Братя Мормареви

Очите му шареха по опаковката, докато не намериха написания с малки букви текст: „Използвайте количество колкото грахово зърно. При приемане на флуиди от други източници, консултирайте се с вашия лекар или зъболекар. Вижте датата на производство на опаковката” Това го озадачи. Понесъл пастата за зъби в една ръка, а четката в другата, той влезе в кухнята, отвори наследения от предишния наемател пожълтял хладилник, който не изхвърли по единствената причина, че не можеше да си позволи свой (пък и този си беше съвсем наред), и извади пакет замразен грах, за да прецени колко е голямо едно зърно. Тук обаче срещна неподозирани препятствия – оказа се, че на пакета пише „да се размрази, преди да се сготви” и нито дума за стоматологично приложение. Понеже трябваше да тръгва за работа, изостави дилемата за по-късно и мина да си купи дъвка от будката до блока.

Работеше като продавач-консултант в един местен супермаркет, но, за разлика от други хора на тази позиция, работата му го правеше щастлив. Не се случваше често клиент да поиска информация, но през останалото време кротко си подреждаше стоките и четеше указанията за използване и съхранение с искрен интерес.

В крайна сметка след около месец можеше да каже как да употребиш правилно почти всеки продукт в магазина. По-късно пък разви ненавист към стоките без инструкции и спря да ги ползва. Изненадващото беше, че развиваше тази своя обсесия тихо, с необичайна ненатрапчивост. Всъщност дори не я осъзнаваше, не я приемаше като такава.

Щом работната му смяна свърши, той се запъти към вкъщи – път, прекалено дълъг, за да се прибере веднага без да се умори, и твърде къс, за да се качи на тролей или такси. Сети се обаче, че вкъщи го чакат пастата за зъби и грахът и, ужасен от бедствието, което те създаваха в главата му, малък епицентър на земетресение, реши, че ще се разходи. Отиде до разнебитената спирка и зачака. Беше лято и още не се беше стъмнило. Почака още около дванайсет минути и тогава пристигна полупразният тролейбус. Качи се, без да пропуска стъпала, плати за билетче, продупчи го и си седна. Не възнамеряваше да пътува към никое конкретно място, доставяше му удоволствие да се вози. Хора се качваха и слизаха със своите проблеми, разговори и шум, но той не чуваше нищо. Беше щастлив. Така неусетно стигна последната спирка, а след това и гаража. В тролея бяха останали само той и един кротък старец, който изглежда спеше. Обикновено шофьорът проверяваше има ли останали пътници, но този говореше по телефона. Той се заслуша.

Скоро обаче това му стана безинтересно и просто зачака да го видят и да го помолят да слезе. За негово учудване това не стана. Задържайки телефона си между рамото и ухото си, шофьорът заключи и си тръгна. Старецът похъркваше с бледа усмивка.

В този момент той изпита див страх, съчетан с еуфория. Почувства се съвсем сам на света и закопня за светлия си и топъл апартамент, но и усети, че може да прави каквото иска. Стана плахо, почти треперейки, без да знае защо, и се промъкна до шофьорската кабинка. Беше отключено. Окрилен и ужасен, той влезе вътре, а после избяга, все едно седалката пареше. Изтича на пръсти до стола си и седна, опасявайки се, че някой го е видял.

Понякога е нужен само един процеп, за да се отприщи язовир, а сега неговата душа се пропукваше с неимоверна скорост. Беше спазвал правилата толкова дълго, по свое желание. Тази вечер можеше да избяга дори и от себе си.

Старецът се размърда на мястото си, все едно нещо го тревожеше в съня му.

В този момент чу звук отвън. Не заплашителен или нещо подобно. Просто звук. Бог знае защо, това го вцепени до мозъка на костите му. Стените на тролея изтъняваха пред очите му, а прозорците сякаш станаха по-чупливи. Досега не се бе сетил, че отвън се случва нещо, не, много неща. Дори когато се поуспокои, не можа да събере кураж да помръдне и остана на мястото си неподвижен, решен, че ако се помести дори малко, целият свят ще се срине. Стоеше загледан напред и полагаше усилия да не мисли за нищо. Накрая се предаде и заспа.

Дълго време след това се опитваше да си спомни какво е сънувал, но така и не се сети.

Когато се събуди, претъпканият тролей криволечеше из центъра, а старецът, с когото имаше чувството, че се е сближил, нищо, че не бяха разменили и една дума, тъкмо слизаше. След кратък размисъл и той слезе на следващата спирка.

Повървя малко, после се обърна, сетил се, че си е забравил името. Сви рамене и продължи към вкъщи.

Автор: Анна Бодакова, 12 г.

Училище: 42 СОУ „Хаджи Димитър”

„…Кърви пак раната. Играя под звездите. Горчи отново ролята, горчи….

Отровата от Жулиета ненапита в центъра на сцената блести.

От стъпките ми музика извира. В душата ми се гонят студ и зной.

Безкрайната соната музицирам. Мълчи дъждът - безименен герой.

Замесвам хляб с душицата си свита. И вместо сол добавям тъмна нощ.

И в образа на лейди Макбет скрита ръката ми замахва с кървав нож.

През мен прораства корен от коприва. С перо на бухал бъркам във нощта...

В окото на безкрая се откривам. Офелия във бяло - пак скърбя...

Умирам жадно. С вятъра се гоня. Костюмът театрално ми виси.

Поредна роля. И последна роля. Житейска драма някаква върви...

Реве тълпата. Свит поклон отправям. От сцената помахвам със ръка.

Като невинна дева се изправям, обсипана любовно със цветя.

В гримьорната привела ситно плещи одежди царствени събличам аз.

Безропотно угасвам всички свещи. Такси поръчвам във незнаен час....

...за хладната си, мъничка квартира, където Жулиета не върви.

И лейди Макбет никога не се прибира. Офелия? Отдавна там не спи...

Във пустата и оглушала къща, която ме посреща във нощта,

в житейската си роля се завръщам безкрайно уморена и сама..."

Princess – Изповед на една актриса

Преди години майка ми написа това стихотворение. Тогава, опитвайки се да вникна в смисъла му, я бях запитал какво означава житейска роля и това, някой да я играе? Логично отговорът, който получих, бе, че все още съм малък, за да разбера, но някой ден, непременно сам, ще стигна до истината.

Когато седнах да поразмишлявам над темата за играещия човек или Homo Ludens, неминуемо се сетих за онзи наш разговор. Защото от висотата на ненавършените ми все още 15 години донякъде и сам бях успял да намеря отговора на въпроса си – животът е низ от моменти, сцена, на която ние, обикновените хора, играем поредица от роли. Животът ни е предопределен от самото начало и колкото и да се опитваме да го променим, всеки миг в него се подчинява на строги правила, а сред тях ни е поверена главната роля – на играещия  човек. И ако играта в детството ни е била само начин да общуваме с другите, пораствайки и изграждайки се като характери, тя е загубила очарованието си от първичното общуване и се е превърнала в начин да изразим себе си пред другите, да се покажем или скрием от тях в безкрайния театър на живота.

Как започва всичко? Раждаш се – завесата се вдига. Излизаш под прожекторите. Нататък е лесно – монолог, театрален костюм, осветление, подбрани жестове, маска. Всичко е налице. Дори и суфльорът Живот е на линия, поправя те, когато сгрешиш или се изгубиш сред репликите. Аплодисменти или освирквания – колелото на собствената ти игра се върти в безкраен ритъм до логичния ти край някой ден. Безкрайна пиеса и главен герой – ти, човекът играещ…

Запитвали ли сте се някога колко често ви се е налагало да се вмъквате под маската му и да играете роли в живота си? И какви роли сте играли – положителни, отрицателни, пасивен наблюдател или самите себе си? Защо сте го правили?

„Целият свят е сцена и ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли”, е заключил Шекспир мъдро. Със сигурност един път поне ще се замислим над думите му, а направим ли го, ще осъзнаем и правотата им. Играем, правим го непрекъснато или се учим да го правим – между събуждането и заспиването, между срещите с хора, работата в офиса, прегръдките с любим човек. Играем на приятели, врагове, родители, служители, улегнали или недотам улегнали възрастни. Играем. Мислите ни постепенно се превръщат в отиграна река, усмивките – в стандартна радост, думите, поведението ни – в заучени житейски роли, от които все по – трудно успяваме да се измъкнем и за минута. Диалози, монолози, трагедии, комедии, трагикокомедии, драми… Опитът ни на играчи постепенно нараства, бройката роли набъбва заплашително и изпълва до предел сивото ни ежедневие. „Сценичното облекло” неусетно става втората ни кожа, гримът попива в лицата, а маската се превръща в неотменна част от АЗ – а ни. Докато в един момент усетим, че сме се изгубили в безкрайността на многобройните изиграни роли и сме се превърнали от хора в Homo Ludens – маскирани кукли, играчи в безкрайния спектакъл, наречен „Живот”.

В днешно време играта се е превърнала в средството да не бъдем самите себе си, да се представяме пред света така, както той очаква от нас. И дотолкова сме се вживели в безкрайната поредица житейски роли, които играем, че сме забравили да бъдем себе си, или пък се боим  да бъдем. Затова и с всеки изминал ден маските ни стават по – многобройни, театралните ни костюми по – шарени, а усмивките ни – застинали. Макар че в живота ни не всичко е като в холивудски филми. Нерядко положителният герой умира, отритнат от всички. Ромео вместо влюбен младеж се оказва отчаян наркоман. Потънал в облаците дим на кварталната кръчма, след няколко питиета Хамлет продължава да се пита объркан да бъде или не. Ричард ІІІ вече „убива” интелигентно, използвайки компютъра в офиса си вместо меч, а Д’Артанян отдавна е забравил значението на думите – „всички за един, един за всички”, затиснат под тежестта на обикновените битовизми… Роли, роли, роли, които играем или животът ни принуждава да играем, превръщайки ни незабележимо от Homo Sapiens в Homo Ludens, играещи хора.

Потънали в поредната игра, нямаме време да се запитаме дали сме Homo Ludens, защото животът ни кара да играем роли, или точно защото ги играем, сме такива, каквито сме? И доколко имаме смелост да спрем да играем, лукса да бъдем самите себе си – без маска и грим, без удобните паравани пред нас, без аплодисментите на околните или вещите напътствия на невидимия режисьор – Живот? Доколко може да си позволим да напълним живота си с истински моменти, истински усмивки, истински случвания и безкрайният театър – без антракт и финал, в който сме потопени от раждането си, да спре да съществува за нас?

В житейското училище всеки ден ни учат на много неща -математика, физика, история, езици, екзотични предмети, но трудно някой се хваща да ни научи да бъдем себе си. В житейското училище предметът „АЗ” липсва от учебните програми, обучението по него е трудно, а пътят, който трябва да извървим до заветното дипломиране по дисциплината е трънлив и неравен, с много пропадания, малко върхове и в пъти повече трудности. А дали да тръгнем точно по този път или да се примирим с ролята си на Homo Ludens – играещ човек, зависи единствено и от само от нас…

Владимир Господинов Господинов

Американски колеж в София, 8 клас

Не минава ден, без да чуя фразата „Вашето поколение не чете.” Понякога идва сама, понякога подплатена с едно здраво – „Само сте на телефоните си” или „не чете истинска литература”. И аз се опитвам, плахо да защитя честта на моето поколение – четем разбира се! Какво друго си мислят, че правим на пустите телефони? Фейсбук, Скайп, Вайбър – тези са между-другото, а  и не е ли и това вид четене – получаваш съобщение, изчиташ го, пишеш отговор, приятелите ти го изчитат. Не е ли това ценно? Но, ако говорим за четенето на истинска литература… Това е друго. Какво, питам аз, е истинска литература? Кой решава? Ако е книга, значи е литература. Има си и жанр – епос, драма и така нататък.

Най-често, в тази истинска литература не влизат онлайн книгите. Ако го четеш от екран, не се брои, изобщо как смееш да се правиш на читател? Държал ли си оригиналния препис на Историята Славянобългарска, та разправяш на всички, че си я чел? С тези хора, не мога да се разбера, не мога и да ги разбера. Те са като древните гърци, осъдили появата на писмеността, зашото тя прави знанието по-достъпно сред народа, понеже вече всеки ще може да прочете великите мисли на философите. И тези хора, сега, в двадест и първи век, които се възмущават, че младите хора си купуват електронни четци, или е-книги, които да четат от телефоните си, сякаш имат нещо против това литературата да е по-достъпна, по-лесна за намиране, по удобна за консумиране.

Когато нямах телефон, мъкнех си книгите с мен, за да чета в автобуса и на училище. Хари Потър, книга шеста, с твърди корици и аз съм се сбутала между бабите в рейса с нея, и се опитвам да се държа и да си обръщам страниците. Сега, вадя си машинката, с една ръка се държа, с другата си плъзгам екрана надолу и само трябва да се пазя от осъдителните погледи на бабите, защото съм поредния член на поколението си, загубил живота си пред екран. Да, обаче пълно издание на Граф Монте Кристо на български няма по книжарниците. Ученическо – ако искаш. Два тома в петдесет страници си е оферта и кой не чете истинска литература сега?

Но да кажем, не знаят какво чета, сърдитите възрастни. Да кажем, не чета задължителанта литература за училище. Чета книга пета от една фентъзи поредица, която също не издават в България. И това не истинска литература, дори да я чета на хартиена книга. По-добре изобщо да не чета, отколкото да се занимавам с такива истории. Вампирски романси, магии, дистопии, от които главните герои се спасяват и водят бунт… От всичката литература, това а най-неистинската.

Жанрове като фентъзи, градско фентъзи, южна готика, стиймпънк, сай-фай, не са реални жанрове. И авторите им не са истински писатели. Вината в нашия Джон Грийн и романси за тийнейджъри от по стотина страници. Книги без истинска ценност. Всички пропищяват, че поколението ни не чете, а зачетем ли се в нещо, критиката го смазва като повърхностно и бесмислено, размазва и нас като безпътни, лишени от ценности.

Летните списъци със задължителна литература за ценни. „Граф Монте Кристо” в ученическо издание, „Великият Гетсби”, Хемингуей.  В тях няма по-малко насилие и секс, и измами, и драма. Но те са „истинските”. Защо? Великите книги са започнали като оплювани подлистници по евтини вестници, като беззначителни, безмислени знаци, че читателите им са ограничени личности. Аз пак се чудя, каква е марката на истинската литература и откривам единствения отговор, който ми се струва логичен. Едни стотина години отгоре върху дата от първото издание.

Мери Шели е написала романа си на шега и започнала изцяло нов жанр, който сега вдъхновява толково много филми, сериали, други творци. Джоан Роулинг е  вдъхновила цяло едно поколение. Награди, първи места в класициите, тиражи – тези неща не са от значение, защото това не е истнска литература. И си мисля как няма и няма начин да се докажеш, ако си млад и четеш. Обвиняват те, че нищо не разбираш, ако си хванал, да речем, Ницше, или, че само се правиш, че ти харесва „Под Игото” (а ако не ти харесва, значи не си го разбрал), а ако четеш неутвърдени (с други думи модерни) автори, не е истинска литература.

И ти си вадиш телефона и правиш гневен статус във Фейсбук, а бабите те гледат осъдително, защо не извадиш една книга, а?

Теодора Георгиева Николова, 17 години

Училище: Американски колеж в София
Клас: 11 (завършен)

Това е една история за мечтите, надеждите, целите, успехите и грешките на един ангел. Това е моята история. Аз бях едно дете, чиито мечти се разбиха, дете, което съдбата повали на земята, но с времето то успя да се изправи на краката си. Наричайте ме ангел – не защото нямам име, а защото такава съдба имат и други деца.

Като всяко едно дете, аз обичам да мечтая. Мечтите са нещото, което никой не може да ни отнеме, но може да ни попречи да го постигнем. Мечтите са един океан – неизбродим, чийто край не стигаме, защото всяка мечта се заменя с нова – по-съкровена и по-голяма. Моята мечта, когато бях на 14 години беше да ме приемат в езикова гимназия. Кандидатствах с профил английски и немски. Очаквах с голямо нетърпение резултатите. И ето, че най-накрая обявиха класирането. Бях приета – трета по успех.

Започна учебната година. Не беше толкова лесно, колкото си представях, но полагах всички усилия да се справя. Намерих много нови приятели, с които се забавлявах и учех. Всичко беше идеално до края на първия учебен срок, до деня в който разбрах, че всичко ще се промени. Пред мен възникна неочаквано проблем, проблемът с появилия се диабет, който посрещнах като неканен гост. Какви чувства предизвика у мен съобщението, че имам диабет? Чувство на тъга, готовност да заплача, яд, ярост, гняв. Всички тези емоции бушуваха в мен. Бях като вулкан, който всеки един момент може да изригне. Приеха ме в интензивното отделение за няколко дни. Бях на системи, с решетки на прозорците и без право на посещения дори и от семейството ми. Стаята, в която се намирах, беше като ад за мен. Тези дни бяха най-ужасните в живота ми. Бях безкрайно уплашена от промяната, налагаща „боцкания”, променено хранене, често посещение при лекаря, изпитвах обида, че природата е избрала точно мен да подложи на това изпитание. Като звяр в клетка, аз плашех всички, които всъщност се опитваха да ми помогнат. Не исках да разговарям с приятелите си и родителите си. Казах им, че ги мразя, обвинявах ги за случилото се, обвинявах дори и себе си. Не можех да се позная. Все едно не можех да поема контрол над мислите и действията си.

Реших да се върна в старото си училище. Направих го, въпреки съветите на приятелите си. Скоро след постъпката ми, разбрах, че съм сгрешила, но нямаше път назад. Имах два избора. Единият беше да остана затворена в себе си, изолирайки се от света и близките си, да стоя само на място и да се самосъжалявам. А другият – да продължа напред, крачка по крачка, да приема случилото се. Избрах второто – да изхвърля неприятните мисли от съзнанието си и да продължа да мечтая, да превърна лечението в стил на поведение. Почвата на диабета остави нещо като „белег от рана” в моите спомени. Сега, когато приех това, което се е случило, раната заздравява. Когато погледна белега се сещам, че той съществува, но в по-голямата част от времето го забравям. Животът не е както преди, но въпреки променените условия, той все още може да е интересен и щастлив.

Животът с диабет е като управление на кораб в безкраен и развълнуван океан. Мъдрият капитан се снабдява не само с храна и гориво за предстоящото пътуване. Той обикновено подробно разглежда целия маршрут, прави справки за вероятните плитчини и подводни скали, за да ги избегне. Подбира си екип от добронамерени и самоотвержени моряци – родители, приятели, лекари, които да му помагат в трудното пътешествие, които ще му осигурят гръб и надеждна помощ. Разбрах, че отговорността за вълнуващото и трудно пътешествие на живота е моя. Диабетът няма да попречи на осъществяването ми като личност, на удоволствието от истинския живот, на професионалната ми реализация и на личното ми щастие.

Моите криле бяха отрязани, но те пораснаха отново и вече съм свободна, мога отново да полетя нагоре към върха. Да, остана ми белег от раната, но не съжалявам. Този белег ми припомня времето, когато станах силна. Вече вярвам, че болката може само да кали човека.

Симона Георгиева Георгиева,

ученичка от СОУ “Пейо Кр. Яворов”, гр. Стралджа, обл. Ямбол, 17г.

Господ е много умен, значи е евреин. Къщата му е без стъкла, как да му ги счупи човек?

Мориц Йомтов

http://mormarevibrothers.com/testimonials/letter2/#more-160

Стоя на небето – ангел, благочестив на вид, но нежелан винаги, с бяла кожа (почти до прозрачност), без крила, но с торба дяволизми в джобовете. Ни Икар, ни синът му, глупак божий. Ни Настрадин Ходжа, подпрял ограда, ни Малък Петър – вожд на бедните дяволчета. Ни Ян Бибиян, ни ортакът му Фют или някой друг смотаняк на хартия. Ни облак от памук, ни дъжд отгоре или снежна къделя. Ни плетиво на котка или заспиваща баба с шишове за кавга и заплаха на непослушни внучета и чужди съседски деца, при следобедно придремване между два и четири.

Все пак капя. Почти като вода, почти като гной от рана, която плаче в бяло и воюва с нечие тяло. Мятам крака в приятно удобство, в добро разположение на духа и тялото (макар и не безплътно) и….. се строполявам отгоре.

А бях добре уж с равновесието. Сгафвам яко. Хващат ме за ухото и ме водят при дядо ми. Той е бял като Господ. Приведен, с едри вежди, под които гледа много укорно. И по мен бяло – на ленти, на точки, на гьолове, попили в дрехите.

Вече съм хванат. Разпънат на кръст – но не съм Христос. Иначе и той като Господ бил евреин. Мамка му, какво излиза, че антисимитите мразят тези двамата, на които останалите се кланят. Всъщност не го разбирам много. Но аз съм бял ангел без крила, дрехите ми – натопени в река от разтопени снежинки, гъсти и уханни на трева. Главата ми – наведена. Имитирам смиреност. Дяволът се прикрива зад мен. Прикляка, звери се между очертанията ми и сега разбирам колко е добре да нямаш сянка, иначе ще го спипат като мен за опашката. Ще му счупят кокалите … Ох, пак забравям, че той няма кости. Нещо като безгръбначно е, като пушек, като изкривена линия в детска тетрадка. Да му мисли моята гърбина.

Не ми се доплаква още. Чакам си момента внимателно.
–  Защо си изсипал млякото на Пелиновеца – питат ме – обаче аз мълча. И пак ме питат. И пак мълча. Що да им отговарям, като не са почнали да ме бият още? А може и да ми се размине и този път, ако успея да стана пак ангел. Кацнал горе на дърво, бял от страх и от мляко, смирен, но губещ равновесие.

Не ми идва на ума история. Няма да мога да имитирам припадък, защото край мен – огромни магарешки тръни. Празен съм. Нищо не навестява главата ми в момента. Не изпитвам вина. Наведената ми чутора следи само ръката – дали ще тръгне към мен, за да тупна връз бодилите в жертвена и страдалческа поза.
Питат ме пак. Аз мълча. Приличам на партизанин на разпит (не че съм от това поколение, което знае какво е шумкарин, нито го е виждало, нито пък го интересува).
–  Ще отговориш веднага, или ще ти строша таблета и джаджите в чантата? – чувам тихо просъскване и пак надявам бялата кожа на ангел – божествено смирен, но актьорски изучен. Пак мълча. Вече не знам като какво или кого. И пак в главата ми нищо не идва за оправдание. Рамът ми е малък в следобедното слънцестоене.
–  Ами-иииии, исках да пия мляко, а той не ми даваше. – лъжа неалгелски аз. – и  не смея да вдигна глава, за да не ми проличи съвсем лъжотията отвътре.
–  Ние всички в рода сме наказани с млякото. Как така ти е хрумнало да го пиеш, като ще се разцвъкаш като пиле от дървото след час?

–  Ами – замрънквам отново – исках да стана овца – кротък и смирен, понеже ме хокате. Откакто съм дошъл само ям бой и реших, че със него ще мога.
–  Айде стига ме хлъзга – вика дядо и обяснява на баба лошотията ми отдалече, като ме води за ухото по целия път. И той е с бяла коса. Приведен с дълга свличаща се дреха и малко прилича на Господ, ама изобщо не е в тази поза с ухото ми.
Всички мъже в рода ми сме с малабсорбция и не пием мляко, освен ако чак, когато остареем като Господ. Тогава болестта някъде изчезва и се размива из облаците. Но отвътре ме яде яд. Оная гадина Пехлл…. ми спука топката, щото му фраснах прозореца, а после снимах жена му, докато се дупи да буха килима си и я качих в YouTube.

Станах ангел, после смирена овца на приказки, ама не си смирих дявола в мен. Обаче сега ме е яд ужасно много и ще счупя от гнева си на Господ прозореца. Поглеждам нагоре и… Мамка му. Нямал хитрия му евреин. Ще стана антисимит вече заради липсата на отмъщение. Какво да му счупя? Облаците ми приличат на захарни памуци. Дъждовете на Белобрадия ще ми измият ангелското, та чак ще ми лъсне чернотията отвътре. Нямам решение. Мълча като партизанин на разпит. Кипя отвътре.
Имам чувството, че чак остарявам и хващам каймак в съприкосновение с въздуха. Уж съм Ангел, от отбора на Господ съм. А тренерът ме предаде и на всичкото отгоре се оказа евреин. Не стига това, но освен малабсорция, ми овеси и звезда преди няколко дни. Празнувах Бар Мицва официално – сега вече в града ме знаят. Мамка ти, тренер. Ще си сменям отбора! А за антисемит явно не ставам. Може обаче антиантисемит да се пробвам. Това ще е ново учение. Направо нов Христос ще съм. Айде стига с тези ангели. Всички прозорци долу с прашката и после Беж, Лиске да бягаме. Да живеят фабриките за ПВС дограма.

Договорих процента с тях тази вечер. Хубаво нещо е малабсорцията – не пиеш мляко и не можеш да станеш кротка овца…

Георги Ангелов Ставрев -15 г.
ОМГ „Акад Кирил Попов”- гр. Пловдив,

---

Малабсорбция – непоносимост към храни,определени съставки/глюкозо-галактозна малабсорбция – изявява се при консумация обикновено на прясно мляко, предизвиква леки болки и разстройство, при възрастните с времето се проявява по-слабо.

Бях на старата галерия в Созопол. Много приятно място, точно над скалите. От тях ме делеше       само един парапет, на който всъщност седях. Седях и гледах морето. Пред мен се откриваше Новият град, който крайно ненавиждах. После беше Централният плаж. Този, на който всички заблудени туристи ходят. Единственото стойностно там беше „Джини”. С други думи, созополският рок бар. Там посрещах Джулая вече четвърта година.

Но днес не беше 30 срещу 1. Той мина преди седмица. Реших да го кръстя „Черния Джулай”, защото слънцето така и не се показа. А на връщане, изключително мотивиран от факта, че трябваше да вървя няколко километра до Смокиня, намерих едно доста тъмно камъче. Взех го и си казах :”Черния Джулай”. След което ме заваля дъжд, та се наложи да вися половин час под един чадър.

Всъщност днес беше един съвсем обикновен ден. Както почти всеки друг, сутринта се шибнах в морето, после ме мързеше. Занимавах се с разни други глупости. Привечер – тогава беше истината. Правех една кратка обиколка на Стария град, по малките улички. Интересно е каква маса народ се размята по главната улица, но на някоя, забутана  5 метра странично, почти нямаше жив човек. И по-добре, аман от селяци. И така до Галерията.

Днес същата процедура. Но при първия поглед към хоризонта, веднага забелязах нещо. Нещо доста необичайно за това място. Днес водите бяха спокойни.

Загледах се. За момент може би не успях да повярвам. Изключително красива. Само по долната част на банския. Тъй като съм голям почитател на женския бюст, веднага бях заинтригуван. И не само, де. Имаше татуировка  на дясното бедро. А също и на кръста. Онемях. Нищо друго не ми оставаше освен да се любувам на прекрасната гледка. Беше наистина забележително. И двете.

Печеше се по корем, бе закрила лицето си с потник. Лежа известно време. След което стана, бръкна в раницата си и извади пакет тютюн. Тя свиваше цигари. Какво съвпадение, аз също. Реших моментално да последвам примера й. Внимателно наблюдавах как пуши, обърната към морето. А аз изгарях. Изгарях като поредния фас в устата ми. Но беше хубаво. Сетих се, че трябва някак си да я заговоря. Долу в никакъв случай нямаше да слизам. Изведнъж идеята дойде. Ще й поискам цигара.

На връщане имаше два избора. Или да мине през паркинга, или през Галерията.

Тогава Бобката ми звънна.

-Какво става, брат?

-Ми нищо особено, вися тук на Галерията.

-Значи не си в София?

-Не, брат, из Созопол се подвизавам в момента.

-Жалко, щях да ти предложа да покараме кънки, щях да те вкарам за без пари на парзалката.

-Благодаря, но сега точно не мога. Смях.

-Ха – ха, ти какво правиш?

-Гледам една любов.

-Вярно ли? Ми тогава да не ти преча.

В този момент тя влезе в двора на галерията.

-Идва, брат, ще ти звънна после.

Дори не чух отговора му. Вече бях в джаза.

Приближаваше към мен. Сигурно съм зяпал като пълен идиот. Не знаех тя на къде гледа, защото носеше очила. Не исках този момент да свършва.

Докато се осъзная, вече ме беше подминала. Фак, трябваше да направя нещо. Рипнах като в народна песен и се затичах след нея. Беше на метри преди изхода.

-Извинявай, видях че си свиваш. Мога ли да те помоля за една.

Усмихна се.

-Да, разбира се.

Започна да рови в чантата си. Почувствах се леко неудобно.

-Благодаря ти много. – подадох една искрена усмивка и тръгнах. Хубаво ми беше.

Седнах на парапета, погледнах към безкрая на морето и свих една цигара. От моите си, разбира се.

Георги Александров – 17.

Имаше един мъж на шестия етаж. Не знаеха как се казва, понеже не беше оставил табелка с името си на домофона, а и никога не се запозна официално с тях. Среден на ръст, по-скоро слабичък, с къса брада и доматено лице. Можеше да е на 25 или на 50. Нямаше близки, не помнеха кога се е нанесъл. Господинът представляваше част от сградата.

Радваше се, въпреки всичко, на всеобщо обожание. Беше най-добрият съсед, който би могъл да съществува. Заминаваш на почивка? Разбира се, че ще ти полива цветята. Закъсал си с парите? Какво толкова, един заем. Гледане на деца? Съхранение на резервен ключ? Поправка на пейката пред входа? Естествено, естествено, какво по-естествено. Няма да се притесняваш.

Имаше и друго, вече съвсем фантастично. Всяка неделя, без изключение, господинът доставяше огромно блюдо с някакво лакомство на семействата. Случваше се някъде около новините, когато всички са вкъщи и над вечерта тегне лениво смирение. Самите деликатеси бяха всевъзможни. На Тодорови от първия, например, беше поднасял тънък ориз с непознати плодове, салата от жълти цветя, месо, ухаещо на бор, облачна супа. Особени, опияняващи храни. Нито разбираха кога ги приготвя, нито как.

Изпод вратата му не се промъкваха аромати, не го виждаха със сластно издути торби, нито слушаха симфонии от лъжици и миксери. Въпросите за рецептата се отклоняваха нежно. Храната сякаш се материализираше между розовите му длани.

– Благодаря, страшно благодаря! Ела някой път да обядваш у нас.

Толкова. С времето спряха да питат.

Съседът, в замяна, отиваше на обедите – всеки ден в различен дом. Хапваше престъпно малко, хвалеше много и поддържаше прекрасен, непринуден разговор. Като говореше с него на човек му оставаше вкус на лешникова паста. Така се свикваше с господина. С хубавите неща бързо се свиква.

И после той изчезна. Не усетиха как.

– Марийче! – провикна се леля Стойна, опъвайки жили към прозореца долу. – Марийче, бе!

Известно време нищо не се случи. Мария седеше до входната врата, забила поглед в едно петно на стената. Чакаше си лакомството.

– Марийче! Марийче! Марийче!

И Мария чу. Размърда уши. Примлясна. Отърка се о стола и с друсливи извивки се повдигна. Окашля се. После извика много мощно и чисто.

– Кажи, ма!

Мария едно време беше певица в ресторант.

– Съседът там горе не се ли бави нещо?

Мария стрелна омазания кухненски часовник.

– Чудно.

След четиринайсет минути целият блок се чудеше. У Стоянови спореха дали да не викат полиция, на площадката между трети и четвърти предлагаха линейка, Вуров и Гуров искаха да се пробват като ключари. Нея вечер нищо не решиха и си легнаха гладни. Вярно, във всеки хладилник можеха да се намерят някакви остатъци – бутчета с косми, овлажнели филийки, стара салата – но за тях никой не се сети. Цяла нощ над блока се виха облаци с цвят на прегорено месо. Сутринта подхвана дъждец. Валеше бутафорно като на сцена.

– Добрутру, Марийче! – викна леля Стойна от антрето на Марииния апартамент. Имаше ключ откакто фурната им се подпали и блиндираната врата почти изгони пожарникарите.

– Ба, добро! – изръмжа Мария, сива, рошава и по надупчен пеньоар.

Изглеждаше извънредно подпухнала. Лошо беше спала.

Росен също беше спал лошо и пи кафе с уиски, а Мария и леля Стойна мълчаха.

– Добре бе, какъв е тоя? – изкрещя Росен след три кафета. – Нещо за много важен се мисли. Ей Богу, ще го пречукам!

Скочи от стола, бутна чинията със салама и изтича навън. Мария не успя да го улови – тая дископатия, пустата и дископатия. Развъртяха се с леля Стойна. Стой. Росене, Росенче, майко, синковецо … Росен хвърчеше по стълбите. До горе събра Васка Тодорова, цялото семейство Вурови, Ангелчо, баба Льопка и Лилето. Уловиха го няколко стъпала преди вратата.

– Защо, бе момче, толкова се палиш? – заговори му Вуров, който беше пъхнал тънката си, зачервена и татуирана ръка под Росеновата и хем го държеше да не се отскубне, хем го прегръщаше. – Има си работа нещо човекът.

Росен мълчеше. От долните етажи пропълзяваше малка тълпа.

– Тъй си е, ами. – обади се Марийчето, розово и без дъх. – Той като не ни готви, да няма гладни да мрем!

Росен още мълчеше. Дланта ѝ претича по челото му.

– Да дойдете за едни яйца, а? – предложи Гуров.

Той беше сам мъж и кухненското му оборудване се състоеше от туристически котлон, малък тиган и няколко вилици. Другото го взе жена му и отиде да живее в Гърция. Гуров преживяваше на бъркани яйца.

Росен скочи. Както се беше поуспокоил, взе че скочи. Докато го усетят вече риташе по паянтовата вратица на господина. Краката му жизнерадостно отскачаха от дървото. Съседите гледаха. Мълчаха. Не мръдваха.

Вратата проплака и се разцепи по средата. Тънките, жилави пръсти на Росен са вкопчиха в цепнатината, мускулите край лактите му потрепераха. Росен издиша. Вратата не мръдваше, замлъкнала.

След секунда се предаде. Разхвърчаха се дървени нокти. Падна димлива, оловна тишина. Росен стоеше, стояха съседите, стояха съседите, а зейналата дупка ги гледаше, май им смигаше.

Направиха крачка, само една. Огромното, черно, поръбено с трески, око ги хипнотизираше. След крачката – още една, макар че не искаха. Още и още крачки. Навлязоха в апартамента.

Бял, застоял, пуст. Нямаше мебели, нито дори лампи и врати. Стените бяха перлено-сиви. Ослепителни. Зави им се свят, някои ги заболя главата, но не излязоха. Погледите им докосваха всеки сантиметър, отскачаха от стените, полепваха по латекса. Един такъв поглед попадна на картинката в хола и изпищя. Собственикът му го сгълча, че пищи, но после сам изпищя. И занемя.

Върху циментовия под, гротесково циментов, лежаха деветнайсет разкошни блюда, подредени във формата на невисоко тяло с разперени ръце. Тяло обаче нямаше. Само до пълнената птица и до нестопяемия сладолед, там, където трябваше да свършват ръцете, лежаха две пухкави, ягодови длани.

Въздухът ухаеше на лешникова паста.

Съседите усещаха леко буболежене.

Росен, който беше останал до вратата, потропваше с крак. „Какво пък, яйца у Гуров не е лошо.” мислеше си. Обаче деветнайсетте ястия стигнаха за всички семейства. Даже остана едно допълнително.

За помен.

Деница Пенчева Пенчева

София, 16г., 10. клас, 164. ГПИЕ „Мигел де Сервантес”

Мюнхен. Франкфурт. Берлин. Макар че тези мегаполиси официално принадлежат към Германия, едва ли има по-негермански градове в Бундесрепубликата. Защо ли? Малко хора биха останали неизненадани от факта, че по най-известните булеварди виждат повече чужденци, отколкото германци. В момента във Франкфурт е еднакво вероятно да те заговорят както на немски, така и на английски. Докато в Берлин са представени толкова много националности, че е нормално да чуеш 10 чужди езика, докато пътуваш с обществения транспорт към работното си място. Между другото нерядко съм чувал от познати да казват, че турският дюнер в Германия е по-вкусен от този в Турция. Самият аз съм се убедил в същото, що се отнася до българското сирене.

Тази интернационалност на градовете мегаполиси поставя въпроса как ще изглежда светът след време, при положение че и сега глобализацията прави един град като Франкфурт умален модел на половината свят. Вече човек, знаещ поне 2 чужди езика, е също толкова обичайно явление колкото и паркираната немска кола в гаража на съседа ти. Затова не е изненада как много хора обвързват глобализацията с понятия като „по-голям избор”, „по-добро  качество” и неизбежно „по-добър живот”.

С увеличаването на кръгозора и обезсмислянето на националните граници се доближават и възгледите на хората, независимо от  коя част на света идват. От личен опит знам, че сходни теми вълнуват както мен и моите европейски връстници, така и тези от Тайланд, Корея и дори Нова Зеландия. Масовите медии до голяма степен са превърнали света в една голяма класна стая. Незабавно след като ученик от другия край на стаята кихне, за това разбират всички. В моя фейсбук ежедневно съпреживявам събитията от живота на хора от 5 континента и разширявам своите хоризонти. Актуалните събития от всяка една точка на света могат да станат достояние на всеки компютърно грамотен човек. Вследствие на тази мрежа сме по-добре информирани и компетентни от всякога. Като разбираме гледните точки на коренно различни хора, самите ние претърпяване метаморфоза. Имайки право на избор, вече можем да напуснем пашкула на родовото и националното и да обгърнем света в дланите си. Да се превърнем в космополити – граждани на света.

Индивидуалното светоусещане се разширява за сметка на идентичността, която ни прави уникални и неповторими. Последната е заплашена от шаблоните, в които ни принуждава да влезем глобалицазията. През последните 25 години светът до такава степен се е уеднаквил, че човек може да пазарува от едни и същи модни марки и да яде еднаква храна едновременно в Кьолн, Чикаго и Буенос Айрес. Градските пейзажи са окичени с безкрайна върволица реклами на Адидас, Пума, H&M, МакДоналдс, KFC и т.н.  Не след дълго навярно само Биг Бен би могло да напомни на заблуден чужденец, че се намира в сърцето на Лондон.

Унифициращи процеси протичат в цял свят от гледна точка и на образованието. Почти навсякъде има учебна система с 12 класа, с които се завършва средното образование. Болонската реформа цели да уеднакви университетското образование в Европа чрез въвеждането на степените „бакалавър” и „магистър”. Дори германската неотстъпчивост не успява да запази известната си по цял свят степен на висше образование „диплома”, въпреки че е оценявана изключително високо заради своето качество.

Последният пример показва какви негативни последици може да има нарастващата глобализация. Дори новопоявили се болестни състояния като бърнаут-синдром и обездвиждане засягат като пандемия почти целия цивилизационен свят, включително и България, която участва по-активно в международния обмен едва от 25 години!

В културен и ценностен план подобно уеднаквяване също превръща света в „едно голямо село”. Днес си спомняме за изконните български традиции само когато трябва да ги представим на чужденци по време на международен проект. От „напредналото” ни ежедневие започва да липсва традиционното, типичното, защото то се измества от масовото, чуждото, екзотичното. За съжаление точно това търсене на „другото” смалява света и прави опознаването му много повърхностно. Докато милиони туристи от цял свят се стичат в приказния немски замък Нойшванщайн, малко са хората, които се замислят над останалите не толкова известни забележителности в околността като замъка Швангау, които обаче са не по-малко впечатляващи. Защото да кажеш, че си посетил Мюнхен и си се снимал на Нойшванщайн, е като да кажеш, че си бил на Айфеловата кула в Париж. Дори твоят престой в Германия да е бил еднодневен и да не си видял нито частичка от немската култура, когато изказването ти е украсено с няколко импозантни думички, се считаш за усвоил едва ли не ядрото на немската действителност. Впрочем обиколката с екскурзовод в Нойшванщайн трае едва 15 минути.

По тази причина светът след 10 години би бил още по-фасаден. Мнимото създаване на мостове между отделни култури и религии в по-голямата си част ще остане на върха на айсберга. Точно както Бай Ганьо е „изръшкал” цялата Европа, така и ние ще претендираме да сме се превърнали в космополити, макар да сме затворени в черупката на еднообразието. В идните 10 години ще продължим да губим от идентичността и уникалността си и ще заприличваме все повече на „das man”. Най-малко търсещите нови кадри фирми биха се затруднили, защото всички кандидати биха изглеждали еднакво.

Дали светът след 10 години ще е по-голям и по-добър? Едва ли, бих казал аз, ако хората в него продължават да бъдат толкова шаблонни и тесногръди, че да пренебрегнат собствената си многоцветност и да се боядисат в космополитност и клишираност. И докато дописвам последните редове на домашната си, не мога да спра да мисля за чутото по време на рекламната пауза: „американски дънки…италианска риза…българска бира”.

Даниел Георгиев Любомиров, 19 г. ГПЧЕ “Ромен Ролан”, Стара Загора

Мразя болниците. Винаги се опитвам да изляза колкото се може по- бързо от тях. Съмнявам се, че някой ги обича. Та нали в тях хората боледуват, други плачат, а трети се надяват животът им да не приключи там. Е, да, ама не всички са щастливци като мен,а  за съжаление хората с влошено здраве са много и продължават да се увеличават.

Не знам какво е да си тежко болен и да очакваш смъртта всеки момент. Не знам какво е да се събуждаш сутрин с мисълта, че това ще е последният изгрев на слънцето, който ще видиш. Не знам, не искам да разбирам. Искам да живея и да се радвам на съществуването си, да съм пълна с енергия и сили, с надежда…

“Здравият човек има безброй много желания, докато болният само едно”, това бе мисълта ми, докато се подготвях по темата за донорството на органи за устния изпит за немската езикова диплома. Около половин година четох статии, писах съчинения, резюмета, описвах графики, събирах материали и се опитвах да си изградя мнение по въпроса.

За или против трансплантациите?

Трудно ми беше да взема позиция. Няма да излъжа, ако кажа, че я сменях почти мигновенно, след като прочитах една или друга добре аргументирана статия в подрепа  на даряването на органи или срещу трансплантациите. Безспорно, зад това да кажеш с една дума, дали си съгласен да дариш органи, стоят множество фактори, множество плюсове и минуси, страхове, предразсъдъци. Но да вземеш позиция по въпроса е жизненоважно. Жизненоважно е, защото от твоето, от моето, от нашето решение може да се получи нещо хубаво, нещо добро- искрица надежда да пламне в нечие око и да запали огън за втори живот.

И не че сме длъжни да одобрим донорството. Нямаме и вина, че някой е на диализа или се е разболял от рядка болест и му е необходим орган. Не, тук няма място за манипулация и вменяване на вина. Нямаме дълг към никого, освен към себе си. Защо да не спасим живота на до седем души, след като моят, твоят  или този на наш близък е вече необратимо отминал? Защо да погребваме част от тялото си, която може да продължи да живее в някого? Не е ли смисълът на живота в самото живеене? И ако е така, донорството на органи не е ли шанс за втори живот?

Да, да дариш част от себе си на някого, който има нужда, е достойно за уважение. Да се издигнеш над себелюбието и индивидуализма, да притъпиш болката по загубата на любим човек и в този момент да кажеш “ДА” на трансплантацията и на живота, е проява на братска обич, но и доказателство за солидарност с мъката на все още живите, но страдащи хора.”Никой няма по-голяма любов от тази  да даде живота си.” (Йоан 15:13)

Но чрез трансплантациите не се ли бъркаме в божиите работи? Не са ли трансплантациите опит на човека да отложи смъртта си, вместо да се опита да се пребори с този свой страх и да приеме, че телесното е преходно?

Не, да дариш орган не означава да играеш Господ. Вероятно всеки има своя час, в който ще напусне земния си живот, но като същества, надарени от Бог с живот, наше право е да се борим последната глътка въздух да е колкото се може по- отдалечена във времето. Естествено е. Здравето е най- хубавото нещо, което може да има живият човек. Но не е само при хората така. В природата положението не е по- различно. Е, да животните може да не познават трансплантациите, но инстинкът им за самосъхранение е не по- малко силен. А трансплантациите като постижение на медицината и на науката, което постижение спасява живота на хиляди и дава надежда на милиони хора по целия свят, е изява именно на такъв инстинкт, на такава воля.

Воля за живот.

Да! Волята за живот е онова, което изправя на крака късметлийте с нов орган и ги тласка към участие в международни състезания за трансплантирани. Те, хората, в които пулсира сърцето на някой благороден човек или чиято кръв се пречиства от бъбрека на друг такъв, са хора с потенциал и желание за развитие. Точно те и техните медали са доказателство за това, че след трансплантацията активният живот е възможен, въпреки многото лекарства, подтискащи имунната система.

Тогава защо донорските ситуации в България са толкова малко? Защо българинът се страхува да дари своите органи? Защо не можем дори да се сравним със страни като Испания, Австрия или Хърватия, където трансплантациите са доста по- успешни? Какво още ни липсва на нас, българите?

България не е Германия. Не е Италия, не е Франция, не е Испания, нито Австрия. Това е ясно за всекиго. Освен че се различаваме по територия и брой на населението, в нашата страна икономиката е на друго ниво, действат други закони. В една Испания и Австрия например всеки, който приживе не заяви своя отказ от трансплантация postmortem е потенциален донор. Това увеличава броя на трансплантираните органи драстично. Българското законодателство не позволява подобни ситуации. За да станеш донор у нас след смъртта си, трябва да разчиташ на близките ти да уважат твоето решение. Това е. Нямаме Organspendeausweis (документ, в който всеки може да заяви своя отказ или своето съгласие да е донор на органи) като германците. Освен това информационните ни кампании по въпроса са значително по- малко. В Германия инициативите в подкрепа на донорството не са рядкост. В тях участват общественици, политици, хора на изкуството, пишат се песни за това, организират се разходки с велосипеди, дни на донорството (каквито имаме и в България, за радост), говори се често в медиите и се предприемат законови промени. Голяма част от обществото е организирана около това да се случват повече трансплантации. Дори медиите обръщат повече внимание, вместо да се занимават с дреболии като това, кой какъв есемес е пратил на другиго или как депутатите изнасят поредния свой парламентарен цирк…

Но покрай недоверието в институциите и липсващата информираност по въпроса, дори в България да можеше човек приживе законно да се съгласи да дари органи след смъртта си, повече трансплантации едва ли биха се случили. И заради това диализата не е с продължение 2-5 години, както на запад от България, а при някои хора се превръща в 15-,20-, 36- годишна присъда.

Тъжно ми е да пиша това. Още по- тъжно ми е да си представя, че някой мой близък може да изпадне в такова положение и да се нуждае от орган. А вероятността това да се случи е огромна. Ако очакваш да получиш, трябва да си готов да дадеш, нали така? Трансплантирането на органи е първият безспорен начин човек да продължи да живее и след смъртта. Само така преходността на човека може да докосне вечността. А вечността е за любящите души.

Борислава Валериева Борисова,18 години

гр. Монтана, ГПЧЕ “Петър Богдан”, 12. А клас

Влюбен съм.  Влюбен съм до уши в най- прекрасното момиче, което някога съм срещал! И не преувеличавам- Тя наистина е съвършена.

Дългата и тъмна коса, бялото и нежно лице, червените й устни, сякаш привидение! А погледът й, усмивката! Леле! Ако Яворов беше жив и Я видеше, щеше да забрави любовта си по Лора; щеше да напише два тома от онези стихове, сещате се, любовните. Тези, които дори в моята глава се въртят, когато мислено Я виждам.

Но не е само красотата й причината, поради която Я обичам. Да, правилно го написах, о-б-и-ч-а-м  Я! Тя е най- умното момиче в училище! И не безброй многото шестици Я правят умна в моите очи, а начинът й на поведение, уравновесеността, лекотата, с която общува с всекиго и го кара да се чувства равностоен, а не потиснат от съвършенството й… Да, разбира се, Тя познава учебния материал много добре, умее да разказва за  успехите на България при управлението на цар Калоян, знае структурната формула на бензена, справя се с тригонометричните формули, знае, че животът се е зародил във вода; че светлината е електромагнитно явление.. А когато Я чуя да говори за неща като тези, аз знам само едно. Обичам Я.

Обичам да слушам гласа й, да Я гледам как се усмихва, как се смее, как животът извира от Нея! Обичам лицето й, ума й, а най- много душата й! Добротата, която Я кара да се раздава за останалите, винаги да им помага, да дава всичко от себе си дори когато няма нищо.

Обичам да Я гледам как ходи, докато излиза с приятелките си, как младото й тяло се поклаща при всяка стъпка и как земята се усмихва, докато Тя върви по нея. Сякаш ангел небесен е паднал от небето.

Да, точно така, ангел небесен падна от небето.

За да превърне живота ми в ад.

Какво?! Как така? Как това е станало ли? Нима не знаете? Нима не знаете какво е да обичаш някого, а този някой да не отвръща със същото? Ха! Не вярвам!

Не  вяр-вам!

Не вярвам, че не ме разбирате. Разбира се, че е така! Разбира се, че ми съчувствате! “Горкото момче!”, мислите вие, “колко ли му е мъчно и го боли!”. Колко ли? Много! Безкрайно много! Безмерно много! Толкова много, че болката ми се превърна в яд. А от яростта на влюбеното момче по- опасно има ли?

Не, не съм Я убил, ако това питате. Или поне не още. Но съдът гледа по друг начин на безследно изчезналите й приятели. Е, може и да имам пръст в тази работа. Може и да съм ги следил и причаквал зад малките улички.. Няма доказателства. Само съмнения, хипотези, разпити.

И какво като вляза зад решетките? От живота ми нищо не остана. А всъщност никога нищо не е имало. Аз съм грозен, глупав и както разбрахте, не съм добър човек. Пълен антипод на Нея! Да, точно така. Нищо общо нямаме, но Я обичам. Обичам Я. Винаги ще Я обичам. Дори когато я гледам с безизразните си очи, а Тя, полууплашена, полунатъжена, се взира в мен и се пита: “Кой е този? Какво му направих?”.

Какво ми направи?! Какво ми направи?!! Какво ми направи!!!

И пита! Безсънни нощи, празни дни, безцелно съществуване, несподелена любов! Цял живот, организиран около Нея! А в замяна- нищо. Едно голямо и празно Н-И-Щ-О! Тя дори не знаеше, че ме има, че съм там, когато се усмихва на света, когато се смее с приятелките си, когато кокетно излиза с момчета. Не, не подозираше за моето жалко съществуване.

Но сега, сега, когато седим в една стая заедно, няма нищо по- хубаво от това! Адът се превръща в Рай. Имам точно десет минути с Нея, преди да приключи малката ни среща в полицейското управление. Десет минути! Най- накрая! От толкова време ги чаках. Чаках тези десет минути, в които Тя ще е само моя. Ще я гледам така, сякаш животът започва тук и сега. Сякаш досега не съм живял. Десет минути, които ще ми струват години свобода, биха казали разумните хора. Но има ли по- голяма свобода от тази, когато си с Нея? Дори уплашена е толкова красива. С дългата си черна коса, игривите сини очи, червените си устни. Роклята й на цветя и младото й тяло…

Влюбен съм.  Влюбен съм до уши в най- прекрасното момиче, което някога съм срещал! И не преувеличавам- Тя наистина е съвършена.

Борислава Валериева Борисова,18 години

гр. Монтана, ГПЧЕ “Петър Богдан”, 12. А клас