Братя Мормареви

Мъжкараната стреснато отвори очи и погледна кръглия будилник на шкафчето до леглото си. Голямата му стрелка тъкмо се канеше да направи последно движение, преди да се слее в права линия с малката, след което той щеше да заподскача, издавайки пронизителен звън. Тя се усмихна победоносно, извини му се, че и днес не го е оставила да си свърши работата, и натисна малкото копченце, което отменя звъненето. Биологичният й часовник през лятото си беше безпогрешен, но тя за всеки случай всяка вечер настройваше и алармата на часовника, искаше да е сигурна, че няма да се успи и някой друг да излезе преди нея на улицата. „Сега ти е време и на теб да си почиваш” – му каза тя мислено. Четете още »

Денят беше един от най-топлите през месец юни, точно толкова парещи и напечени, колкото бяха последните учебни дни в училище, когато всички ученици с нетърпение очакват така жадуваната лятна ваканция. Будилникът на Тара я събуди точно в седем часа сутринта и тя бързо изскочи изпод завивките на леглото си, бързайки час по-скоро да се приготви за предпоследния си ден в училище. За по-малко от минута тя вече бе облякла чифт къси панталони и леко избледняла тениска, а през рамо бе преметнала шарената си чанта, както обикновено пълна с всичко – учебници, бележници, тефтери и цветни писалки.

Четете още »

„Тъй се случи в онази бурна вечер, точка. Беше късно, запетая, късно и само вятърът, запетая, уморен пътник от безкрайните висини, запетая, напомняше за себе си, запетая, като виеше в хорските стрехи, точка.” Кома спря да пише за малко и препрочете сътвореното от него. Да, още един перфектен шедьовър на изкуството му. Кома имаше много високо мнение за себе си. Писанията му, излезли от малката му изхабена стаичка се четяха все повече и повече, а култът към него и особената му мъдрост добиваше все по-голяма и по-голяма сила. Ала странно защо, дори красотата на изкуството му, която щеше да бъде оценена от света, красота, която всички виждаха и то добре, не му доставяше удовлетворение. Какво ли му липсваше?

Четете още »

Това е историята на един спомен, който си живееше мирно и щастливо в главата на един съвсем обикновен човек. Споменът се излежаваше весден на кушетката в специално отредена за него част от паметта на собственика му и по цели часове не правеше нищо друго, освен да стои, да наблюдава тавана и да размисля за това какво му се беше случило. Той имаше една голяма случка в своето съществуване, случка, която заемаше освен това целия му живот, и професионален, и непрофесионален. Работата, хобито, удоволствието и задължението му беше единствено да си спомня за тази случка с прекрасни и напълно излишни детайли, да я рисува по стените на стаята си и да се отзовава винаги, когато стопанинът му го повикаше в мислите си.

Четете още »

Беше цяло чудо. Тази малка рижа лисичка вече от половин година живееше в големия град. Бяха я виждали съседите от околните жилищни блокове. Бях на гости през пролетната ваканция при приятели в Берлин и там ми разказаха тази невероятна история. Дивото животинче се беше сприятелило със самотен възрастен господин в отсрещната къща и всяка сутрин идваше при него на закуска.

Четете още »

Помня какво ставаше с очите на мама, когато всяко лято изпращаше кака на вратата. „Лятното скитане” казваше кака ми с извинителни оранжеви искрици в очите и повдигаше рамене безпомощно. После прегръщаше мама и ръцете й бяха бели и по-нежни отвсякога, а вятърът в пръстите навяваше песъчинки в мамините очи. Докато ги избършеше обаче, сестра ми вече беше тръгнала, зелените гуменки бяха изтупкали прощално по стълбището и знаех, че щях да ги видя отново чак през септември. Не ми казваха къде ходи. Понякога питах мама, но тя ми шътваше и ми подаваше филия с мед и масло, за да ми запуши устата. Преглъщах бавно, медът ми залепваше устните и мълчаливо наблюдавах как леля Руми идва на гости, споглеждат се мрачно и въздъхват. „Не ти казаха къде ще ходят, нали?” и другата винаги поклащаше отрицателно глава. Леля Руми живееше в съседния вход и кака Кати, дъщеря й, беше най-добрата приятелка на кака. Те двете винаги изчезваха заедно в началото на юни. Записвах датата, на която тръгваха, в една зелена като какините гуменки тетрадка и се мъчех да отгатна кога ще се приберат. Никога не успях, въпреки грижливо водената статистика.
Четете още »

РЕЗУЛТАТИ ОТ ТРЕТИ НАЦИОНАЛЕН УЧЕНИЧЕСКИ КОНКУРС

“БОДЛИТЕ НА ТАРАЛЕЖИТЕ”

НА ФОНДАЦИЯ “БРАТЯ МОРМАРЕВИ”

Скъпи приятели,

Вече трета година ние даваме награди за литературно майсторство на ученици, защото така почитаме паметта на известните ни сценаристи и писатели Марко Стойчев и Морис Йомтов, популярни като Братя Мормареви. Те написаха много книги и сценарии за деца и възрастни, а приживе ратуваха за повече грамотност, усмивки и хармония помежду ни.

Затова поощряваме тези, които обичат четивото и сами пишат добре.

Резултатите от Третия национален конкурс за есе и разказ на фондацията вече са известни. Жури в състав:

Панчо Панчев, Георги Константинов, Димитър Шумналиев, Виза Недялкова и Алек Попов излъчи следните лауреати:

Четете още »

Председателят на УС на Фондация "Братя Мормареви" Кънчо Стойчев връчва награда на преподавателката по литература от Американския колеж Румяна Рангелова, предложена от нейния ученик Иван Бадински.

Членовете на авторитетното жури отляво надясно: Димитър Шумналиев, Виза Недялкова, Георги Константинов и Панчо Панчев - Дядо Пънч. (Петият член Алек Попов не е на снимката, защото по това време пътуваше).

Четете още »

Свит спокойно под завивките на листата или в основата на някой храст таралежът  изглежда безобидна купчинка. Ако  посегнеш обаче към него, ще се убодеш-задействал е инстинктът за самосъхранение и безобидната топчица се е превърнала в нов вид игленик, при който иглите са забити с острието навън. Като ученичка от трети клас, в час по трудово обучение направих  за баба игленик-нормален и й го подарих – наистина го бях изработила като истински таралеж. Само дето бях забила иглите с острието навътре, така че игленикът изглеждаше като таралеж, но не беше.
Днес, размишлявайки над цялата ситуация, си задавам въпроса необходимо ли е винаги  да бъдеш таралеж и ако да-защо. Полезно ли е да си показваш бодлите или напротив – така си вредиш повече? А какво всъщност е да си таралеж? Четете още »

Питаш ме коя съм …
Аз съм мечът на воина. Оръжието, което ранява и защитава. Блестя и отразявам светлината. Пробождам. Боля. Не прощавам на тези, които ми посегнат. Но браня обичното и скъпото ми. Не могат да ме носят всички, не всички знаят как да си служат с мен, не всички разбират моята същност. Твърде непонятен съм за младите, твърде тежък за старите, чужд съм за слабите и изнемощелите. Служа вярно на тези, които имат нужда от мен, на тези, на които мога да съм полезен. Но ръждясам ли, ставам безполезен. Безполезен става и воинът… Четете още »