата на Рая. Изсипаха отварата и излязоха. Колкото и да беше неприятна отварата, кучето държеше устата си отворена, за да могат да излязат момичетата. Докато Гергана и Божидара бяха в устата на домашния си любимец, Павел бе повикал хеликоптери, с които да се върнат момичетата отново на земята. Ето че те отидоха при дружината и всички започнаха да се надяват отварата да подейства. Почакаха малко …  Рая започна да се смалява. След като кучето вече не беше опасно,  репортерите нападнаха с неприятните си въпроси Парцалевич. Тогава дружината се притече на помощ и заедно разказаха какво се беше случило. Всички бяха много щастливи, че опасността бе избегната. Бяха връчени медали за храброст на Павел, Божидара, Гергана, Доктор Николов и Парцалевич. Всички бяха доволни и щастливи.

Божидара  Павлова  Николова  – 14 г.

Гр. Смолян

VІІІ клас ГПЧЕ „Иван Вазов”

Георги Ставрев

Имам айфон. Последен модел. Основание в училище всички да се пукат от завист. Виждали са вече у мен суперджади. Скъсват се от яд и заради колата, която ме стоварва и прибира от училище в къща, която прилича не само външно, но и отвътре на футуристичен палат. Момичетата ми се лепят – за тях съм възможност. Търсят ме за гадже и за плащане на сметки. Излиза им се. Искат да видят света. Надявам се не моя – уверявам всички – той не е привлекателен…

На тринадесет години съм. Някои момичета са ми интересни, но не чак толкова, колкото този айфон. Бързо го проучих. Нямам указание на хартийка. Впрочем досега не съм чел никакви наръчници за уреди и машини вкъщи. Справям си се просто така. Станах почти хакер. Разбивам пароли, влизам в чужди пощи, подслушвам, наблюдавам, имам информация, която обикновено струва пари. Дори много пари. Дава възможности. Носи ползи.

Следят и мен. Знам го със сигурност и съм наясно, че животът ми зависи и от невидимите очи. Но сега имам айфон. Крия се под завивката, за да го допроуча. Сам съм в стаята. Рядко се случва. Наоколо ми всичко е супер яко. Лампите са италиански, осветлението по стените е пълзящо и с разни диоди, така че при движение се осветява мястото, където вървя.

Телевизорът е последен модел. Обзавеждането е по поръчка. В училище се справям отлично. Минавам всички зубрачи. Обикновено са ми нужни не повече от два часа за училищна подготовка – уроци, домашни, упражнения, плюс два чужди езика с онлайн преподаватели. Разполагам с богата виртуална и книжна библиотека, така че не е необходимо да излизам навън, освен за работа.

Откакто съм тук, съм наясно, че луксът не следва да се крепи на мързел. Даваш, и тогава получаваш. Често обаче даването се случва да е тройно, а получаването – нищожно. За натрупването на дивиденти е необходимо упорство.

Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. От днес е мой. Утре се надявам да го занеса в училище. Ще се изфукам и … няма да го имам за дълго.

Боже! Сам съм. Имам айфон за една нощ (надявам се и за един ден още). Щастлив съм. Богат съм.

Богат съм, но стомахът ми стърже от глад. Днес не донесох нищо вкъщи. Наказаха ме да не вечерям. Гладен съм. Ужасно гладен, но имам айфон. Откраднах го следобед пред хотела. Беше на някакъв глупак, на който колата отказа. Взе ме за интелигент – говорихме си на немски и английски. Докато се суетеше, просто се раздели с джаджата си, а аз – с него. Прости се и с малко пари, но те отидоха за спрейове за раната ми на крака и хапчета, за да не загнои. Взех си от най-скъпите и надеждните. Бях на лекар в частна клиника. Биха ми инжекция. Не знаех, че подобно нещо може да отнесе 200 лева. Останаха още малко пари и ги напъхах в тайник на ботуша си. Трябва да дам утре айфона на тартора, за да ям. В междучасията няма да мога да си купя нищо от лавката. Три деца сме в училище и се портим взаимно. Момчешка ни работа. Шофьор ни взема и връща вкъщи. Не се знае дали късметът ще ми се усмихне утре отново.

Гладен съм. Ужасно гладен и дори айфонът не ми носи удоволствието, което очаквах. Чак ме боли. Зависим съм от работата си. Крада.

Не съм циганче. Просто мама умря. Баща ми с новата (поредна) жена ме прибра. Няколко пъти му се опълчвах. Той ме наби и аз избягах от вкъщи. Три дни се крих. Откри ме една изрусена, стройна жена. Приличаше на мама. Мислих, че е като нея добра.

Доведе ме тук. Четири месеца ме обучаваха да крада. Хранеха ме. Винаги съм бил отличник и с това се справих добре. Нямах друг избор. Просто нямах. Иначе нямаше храна, удоволствия, екстри. В началото се съпротивлявах, но гладът е най-добрия  приятел на рибите и учител по мълчание.

Провъзгласиха ме за златна кокошка и това ми увеличи привилегиите. Тук живеем седем момчета, като три от нас учат в моето училище. Двама сме в един клас. Вземат ни и ни връщат с джипове. Шофьорите са точни като швейцарски часовници, а сърцата им – надупчени като швейцарско сирене.

Циганските тартори отдавна не бият децата-крадци, нито им режат пръстите, за да пипат по-изкусно. Това вече са митове. Наказват ги с глад, а гладът е по-силен от боя, студа, мъглата и болката. Освен това, ако не ти дават дрога, но от това съм виждал, че големите стават зависими и се влачат, тресат. Но тях не ги водят тук. Ние сме като голямо семейство. Всички сме роднини на документи. Казвам се Ангел вече, имам такова излъчване, но само за който не се е опарил от дяволското ми.

Дали съм забравил мама ли?

Не, не съм!

Просто съм гладен. Боря се за себе си и за нея. Все някога ще събера повече пари. Ще си купя билет от морето до София и ще отида на гроба й. Сигурно трудно ще го позная. Минаха вече две години. Тревата може да ме е стигнала на ръст. Надявам се да изтърпя още пет години, за да стана пълнолетен. Да избягам и се предам на полицаите. Иначе бъдещето ми ще е в приют – там гладуват, бият ги и насилват. А тук имам всичко. Единственото ми задължение е да крада и да донасям. Луксозни условия, топлина, море, джипове, частни виртуални уроци по всичко. Добра подготовка. Перфектност отвсякъде. Защо ми е да скитам по улиците и приспивам по гари?

Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. Само до утре. Като глада надявам се.

Илияна Брайкова

– Не мога да си представя живота без думите. Не е възможно да съществува поет, който не познава словото.

В стаята цареше полумрак. Задухът се беше настанил като вражеска батарея и не прекратяваше настъплението си. Двама души стояха сами и гор-чиво се вслушваха в аплодисментите, идващи от долния етаж. Театърът е банално място, когато си заключен на камерната сцена.

– Без думите животът ми би загубил очертанията си, би се разпрашил като труп.

Онзи, който говореше, не изглеждаше особено здрав. Големите му тъмносини очи бяха практически незабележими заради гъстата му черна коса, която падаше напред. Кожата му беше повече безцветна, отколкото бяла. Плещите му бяха широки и краката – дълги, но никой никога не би го сравнил с планина – той изглеждаше немощен и безпомощен.

– Няма спасение за творец, чието изкуство е изчерпано – каза той с получутия си глас и замълча. С неговото мълчание настъпиха минути на пълна глухота. Публиката си беше тръгнала и в целия театър сякаш не се чуваше нито звук.

Тишината е чудо, но не е за всеки. Тя е всепроникваща материя, която толкова настъпателно поглъща всичко по пътя си, че страх да те хва-не. Засмукваща черна дупка… съвършена по своята същност…

***

Какво е красивата жена? Колко хиляди лица има съвършенството? Какво е красивата жена? Очи, които проникват или които те стоплят? Колко хиляди лица има съвършенството? Гърди като две крехки преспи сняг или като цялата наша земя? Какво е красивата жена?…

Красивата жена е чудо, но не е за всеки. Тя е всепроникваща материя, която толкова настъпателно поглъща всичко по пътя си, че страх да те хване. Засмукваща черна дупка… съвършена по своята същност…

***

– Умът ми не го побира! – истерията беше близо в онзи миг. – Що за живот е животът без думи?! – Отново млъкна. Тишината отново започна да се простира из залата. Заглъхналите столове, прашните завеси, заключени-те врати – всичко немееше след спектакъла.

А спектакълът беше повече от странен. Странен и малко страшен. Не е имало думи. Всъщност, имало е един единствен звук – писъкът в края на представлението.

***

В стаята цареше полумрак. Задухът се беше настанил като вражеска батарея и не прекратяваше настъплението си. Двама души стояха сами и горчиво се вслушваха в аплодисментите, идващи от долния етаж. Театъ-рът е банално място, когато си заключен на камерната сцена. Тя мълчеше, заровила пръсти в косите си. Нищо у нея не изглеждаше изключително, но всъщност беше съвършена.

Както си стоеше, отпусна ръце, изправи главата си, която до този мо-мент беше сведена, и отметна косите си. От тук моментът се разцепи на две. В едната част от този момент тя остана права с ръце до тялото, гледай-ки напред към празните столове. Във втората част времето спря.

Какво е красивият танц? Колко хиляди лица има съвършенството? Какво е красивият танц? Танц, който прониква или който те стопля? Колко хи-ляди лица има съвършенството? Лекотата на снежинки, падащи в преспите или величието на цялата наша земя? Какво е красивият танц?…

Само ако си го представиш, можеш да добиеш представа за онова, в което се превърна втората част от мига. Незабравима беше красотата, която тя създаде – безумна страст, прикрита неумело…

***

–  Не оценявам! – продължаваше да крещи онзи. Гъсти капки пот бяха избили по челото му. – Словото е смисълът! Словото е началото… – Сетне се свлече и падна.

От тук моментът се разцепи на две. В едната част от този момент той никога повече не стана, заровил безжизнен поглед в изгнилите дъски на сцената. Във втората част времето спря.

***

Танцът без музика е чудо, но не е за всеки. Той е всепроникваща ма-терия, която толкова настъпателно поглъща всичко по пътя си, че страх да те хване. Засмукваща черна дупка… съвършена по своята същност…

В стаята цареше полумрак. Задухът се беше настанил като вражеска батарея и не прекратяваше настъплението си. Двама души стояха сами и със страст се вслушваха в тишината. Театърът е вълшебно място, особе-но когато си заключен на камерната сцена.

Първо тя го докосна. Като че ли съвсем случайно се натъкна на гасне-щата му душа, но не наруши танца си. Напротив – направи го част от свое-то тяло. Ръцете и нозете им се сливаха и разделяха подобно на река и бряг. Лекият трепет на бедрата ѝ беше тихата дълга във водата. Дъхът му беше ветрецът, който проравяше земята.

Онзи, който танцуваше, изглеждаше особено здрав. Големите му тъмно-сини очи отразяваха цялото му безкрайно въображение, а гъстата му черна коса омекотяваше бялото му лице. Плещите му бяха широки, а краката – дълги – той беше една планина – излъчваше сила и увереност.

Завъртяха се още веднъж и танцът им свърши. Прегърнаха се мълчаливи и неподвижни.

– Най-много обичам да си мълча с теб – каза той. – Не е възможно да съществува поет, който не е чувал такава тишина.

– Тогава млъкни – каза тя, усмихна му се и го целуна.