Братя Мормареви

Автор: Мария Хаджиева – 10 години.

Дойде 15 септември и училищното звънче удари. Мария, и всичките ѝ съученици влязоха в класната стая на 3А с цветя и подаръци за двете им учителки – госпожа Минева и госпожа Докова.

Мария беше направила чудесно стъклено шише, увито с канап и налепено с черноморски мидички, рапанчета и морски дяволчета. Върху бутилката бе залепила плетен памучен конец, на чийто край висеше огромна тройна кука. На връхчетата ѝ грижливо бяха залепени малки рапанчета. В шишето имаше ,,карта на съкровище“, която момичето бе нарисувало с акрил и старателно състарило. Освен „карта на съкровище“ в бутилката имаше едно голямо пауново перо от „Долината на пауните“.

Когато любимата учителка (госпожа Минева) взе шишето, извади „картата“ и я разви, детето ѝ обясни тихичко за подаръка и неговата история.

Зарадваната учителка каза:

– Марчето ще разкаже за шишето, което е намерила!

Мария взе картата, качи се на подиума и заразказва историята на бутилката, а децата слушаха в захлас.

– Когато бях на море, с тате отидохме да ловим риба на устието на близката река – Камчия. Аз метнах кордата във водата и зачаках. Внезапно тя се опъна до скъсване. Помислих си, че съм хванала голяма щука. Навих я и видях как това шише – и тя погледна към бутилката – се е оплело в кордата. Разплетох го и забелязах, че е покрито с мидички, рапанчета и морски дяволчета, а около него е увито въже, на чийто край виси котва на кораб. Извадих тапата, и що да видя? Карта на съкровище! Явно това шише е било закотвено в морето, край някой безлюден остров. Закотвено от пирати, които са оставили знак, къде са скрили съкровищата си. Взех картата, развих я, обърнах я, а на гърба ѝ пишеше:

„От М. Х. за госпожа Минева, 1724 година.“

– А, защо не си запази картата, след като тя е на съкровище? – попита я Вальо.

– Ами нали пише, че е за госпожа Минева, Вальо! – отговори му Мария и продължи – Явно пиратът М. Х. е предполагал, че един ден ще има такава добра учителка, надписал я, сложил картата в бутилката и я хвърлил в морето!….

– А каква е тази дупка в картата? – запита Софи.

– Ами чакай малко! – каза Мария – След като М.Х. хвърлил бутилката в морето, други пирати са я открили и са си помислили, че пиратът М Х е написал точното местоположение на съкровището на това място… с… мляко. И тъй като то… се вижда само, когато под него запалиш свещ, те са запалили свещ,… и са я заразглеждали, но понеже… малко са си били подпийнали с ром… са я… прогорили, уплашили са се и са скочили от кораба оставяйки тази дупка.

– Я! Може ли да видим? – завикаха всички.

Мария мина по всички чинове, за да може всяко дете да види картата.

– След като видях надписа – продължи тя – реших да разгледам самата карта. Обърнах я и видях как река Андрола, която извира от планината Айда, се разделя от една скала, пресича Долината на пауните, от където е това пауново перо и се влива в морето. В Андролската равнина, видях огромен знак за яма, под който пишеше с големи букви: „Ямата на Гибелта“. На северозапад от ямата имаше един червен знак. Явно там се криеше част от съкровището, защото на картата имаше още три червени знака. Единият бе в североизточната част на Долината на пауните. А другите два се намираха близо един до друг и до Извора на цветята. След Извора на цветята бе острият „Нос на кактусите“. А след този бодливко, бе земя цялата покрита с пещеристи възвишения и сипеи. Крайбрежията на острова бяха очертани със златно мастило. Явно, там има фин златен пясък. Името на този опасен, но красив остров беше „Златокан“. Това е историята за шишето и картата. – каза Мария и седна на чина си.

Момчето пред нея се обърна назад и я попита:

– Това с шишето истина ли беше?

– Ако за тебе е, значи е, ако не – не. – отвърна тя с усмивка.

Автор: Версавия Янкова – 9 години.

Живял някога един еднорог. Той бил много красив, чист и изглеждал изискан и величествен. Тъй като еднорозите били смятани за по-висши създания от другите, никой не смеел да ги заговори или да се опита да се сприятели с тях. Този еднорог обаче, бил скромен и любознателен. Той искал да опознае всички обитатели на света и да им бъде приятел.

Когато дошъл рожденият му ден , еднорогът решил да покани непознати животни, за да прекара празника си с тях. Сетил се за котката, зайчето, пандата и кенгуруто, затова поканил тях. Животните, като разбрали кой е изпратил поканите, се притеснили ужасно много. Събрали се в къщата на зайчето, защото еднорогът живеел наблизо и започнали да се приготвят за празника. Те искали да направят един незабравим празник за своя нов, изискан приятел. Кенгуруто започнало да приготвя тортата, зайчето и котето, се хванали да правят гирлянди, за украсата, а пандата правела солени кексчета. Когато били готови, зайчето се обадило на еднорога, че може да дойде за своя празник. И тъкмо се хванало да закачи последния гирлянд на вратата, котето се спънало в него и го скъсали. В това време пандата изпуснала подноса с кексчетата, а кенгурото се стреснало и бутнало тортата, която се разсипала по масата.

Заплакали животните, защото били много нещастни от провала си. Така ги заварил еднорогът. Той видял бъркотията, но бил толкова щастлив, че непознати животни са се потрудили за неговия рожден ден, че оправил гирлянда с рога си и събрал падналите кексчета. После утешил животните и им казал, че къщата на зайко е уютна и чиста, а техният труд не бива да отиде на вятъра. Те наредили свещичките върху съборената торта, подредили покрай нея кекстечатата и започнали най-веселият и щастлив празник, който  някой, някое е виждал. Еднорогът се оказал срамежлив и мил, и освен това благодарил на животните за чудесната изненада и труда им.

 А защо е станало така? Защото рожден ден се празнува не със скъпи и изискани ястия, а с добри приятели.

Автор: Даниел Бояджиев – 13 години.

Всяка лятна вечер мъжете от квартала се събираха в беседката пред блока. Разказваха си истории, смееха се шумно и постоянно се караха за нещо дребно. Често носеха преносим телевизор и гледаха различни предавания на него. Веднъж се заформи сериозен спор за дистанционното.

-Деца, не се карайте, бийте се – каза на компанията шеговито Петър.

-Ще видиш ти кон боб яде ли! – извика Ставри. – Горанчо-бебчо започна първи!

-Извинявай, ама не смятам да гледам мача от снощи пак! Днес „Левски“ гостуват на „Локо София“! Не е за изпускане!

-Твърда единица, казвам ви – заяви Горан, като бутна Ставри. – Честно, предпочитам да гледаме дартс.

-След десетина минути ще дават „Уимбълдън“! – стана прав Теодор, взимайки дистанционното. – Марин Чилич играе с Карено Буста! Принцесите имат десет минути да гледат каквото си пожелаят, после аз съм наред.

-Я, стига! Искам да гледам предаването на Гордън Рамзи след малко! – провикна се Кирил.

-Ха, манджи ще гледа!

-Я, стига!

-Дай ми дистанционното, че ще ти цапна един, обещавам!

            Тази врява продължи повече от обикновено и нямаше признаци да спре, докато отнякъде не долетя топка за футбол.

-Извинетеее! Ще ни я дадете лии? – чу се детски глас

            Йоан взе топката и я метна през улицата.

-Радвай се, че детето те спаси, Момчиле! Че иначе…

            Той така и не довърши, всички гледаха към играещите деца и се бяха отнесли нанякъде в спомените си. Петър наруши тишината.

-Помните ли, когато в трети клас Теодор изрита топката от игрището и тя счупи някаква чаша в близкия ресторант?

-Хаха, верно! Тео гледаше като застрелян заек! Хаха…

-Не е така! Просто се притесних, че някой щеше да излезе с точилка да ме набие хубаво…..

-Подсещате ме за онази есен, втори клас бях, Пешо и Тео бяха първи – започна да разказва Кирил. – Бяхме на екскурзия в Толбухин…

-Добрич – поправи го Ставри.

-Все едно! Та, разхождахме се ние през някакъв парк и спряхме за кратка почивка. Нямахме какво да правим, когато Пешко дойде и ни каза: „Хора, знаете ли кой е Дейв Колинс?“ „Не“ – отвръщаме ние. „Той играе един много интересен спорт наречен „бейзбол“! Съботите татко става в три сутринта да го гледа. Сега ще ви запозная с правилата…“. Та, обясни ни той и се разпределихме. Аз щях да хващам, той да хвърля, а Тео взе един клон да го използва за бухалка. Пешо хвърля́ шишарки наляво-надясно, не успях да ‘фана ни една! Тео отби една успешно и Петърчо извика „Хоум рън!“, каквото и да означава. Така и не го научих тоя английски. Вероятно означава „О, не! Ще уцели другарката!“, защото така и стана.

-Брей, това го бях забравил! – изсмя се Теодор.

-И аз имам да разкажа нещо– изправи се Самуил, придавайки си важност. – Ще да съм бил на пет-шест годинки. Родителите ми купиха първото колело- триколка! Въодушевен, аз се качих, започнах да въртя педалите и потеглих нанякъде. Не разбрах кога се загубих в квартала. Нямах си идея накъде въртя, ама си продължавах смело, сякаш нищо тревожно не се случва. Беше минал повече от час, когато се върнах при мама. Притеснена, тя разговаряше с някакъв милиционер. Аз пък отдалеч й извиках: „Мамо, аз се изгубих, но после пак се намерих!“

-Това не си го разказвал! – каза Момчил. – Аз пък се сетих се за лагера в Бургас. Бяхме отседнали в почивна база с чудесна гледка към Бургаския залив, виждаха се острова „Св. Анастасия“ и Поморие в далечината. Обичахме да седим на плажа и да гледаме корабите. В класа ни тогава имаше един Георги – постоянно ни дразнеше и тормозеше. Затова решихме с Николай да сложим край на това. В столовата, когато двамата бяхме дежурни по сервиране, аз скришно изсипах половината солница в макароните на Гошо. После с Никича седяхме и се смеехме, гледайки как той яде и прави физиономии, но не посмя да се оплаче от храната.

-А помните ли как Горан се качи на грешния кораб в деня, в който посетихме островчето – подхвана да разказва Ставри. – Другарките ни бяха строили по двама. Горанчо ми заяви с второкласния си мозък: „Ще изтичам до ей онзи кораб, искам да го разгледам, ако някой пита за мен, кажи, че скоро се връщам!“ Нямах време да му отговоря, само го изгледах как тича към едно корабче. След малко то потегли и, кълна се, видях как Горан думка по едно прозорче и крещеше нещо. В същия този момент учителката ме пита „Ставри, виждал ли си някъде Горан? Нещо ми се губи, а съм сигурна, че преди малко го мярнах в автобуса.“ „Да, той вече се качи на кораба“. Тя се намуси с ръце на кръста, не ме разбра, затова й посочих лодката и замалко щеше да припадне! За щастие се оказа, че всички лодки на пристана в този ден бяха на път за Св. Анастасия. Та, когато ние слязохме, заварихме Горан да седи на една пейка и да плаче неутешимо. Когато го попитах защо, той рече: „Отделих се от групата, а не трябваше!“. Хем ми беше смешно, хем бях изтръпнал от ужас дали ще го видя пак.

-Ей, ама че ти си бил голям сладур, а? – обади се Кирил.

-О, я стига! Сещате ли се за зимата през същата година, когато онзи съсед си счупи колата в нашия снежен човек!

-А, да, помня го това, – извика весело Кирил – нека аз да разкажа, нека аз! Значи, тая зима се оказа много снежна! Като почна да вали сняг, та три недели! Един ден, аз, Ставри и още няколко деца от блока слязохме да се порадваме на снега и да направим снежен човек. Въргаляхме топките, не знам как сме ги повдигали, но успяхме да го построим. Чувствахме се горди от себе си. Някой му залепи копчета, а Ставри даде шала си.

-Майка ми ми се караше за това после.

-Да, после се прибрахме и поканих момчетата у нас да разменяме картинки от дъвки „Турбо“. По някое време чуваме съседа Иван да пали москвича си. Насъбрахме се около прозореца и видяхме нещо, което ни срази. Чичото запали колата, направи един завой, натисна педала на газта и блъсна снежния ни човек. Е така, без причина, ама нарочно го съсипа. Бяхме му бесни! Много си обичахме снежния човек. Решихме да му отмъстим по жесток начин, така, че да няма подобни случки. Излязохме на идната сутрин и започнахме да строим нов снежен човек, само че в основата му скрихме едно колче. Планът беше идеален! Качихме се в стаята ми, даже не се съблякохме. Чакахме само Иван да изкара колата си за работа. Когато това се случи, той се насочи към невинния снежен човек, даде газ и се чу как удари колчето. Нещо се счупи вътре в колата му. Той беше бесен, но май си взе урок, защото повече не ни пипаше творенията.

-Хахааа, да!

-Между другото, ще пуснете ли канала с тениса? Сигурно вече е минал първият сет – обади се Теодор.

-Не, ще гледаме „Левски“! – провикна се Самуил.

-Какви ги говориш! Дартсът ми е започнал вече!

Пак се заформи караница, когато топката на играещите наблизо деца тупна отново сред групата мъже. Този път Кирил не я върна на децата веднага. Намигна на приятелите си от детинство, с които не бяха се разделяли и за ден. Останалите го разбраха на мига. Наскачаха и приближиха децата:

-Можем ли да се включим и ние?- попита ги Ставри.

-Ще ви научим как се играе бейзбол. – добави Кирил.

-Знаете ли, че има дъвки „Турбо“?

Пораснали, възрастни мъже, но деца по дух.

Разказ през очите на едно бяло момче

Автор: Благой Диляков – 13 години.

Африка. Тъма. Все още имаше час до първите избелявания на нощта. Сайра се събуди по навик  и се опита да огледа на около, из тъмнината. Колкото и да се опитваше, само можеше да си представи картината, която я е съпътствъла през нейния живот. В имровизираната колиба, съставена от намазани с кал клони, през малката дупка, имитираща прозрче, нахлуваше хладен и влажен въздух. До нея, на земята, покрити със скъсани тънки одеяла, спяха братята и сестрите и – най-голямото дете на четири, а най-малкото на годинка. Почти до вратата, която беше просто отвор, на който висеше мръсно и полускъсано плътно, спеше майка и. Тя беше свита на кълбо от студ, наметната със стара дреха. И това беше всичко, освен купчината мръсни дрехи, които по-скоро бяха парцали и няколко полуизгризани пластмасови купи и чинии. Цялото им богатство за момичето се състоеше не във вещите, а в тихо спящите малки телца на децата и изморената и майка.

Мислейки върху всичко това, тя скочи, защото времето напредваше. Приглади с ръце сплъстената си коса, после роклята си и се промъкна навън. Там, пред окаяната им къща, я чакаше огромната глинена стомна за вода. Тя трябваше да върви цели четири километра до кладенеца и обратно с тази посуда на главата, подкрепяйки я с ръце за да осигори вода за семейството си. Тя закрачи бързо, защото времето не работеше в нейна полза.

Когато Сайра се завърна морна от кладенеца, вече тъмата беше отстъпила и предвещаваше изгрева. Косата и беше още мокра, понеже единственият начин да се приведе в приличен вид, бе да се изкъпе на извора. Останалата вода беше за близките и. Тя облекчено остави стомната и влезе в колибата. Най-обичаната за нея жена, беше вече станала и будеше брат и, който момичето водеше на детска градина на час път от дома. Крехкото момиче, полунедохранено, облече училищната униформа и засия, защото облеклото беше ново и хубаво. Такива дрехи те не можеха да си позволят, ако не им ги даваха безплатно от училището. Това щеше да е хубав ден, защото въпреки непосилния път щяха да закусят и обядват хубава храна. Сайра се усмихна.

Слънцето вече проблясваше, тя хвана братчето си за ръка, получи целувка от майка си и погледна към спящите малчогани. Очакваше ги час път, сами през гората, където всеки можеше да ги срещне – било човек, било животно, но това бе цената на знанието, а тя обичаше да учи. Бедността им не им позволяваше да посещават училище повече от веднъж седмично. Знаеха пътечките стъпка по стъпка, между дървета храсти и избуели треви те крачиха бързо, защото нямаха време. Беше влажно, издигаше се пара, като димна завеса, но те вървяха и вървяха. Разминаваха се с хора, тръгнали на работа към банановите и кофеините плантации. Не само възрастни, но и деца бяха принудени да работят там. Те нямаха късмета на Сайра и Матис, да посещават учебно заведение.Стигнаха точно, когато звънецът извести часа за закуска и с радостни викове, те се отправиха да вземат своята, наредени в колонки с други дечица.

 И така протичаха дните на тези деца, които искаха да учат, но нямаха тази възможност – поне не всеки ден. Днес обаче слънцето изгря и в техните души. Директорът на училището – бял мъж, с европейски произход, който те наричаха „татко“, ги извика на среща. Съобщи им най-щастливата новина. На десет минути от пансиона бе наел малка стаичка. Тя щеше да бъде заплащана от добри хора и така Сайра и Матис всеки ден можеха да посещават  училище. Как грейнаха детските очи, а устните се извиха в услепителна усмивка. Момичето прегърна брат си, после се хвърли в разперените ръце на директора. Думите не стигаха за благодарности, но тя си обеща, че ще бъде най-добрата ученичка и ще заслужи тази награда.

Отидоха до стаята.  Децата бяха възхитени. Имаше два матрака, масичка, две столчета и шкафче – беше като сън. За това дори не бе мечтала. И вода… имаше вода! Тя погледна с очи пълни със сълзи белия мъж, а той я погали по косата. Сърцето и щеше да изскочи…

Тъма. Сайра се събуди по навик и въздишка на облекчение се отрони от устата и. Матис спеше свит в топлата завивка. Момичето нямаше да ходи до кладенеца за вода, можеше дори да поспи, обаче стана, запали свещта на масата, извади тетрадка и учебник и зачете тихо. Тя беше обещала на себе си, на „татко“, на света, че ще бъде най-добрата ученичка. И един ден… един ден тя щеше да бъде учителка или лекарка, а защо не и директорка на училище, такова в което децата щяха да бъдат обгрижвани, нахранени, знаещи и можещи. Сайра се наведе и продължи четенето.

Африка. Тъма. Тя вече отстъпваше на светлината…

Автор: Даниел Димитров Бояджиев, 12 години.

Всяка есен е различна. Но винаги е хубава, много цветна и загадъчно мъглива, понякога усмихната, друг път-дъждовна…

Това важеше и за тази есен. Безброй малки, пожълтели, почервенели или обагрени в розово и оранжево листенца, както винаги се впускаха в полет, започващ от клоните на дърветата им.

Едно чинарово листо не спираше да се цупи и инати. „Как може – мислеше си то – тези глупави дървета да си свалят короната? Така за най-студения сезон ние, листата, оставаме без дом, а тези горделиви дървета – остават голи и мръзнат. Аз няма да тръгна! Не искам да се разделям с родното дърво.“

Листенцето толкова се бе унесло в мрънкане и чудене, че не усети как силният вятър го подхвана и полетя накъдето той пожела. Първо го издигна някъде към безкрайните небеса, а сетне продължи да го носи в незнайна посока. Листенцето на чинара сериозно се изплаши, но въпреки това бе любопитно да види какво има под небето. Така то успя да съзре цели гори, претрупани с жълти дървета, от които вече се ронеха листа, видя поля, обсипани с натежали класове, където жътвата беше закъсняла. Видя и цветове, и земи, за които дори и не бе подозирало, че изобщо съществуват.

Изневиделица вятърът утихна и листецето се устреми право надолу. Падна в дълбоката река, катранено-синя на цвят. Течението й бе силно, и успя да завлече лекото листенце надалече. След дълго време на плаване, то забеляза дребна мравчица на брега, която се мъчеше да прекоси реката. Листенцето заплува към нея и нежно я качи върху себе си. Мравчицата беше много благодарна и му заобяснява, че е закъсняла да се запаси за зимата и няма време. Листенцето й разправяше, че е паднало от дървото си.

Скоро се сприятелиха и заедно запяха песен:

Ой, ой, ой,

малкото листенце

и аз плаваме в покой

в тази прекрасна есен

на горското местенце!

Ой, ой, ой…

Не мина време и листенцето се спря на отсрещния бряг. Мравчицата слезе и се сбогува с новото си приятелче, което продължи да се носи по речното течение.

Изведнъж водата зашумя повече от обикновено. Наближаваше водопад. Докато се усети какво става, листенцето полетя от него сред пенливата вода и се изгуби за миг.

Една птичка успя да го хване.Тя се стрелна в незнайна посока и не я смени дълго време. Скоро навлезе в големия и шумен град. Птичката кацна на покрива на висока сграда и остави листенцето там, сред други листа. От тях нашето разбра, че ще стане част от гнездо. То разбира се, не пожела точно това. Искаше да е свободно, да продължи да приключенства, да разглежда, да опознава света. Като че ли лудият есенен вятър го чу и го понесе отново. Показа му водопадчето, след това бълбукащата рекичка, където мравчицата все още търсеше зимни запаси. Накрая го заведе до родното дърво, където го пусна нежно.

Там си остана чинаровото листо. След около месец заваля и първият сняг. Докато се стопи, листата под него подгизнаха, а после изсъхнаха.

И днес, ако минете оттам в тази част на гората, можете да се препънете в камъни и пънчета, да заровите крака в покривката от листа. Дори и да се вглеждате внимателно, обаче, сигурно няма да успеете да намерите листенцето, защото не се отличава изобщо от останалите. Но в себе си то носи незабравим спомен от пътешествията и приключенията, които преживя.

Автор: Дефне Мустафа Риза – 14 години.

“Ще намерите всичко на света, освен баща си и майка си.”

Българска поговорка

Един ден, когато бях на гости при баба и дядо, неволно станах свидетел на нещо, което като камък ми тежи на сърцето и което реших да опиша, за да стигне до повече хора и да трогна сърцата на тези, които вземат решенията за живота на възрастните хора.

Видях дядо да седи с химикал в ръка и лист пред себе си. Толкова се беше съсредоточил върху листа, че не ме виждаше. След като приключи с писането, остави химикала, бръкна в джоба и извади банкноти от по двайсет лева. Изброи няколко и ги остави настрани, взе химикала и сложи някаква отметка на написания лист. Остави пак химикала, изброи още няколко банкноти, сложи ги до другите и пак направи отметка на листа. Така още няколко пъти повтори това действие, докато в ръцете му вече нямаше никакви банкноти. Остана няколко секунди неподвижен, с поглед, вперен в купчината с банкнотите върху масата и с ръце, треперещи от старост. Вдигна поглед и се обърна към баба, която лежеше на дивана и гледаше телевизия. Опита се да каже нещо, но думите му заседнаха като буца на гърлото. Очите му се насълзиха и чак тогава успя да изрече с треперещ глас думите: „Ако платим всички разходи, не остават никакви пари, за да дадем на внучката. Децата ни купуват хранителни продукти, не можем да искаме да ни платят и разходите. Скапан живот!” Баба обърна погледа си към него и видях как сълзите й текнаха. Не исках да разберат, че съм ги чула и видяла, затова леко се отдалечих и с вик „бабо, дядо” тръгнах към стаята. Придвижвах се бавно към тях, за да могат да се съвземат и да изтрият сълзите от очите. Прегърнах ги и им казах колко много ги обичам. В джоба си имах 20 лева, мама държеше винаги да имам пари у себе си, тъй като казваше, че не се знае кога може да ми потрябват. Извадих ги и отвличайки  вниманието на баба и дядо, ги оставих лекичко върху масата. След това, взимайки листа, казах: „А, дядо, дай да ти пресметна сметките и да ти преброя парите”. Събрах сумите и започнах пред тях да броя банкнотите. Когато изброих парите, необходими за разходите, в ръцете ми останаха 20 лева и казах: „А това е остатъкът…” Не успях да довърша мисълта си, когато дядо грабна парите и скочи от масата. Като малко дете се беше зарадвал и с усмивка на лице каза: „Това е за теб, милото ми, да си купиш нещо.”

Тази случка много ме озадачи и предизвика у мен много въпроси. До този момент никога не бях си задавала въпроса как живеят баба и дядо, с какви пари разполагат. Тези и от този род въпроси не спираха да ме тормозят.

Без да й казвам за случката, попитах майка си за пенсиите, които получават баба и дядо. Тя беше изненадана от въпроса, явно не очакваше да я питам нещо подобно. Отговори ми лаконично, че получават малко, а имат много разходи – само задължителните лекарства, които трябва да приемат, струват около 150 лева на месец. За да не предизвикам съмнение, не й зададох повече въпроси, но реших да проуча въпроса чрез интернет. Бях шокирана от това, което прочетох в интернет. Данните относно живота на пенсионерите бяха шокиращи. Установих, че българските пенсионери получават най-ниските пенсии в Европейския съюз. 60 на сто от пенсионерите в България живеят под границата на бедността. За сравнение – в Люксембург, Швеция, Холандия и Дания дялът на възрастните хора в плачевно материално положение е под 1 процент. Дори в една Румъния крайно бедните са наполовина на тези в България. Една четвърт от възрастните българи живеят дори с минималната пенсия, която е най-ниската не само в Европейския съюз, но и на Балканите. България е на опашката и по отношение на средния размер на пенсиите. Как се живее с толкова малко пари, при това в страна, където някои хранителни продукти струват повече, отколкото дори в богата Германия?

“Първо плащаме тока и водата, а после лекарствата. И каквото остане, отива за храна” – това е стандартната реплика на българския пенсионер. По данни на Световната банка България е на последно място в Европа по дял на средствата, отделяни за грижи и подпомагане на старите и безпомощни хора. Средно с 4 години по-малко живее българският пенсионер от връстниците си в Европейския съюз.

Но несъмнено най-тежко е да си самотен пенсионер в България – 77% от самотните възрастни хора не ползват отопление всеки ден, а месо ядат изключително рядко. За отдих и почивка, за пътувания не могат дори да мечтаят… Българската държава не само обрича своите баби, дядовци, възрастни бащи и майки на мизерен живот, но и създава среда, в която пенсионерите се чувстват непотребни и отритнати от обществото. Близо 40% от възрастните са убедени, че вече никому не са нужни и че обществото не ги иска и ги отхвърля.

Правителството не прави необходимото за постигане на разбирателство между млади и стари. Възрастните хора в България имат потребност от добро отношение и внимание в залеза на дните си.

Отново се замислих над въпроса защо младите „бягат” в чужбина – само заради доброто заплащане ли?! Според мен това не е основната причина! Тяхната цел е да имат по-добър живот на старини и да не изпадат в ситуация като тази с дядо ми, на която бях свидетел. Виждам още една причина за задълбочаване на демографската ни криза.

Днес времето на Демокрацията ни дава наистина много избори. Един от тях е да разчитаме за грижа за нашите остарели близки на милостинята на хората и държавните чиновници.

“Това ли е бъдещето на България!?

Автор: Симона Василева Василева, 15 години, град Сливен.

Мила мамо,

Пиша ти това писмо, докато стоя във вкъщи и решавам задачи. Спокойно! Не си пилея времето напразно и далеч не бездействам. От едно известно време обаче разбрах, че мога да правя две неща едновременно. Например да закусвам и да си чета урока по история. Или да си мия зъбите преговаряйки теоремата на Виет. Мисля, че това е добре защото ми остава повече време, за да преговарям за природните зони на Южна Америка. Откакто съм вкъщи и си стоя на топло, докато вятъра извива дърветата навън, направо преоткрих себе си. Мога да смятам простите изчисления и без калкулатор, след като ти го взе на работата си, защото „прекалявам“. Мога успешно да намирам скрити предмети из цялата къща, като например дистанционното на телевизора, което беше пъхнала под дивана. Научих, че е много трудно да успея да налучкам шестцифрената парола на WI-FI, само с пет опита. 

Успях да изградя и страхотни готварски умения. Бас хващам, че досега не си знаела, че можеш да си изпечеш мъфин в микроволновата печка само с няколко прости съставки. И става много вкусно! А и така няма да се ядосваш, че фурната навърта голяма сметка за електричество. Само не готви с металната чаша на баба Гана, че става, като екшън филм за супер герои. Също така успях сам самичка да си сваря спагети без да пускам котлона. Ще попиташ как? Ами  много просто. Първо си взимаш малко спагети, после ги слагаш в електрическата кана за вода. Мушкаш щепсела в контакта и чакаш около две минути докато не започне да ръмжи, като гладна мечка. Но има една малка подробност. Ваденето на всички спагети, после е малко трудно. И не забравяй, че ако не ти се занимава с толкова гурме ястия, винаги можеш да си намажеш една филия с бабината лютеница и после да кажеш, че си ял на обяд зелената супа с броколи, коприва и лапад. Ммм…

 Започнах да правя тренировки вкъщи. Стартирах бавно и без много натоварвания, както всички професионалисти. Няколко коремни, после клекове и накрая завърших с половин кутия сладолед. Какво? Знаеш ли колко горещо беше, мамо? Все едно бях на плажа през август. Нещото, с което успях да се справя успешно, беше математиката. Да, наистина. Знам, че сега ще си кажеш “Браво на моето дете! За пример!“. Ами, да така е. Сега ще ти разкрия формулата за успеха. Взимам си учебника. Сядам на масата и започвам да чета новия урок за лице на триъгълник. Изведнъж, както си седя си казах: “Ей, забравих да си включа телефона на зарядното! Мама, като дойде и види, че пак е на червено ще си помисли, че цял ден съм играла игрички!“. Ставам и го слагаш на контакта. И тъкмо когато тръгвам към учебника се сещам, че колежката на баба, донесе от турските бонбони и тръгвам към шкафа. И след като си хапнах три-четири и скривам още два за специални поводи, когато няма какво друго да се хапва, тръгвам към учебника. Сядам на стола и се ядосвам, че пак стигнах дотук. И изведнъж както си гледам в една точка, се сещам, че аз току що направих един триъгълник. Пътят ми е точно в такава форма. Ставам и търся из шкафовете за метъра на тате. Слагам дупе на земята, взимам един лист и започвам да меря страните а и b. Добре. След това ги деля на две и съм готов. Научих си урока и всичко разбрах. Не знам дали отговорът ми е верен отговора, но на таза задача може и да няма решение. А когато се прибереш, мамо ще ти обясня, че съм решил най-трудната задача в сборника за напреднали, която е била за двадесет и пет точки и съм се справил с нея без дори да се замисля. Ти ще се гордееш и аз също. Какво ли не правя за твоето щастие!

И не мога да разбера, когато някой каже, че сега, когато учим вкъщи нищо не правим. После, като завършим нямало да си намерим достойна работа с много пари. Аз не знам за тях, но  вече започва да се чудя кое да избера: детектив, архитект, математик или гурме готвач в мой собствен ресторант. Не знам, мамо. Ти какво смяташ?

С много обич, твоето талантливо дете: Симона

Автор: Елица Венциславова Стефанова, 18 години, XI клас.

Обикновено хората твърдят, че обичат родината си, но дали могат да кажат защо? Немалка част от българите продължават да напускат страната ни, макар и да казват, че тя е в сърцата им. Според мен те емигрират, защото единствено любовта не е достатъчна, за да ги задържи. Нужен е и смисъл. А той може да бъде открит, чрез довършване на изречението: „Обичам България, защото…“.

Наскоро и в моята глава изплува въпросът „Какво ме задържа тук?“. А след него и „Защо имаме нужда от държава и трябва да държим на нея?“. Не можем ли да бъдем деца на света? В миналото, векове назад, хората не са се идентифицирали дотолкова със своите сънародници. За тях много по- важна е била родовата или религиозната принадлежност. Чак през осемнадесети-деветнадесети век се разпространява идеята за нациите и че всяка такава, трябва да си има своя държава. Тогава много народи под чужда власт, включително и българският, въстават с цел да отхвърлят чуждото управление и да установят свое. И ето ни днес – наричаме се българи, германци, французи и прочие. И българите държат да си имат българска държава, германците – германска, французите – френска и така нататък. От деца сме възпитавани да обичаме своята родна страна, да се гордеем с нея и да защитаваме националните си интереси. Но защо? Защо е толкова важно да ценим отечеството, след като човек не избира мястото, на което се ражда и може да живее навсякъде по света. Има ли смисъл в родолюбието или всички го практикуваме само понеже така са ни научили да смятаме за правилно?

Търсих отговорите дълго в себе си. И ги открих. Осъзнах причините, заради които е нужно да ценим своята родина и да правим всичко по силите си за нейното по-добро бъдещо развитие. Ето и как си обяснявам всичко.

Държавата е като жилището за едно семейство. Семейството закупува жилище и го превръща в дом, за да живее самостоятелно и така, както му харесва. Да чувства сигурност, уют и спокойствие. Членовете в едно семейство са близки помежду си хора, които имат общи ценности и представи за добър живот. Нациите са като много големи семейства. Както всяко едно се отличава от другите, така и всяка нация е различна от останалите. Хората от една нация си приличат, имат общо минало, говорят на един и същи език, имат сходни морални разбирания и желания за това как да протича животът им. Както семейството не може без дом, народът не може без държава, защото съответната група от хора ще бъде лишена от място, което да населява, където да има възможността да урежда живота си самостоятелно и по свой вкус, без да си пречи с друга група, която иска да живее по различен начин. И както когато домът ни не ни харесва, ние го ремонтираме, вместо да отидем да живеем у съседите, така трябва да се опитваме да подобрим условията в страната си, вместо да бягаме в чужбина.

Представи си само, скъпи читателю, че имаш жилище, което се руши. Но вместо да запретнеш ръкави и да го превърнеш в едно прекрасно място, ти отиваш в дома на съседите. И какво се случва тогава? Живееш с чуждо семейство, съвсем различно от твоето и от самия теб, което има различни интереси и светоглед. Искаш да промениш нещо? Не може. Те строят своя дом, ти се съобразяваш. В случай че искаш да станеш равноправен с тях и да се разполагаш с жилището, ще е необходимо да минат дълги години. Ще трябва изцяло да се промениш и да заприличаш на чуждото семейство, да възприемеш техните нрави. Да бъдеш друг, не себе си. А през цялото време твоето разрушено жилище ще се намира на една ръка разстояние. Може би няма да е твърде късно да го спасиш от разруха. Но по-лесно би било да се хванеш на работа от самото начало.

Съвсем друго е положението, когато използваш примера на своите съседи, за да направиш своето „вкъщи“ по-хубаво. Няма нищо лошо да им отидеш на гости, за да „откраднеш“ някоя добра идея като за оформление на кухня например. Или да им измажеш хола срещу заплащане и със спечелените пари да си обзаведеш спалнята. А ако хармонията във взаимоотношенията в чуждата къща е това, което     те е впечатлило, може просто да заимстваш добрите маниери, за да има повече разбирателство и в твоето семейство, пък и за да намираш по-лесно общ език с околните такива.

Всичко нагоре би било невярно само в случай, че намираш животите на чуждите семейства за по-хубави от своя и ги предпочиташ. Но сигурно знаеш, че обикновено отстрани нещата изглеждат много по-хубави, отколкото отвътре. Промяната на живота ти у дома, до голяма степен зависи от теб самия. Но озовеш ли се на чужда територия и се окаже, че не всичко ти допада, едва ли ще имаш друг избор, освен да свикнеш.

Само да напомня, че все още говоря за държави и родолюбие. Може би си чувал и чел подобни слова и преди, но това е моята искрена гледна точка. И понеже обезлюдяването на българските земи продължава, реших да ти я споделя. Току-виж успея да ти дам отговор на горните въпроси или поне те накарам да се замислиш, в случай че се чувстваш като част от българското национално семейство и те боли за неговите проблеми.

И ако приемаш България за свой дом, бих те призовала да не спираш да се бориш заедно с нашите сънародници в името на по-красив и достоен живот. Колкото до съседите – запази добрия тон с тях, уважавай ги, черпи знания и идеи, печели пари от тях. Но ги влагай у дома. Само тук си струва да инвестираш най-много от онова, което имаш – време, пари, умения, каквото и да е. Нима би вложил всичко в жилище под наем?

Име: Теодора Георгиева
Възраст: 18г.
Втора награда за разказ (2020)

През пролетта той стоеше свит в леглото като смачкана хартия в нечий джоб. Всеки ден наблюдаваше птиците през открехнатия прозорец. Това бе любимото му и единствено хоби. Представяше си разговорите им и сякаш разбираше звуците, които се изнизваха от малките човчици право към ушите му. Дълго бе мечтал да има птица, но веднъж хвана канарче и от радост го стисна толкова силно между шепите си, че мъничето издъхна. Неговият първи и последен допир до крилато създание. Живееше само с майка си, която рядко засичаше вкъщи. Тя работеше двойни смени като сервитьорка в един малък ресторант, защото парите никога не им достигаха. Но през онзи пролетен следобед, тя почука на вратата му. Когато отвори, я видя да държи нещо ярко и оранжево, което той веднага оприличи на екзотична птица.

• Заповядай, момчето ми, хвърчило! – каза майка му с усмивка и го погали по главата. След това му обясни как да го пуска в небето.

Той не знаеше какво да отвърне – както в повечето случаи. Когато не знаеше какво да каже – смотолевяше кратък звук или плачеше.

Рядко излизаше, нямаше приятели и дори близки познати. Самотата бе най-познатото му чувство – неизменна част от всекидневието, нахален спътник, с когото бе по-лесно да свикнеш, отколкото да изгониш. Той не разбираше защо. Защо тя му подари хвърчило, когато няма с кого да го пусне в небето?

Но въпреки това мигновено заобича хвърчилото. То му даде необикновената радост на новото приятелство, онази пълнота на ежедневието, присъща само за обичаните хора. Щом докосна тънката връв, усети непознато за него свързване. Хвърчилото бе домашната му птица – мечтаният галеник. Беше чакал толкова дълго за приятел, че от радост го прегръщаше всяка вечер преди лягане, а сутрин закусваха каша заедно. Нарече го Ара.

Всеки ден излизаше пред къщата под мишница с хвърчилото, което бе като сраснало се за него. Сякаш в света съществуваха само те двамата. Това бе неговата най-голяма разтуха. Възрастните съседи дори започнаха да му викат Момчето Хвърчило, като накланяха леко глава от умиление. А той така си хареса този прякор, че се цупеше, щом го наричаха с истинското му име – Емил.

Една априлска неделя Емил взе Ара и реши да разшири маршрута си. Отиде до брега на Дунава.

Около реката върбите поклащаха клони като нежни пръсти на любяща жена. Свежестта от росата бе попила в ронливия бряг. Синигерът и жуженето на пчелите сливаха нотите си в мелодия, приветстваща двамата приятели. Хвърчилото се издигна нежно в млечносиния небесвод. Поклащаше се леко, сякаш се покланяше на облаците. А те шаваха около него като море от надиплена коприна. Около тях то искреше като огън посред снежна поляна. Погледнато отдолу, светеше дори по-ярко от слънцето. Но бялата утринна светлина щипеше ослепително клепачите. Емил разтърка очите си и неволно освободи хвърчилото от здравата си хватка. Вятърът понесе Ара до другия бряг. Емил не видя накъде отиде и закрещя.

Крясъкът му отекна като удар на метална чаша в земята, прогони птиците от клоните и гнездата. Остана сам на брега.

Без да се замисли, че не може да плува, скочи в реката. Трябваше да направи нещо, за да спаси единствения си приятел. Емо не разбра, че хвърчилото не е във водата и затова влезе прекалено навътре. Мъртвото течение го завлече надолу, ходилата му изтръпнаха, тялото му се мъчеше да остане на повърхността. Силната миризма на водата го стисна за гърлото. Ледена вълна проникна през дрехите и кожата, рязко прониза костите му. Изпита толкова интензивни конвулсии от сблъсъка със студената вода, че припадна. В мига преди да изпадне в безсъзнание, мислите му не бяха свързани с уплахата от смъртта, той се страхуваше само от загубата на Ара. Питаше се какъв е смисълът да живееш в самота. Веднъж познал приятелството, не знаеше как ще успее да свикне отново с пустошта в себе си. Ако загубеше Ара, радостта му щеше да изчезне, а с нея и той самият. Противно на разрухата и хаоса в него, беше благодарен затова колко предано бе хвърчилото и как за няколко седмици той е бил щастлив. За момент се почувства избран и специален.

***

• Я, ама това там е човек! Легнал е на брега, виждаш ли? – изненадано извика рибарят на колегата си, докато разплиташе мрежата. Двамата бързо изтичаха до тялото на Емо, изхвърлено на брега от някоя милосърдна вълна.
• Бързо, има пулс, започни да му масажираш гръдната кост!

Eмил изхвърли половината река от дробовете си. Кашляше до задушаване. Щом се свести, се изправи бързо и уплашено побягна към вкъщи. Заключи се и цяла вечер не излезе.

 Мина месец, той продължаваше да стои в мъничката си стая, съзерцавайки плавните полети на птиците, чийто размах на крилата напомняше на усмивка.

На вратата се позвъни, майка му отвори и се чу:

• О, толкова ви благодаря, къде намерихте хвърчилото?
• Беше се закачило за ябълковото дърво в двора ни, видяхме надписа на лявото крило и веднага дойдохме.

Когато чу това, Момчето Хвърчило излетя от стаята, дръпна Ара от ръцете на майка си и извика. Глъчка изпълни цялата къща. Кикотът му удари тавана и излезе през комина. Не бе забелязвал ситния надпис на крилото, но дори и да беше, за него буквите там бяха просто черни лястовици, кацнали върху портокаловото хвърчило.

Вечерта, когато Емил заспа, майка му погледна Ара и прочете наум текста, написан предвидливо от нея, след като подари хвърчилото на сина си: ,,Моля, ако намерите хвърчилото, върнете го на адрес: ,,Луи Айер 12”. Принадлежи на 34-годишния ми син, страдащ от умствена изостаналост. То е най-голямата му радост.”

Сълзата се процеди от окото й като лъч. Тя благодари наум, целуна Емил по челото и затвори вратата.

Име: Силвия Йолова
Възраст: 17г.
Втора награда за есе (2020)

21 век е време на дигитално развитие, технологичният напредък на човечеството е повече от забележителен. Все по-голямо става производството на телефони, които са от модерни по-модерни, навлиза виртуалната реалност, както и роботиката, модернизират се социалните мрежи… И всичко това е за наше улеснение. Но дали това улеснение няма отрицателно влияние върху нас?

Няма спор, че социалните мрежи и Интернет ни предлагат много възможности и информация, актуална или не. Дори бих казала, че в много случаи ни спасяват в дадена ситуация. Но на преден план излиза проблемът, който сериозно засяга всички хора, като започнем от най-малките и завършим с най-големите, а именно „Защо сме позволили телефоните да станат толкова важна част от ежедневието ни и да заменят комуникацията и истински важните неща в живота ни?“

Създадени са десетки приложения за комуникация в Интернет пространството, за да можем да достигнем по-лесно до хората, които са далеч от нас или пък са един етаж под нас. Телефоните и видео връзката замениха зрителния контакт, електронните книги взеха превес над хартиените. Все неща, които по един или друг начин сме започнали да омаловажаваме.

Интернет ни е обсебил до такава степен, че в днешно време запознанство се развива по следния начин: намираш някой готин в Инстаграм, последваш го, виждаш, че е качил история, отговаряш на историята му и така завързваш разговор, след което си пишете известно време и евентуално се разбирате да излезете, за да се видите на живо.

Едва на 17 години съм, а толкова много пъти ми е правило впечатление как хората се страхуват да говорят открито – дали ще е за чувствата си или за проблемите си. С течение на времето всеки осъзнава колко по-лесно е да се комуникира онлайн и точно това е проблемът, защото така не можеш да почувстваш отсрещния човек, не виждаш мимиките и жестовете, които ги има при живия контакт, не знаеш интонацията на гласа му. Просто четеш съобщението и не вкарваш особени чувства. Не изключвам и факта, че все повече млади хора стават по-буйни или депресирани, натрупват негативна енергия, в повечето случаи е благодарение на онлайн игрите, било то с бой или пък с духове и несъществуващи чудовища.

До такава степен сме вглъбени в телефоните си, че те по един или друг начин заместват любимите ни хора и времето, прекарано с тях. Веднага ще дам пример как вечер, когато си легнем, хващаме телефона и разглеждаме безцелно всевъзможни маловажни неща в социалните мрежи и вместо да проведем един нормален разговор било то с любимия ни човек, с майка си или баща си, ние просто мълчим и предпочитаме телефона си. Това наричаме ние „почивка“.

Когато съм в училище, всяко междучасие ми прави впечатление как дори малките деца, вместо да играят на нещо навън или да си говорят, те  държат телефоните си, излезли в коридора, а понякога дори учителите следват примера на децата.

Технологиите са заели толкова важно място в ежедневието ни, че сме забравили истински важните неща за нас. Все по-трудно ни е да комуникираме с някого, затова и в повечето случаи оставаме неразбрани или нечути. Много от ценностите ни вече ги няма или са променени коренно.

Ако някога някой ме попита „Ако имаше нещо, което искаш да промениш в света, какво би било?“ веднага бих му отговорила, че искам на мода да бъде любовта и зрителният контакт между хората, вместо телефоните ни, които са ни обсебили, защото отделяме много повече внимание на тях, отколкото на хората, които обичаме.

Много пъти съм си задавала въпроса „Какво ли е да живееш в старото време, когато не е имало модерни технологии? Как са живели хората тогава? Как са се забавлявали?“ и ако трябва да съм честна, вярвам, че са водили един по-нормален, но и по-интересен живот от нас, радвайки се и ценейки повече малките неща, които са им се случвали.

Времето ни е ценно и никога достатъчно, затова трябва добре да помислим кой е приоритетът в живота ни, да ограничим до минимум порока „социални мрежи“ и да отделяме повече внимание на хората, които обичаме. Само така ще се почувстваме щастливи и разбрани, и ще открием истинския смисъл на живота.