Беше цяло чудо. Тази малка рижа лисичка вече от половин година живееше в големия град. Бяха я виждали съседите от околните жилищни блокове. Бях на гости през пролетната ваканция при приятели в Берлин и там ми разказаха тази невероятна история. Дивото животинче се беше сприятелило със самотен възрастен господин в отсрещната къща и всяка сутрин идваше при него на закуска.
Помня какво ставаше с очите на мама, когато всяко лято изпращаше кака на вратата. „Лятното скитане” казваше кака ми с извинителни оранжеви искрици в очите и повдигаше рамене безпомощно. После прегръщаше мама и ръцете й бяха бели и по-нежни отвсякога, а вятърът в пръстите навяваше песъчинки в мамините очи. Докато ги избършеше обаче, сестра ми вече беше тръгнала, зелените гуменки бяха изтупкали прощално по стълбището и знаех, че щях да ги видя отново чак през септември. Не ми казваха къде ходи. Понякога питах мама, но тя ми шътваше и ми подаваше филия с мед и масло, за да ми запуши устата. Преглъщах бавно, медът ми залепваше устните и мълчаливо наблюдавах как леля Руми идва на гости, споглеждат се мрачно и въздъхват. „Не ти казаха къде ще ходят, нали?” и другата винаги поклащаше отрицателно глава. Леля Руми живееше в съседния вход и кака Кати, дъщеря й, беше най-добрата приятелка на кака. Те двете винаги изчезваха заедно в началото на юни. Записвах датата, на която тръгваха, в една зелена като какините гуменки тетрадка и се мъчех да отгатна кога ще се приберат. Никога не успях, въпреки грижливо водената статистика.
Четете още »
РЕЗУЛТАТИ ОТ ТРЕТИ НАЦИОНАЛЕН УЧЕНИЧЕСКИ КОНКУРС
“БОДЛИТЕ НА ТАРАЛЕЖИТЕ”
НА ФОНДАЦИЯ “БРАТЯ МОРМАРЕВИ”
Скъпи приятели,
Вече трета година ние даваме награди за литературно майсторство на ученици, защото така почитаме паметта на известните ни сценаристи и писатели Марко Стойчев и Морис Йомтов, популярни като Братя Мормареви. Те написаха много книги и сценарии за деца и възрастни, а приживе ратуваха за повече грамотност, усмивки и хармония помежду ни.
Затова поощряваме тези, които обичат четивото и сами пишат добре.
Резултатите от Третия национален конкурс за есе и разказ на фондацията вече са известни. Жури в състав:
Панчо Панчев, Георги Константинов, Димитър Шумналиев, Виза Недялкова и Алек Попов излъчи следните лауреати:
Председателят на УС на Фондация "Братя Мормареви" Кънчо Стойчев връчва награда на преподавателката по литература от Американския колеж Румяна Рангелова, предложена от нейния ученик Иван Бадински.
Членовете на авторитетното жури отляво надясно: Димитър Шумналиев, Виза Недялкова, Георги Константинов и Панчо Панчев - Дядо Пънч. (Петият член Алек Попов не е на снимката, защото по това време пътуваше).
Свит спокойно под завивките на листата или в основата на някой храст таралежът изглежда безобидна купчинка. Ако посегнеш обаче към него, ще се убодеш-задействал е инстинктът за самосъхранение и безобидната топчица се е превърнала в нов вид игленик, при който иглите са забити с острието навън. Като ученичка от трети клас, в час по трудово обучение направих за баба игленик-нормален и й го подарих – наистина го бях изработила като истински таралеж. Само дето бях забила иглите с острието навътре, така че игленикът изглеждаше като таралеж, но не беше.
Днес, размишлявайки над цялата ситуация, си задавам въпроса необходимо ли е винаги да бъдеш таралеж и ако да-защо. Полезно ли е да си показваш бодлите или напротив – така си вредиш повече? А какво всъщност е да си таралеж? Четете още »
Питаш ме коя съм …
Аз съм мечът на воина. Оръжието, което ранява и защитава. Блестя и отразявам светлината. Пробождам. Боля. Не прощавам на тези, които ми посегнат. Но браня обичното и скъпото ми. Не могат да ме носят всички, не всички знаят как да си служат с мен, не всички разбират моята същност. Твърде непонятен съм за младите, твърде тежък за старите, чужд съм за слабите и изнемощелите. Служа вярно на тези, които имат нужда от мен, на тези, на които мога да съм полезен. Но ръждясам ли, ставам безполезен. Безполезен става и воинът… Четете още »
Селото с нетърпение чакаше пролетта – тогава Те идваха.
Вече няколко години появата на Щъркелите беше основното събитие в Селото. След няколко месеца с тъга ги изплащаха, за да започнат да ги чакат отново.
И тази година Те дойдоха. Селото се радваше – птиците бяха още по-красиви и грациозни от миналата година. Започнаха да оправят гнездото си. Тогава от къщата излезе човекът. Щъркелите харесваха Човека, който се беше настанил под техния комин. Той не харесваше никой, но приемаше Щъркелите. Беше особен – един такъв навъсен, винаги мълчалив, а когато го закачиш, ставаше сприхав. След смъртта на жена си човекът стана и зъл. Никой не смееше дори да го заговори. Мил беше единствено с Внучката си, която идваше да го види всяко лято. Четете още »
На външен вид той не се различаваше по нищо от обикновените скитници и клошари, които подминаваме всеки ден по улиците на големия град. Излъчваше цялата бедност и отчаяност, които можеха да се поберат в опърпани дрехи, мръсна коса, брадясало лице и остра миризма на некачествен алкохол. Единственото, отличаващо от останалите градски несретници, беше нестандартният начин, по който се опитваше законно да придобие някоя дребна монета.
Младият мъж, който пръв установи това, минаваше забързано по залез-слънце през Борисовата градина, когато просякът му подвикна: Четете още »
Действащи лица:
Той
Тя
Нещо между тях
Контрольорка
Място на действието: обикновен софийски трамвай.
Александър (защото така се казваше Той):
Извинете, но имам чувството, че сме се виждали някъде и преди. Очите ви ми са странно познати – особено дясното.
Виолета (защото така се казваше Тя):
И вие ми напомняте на някого. Не бяхме ли заедно в гимназията? Аз съм Виолета, завършила съм 18-то СОУ. Четете още »
…любовта вече не е на мода, убиха я поетите. Те писаха за нея толкова много, че вече никой не им вярва и това не ме учудва.
Оскар Уайлд
Той се запозна с нея през една приятна лятна неделя, когато небето беше като лъскава синя повърхност, слънцето бе като лепнат върху нея жълтък, а хората се усмихваха един на друг и на факта, че имат щастието да живеят на този прекрасен свят, където небето е като лъскава синя повърхност, а слънцето е като лепнат върху нея жълтък. Четете още »
