Далия Делянова Беева, 11 г.,

СУ 144 „Народни будители“

гр. София

(разказ по действителен случай)

Публиката тръпнеше в очакване.  Трикратната шампионка Катрин потупа верния си кон Аксел, преди да излезе на старта. Тя не погледна назад, уверена в себе си.  Зннаеше, че приятелят й няма да я предаде и този път.

Щом излезе на плаца, зрителите започнаха бурно да ръкопляскат. Обявиха имената на състезателите.  Катрин се приготви, зае позиция и в мига, в който  се чу камбаната, Аксел се стрелна към първото препятствие. Със същата лекота и увереност двамата заедно успешно минаха десетте препятствия с най-доброто време досега. Сред петдесет други участници, Аксел и Катрин отново спечелиха купата. Тя нямаше и съмнение, че може да се случи нещо друго. Някои от ездачите дойдоха да я поздравят, като хвърляха поглед към купата с едва забележима завист.

Започна награждаването. Кати харесваше тържествената музика и церемонията.  Днес тази музика сякаш бе само за нея и коня й. Шампионката разкопча каската си, оставяйки вятърът да развява русолявата й коса. Пъстрите й очи препускаха между публиката, журито и състезателите. Тя не знаеше, че това бе последното й състезание с Аксел!  Когато Катрин се приближи с усмивка на лице и медал в ръката към него, той изцвили победоносно, изпъвайки светлокафявата си шия. Слънцето го огряваше  и придаваше различни нюанси на канеления му цвят. Катрин повдигна перчема му, за да погали бялата звезда на челото му и го целуна, а той присви уши назад по навик и захапа косата й игриво.

А ето го сега! Безсилен, легнал присвит на тревата, слаб и изнемощял! Ребрата му се брояха, не се хранеше добре месеци наред. Предните му крака бяха схванати. Катрин умолително му подаваше моркови, но той не изпитваше особен интерес дори към тях.

Милото конче бе ухапано от кърлеж, който за нещастие го зарази с лаймска болест! Бащата на Катрин разбра това, чак когато предният му крак се схвана! Какво нещастие за един състезателен кон като Аксел!

Другите коне в базата тичаха весело. Идваха различни деца да яздят и понякога питаха защо това конче лежи. Аксел поглеждаше към тях отстрани, със завист, отпуснал се вяло на тревата. Щом чуеше тропот на копита, му идеше да скочи и да галопира, но нямаше сили, дори да стои прав за дълго. Усещаше студения полъх на вятъра. Долавяше песента на природата. Чуваше как листата шумолят,  ромоленето на близката река и чуруликането на птиците, а не можеше да се порадва на всичко това.

Бащата на Катрин, който беше и неин треньор, Мирослав, направи всичко възможно, за да го излекува, но не вярваше, че ще се оправи.

Един ден той извика най-добрия ветеринар, когото познаваше. Докторът прегледа внимателно Аксел, поклати глава и каза:

– Няма да може да се състезава никога повече! По-добре го продай за луканка.

Миро кръстоса ръце, наистина замислен, ужасен от тази мисъл. Та той беше най-добрият му кон! А Катрин не можеше да скрие сълзите си, всеки път когато го погледнеше.

– Ще го оставя да си почине и ще видим.

– Цяла година да не се тренира. – препоръча докторът.

Аксел бе сам в конюшнята, притиснат между четири стени. Другите коне бяха по-често навън в ограждението. Сламата, оставена за него често стоеше непокътната. Понякога, надигаше болезнено главата си да види какво се случва около него.

Ежедневието му не бе много разнообразно. Липсваха му скоковете, които бе правил толкова нависоко, а сега бе снижен до земята.

След дългата почивка, Миро реши, че ако остави кончето така, то още повече ще се обездвижи и затова започна да го тренира. Катрин потискаше мечтата си, той отново да се възстанови някой ден, за да не се разочарова. Но дори и никога да не се върнеше като състезателен кон, тя бе готова да се грижи за него. Беше достатъчно, че е жив.

 Медувременно Мирослав планираше да купи нов кон на дъщеря си, за да не се съсипе състезателната й кариера. Той имаше и други превъзходни коне, но най-успешно се състезаваха с Аксел. Много скоро намери чудесна кобила, представяла се на световни шампионати, печелила злато и купи – Лорелай от Англия. Да, щеше да излезе скъпо, но си заслужаваше. Колебаеше се само, защото това означаваше да се откаже от мечтата Аксел да се възстанови. Означаваше да го замени и предаде. Но въпреки съмненията и колебанието, той купи Лорелай.

Катрин започна да тренира с новата си кобила, но не беше готова да остави Аксел. За да не се обездвижи, двамата с Миро вкараваха  Аксел в ограждението, като провеждаха леки тренировки без ездач. След всяка следваща стъпка болката му се усилваше, но той не искаше да се откаже и куцайки продължаваше да тича в тръс. Хората, които преди бяха гледали със завист тренировките, питайки дали конят се продава, сега гледаха надменно и се чудеха къде е отишъл състезателният кон. Но въпреки неободбрението на всички, Аксел продължи да тренира и един ден чудото се случи! Все още не беше старият шампион, но стана игрив, подвижен и куцането значително намаля.

Катрин взе решение. Тя искаше да се състезава и с двата коня. Дори да не спечелеше злато с Аксел, нямаше значение. Той щеше отново да бъде с нея и да усети тръпката от състезанието.

Сред публиката се надигна смут. Цяла една година не бяха виждали победителя. Треньорите на другите състезатели се подхилкваха подигравателно, като си казваха: „Този ли кон ще спечели? Та той не можеше да помръдне, последно като видяхме, победата ни е в кърпа вързана!“.

Най-накрая дойде редът на Аксел. Той започна прескачане на препяствия от  90 см с много добро време и чисти скокове, но бутна петото препятствие и получи 4 наказателни точки, като времето за десетте претяствия беше 60 секунди. Катрин въздъхна, но не се натъжи или ядоса. Все пак останалите скокове бяха съвършени, а имаше и още 4 старта в два поредни дни с Лорелай и Аксел. Тепърва предстояха по-високите препятствия. Катрин имаше амбицията скоро да премине от състезания за деца към професионалистите, защото скоро навърши тринадесет години. Беше изключително важно как ще се представи.

Следобеда й провървя. Всички бяха възхитени от Лорелай. С лекота преодоляваше препятствия над 100 см. Кати  успя да вземе купата на шампионата.

На следващия ден, след първия страт, пуснаха пръскачките. Светлината се пречупваше в капките вода, които понякога достигаха до публиката и децата им се радваха, като се опитваха да ги уловят с уста. Небето синееше, а белите пухкави облачета, подобни на захарен памук, с едва забележимо движение, плаваха на юг. Цветенцата нежно помръдваха, а вятърът разнасяше сладникавото им ухание.

В почивката някои се разхождаха, други хапваха, а трети си шушкаха, че Аксел няма да успее и в този ден да се добере до злато: „Злато ли, та той и бронз няма да спечели! Виж, с Лорелай трябва да се внимава. Силна конкуренция е. Все пак тя се е състезавала на световно ниво. Мирослав има страшен нюх.“

Катрин поведе Аксел, леко несигурна. Всички страхове и надежди се сляха в бясното туптене на сърцето й.

И както започна тази история, така и завърши – със звука на камбаната.

Конят изпръхтя, краката му не стъпваха на земята, все едно танцуваше върху облак. Днес те двамата – ездач и кон бяха като падаща звезда – красива и бърза, но я виждаш за миг и само споменът остава след нея.

Сигурно можете да си представите какво се случва нататък. Те взеха купата с най-доброто време. Аксел надмина дори Лорелай! Конят, на когото всички  даваха не повече от ден живот, не само се вдигна на крака, но и спечели. Явно, ако ти е писано да си победител, няма кой да те спре!

Александра Николаева Найденова, 14 години;

СУ „Отец Паисий“

гр. Кърджали

С лятото настъпва и най-големият ми кошмар – цялото семейство на море. Този ужас се случва сравнително често за мое съжаление – всеки юли месец. Абсолютно всички – деца, родители, лели, чичовци, баби и дядовци се качваме в голямата кола и хайде към морето. (можете да си представите кола, пълна с клоуни като в цирка). Стигането до хотела е мъчително, но някак си престоят и стягането на багажа го надминават в класацията на моя лист със страхове. Над страха ми от тъмното и паяци например е страха, когато мама попита „Сигурна ли си, че взе всичко?“. В главата ми започва премисляне на всяко едно нещо, което съм прибрала. Отговарям с гордо кимване, макар че със сигурност някои важни вещи ще останат забравени тук и ще си спестят цялото изживяване. Ако мама се сети за нещо в последния момент, то ще бъде прилежно пъхнато в найлонова торбичка, която ще затрудни баща ми после с прибирането.

Следваща стъпка е подреждане на багажа в колата. Голям стрес. Жените търчат, носят торбички, за които отдавна няма място. Ако някой им обясни, че няма вече къде да се прибира, те ще измрънкат и ще обвинят създателите на автомобилите за малките багажници. Мъжете пръхтят, мрънкат и се ядосват. Децата стоим в колата и гледаме целия сеир с пакет царевични пръчки. След около час и половина размятане, пот, нерви и сълзи вече всички се настаняват в колата и потегляме към Черноморието. Ако имаш късмет се настаняваш удобно, заспиваш и си спестяваш певческото изпълнение на баба и леля, когато пуснат песента „ Ах, морето!“. Ако ли не, честито! Намираш се в същата ситуация като мен. Стоиш втренчен в една точка и се молиш това мъчение да свърши по-бързо. И това се изтърпява. Гледам отчаяно през прозореца на колата. Слушам не чак толкова милите изрази от чичовата уста да летят по чужденците. Малките деца реват като тате успешно подминава ресторантите за бързо хранене пред невярващите им предадени очички. И на мен ми идва да се разплача, когато чувам „И замирисва на море“. Мама и леля подхващат тема за тиквички по гръцки, а аз просто се чудя как попаднах сред такива хора.

            След като преминах и през това изпитание, подложено ми от живота се озовавам в асансьора на хотела с две плажни чанти прехвърлени през главата ми и куфар за влачене. Поглеждам сестра си и ме хваща яд, че не мога да изкарам телефона си и да снимам как е накичена като коледно дърво. Аз сигурно изглеждам не по-малко нелепо. Щом отворих вратата на стаята първата ми мисъл е да се хвърля на леглото, но аз вече си знам урока и някак си се въздържам. Малкият ми братовчед обаче, неопитен и глуповат, го направи. С обувките си. На белия чаршаф.  Усещам ги преди даже да са влезли в стаята. Леля и баба влитат, сякаш допирът на мръсните му сандали и хотелското легло изпратиха сигнал през чиповете в мозъците им и се започна. Дълга реч, обясняваща защо никога няма да имаме хубави неща. Използвам този момент да се измъкна и да се разходя около хотела. Стигам до рецепцията, виждам тате и чичо и забързвам крачка. Няма шанс за измъкване вече. Чао, чао, усамотение!

-Ще ходим ли на плаж?  – веселото гласче на тате ме накара да се обърна и да се усмихна насила.

Последното, което искам да правя сега е да отида на плаж. Но и това се случи. След час се намираме на пясъка и гледам как сестра ми си пише името и вълните и го изтриват. Затварям очи и се изпъвам на хавлията. Мисля, че бях задрямала, когато „ангелски“ глас ме събуди. Ставам и се оглеждам. Никой не реагира. Може ли да ми се е причуло? Когато ангелите повтарят словото си съм убедена, че не ми се причува. Двама мъже с тен, дали целогодишен или сезонен е без значение, мъкнат голяма хладилна чанта. Облечени са с бели тениски с надпис „Царевичката ни яко пари!“ и под надписа принтиран кочан царевица. Душата ми се стопля и то не от слънцето. Убеждавам баща ми и изкупуваме царевичката на моите спасители от този ад.

След като хапнахме обилно, по стар български обичай, аз и чичо заспиваме ненамазани на пясъка. Той постоянно се буди и заплашително сумти на неразбиращите чужденци, които сякаш нарочно си правят пясъчни дюни върху него. Вечерта той беше алено червен и леля му се караше, но аз някак си се опазих. Гърбът ми е доста по-черен, но ще изравня тена със същия метод утре.

Нещо, което не бих пожелала дори на онова отвратително момиче, което ненавиждам от другия клас, е прибиране от плаж. Размятане на плажни чанти, пъшкане от изгорелите, толкова много труд и стрес. Имам пясък навсякъде, капчици пот се спускат като водопад от челото ми.

Вечерта също е страшна. Баба и най-малкият ми братовчед се карат. Нещо, което никога не бих предвидила. Та той е нейният любимец, така глезен и обгрижван. Причина за спора е, че дребосъкът е изтощен от яденето на пилешка супа всеки ден и иска да яде  кебапчета от скарата на дядо. А пък дядо реши, че иска да се разхождаме по Стария Несебър и че не му се занимава сега със скарата. Затова мама, като един истински умиротворител, предложи да седнем на заведение в Несебър. Качихме се на двуетажния автобус, без да пропуснем да си направим хиляда снимки там. На всичките приличах на дърво с най-буйната корона. Не можеш да видиш очите или която и да е част от лицето ми заради косата. Клоните от дърветата ме удряха в лицето, ръката ми с телефона трепереше. Леля ме помоли не особено търпеливо да я отбележа във Фейсбук. Сега като се замисля не знам как изобщо се върнах жива и с всичкия си след тази „почивка“.

Направихме дълга разходка из Стария Несебър и седнахме в едно доста добре изглеждащо заведение. Имаше един недостатък – огромният телевизор с футболния мач пред нашата маса и феновете около него. Не бях виждала дядо толкова… как да се каже – подвижен. „Нашите“, както тате ги нарече, вкараха и дядо рязко стана и разтресе масата. След това маскира този прилив на енергия с покашляне и седна.

Изтраях всичко това за цяла седмица! Такова геройство! Сега ще се наслаждавам на живота си до другия юли месец.

Виктория Цвяткова Карамихова, 9 години

41 ОУ „Райна Княгиня“

гр. Пловдив

Така, като започват всички приказки имало едно време едно момиченце на име Теди. Тя била мило , добро и послушно дете и живеела с родителите си в най-бедния квартал на града. Къщата им била стара и полусрутена, нямали много пари и затова родителите й работели до късно вечер.

Бащата работел в една голяма фирма за детски играчки, но не можел да си позволи да купи от тях на своята дъщеря.Майката по цял ден вършела домакинска работа в други домове на богати хора.

Днес Теди имала рожден ден. Нямала приятели, които да покани, затова щяла да отиде в парка и да поиграе там цял ден.И понеже нямали пари за нови дрехи, играчки и тоалети,нито за шарена рокля, й дали пари ,за да си купи едно парче торта от близката сладкарница. Ах как си мечтаела тя за торта! Всеки ден, когато минавала оттам гледала разноцветните торти на витрината- розови, със сметанов крем, с шоколадови перлички, с цветна захар  и ягоди. Толкова й се ядяло,че очите й се пълнели със сълзи.

Затова на рождения си ден отишла в парка. Люляла се безкрайно на люлките, пързаляла се дълго на пързалката и времето неусетно минало. Почти се стъмнило и Теди хукнала към сладкарницата за парчето торта. Най-после! Като пристигнала там и влязла, усетила стахотния аромат.

Избрала си най-голямото парче – със сметана, шоколадов сироп и ягоди. Парчето изглеждало като красива принцеса с шарена рокля. Поръчала я и бръкнала в джоба си и………….. изведнъж разбрала, че парите й ги няма. Помислила, че вероятно ги е изгубила в парка.

„Ами сега какво ще правя?“- помислила си Теди. Очите й се напълнили със сълзи и те бавно започнали да се стичат по детското лице. Не знаела какво да прави, нямало как да обясни и единственото ,което направила е да се обърне и с наведена глава да тръгне към къщи. Край! Рожденият ден се счупил на парчета – големи и твърди като стъкло!

В томи момент усетила една топла ръка, която я погалила по главата. Обърнала се- зад нея стояла една странна жена- нито стара, нито млада, нито богато облечена, със странни дрехи като извадени от някоя приказка. Никъде не била виждала такава жена, все едно не била от този град или от този свят. Очите й гледали право в Теди и сигурно всичко знаела за нея! Изведнъж се почувствала много, много спокойна, сълзите й спрели. Жената я попитала само едно нещо – коя й е любимата торта.

Очите на Теди греели от радост. Тортата била даже по-вкусна, отколкото си мислела. Толкова била благодарна на жената, искала да й каже, но устата й била пълна с вкусната торта. Значи има на света добри хора, които раздават любов и щастие! Значи такъв е вкуса на щастието!

Теди се прибрала в къщи и разказала всичко на родителите си, но те вече знаели за това. Откъде ли? Само я погалили по главата с топла ръка. И се усмихвали широко.

Оттгогава Теди влизала в сладкарницата всеки ден, просто така, да погледа тортите, но продавачката без да казва нито една дума слагала пред нея същото парче торта като онзи път и я  погалвала по главата с топла ръка. Откъде знаела?

Теди започнала да вярва в чудесата и в доброто. А на тези възрастни хора, които не вярват и мислят,че е глупаво, нека да  отидат в онази сладкарница в най-бедния квартал и да си поръчат от онази вкусна торта със сметана,с шоколадов сироп и ягоди.  Сигурно ще се почувстват като Теди.

Ето това е вкусът на любовта! И на щастието!

Автор: Теодор Козлуджов, 9 години

Училище: ОУ „Княз Александър I“, гр. Пловдив

Живял някога един котарак в къщата на неговия стопанин. Котаракът бил много стар и безполезен. Един ден стопанинът решил да се отърве от него. Котаракът знаел това и побързал да избяга надалеч. Той от малък искал да стане музикант, сложил си чифт чизми и напуснал къщата. Тръгнал към Бремен.

Вървял и по пътя си срещнал Червената шапчица, която била много красива и усмихната. Попитал я:

– Ще дойдеш ли с мен в Бремен да станем музиканти?

– Не мога, защото ще ходя при дядо на вадим ряпа.

Котаракът продължил пътя си. Изведнъж видял една голяма ръкавица, в която нещо шавало. От ръкавицата скочили магаре и куче. Котаракът им казал накъде се е запътил и те се съгласили да продължат с него, защото били готови за нови приключения. Вървели дълго и стигнали до голяма поляна. Там видели дърво с много ябълки, една от които била златна. Точно до дървото един момък се борил с триглава ламя. Тримата приятели се притекли на помощ и всички заедно победили ламята. В знак на благодарност момъкът подарил един остър меч на котарака. Уморени от дългия път те спрели до едно езеро и заспали. Когато се събудили, видели едно грозно пате. То казало:

– Може ли да дойда с Вас, защото никой тук не ме иска?

– Да, може. Ние сме се запътили към град Бремен да станем музиканти. Патето много се зарадвало, че е намерило нови приятели и продължило с тях.

Както вървели към Бремен ги пресрещнало едно малко козленце, което било със сълзи в очите. Притеснено казало:

– Един вълк изяде моите шест братчета. Може ли да ми помогнете да ги спася?

– Да, може. Заведи ни при вълка.

Козленцето им показало вълка, който спял дълбоко на поляната. Котаракът разпорил корема на вълка с меча, който му дал момъкът. От корема излезли шестте козленца, но и една баба. Козленцата благодарили и се върнали в дома си живи и здрави. А бабата казала:

– Да сте виждали моята внучка с червена шапчица, която трябваше да дойде вкъщи да вадим ряпа? Забави се и аз тръгнах да я търся и тогава вълкът ме изяде.

– Видях я вчера да отива при дядо си да вади ряпа. Вече е стигнала.

– Благодаря, че ми каза.

И в знак на благодарност бабата дала една вълшебна лампа на котарака, магарето, кучето и патето. Тя била златна с червени рубини. Четиримата приятели побързали да потъркат лампата. Изведнъж рубините заблестяли и от нея излязъл дух. Той казал:

– Кажете ми едно ваше желание и аз ще го изпълня.

И всички в един глас извикали:

– Искаме нашите любими музикални инструменти!

Духът им ги дал и те били много щастливи. Оттогава всяка нощ в Бремен свирили хубави песни пред голямата тълпа хора.

Там било и едно малко момченце, което всяка вечер ги слушало, не отделяло очи и от лампата, която блестяла до тях. Веднъж то се осмелило и попитало музикатите дали може да пипне лампата. Котаракът взел лампата и я подал на момчето.

– Вземи я! Тя вече изпълни нашето желание.

В момента аз държа тази лампа и моето голямо желание е да стана шампион по тенис!

Ралица Спасова – 9 год.

ОДК “Св. Иван Рилски” 

клуб “Светлини сред сенките”

ръководител: Валентина Димова

Марки Сика е момиче, което живее в град Чинорса. Той има малка къща, която нарича Тони.

-Тони, ще изляза – викаше тя. Никога не забравяше да го каже, преди да отиде навън.

Марки Сика имаше и вълк – Чучирко, който живееше в хола. Интересно беше при нея, само искам да кажа, че тя не знаеше много думи. Измисляше си, как да нарича нещата. Примерно рускоса, означаваше „руса коса”. Марки Сика живееше сама в своята къща, а когато децата й гостуваха, се чудеха кой е този Тони, на когото говори.

Веднъж едно момиче дойде специално да види къде е Тони.

-Здравей! – саза то.

– Здравей! – поздрави го и Марки Сика.

– Къде е Тони? – попитало момчето.

– Тук – отговорила Марки Сика. – Това е мястото, където сме. Домът ми.

– Може ли да вляза? – попитало момичето и Марки Сика го поканила вътре. То се представило с името Симона.

-Не ходиш ли на училище? – попитала тя.

– Ужилище?! Нали вече съм в жилище?! – учудила се Марки Сика.

Симона й обяснила най-подробно. На другия ден Марки Сика, отишла на училище и била изумена от това, какво се прави там. Госпожата я накарала да рисува, но детето разбрало да рискува и си събуло обувките.

-Ето, готово! – извикала Марки Сика.

Госпожата така и не успяла да й обясни, че между риск и рисунка има голяма разлика.

В часа по четене Марки Сика видяла картинка с пчели. Учели буквата „П”, но новата ученичка се уплашила, да не я ужилят.

-Коя е тази буква? – попитала госпожата.

– Това е врата – отговорила Марки Сика.

Госпожата се чудела как да й помогне, но начинът бил детето да ходи редовно на училище.

-Утре ще дойдеш отново – казала тя.

– Ще доведа и Чучирко! – извикала Чучирко.

Госпожата не знаела, че това е вълк, затова поканила и него. Все пак, всеки трябва да ходи на училище.

Никола Филев, 9 години 

СУ “Отец Паисий” 

град Кърджали 

В съседната къща живееше момче на име Никола. То беше на 9 години. Изглеждаше усмихнат мечтател. Никола обичаше Космоса и все разправяше някакви небивали истории за космически кратери, паднали метеорити, вулкани и звездни чудеса. Толкова беше запален, че дори си беше измайсторил малка космическа ракета в кръжока по астронавтика в училище. Тя приличаше досущ на стар бойлер, а оборудването й се състоеше от малък компас и радио предавател с мобилна връзка. За да му е по-удобно беше сложил стария си геймърски стол, на който едно от колелцата липсваше и бе заменил с топка за тенис. За двигател на ракетата служеше моторът на изгнилия Москвич на дядо му. Доста бръмчеше, но пък вършеше работа. Малкият космически кораб, Никола управляваше с джойстика на плейстешъна си.

Една нощ, докато всички спяха, Никола реши да си направи малко пътешествие сред звездите. Той скочи бързо от леглото, обу пантофите си с емблема на Междузвездни войни, сложи каската си за ски на главата, настани се в ракетата и без много да му мисли се изстреля в необятния Космос.

Не след дълго се озова сред море от звезди, които бяха толкова много, че образуваха бяла небесна пътека. Никола веднага разбра, че се намира на Млечния път, където може да се полюбува отблизо на милиарди ярки звезди. Гледката беше вълшебна, но изведнъж той започна да трепери от студ. Наложи се бързо да промени курса на летене в посока Слънцето, защото в Космоса е много студено, а в малката му ракета нямаше място за климатик. За да се сгрее момчето започна бодро да си тананика песента „ Излел е Дельо хайдутин “, но за съжаление нямаше как да потропва с крак, тъй като в небето не важат никакви гравитационни закони.

Скоро в далечината Никола забеляза ярката светлина на Слънцето и реши да кацне на най-близката планета до него – Меркурий. Там той възнамеряваше да си направи слънчеви бани, но още при слизането от ракетата Никола усети как подметките на пантофите му започват да се разтапят. Кожата на тялото му за секунди придоби златист загар, а наоколо започна да се разнася миризма сякаш от печено пиле на грил. Така той разбра, че е кацнал от страната на Меркурий, която е огряна от Слънцето. Момчето бързо се шмугна обратно в ракетата, натисна газта до дупка и отпраши надалеч в междузвездното пространство. Прелетя над Венера, Земята и Марс и се насочи директно към гиганта на всички планети в Слънчевата система – Юпитер. Там малкият астронавт искаше да се разхлади от жегата на Меркурий и да изследва тайните на Голямото червено петно. Оказа се обаче, че ветровете на Юпитер са толкова силни и студени, че малкото прозорче на ракетата му замръзна и Никола дори не успя да се доближи до тази планета.

Виелицата отнесе космическия кораб на момчето и той се разби на близката планета Марс. От силния удар компасът му се счупи на парчета, а каската излетя от главата му и спука предното стъкло на ракетата. Никола бързо стана, изтупа се и изскочи навън. А там какво да види? Пред ракетата стояха две чудати същества и го гледаха втренчено с по три очи всяко. Главите им приличаха на гигантски круши, от които стърчаха дълги метални антени, а в устите си имаха поне по сто зъба – редки, дълги и криви. Никола беше само на 9, но бе изключително смело момче и въпреки странния вид на марсианците, те му се сториха по-скоро смешни, отколкото страшни. И докато се чудеше как да ги помоли да му помогнат да ремонтира ракетата си, единият чудак внезапно го сграбчи за ръката и започна да повтаря нещо, което Никола беше чувал вече много пъти.

В този момент момчето отвори очи и видя над себе си малкото си досадно братче, което повтаря: „Ставай, закъсняваме за училище!“ Така Никола рязко се приземи отново на земята и осъзна, че всичко това е било просто един сън. Сън, който обаче му помогна да разбере, че нашият дом и единствено място за живеене е планетата Земя. Затова трябва всички ние да се грижим за нея, да я пазим и поддържаме вечно зелена и красива.

Нека бъдем добри стопани на нашия дом, защото на Марс е тъмно и студено, а марсианците не обичат гости!

Автор: Лилия Станимирова Атанасова на 9 години 

Аз се казвам ДРЪВЧО. Да започваме ли?

Бях малък и не знаех къде съм. Отворих очи. Огледах се. Всичко около мен беше кафяво. Все още не знаех какво съм, но много исках да бъда ученик.

Изведнъж съзрях нещо. То изглеждаше точно като мен.

Извиках колкото глас имах:

– Ела при мееен!

– Не мога! Нещо в мен се е вкопчило в почвата. – отговори то.

– Какво е почва? – попитах аз.

– Тя е всичко кафяво около теб. – обясни ми то.

Нали знаете, мили ми приятели, че когато някой прави нещо, а не ви е казал какво, няма как да устоите да му подарите един въпрос.

– Какво правиииш ? – изкрещях аз.

– Опитвам се да изляза от тууук. Ела с мееен! – извика то.

– Страх ме еее, но ще опитааам! – казах аз с треперещ глас.

Две жълъдчета, колко малки и несръчни бяхме. Как се опитвахме да излезем от кафявата почва, сякаш бягахме от враг, който хем ни даваше сили, хем можеше да не ни пусне никога.

Накрая второто жълъдче се отказа. Но аз не. То ми казваше недоволно и уморено, че няма да се измъкна, но аз не го слушах. След дълги седмици или месеци мъчение аз успях да извадя ръчичката си. Бях много уморено. Реших малко да поспя. Сънувах как утре вече ще бъда голямо дърво. На сутринта не бях пораснало и със сантиметър. Но вярвах, че ще порасна и дни и нощи сънувах и мечтах.

След две седмици успях да покажа главичката си. Отворих очи и изведнъж всичко стана много светло и жълто. Въздухът беше чист, нов и свеж. А около мен беше цветно. Огледах се. Бях в нещо кафяво и кръгло, а то беше в голяма светла стая с толкова много цветове, колкото никога не бях виждало. Ехаа, колко беше красиво!

Изведнъж влетяха 25 същества с високи стъбла. Те издаваха странни звуци и размахваха клоните си. След 10 минути едно

по-старо същество седна пред тях. Отнякъде долетя нежна мелодия. Голямото същество започна да обяснява нещо. Децата вдигаха ръка и задаваха въпроси. Говореха на неразбираем за мен език.

Всеки ден се събуждах рано, за да уча. Времето минаваше бързо и неусетно. Разбрах много за буквите и думите, за цифрите и задачите и дори за нас, растенията. Докато се усетя, бях научило много. Бях почти дърво, истински дъб. Учителката ме поливаше един път седмично и ми казваше ,,Виждам те, ти си смело, красиво и умно дърво”, а децата всеки ден минаваха покрай мен и ме хвалеха, че съм такова мило растение.

Един ден учителката каза на класа:

– В края на всеки месец учение ви задавам един сложен въпрос, за да се упражните. И такааа, тозмесечният въпрос е “Какво е най-хубавото в дъбовете?”

Никой не вдигна ръка.

– Дръвчооо. Къде си? – попита учителката. – Ще отговориш ли на въпроса?

– Да, с удоволствие. Най-хубавото в дъбовете е, че са стройни и интересни дървета. Те имат големи, широки листа, все едно протягаме към небето ръката си.

– Браво, Дръвчо!

И така ден след ден аз продължих да уча с децата.Следобед дописвах своята история и им я четях с огромно удоволствие, защото исках да им покажа, че мечтите не стават просто ей така, трябва да вярваш в тях.

Затова, запомнете, следвайте мечтите си, вярвайте в тях и те ще се сбъднат.

КРАЙ

Леон Александър Петров, 9 г.,
гр. Варна

Това е една магична история за заек, лисица, костенурка и Златна игла.

Как започва историята? Искате ли да знаете?

Добре, ще ви кажа!

—

Една 300 годишна костенурка мечтаела много за Златната игла! Легендата гласяла, че иглата можела да шие със силата на мисълта.

Костенурката обявила във вестника на селцето коя е мечтата ѝ и къде може да бъде открита – на върха на най-високата планина, където се гонели най-силните ветрове. Но никой досега не бил изкачвал този връх освен двамата стражари крокодили, които до ден днешен, от вече 200 години, пазели иглата.

Тъй като рискът да се стигне до върха на планината и да се вземе Златната игла, не бил никак малък, костенурката обявила награда. А наградата била дървена къща и каквото друго пожелае до 100 лв. този, който ѝ донесе иглата.

В селцето, в своето кафене Зайо отворил точно нашия вестник „Чудоеец“ и що да види?! Не можел да повярва шивачът на селцето ще му даде къща и награда до 100 лв., ако той успее да му донесе Златната игла, на връх Мест. Откога искал той да има свой дом, откога работел неуморно в кафенето си, за да събира пари за мечтата си…

Затова много се зарадвал, затворил кафенето си “Кафенето на Зайо“ и прибягал до къщата на Лиска, в която си живеели двамата приятели. Бързо си спретнал раница, в която сложил дузина моркови, ако изгладнее по пътя, палто от вълна, за да посрещне студа на върха и гумени ботуши за реките, през които ще трябва да премине.

–    Къде отиваш, Зайо? – попитала Лиса.

–    Да взема Златна игла от върха на планината, за която пишеше във вестника.

–    Може ли и аз да дойда, Зайо?

–    Има награда – дървена къща и 100 лв., как тогава ще си ги разделим?

–    Ти кое искаш, Зайо повече – къщата или парите?

–    Къщата!

–    И аз без това исках парите!

–    Ти какво ще си купеш със 100-те лева?

–    Ще си взема най-хубавите шал, шапка и ръкавики за зимата! – му отвърнала Лиса.

–    Че на теб как ти е студено с този кожух?

–    Искам просто тази зима да съм модерна!

–    Добре, хайде да тръгваме!

И Лиса бързо си приготвила багаж и двамата приятели тръгнали към върха.

Вървяли едва около половин час и ги застигнал много бурен вятър. Зайо се прекатурил в снега, Лиса пу подала опашката си, за да го издърпа. След като Зайо станал, ѝ благодарил.

–    Много ти е мека опашката, Лисо!

–    заповядай пак!

И животните отново тръгнали на пътешествието си. Стигнали до дълбока пряспа със сняг, но не видяли добре колко е голяма. Зайо отново паднал, сега в пряспата – и Лиса какво да прави му подала опашката си за втори път. И за втори път го издърпала.

–    Като ми рече „Заповядай пак“ не очаквах, че толкова скоро ще трябва да ме издърпаш.

–    Да, и аз не очаквах!

–    Но благодаря ти отново!

–    За нищо!

Докато си приказвали, животните стигнали до река, която им пресичала пътя. Лиса казала:

–    Какво ще правим сега?

–    Качи се на гърба ми, ей сега ще скокна с теб и ще сме от другата страна на реката.

Така и направили, а после продължили пътя си.

Неусетно стигнали до стражарите – зловещите крокодили, пазители на Иглата. Зайо хвърлил един от морковите си встрани от тях, за да им отвлекат вниманието. След като крокодилите чули странния шум и отишли да видят какво става, Зайо и Лиса бързо се шмугнали в пещерата, където ги чакала Златната игла.

На връщане Зайо хвърлил втори морков, за да отвлече вниманието на страшните крокодили, и затова те не ги видяли и докато излизали от пещерата.

Двамата приятели лесно се върнали по обратния път, защото помнели препятствията, които вече били преминали. Занесли иглата на старата костенурка.

—

Това е, помните ли, една магична история за Лиска, Зайо, костенурката и Златната игла.

Как завършва историята? Искате ли да знаете? Добре, ще ви кажа!

С наградата от 100 лева Лиса станала най-модерна в селото тази зима – с новите си ръкавички, шапка и шал. А Зайо построил къщата си до дома на Лиса. Така двамата приятели заживели щастливо докрая на дните си.

Забравих да ви спомена, че във вестник „Чудоеец“ беше отделена цяла страница за геройствата на Лиса и Зайо и половин страница за костенурката и нейните магични ръкоделия със Златната игла.

Евгения Руменова Руменова, 9 години

41 ОУ „Райна Княгиня“

гр. Пловдив

В един обикновен град, на една съвсем обикновена улица, в една съвсем обикновена къща с обикновен двор, живеело едно обикновено момче. То си имало всичко- дом, семейство, което го обичало и се грижело за него, ходело на училище като всички други деца. Но имало нещо, което било различно- то било много лошо. Забавлявал се като дразнел малкото си братче, развличал се да открадва тайно парите и вещите на съучениците си, а  у дома бил груб с майка си и баща си. Когато го помолели да свърши нещо, отговарял с грозни думи и смях.

Родителите му не знаели какво да сторят, тъгували много, но го обичали безкрайно. Другите  около него обаче постепенно започнали да го отбягват и да странят от него. Предпочитали да играят на игри, в които той не участвал, да си говорят за неща, които него не го вълнували. Никой не се интересувал от грубиянчето.

Той гледал малките групички деца, които се смеели весело и тайно им завиждал. Нещо голямо го мъчело в гърлото сутрин като стане- това било самотата. Никой не може да живее съвсем сам!

Един ден, след като закусил и излязъл на улицата, както обикновено подритвал разни неща, видял нещо блестящо пред себе си- това било огледало. Нищо особено, но го взел!

Занесъл го в дома си. Сложил го на масата и се загледал в него. Първо виждало само едно намръщено и грубо лице, но след малко му се сторило, че някой говори.

Този „ някой“ знаел за грубостите му- описал ги много точно. Например вчера бил откраднал цял хляб от съседния магазин и бил ударил брат си.  Обяснил на момчето, че не е обикновено огледало, а вълшебно. Огледало на добрите дела.  И оживява само, когато някой върши добри дела.

Изведнъж лошото момче осъзнало, че това е единствения приятел, който  има. Никой друг не бил говорил с него напоследък! Нещо като радост го погъделичкало в корема!

 И разбрал какво трябва да направи. Скочил и хукнал към брат си, прегърнал го и му се извинил, даже го целунал. Ах, колко било учудено малкото братче! После изтърсил всички пари, които имал в касичката си, а те не били много, понеже нищо не спестявал, нали не му трябвало! Занесъл ги на продавачката в магазина, която била много учудена.

Когато се върнал вкъщи при огледалото, то си стояло спокойно на масата, но му казало една дума, която никога не бил чувал „Благодаря ти!“ Когато го попитал защо му благодари, след като е извършил толкова лоши неща, огледалото спокойно обяснило, че най-важното е да разбереш грешките си , а другото само ще дойде!

За пръв път грубиянът се усмихнал широко! Колко щастливи били майка му и баща му, когато се прибрало у дома и намерили един съвсем различен син- кротък, усмихнат и добър! Щастливи били толкова много!

Момчето вече имало приятел, нямал търпение да се прибере в къщи и да разговаря с огледалото! Но колко се учудило, когато един ден огледалото му казало, че е време да се разделят. Вече нямал нужда от него, можел да се справя сам! Въпреки,че момчето било отчаяно, изпълнило каквото му наредило огледалото- отишло в съседния двор, където имало дълбок кладенец и го хвърлило вътре. Прибрало се тъжно у дома.

Колко много се учудил ,когато в къщи погледнал през прозореца, видял,че на същото място блести малка звезда. Тя ставала все по голяма и се издигала в небето все по-високо, високо! Всяко вечер то поглеждало към небето и я разпознавало – тя била най-блестящата от всички!

Защо ли ? Защото добротата твори чудеса! Не забравяйте това, деца!

Елена Валентинова Христова – 10 год.

    ПГО “Ел. Багряна”  

    гр. Бяла Слатина

              Веднъж отидохме на гости у сестра ми. Нейният син Тони навършваше осем години и имаше  рожден ден. Ние,  разбира се,  му  носехме  подарък: една играчка –  хвърчило.

              Все още помня усмивката изгряла като слънце на личицето му. Колко много бе щастлив от подаръкът ! Докато ми благодареше, той ме попита дали съм получавал подаръци като дете, какви са били те и кой от тях ми е бил любимият. Аз само му се усмихнах и вместо отговор, му разказах за един мой сън.

             “ Когато бях малък- захванах аз- влязох в един магазин за играчки с моите приятели и дълго бях загледан във витрините. Имаше  влакчета ,коли, корабчета и куп други играчки  които бяха привлекли вниманието на едно осемгодишно момче, но това което наистина ме заинтригува и ме накара закова погледа си в него, беше едно хвърчило, което много ми  приличаше на орел. И моят рожден ден наближаваше и вече знаех какъв е мечтаният ми подарък, но щом погледнах цената му, веднага разбрах, че мечтата ми няма как да се сбъдне .Баба ти, моята майка едва свързваше двата края след смъртта на татко, а и знаех,    че освен за мен се грижи и за сестра ми Мария, а трябваше да ни купи нови обувки, защото есента наближаваше,  а  старите  вече  за  нищо  не  ставаха. Да  хвърчилото  страшно  много ми харесваше, но уви по всичко личеше че няма да бъде мое. След тази случка се прибрах в   къщи  и   бях  меко  казано  разстроен, мама   на  няколко пъти  ме попита какво ми е, но аз  предпочетох да не и отговарям и си отидох в стаята. Щом затворих вратата, легнах на леглото  и   прегърнал възглавницата  и  снимката на татко, мечтите ми за това как с него пускахме хвърчилото“, а то се рее из облаците като птица, ме завладяха.

          Започнах да плача  и неусетно как, облян в сълзи, съм заспал….Засънувах. Слънцето вече беше изгряло.  Бе денят на моят рожден ден. Вратата се отвори и вътре в стаята ми влезе татко. Усмихна ми се така, както ми се усмихваше някога, с все същата топла усмивка, която ме караше да се чувствам в безопасност. Зад гърба си, с дясната ръка държеше нещо.Щом се приближи към мен, вече знаех какво е, а именно хвърчилото, което бях видял задбляскавата витрина в магазина за играчки. Бях на седмото небе от радост. Цял ден с него прекарахме  на  вън, пускайки  хвърчилото  и  наблюдавайки  го как с е извива   и лети из облаците като орел. Бях истински щастлив. Имах едновременно и мечтаният подарък и татко. Изведнъж  обаче,  както се   смеехме  и гледахме към небето, задуха  силен  вятър, опитах се да  задържа хвърчилото, за да не го отнесе и затова се обърнах за помощ към татко, но с учудване разбрах, че той вече не стои до мен, беше изчезнал. За нещастие вятърът стана още по- силен и след минути вече нямаше и следа от любимото ми хвърчило….. Събудих се хлипайки, вече осъзнал, че всичко това е било само сън. Да слънцето наистина беше изгряло, да днес имах рожден ден, но вече знаех, че нито татко ще влезе отново през тази врата, усмихвайки ми се, нито ще получа хвърчилото –орел. Така и си останах със своя сън –мечта.