Братя Мормареви

Автор: Никола Коев – 10 години.

Категория: 7 г. – 10 г.

Змиите започнали да воюват с таралежите, които още били без бодли- голи голенички, гладки и мекички- за Свещения храм на животните, който се намирал на остра скала над морето. Змиите казвали, че Храмът е на тяхна територия, а таралежите твърдели, че техните прадеди са го строили. В битката взели участие най-елитните войни: Хератар- всички твърдели, че по сила той можел да се мери с Херакъл, човешкото дете. Одитар- смятали, че е копие на древния пътешественик Одисей. Дошли и обикновени войни: Наруля, Сълзица, Мускултар, Умти и други.

След дълги сражения змийските вождове Найзлобар, Супергад и Гадмръсна разработили тайно оръжие, за което шпионинът на таралежите разбрал единствено, че ще им трябва и щит и оръжие в едно, за да го отблъснат.

Таралежите пробвали всичко, но не намерили точното нещо. След дълги опити решили да изпратят Сълзица и Скрежина да открият нещото на вълшебната планина на боговете Темус. Пътят бил дълъг и опасен. Имало опасност да срещнат голямокраки великани от вида Хомо Сапиенс. Те тръгнали. Трябвало първо да минат през Хълма на враждебните гъби. Скрежина предложил да навлязат и ги разсичат една след друга. На Сълзица отговорил, че е по-добре първо да разпитат гъбите за информация относно тайното змийско оръжие. Още с влизането им обаче, една жълта гъба дошла с един ятаган, за да ги убива. Скрежина бързо извадил меч и разсякал гъбата. Сълзица го упрекнал, но вече било твърде късно.

Като видял това вождът Гъба, който бил с червена глава на черни точки, а на главата си имал три забучени пера, заповядал да нападнат нахлуващите таралежи. Гъбите-войни, някои без да се замислят, а други яхнали коне-камъни, се хвърлили в бой. Таралежите не отстъпвали. Скрежина въртял меча като вихър и посичал гъбите една след друга. А докато той извършвал тези екзекуции, Сълзица направил катапулт, с чиято помощ обстрелвал гъбите с шишарки. Гъбите-войни нападали една по една. Накрая останал само вождът в пълно гъбарско бойно снаряжение- с копие, меч, ризница и шлем под перата. Скрежина дал на невъоръжения Сълзица едно копие. Двете страни се нахвърлили отново една срещу друга. Таралежите обкръжили вожда от двете страни. Когато Сълзица намушкал вожда в гърба, той разярен се обърнал да посече таралежа. Скрежина използвал този момент, за да прониже част от кръглата глава на гъбата. Но това не попречило на вожда да блъсне атакуващия таралеж до приятеля му. Докато тичал към тях обаче Сълзица го спънал. А Скрежина щял да го прониже, но вождът му казал:

– Браво, победихте. По волята на боговете Посейтор, Тарзевс и всички останали, който ме победи в директен двубой, на него съм принуден да направя едно пророчестно. Вашето е много лесно. „Бодлив е пътят към победата.“ – Гъбата се обърнала и си тръгнала с достойнство.

Таралежите му благодарили и си тръгнали, чудейки се какво ли значи това пророчество.

Вървели що вървели, и Сълзица видял огромна река да препречва пътя им към планината Темус.

– Хайде да си направим сал, за да преминем реката- рекал той.

– Хайде, но брониран и въоръжен трябва да бъде този сал- съгласил се Скрежина.

Уговорили се и започнали да строят: чупили, рязали, ковали, завързвали и когато приключили салът станал с една мачта от листо на репей и с две копия от тръстика отстрани. Таралежите отплавали. Докато плавали срещнали фрегатата на Боклуците. Това били всички боклуци, които голямокраките от вида Хомо Сапиенс, били захвърлили в реката. Течението ги превърнало в зловеща жива армия с името Боклуци, която опустошавала наред. Започнал бой. Таралежите победили трудно и освободили два таралежа-затворници на фрегатата. Пленниците им разказали, че Боклуците се съюзяват тайно със Змиите. Сълзица и Скрежина ги изпратили да уведомят Съвета на таралежите за тайния съюз. Освободените таралежи приели задачата и всички тръгнали по своя път.

Всъщност таралежите, които пратили Сълзица и Скрежина, били Боклуци, маскирани като таралежи. Казвали се Тъпбок и Глупбок. Щом пристигнали, те предали лъжливата информация на Съвета на таралежите. Разказали, че са видели героичната смърт на Сълзица и Скрежина в бой с враждебните Гъби. Твърдели още, че незабавно трябва да заемат тяхното място в търсене на тайна защита за таралежите и че Змиите имат план да атакуват Храма от дясната страна. Всъщност обаче Змиите имали приготвена засада на същото това място и чакали армията на таралежите, за да я унищожат от раз.

Съветът, без да се замисли, изпратил измамниците за втори опит. Маскираните Боклуци тръгнали, но не с мисълта за помощ на Сълзица и Скрежина, а с план да попречат на тяхната мисия.

В това време двамата герои прекосили реката. Останало само да минат през едно село и да изкачат Темус. Щом влезли в селото, селският побойник ги видял, хванал ги и ги метнал в реката. Таралежите плували и успели да излязат на отстрещния бряг. Там обаче вардели две змии- Зеленушко и Тъпушко. Змиите се скрили зад един храст и оставили таралежите да минат. Змиите се плъзнали незабелязано след тях. Когато стигнали планината Темус, Тъпушко и Зеленушко изскочили и нападнали таралежите в гръб. Зеленушко хлопнал Сълзица по главата, а Скрежина захапал Тъпушко. Тъпушко изпищял и избягал, а Зеленушко бил препънат от Сълзица и ритнат от Скрежина. Втората змия също побягнала.

В същото време Глупбок и Тъпбок вече били стигнали на Темус и чакали, притаени зад един камък. Двамата герои изкачили пътя до Темус и на върха на Вълшебната планина се помолили на великия бог Посейтор да им даде нещо, с което да победят Змиите. Точно тогава изскочили Боклуците. Те водели със себе си 31 змии и още 42 Боклука. Таралежите знаели, че нямат шанс, но богините на истината, Тиридите, разбрали за измамниците и решили да помолят бог Посейтор да помогне на таралежите.

Бог Посейтор се съгласил да накаже измамниците. Той се показал пред двамата приятели и им казал, че ще им помогне. Тогава таралежите се изпълнили с надежда, защото колкото и много да били Боклуците, никой нямал шанс срещу един бог.

Когато Боклуците се нахвърлили срещу Сълзица и Скрежина, те започнали да се бранят. В това време Посейтор треснал с тризъбеца си морето. Образувала се огромна вълна, която заляла цялата армия на Боклуците. Цялата армия изпопадала и останали само Тъпбок и Глупбок. Тогава и Тиридите решили да подкрепят таралежите. Те слезли на Вълшебната планина Темус и блъснали измамниците, които се подхлъзнали и паднали в морето. Там бог Посейтор ги превърнал в медузи.

Сълзица и Скрежина получили вълшебен мехлем и една колесница с бързи коне за награда. Таралежите благодарили на Посейтор и се качили на колесницата. Там се намазали по гладките изранени голи гърбове с божествения мехлем. Раните им за миг зазадравели и на гърбовете им пораснали остри бодли. Таралежите насочили колесницата към Храма. От високата скала, на която се намирали, видели, че има опасност армията на таралежите да подадне под засада. Сълзица и Скрежина взели бързо решение. Те се свили на топка, скочили от колесницата и се търкулнали надолу към армията на Змиите. Помляли всичко по пътя си.

Щом схватката приключила, Скрежина и Сълзица разказали какво са преживели и намазали всички свои събратя с божествения мехлем на Посейтор. С новите си бодли таралежите успели да отблъснат всички змии и тайното им оръжие, което се оказало измислен рекламен трик на Боклуците.

За наказание на вероломните Боклуци, бог Посейтор превърнал всички тях в медузи. За награда на таралежите и наказание на Змиите, Посейтор повелил за вечни времена таралежите да ядат змии.

И така се сбъднало пророчеството.

Автор: Мария Атанасова – 10 години.

Категория: 7 г. – 10 г.

Медузата Жаки имаше голямо семейство и живееше в Черно море. Там беше нейният дом. Жаки имаше много приятели и всеки ден играеха по морското дъно заедно.

Един ден в морето навлезе лодка. Това бяха рибарите, които влизаха да ловят сафрид или попчета. Те спряха лодката, за да пуснат мрежите, след това похапнаха сандвичи и кока кола. И тъй като наблизо нямаше кошче за боклук, те хвърлиха кенчето  от кока кола  във водата. То бавно се напълни с вода и падна на дъното.

Жаки видя това непознато нещо, стори му се интересно и мушна пипалата си в него. Ох, веднага усети страшна болка. Това непознато нещо го нарани.  В морската болница веднага се погрижиха за него.

На другия ден  морските обитатели  помолиха цар Нептун  да им помогнеи да накаже хората. Той надигна вълни и обърна лодката. Рибарите плуваха, плуваха и като наближиха брега,  стъпиха на дъното. Но единият от тях  настъпи кенчето и  си разряза крака. Тогава те разбраха своята грешка и решиха:

– Ей, море, обещаваме да те пазим чисто!

Автор: Елия Цанкова – 10 години.

Категория: 7 г. – 10 г.

Някъде недалеч от тук живееше едно врабче на име Силв. То беше най-любопитното същество, което някога сте виждали. Интересуваше се от всякакви  теми, което след време щеше да затрудни избора му за професия. Някой от темите, които го вълнуваха бяха за: произхода на хипопотамите, глобалното затопляне, какво ще стане, ако смесим олио и оцет и много други значителни и незначителни теми. Като цяло Силв беше на около десет години, перата му бяха смеска между жълто, лилаво и синьо. Ходеше на училище. Беше четвърти клас. Училището му се казваше „Птицоленд“. Имаше и под заглавие, което гласеше: Тук всеки е приет без днешния   проклет човек!

Не мога да разбера какво против нас хората имаха създателите на това подзаглавие. Но както и да е.Сега ще ви представя някой от съучениците на Силв. Най-добрата му приятелка се казваше Емили. Тя  беше слаба птичка с кафява коса. Най-често беше облечена с рокли на цветенца и носеше розови очила. Най-добрият му приятел се казваше Майкъл. Той беше с тъмнокафява коса, беше доста стеснителна птичка. Като цяло те тримата си бяха най-добри дружки.

Днес те бяха взели урок за размножаването на хора и  животни.  Госпожа Матия  беше споменала една специфична дума. Май беше лабив, не, или пък лобов, не определено не беше така. Сетих се, сетих се,беше……… ЛЮБОВ!  В този момент на Силв му хрумна нов въпрос! След часа Силв извика Майкъл и Емили и ги попита:

– Хей, приятели, какво е любовта и как се създава?

– Не знаем! -отговориха и двамата в един глас.

– На мен ми звучи като нещо химическо – каза Емили

Прибирайки се към вкъщи Силв срещна бобърка и катеричката.

– Бобърке, какво е любовта и как се създава?

– Ами любовта е да изпитваш радост, когато гризеш дъски. Тя може да бъде направена от дърво и гвоздеи,а сега ме остави,защото трябва да си събера достатъчно дъски за вечеря.

– Благодаря, бобърке! До скоро!

– Здравей, катеричке! Какво е любовта и как се създава?

– Любовта е работата. За да я създадеш трябва просто да правиш нещо с голяма любов. Сега ме  остави да работя! – каза бързо катеричката

Силв се отблагодари и продължи по пътя си. В този момент, той срещна едно женско врабче на неговата възраст. Момиченцето имаше руса коса и светлосини към зелени очи. Силв я попита как се казва. Тя се казваше Деа.

– Доста си красива. Бих искал да те поканя на вечеря днес в седем часа. – каза изчервявайки се Силв

– О,благодаря за поканата. Съгласна съм! Ако искаш да се чакаме тук.

Доизясниха се и Силв тръгна ухилен. Беше шест и половина. Силв облече бяла риза на нея закачи черна папионка, среса двата косъма, които имаше. Обу си къс черен панталон и бели затворени обувки. Излезе от вкъщи и се запъти към центъра пред едни фонтани, където бяха се разбрали да се чакат. Деа се задаваше.Тя беше облечена с къса  розова рокля, беше обута с прозрачни розови обувки, косите и бяха сплетени и беше учервила  клюнчето си. Мястото, което беше избрал Силв беше градината на къщата, в която живееше. Имаше изненади за Деа. Седнаха на масата. Навечеряха се. Вечерята беше риба с картофи. Беше време за първата изненада. Силв умееше да свири на китара. Изсвири и едно парче, което беше измислил за нея. Тя остана много доволна. Втората изненада беше ръчно направен ключодържател във формата на сърце. Третата изненада не беше изненада по-скоро въпрос.

Заведе я на високи хълмове,за да се насладят на гледката.

– Според теб какво е любовта и как се създава?

– Любовта не може да бъде създадена. Любовта представлява добрите чувства към някой. Времето,което отделяш за своя любим. Любов е това,че си запазил малка част от сърцето си за някого.

Силв изпита странно чувство сякаш лазят пеперуди в корема му.  Такова чувство той не беше се сещал да е изпитвал. По бузите му се появиха средни на размер червени кръгчета.

– Изпитвам странно чувство.Все едно в корема ми лазят пепруди.

– Това е когато харесваш някого. –  каза Деа. Косата и потрепери.

– Харесвам те! – призна Силв

Силв се приближи към Деа. Разтвори криле и я прегърна.Тя също го прегърна. Вятърът вееше роклята и, докато Силв чувстваше любовта!

И така нащо врабче разбра,че за любовта не са нужни нито дъски нито ангажименти, а просто част от сърцето ти.

Автор: Борислав Тунгалаг – 9 години.

Категория: 7 г. – 10 г.

Всичко е страшно и казах на мама: „ Може ли да ме гушнеш?” Имаше чудовище – чудовище на име Дорият, много страшно, защото имаше шест очи, много лилаво тяло и четири уста с мустаци, седемнайсет крака, петдесет  ръце и две, но големи уши. Набихме чудовището, защото мама е полиция и убива чудовища (само като ме гушне и те се изпаряват). Чудовището се изпарява към друга планета Юпитер, където живее и ходи с краката нагоре, пълзи по стените. То е скочило, има перки вътре в краката, в кокалчетата. Спира да лети само за 50 сек. Там, на Юпитер имало много чудовища- един милион – те нямат училища и са много големи. Астронавтите не съществуват  там, защото ако отидат там ще ги изядат. За това аз и другите деца обичаме Земята – първата планета на света! Тук ходим на училище, играем си и се смеем. Когато се обичаме и се смеем, и мама ме гушне- от нищо вече не ме е страх.

Това беше всичко. Страхувам се понякога от тези чудовища, но като знам, че мама ще ме гушне и те ще изчезнат. За това избрах да го нарисувам това и вече не ми е страшно. Но и вече като ставам по- голям, знам, че няма от какво да се страхувам от това много лилаво чудовище.

Автор: Рая Енева – 11 години.

Категория: 11 г. – 14 г.

Имало едно време една птица. Тя се казвала Том. Том летял по цял ден. Хвалел се с острите си нокти и си чистел зъбите с тях, след като приключел с яденето. Том никога не си миел зъбите, защото смятал, че има чудесни остри нокти, които да използва. След едно обилно похапване, не можал да си изчисти зъбите и си помислил: “Ах! Как ли това може да стане?” Решил да използва конец, но конецът се скъсал и се заплел между зъбите му. “Стана още по-зле!” – помислил си Том. Тогава най-после се решил да си измие зъбите. Но тогава се замислил: “Но аз нямам зъби, имам човка! Къде тогава се е закачил този конец..?” Конецът се бил омотал около неговата човка. Да съжаление обаче нямал пръсти и нямало как да го развърже, затова започнал да моли за помощ приятелите си дали могат да му помогнат. Но нали бил самохвалко и повечето му отказали. Тези, които се опитали и те били птици без пръсти и не могли да направят нищо. Почти се отчаял, но насреща му се появил сив вълк. Вълкът се приближил и като видял колко тъжна и отчаяна е птицата, решил да го попита дали може да му помогне. Птицата Том много се зарадвала и попитала:

–  Ще ми отвържеш ли конеца, който се е завързал около човката ми?

–  Разбира се! – отвърнал вълкът.

Той сръчно го развързал, но всъщност бил много гладен и не че искал да помогне на птицата, а искал да я изяде. Том усетил намеренията на вълка и бързо излетял, пернал го с големите си силни криле по муцуната, но вълкът успял да отскубне най-дългото и шарено перо на Том. Въпреки подлите си намерения, вълкът успя да намери храна заради доброто си деяние. А Том се научи никога да не се хвалили и да се държи надменно. Заживя срамежливо без най-дългото си и шарено перо и започна да обръща много внимание на хигиената си.

Автор: Михаела Солучкова – 12 години.

Категория: 11 г. – 14 г.

Днес не се бе очаквало да вали, но въпреки това силната буря на фона на нощното небе показваше друго. Валеше толкова силно, че през един от отворените прозорци в една стара сграда, чак в самия край на града,бе намокрило толкова много, че и поля вече увяхващите на него цветя. Те не бяха нещо особено за гледане, просто техния собственик забравяше да ги полива, и можеш ли да виниш едно дете да забравя, когато има нещо друго на главата.

Това дете тъкмо се беше прибрало от училище, а докато мине през коридора, целия приличащ на бойно поле, до малката си тясна стая, оприличаваща се на малка кутия с боклуци и докато види отворения прозорец вече и пода се бе намокрил.

Само при мисълта за дори толкова малкото нещо което се бе случило го обзе паника, започна да усеща задушаваща жега, нищо че измръзваше от студ до преди секунди. Тъкмо преди инстинктивно да отиде до другата стая и да вземе кърпа се усети, че той ще разбере какво се е случило и всичко насъбрано от тежкия понеделничен ден ще се събори върху него. Тогава грабна старата си тениска, която вече три години ползва за пижама и забърса капките, паднали по пода, молейки се ламината да не се подуе.

  Веднага като осъзна маловажността на това действие паниката утихна, а стаята се усети двойно по-студена и от преди, направо смразяваща те до последната капка кръв, до последната мечта. Усети също и тежестта на раницата си, затова я остави на пода, дръпна завесите и пусна силната лампа, която все едно го ослепи.

  Малко след като се прибра почукване на врата събуди всичко живо в апартамента, всичко до този момент застинало и със забоден поглед в стената. Тогава детето стана, дотича до входната врата и внимателно и бавно я отвори. Нямаше нужда да го прави, все пак майка му имаше ключ, но би било грубо да не поздрави човека, дало му всичко да продължи да живее живот с единствена цел той да свърши успешно.

  Веднага след като всички се бяха сгъчкали в малката кутия с надпис „апартамент №6“ миризмата на готовата вечеря се разнасяше навсякъде и те водеше до мястото ти на масата. Винаги трябва детето да седи най-отзад, а родителите му пред него, за да може да знае мястото си в йерархията в дома си, техния дом. Вечерята никога не беше нещо зашеметяващо, но винаги беше една степен по-сложна рецепта от макарони със сирене.

  След само няколко лъжици празнотата в стомаха започваше да се усеща, но за да покаже уважение, детето бавно се тъпчеше с присвити очи, готови да излеят безброй сълзи. След поне тридесет минути мъчението беше свършило и дойде време за десерта, но днес дори и детето се прибра твърде късно за да направи нещо и затова остана само с основното и единствено ядене да го води до следващата вечеря. То не се лъжеше, след поредният коментар за теглото му можеше да не яде с дни и имаше усещане, че следващите няколко дни няма да са изключение.

За да избяга от тези мисли ги изми със сапун и вода, както направи и с ръцете си, а после отиде в стаята си. От там веднага отиде до малката библиотека в ъгъла, до малката си гордост, отрупана до горе с книги и взе последно четената от него книга и седна върху купчината с възглавници на леглото си да я довърши.  

Самата книга нямаше нищо особено като история, герои или послание, на това й беше поне третия път на прочитане. Детето знаеше какво ще се случи, но все пак всеки път  намираше нови детайли, които записваше в тефтерчето си с анализи.

За това дете, както и за много други по света, четенето не му беше достатъчно за да се задълбочи в историята, за този цел имаше малки тефтерчета в които записваше мислите си при всяко прочитане и препрочитане на всяка негова книга. Не разбирайте, че ползваше едно тефтерче за всеки анализ, то дори правеше напълно обратното. Всяка една история, всеки един герой, всяка една отделна мисъл за него означаваше много и заслужаваше отделен тефтер за своя свят, писане и история. Дори да не даваше такава важност но мислите и книгите си-гордостта си, все пак щеше да пише поне едно тефтерче за история, която запазваше в стара кутия в дъното на малкия си гардероб.

С повтаряне на четене и писане, четене и писане, накрая се задълбочи толкова в историята, че забрави да пише, дори забрави къде е. Единственото в главата на това дете беше завладяваща история. Така то стана герои в историята, все едно с всеки дъх се изписваха нови думи, този път и то беше част от тях, част от историята.

Така се озова в свят на елфи и вещици, приключения и магии и започна да изживява историята. Мина през всеки мост, докато не стигна до този с гатанка…

Колкото пъти да чуваше и да се опитваше да говори не можеше да каже нищо, дори гатанката да беше най-лесната на света, то все пак нямаше контрол и това отново за малко да не го изпрати отново в малката кутия.

То не можеше да отговори, все едно думите не можеха да преминат през въздуха и оставаха заключени в мислите му. Тогава пред него се появиха лист хартия и една стъклена химикалка с невероятни детайли на малки йероглифи. Това беше странно, извън сюжета, поне по спомените му, но не мислеше много по въпроса и с възвърнала се усмивка на лице започна да пише.

След няколко минути вече бе преминало моста и продължаваше съм следващата част от пътя, следващото приключение и следваща пътека към края. Така по пътя, срещайки различни хора и преминавайки през всяка една част от историята вече беше забравило за реалността и искаше това да продължи завинаги.

Тази история, колкото и приятна, имаше трудности, които трябваше детето до премине и да се учи от тях. Дори малко напомняща за реалния живот, тя беше (поне според него) за предпочитане. И имаше много разлики, например че можеше там да прави приятели, да се наслаждава на всичко без да бъде съдено, да се бие до края. Краят…

Всичко в тази фалшива реалност минаваше добре, всяка битка беше спечелена и всички живееха в мир и спокойствие. Поне докато не се чу писък, не-крещене, крещене което накара всичко да изчезне.

Това събуди детето, заспало с книга в ръка. Тогава то стана, а на фона на крясъците от другата стая то си миеше зъбите и обмисляше съня си. Движението вече беше автоматично и мърдаше бавно четката напред-назад и се натъжаваше колкото повече мислеше за съня си.

След това сложи още влажната тениска, която бе ползвало за кърпа, като пижама и легна в неоправяното от векове легло, зави се и затвори бавно насълзените си очи, но малко преди да заспи ги отвори и каза:

– Защо само хубавите истории имат край?

Автор: Мария Златева – 12 години.

Категория: 11 г. – 14 г.

Моята преживяна история

Да се родиш различен от останалите, това е истинско изпитание поднесено от съдбата. И боли! Не е лесно да живееш в един индивидуален и изолиран свят, по-различен от нашия! Да си лишен от възможността да виждат с очи красивата природа, да се наслаждаваш на волността на птиците и на нюансите на морските вълните! Да не можеш да впериш поглед в облаците и да съзерцаваш красивите картини, които Бог е нарисувал. Да се родиш различен от останалите! Познавам деца с увреждания, чийто живот изобщо не е лесен и приятен! Но… все пак успяват да намерят начин да са оптимисти, да бъдат весели и се опитват да гледат позитивно, да не се самосъжаляват и да се борят всеки ден. Приемат всички нови изпитания с невероятна вътрешна сила и енергия, и това ги прави по-силни. Те са истински пример за това, че всеки един от нас може да намери начин да премине през трудните дни в живота си.

Ето я и историята, която за мен е ярък спомен и пример за вдъхновение.

Преди няколко месеца бях на състезание по английски език. Беше много напрегнато, а аз бях обзета от мисълта какво ще се случи и дали няма да объркам нещо. Дали ще ми дадат дума, която не знам?! Взех, че с Божията помощ стигнах до средата на състезанието. Обявиха, че ще имаме почивка. Във фоайето ни чакаше и вкусна пица, която бе осигурена за участниците. Докато ядох се блъснах в едно момче и го заговорих. Той беше с черна къдрава коса и дълъг бретон. Извиних се, а той не реагира, като че ли нищо не се беше случило. Не се сдържах и го попитах откъде е и дали му харесва пицата. А той, може би от притеснение, се окапа. Дъвчейки му казах, да погледне петното на жълта тениска, а той се огледа и ослуша, като че ли се опитваше да открие от къде му говорят. С тъжна усмивка ми отговори,че за жалост не може да види къде се е окапал. Учудих се много. Помислих, че си прави шега. Това ме изненада. Започнах на съзерцавам, за да открия какво не е наред. Лицето му беше спокойно, но под буйния бретон забелязах, че очите му са полузатворени. Стана ми неловко и до някъде се радвах , че той не видя реакцията ми. Не знаех какво да кажа, но той – знаеше! Отговорът му още звучи в главата ми – уверен и сигурен, той простичко каза:

– Спокойно, по важно е сега да хапнем и да се представим добре 🙂 , нали всички сме положили усилия да бъдем тук. Аз съм незрящ, но това не ми пречи.

Думите му звучаха много мъдро. Попитах го как е успял да се подготви, а той ми обясни, че няма с какво да се разсейва, не си губи времето в тик-ток, а на състезанието гледа като на малко предизвикателство.

След като се опознахме повече бях прекалено любопитна, но и притеснена. Говорихме за живота на хората с увреждания и изненадата ми ставаше все по-голяма. Вместо типичното “не ми се говори за това”, той призна, че преди му е било наистина тежко и липсата на зрение за него е истинско изпитание от съдбата. Борил се е! Искал е да бъде чут и разбран, но вместо това винаги е бил отблъскван от другите.

Разговорът ни продължи и аз опитах да се държа естествено. Пожелах му успех и му казах, че мисля, че той заслужава да победи и му стискам палци. Той прие това лично. От разговора ни направих много изводи. Колко всъщност им е трудно на хората със зaболявания, задето са неразбрани и отблъсквани от обществото. Трябва да се държим с тях като с равни, така както бихме искали да се отнасят с нас. Как ми се иска – ние, „здравите” да сме малко по-добросърдечни, да бъдем отзивчиви и да сме готови да жертваме егото си. Да не се подиграваме! Да не осъждаме! Да не манипулираме! Да бъдем добри и да разбираме, да помагаме и да подкрепяме!

Състезанието продължи и заедно с него бушуваха и моите мисли. Не спирах да се чудя как е възможно да излъчваш такъв позитивизъм, въпреки трудностите. Вероятно в подобна ситуация аз щях да съм депресирана и да нямам желание да говоря с другите, камо ли да се състезавам и да се доказвам. Може би и той се е съмнявал в себе си, но са надделяли духът и волята.

Да, да се родиш различен от останалите, боли! Но ТЕ – хората с увреждания не обичат да бъдат съжалявани, Те – искат просто да се държат с тях както с всички останали, защото и те са Хора, като всички нас. И те обичат, страдат и тъгуват, радват се и се усмихват, боледуват и оздравяват – като всички нас. А дали ще бъдат част от живота ни – зависи от НАС, от нашата нагласа всичко по-различно от стереотипа ни “перфектен” и не толкова естетично да оприличаваме като “противно” и “недостойно” .

Тази среща, тя ме накара наистина да мисля и да се опитам да променя много неща в мен. Исках да разбера, да вляза в “неговите обувки”, да осъзная, че всеки от тях носи душа, мисли и чувства! И да помисля как се чувстват хората с увреждания, когато са подложени на подигравки и майтап. Да, трудно им е с всяко движение и всяка стъпка! Трудно им е, когато срещам неразбиране!

Истински състрадателният човек, не би се интересувал дали някой ще му се присмива или ще го величае. Този човек е готов да излезе от комфорта си и да приеме всеки, без значение от неговото състояние. На това ме научи той – моят случаен приятел с дълъг бретон.

Всеки един може да се озове от така наречената “друга страна”, защото съдбата е тази, която решава. Тя ни преподава своите уроци, за да ни научи…! И както някой се е подигравал на човека с увреждане сега седи в неговото положение, ридаейки и съжалявайки за думите си. Въвлечена във своите мисли не усетих че времето е минало, че отново е мой ред да се изправя и да отстоявам знанията си пред всички. Видях се слаба и нищожна, страхът отново ме завладя – и – да, сгреших. Случи се онова, което не исках да се случва. От бързане и липса на концентрация обърках. И ето ме вече част от публиката. А кой спечели? Ами точно незрящото момче, с което си говорихме. Бях сърдита на себе си, но се радвах за него. А от състезанието се върнах с друга победа- спечелих един ценен приятел, накарал ме да осъзная много. И научих един урок- никога не пренебрегвай възможностите на човека и не съди за него по външния му вид.

Автор: Фая Гератлиева – 12 години.

Категория: 11 г. – 14 г.

Лили беше мечта. Мечта на двама родители, които имаха още много мечти. Когато тя се роди майка й и баща и започнаха да правят планове за бъдещето й. Това наистина бяха големи и сериозни планове.

Лили започна да чете на три години. На пет вече пишеше стихотворения. Освен това, ходеше на балет, тенис и актьорско майсторство. Нито едно от тези занимания не я влечеше истински, но тя се стараеше и се справеше добре. Когато беше в четвърти клас, Лили вече беше натрупала сериозна колекция от награди и медали и въпреки това беше пълна отличничка. Момиченцето знаеше, че като се справя така добре, тя сбъдва мечтите на своите родители. Майка й се беше провалила в балета, като ученичка, а баща й не се справял със спорта, но мечтаел за дете – шампион. Лили мечтаеше само да рисува, но отиде в математическа гимназия, защото родителите й смятаха, че така ще се реализира по-добре и ще има по-хубав живот. За нея беше по-важно, че те бяха много горди и щастливи, да я видят на първо място в списъка на приетите математици.

Училището започна, а Лили учеше много старателно, за да радва родителите си със знания и оценки. Вечер, когато останеше сама в стаята си, понякога се чувстваше тъжна, затова започна да рисува. Правеше го тайно, защото знаеше, че за родителите й, това е загуба на време.

Постепенно Лили измисли свои герои и започна да ги рисува, като разказваше истории. Правеше рисунките на малки листчета, които лепеше върху голям картон, скрит под леглото й. Малко по-малко момиченцето потъна в рисуваните си истории, започна да ги оцветява и обогатява, а това беше цял един нов сват за нея, в който се чувстваше щастлива.

Времето летеше, Лили се справяше отлично във всичко, но душата й живееше в нейните рисунки. Една вечер, майка й влезе в стаята й, без да почука. Искаше да я изпита по история, защото им предстоеше труден тест. Първото нещо, което забеляза беше картонът със залепените по него рисунки.

– Какво е това? – попита майка й ядосано. – Защо не учиш за теста, а се занимаваш с глупости?

– Рисувам само… когато искам да си почина – започна да се оправдава Лили.

– Няма време за почивки в края на срока! Това да се изхвърли, веднага! Чакам те тук, да те изпитам!

Лили изтича навън разплакана, притиснала скъпоценния за нея картон към гърдите си. Нямаше как да не се подчини на майка си, но толкова обичаше тези рисунки. Направила ги беше с толкова любов и труд.

– Защо плачеш детенце, какво се е случило? – Спря я точно пред контейнера възрастен господин. Носеше интересни шал и шапка, а лицето му беше мило и усмихнато.

Лили разказа набързо своята история, все пак трябваше да се върне, да я изпитат. Тя  сподели с непознатия, че е щастлива, когато сбъдва мечтите на родителите си, но и е тъжно, че никой не се интересува от нейните собствени мечти.

Господинът разгледа рисунките внимателно и на няколко пъти възкликна, че Лили има голям талант. После я помоли да вземе творчеството й, а на малък тефтер, записа старателно адреса и телефона на детето.

Мина седмица. Лили завърши срокът с отличие, а на трудният тест по история, беше единственото дете с пълна шестица, от целия випуск. Родителите й се гордееха много, хвалеха се на колеги и познати. Дойде зимната ваканция. Времето беше меко, но нямаше сняг. Лили се чудеше с какво да запълни времето си, но се боеше да рисува отново.

Една вечер на вратата на дома й, се позвъни. Майка й отвори и дълго говори с някой. Върна се просълзена и много развълнувана, а зад нея пристъпяше непознатият господин, който бе взел рисунките й. Оказа се, че той бил известен художник и собственик на галерия. Рисунките на Лили били истинско изкуство, а господинът й предложи изложба, както и възможност да направи тениски и други детски облекла, с щампи от нейните странни човечета. Родителите й подписаха договор и скоро Лили беше истински дизайнер, само на дванайсет години. Тя продължаваше да сбъдва мечти, но вече знаеше, че човек е щастлив и полезен, когато прави това, което му подсказва сърцето.

Автор: Александра Попова – 13 години.

Категория: 11 г. – 14 г.

Беше юнска надвечер. Слънцето още не бе залязло. Тя беше в стаята си, преговаряйки за контролното по математика на следващия ден. Този уикенд го беше прекарала на плажа, а в понеделник имаше изпит. Не беше докоснала учебника, а нямаше да е лесно. Сега трябваше да навакса.

Обожаваше градчето, в което живее. Малко градче. Спокойно. На плажа. Само, когато се сетеше за тези думи, настръхваше от наслада. Обожаваше и морето. Знаеше, че я успокоява. Доста често се разхождаше на плажа и така се наслаждаваше! Така я беше яд, че не успя да си научи през уикенда, защото сега друго й беше в главата.

Не можеше да се съсредоточи. Майка й беше в другата стая и довършваше работа за следващата седмица. От няколко часа решаваше задачи по математика, но нищо не запомняше. Умът й беше някак необичайно пълен. Мислите я завладяваха. Чудеше се как да ги изпразни. Знаеше че, когато се чувстваш така, трябва да спреш да правиш, каквото правиш и да започнеш нещо друго, което не те ангажира в мисли.

Естествено, че й хрумна отново за морето. Беше по залез слънце, а те живееха само на десет минути от плажа. Какво по-добро в този момент от една поне петнайсет минутна разходка до морето. Отиде в другата стая при майка си и й каза, че е свършила с преговарянето. Излезе само по джапанки и много мисли. Вървя по тротоара, докато стигне отбивката за плажа и зави натам. Мина през малката горичка и когато стигна пясъка, събу джапанките и продължи боса. Видя тъкмо слънцето да залязва над морето и се затича към вълните, които с такава лекота се размиваха в мокрия пясък, че приличаха на ято птички, връщащи се от юга.

Тръгна по плажната ивица и се замисли за това колко много я успокоява морето. Колко е хубаво да имаш такъв пряк достъп до този извор на живот! Мислеше и вървеше дълго. Поглеждаше периодично часовника на ръката си, за да не закъснее за вечеря. Мислеше за вечността и живота в морето. Усещаше вълните да се разбиват в краката й и да ги гъделичкат. Обожаваше това Чувство!

Вървеше и мислеше най-много за контролното по математика. Обаче искаше да спре да й пука за това и реши, че трябва да се освободи от тази мисъл. Реши, че ако продължи да върви по плажа и ако мисли за морето, ще е по-спокойна. Най-обичаше времето, в което е сама. Някак си се чувстваше себе си. Без никой да я занимава с нищо ненужно, без някой постоянно да й говори за неща, които дори не харесва. Затова много обичаше морето. Когато беше до морето, мислите й някак се подреждаха, както никога не са се подреждали. Винаги бяха разхвърляни и в хаос, а когато беше на плажа, сякаш енергията му просто пренареждаше целият й ум. Обожаваше това Чувство!

Вървеше и мислеше вече за по-отпускащи неща. Накрая се усети как вече дори не мисли за нищо. Просто се наслаждаваше на морето, на пясъка, на залеза… Зачуди се дали нещо не е не както трябва с нея. Никого от приятелите й не правеше такива неща – просто да се разхожда без да мисли. На другите така им беше скучно. Все трябваше с нещо да се занимават, за да не се отегчат. Те не разбираха изкуството да изпразниш ума си и просто да се насладиш. Те не я разбираха. Не й бяха истински приятели. Тя смяташе, че ако един човек не те разбира напълно и не знае какво точно се случва в главата ти, не заслужаваш да дружиш с него. На нея й стигаше това, че тя знае какво се случва в собствената й глава и никога не изпитваше чувството, че някой трябва да я разбира. Тя си беше самодостатъчна. Обожаваше това Чувство!

Тиха музика се чу от далече и тя излезе от ,,транса‘‘ си. Отново се замисли. Разбра, че не е изминала много. Само някакви си двеста метра от началото на разходката. Но това беше, защото доста често спираше, просто да наблюдава безкрайността и как морето се слива със затъмняващото небе и се размива от по-тъмния цвят на водата. Продължи да върви и да обожава всяка една вълничка, която се разбиваше в краката й и някак отново плавно се завърна в мисли. Отново утрешният изпит завладя ума й. Но тя беше там, някъде там беше спокойната тя, безгрижната тя, щастливата тя. Онази тя, която не се притеснява какво да облече утре за училище или как ще се хареса на новия ученик в клас. Ах, как обожаваше това Чувство!

Досети се, че вече става късно. Слънцето вече беше залязло и започваше да се стъмнява. Обърна се към посоката, от която беше дошла и тръгна натам. Не й се искаше това да свършва, но всяко хубаво нещо винаги си има край. Стигна отново мястото, от където тръгна и забърза към улицата. Прибра се вкъщи, отми пясъка от краката си и седна на вечеря. Не говореше с майка си. Единствено мислеше, колко обожаваше морето!

Автор: Александра Найденова – 13 години.

Категория: 11 г. – 14 г.

Кас стоя пред вратата за хубави пет минути преди да му омръзне и просто нахълта в подобната на палатка стая. Нахвърляните одеяла скриваха повечето слънчеви лъчи и създаваха задушаваща атмосфера. В центъра седеше със свити крака и затворени очи накичена с огромни бижута и тежък опушен грим жена, държаща ръката на мъж срещу нея. Разделяше ги ниска масичка, Кас даже не беше сигурен дали масата не е отново купчина от одеяла.

Той остана в ъгъла и заслуша жената, която не отвори очи.

– Ще умреш на тридесет и четири. – каза тя с драматично ахване.

– Аз съм на трийсет и седем. – отговори мъжът, със сбръчкани вежди.

Жената замълча за няколко секунди и после отвори очи.

– Аз не съм казала в кой живот ще се случи.

Това привлече вниманието на клиента и той се опули.

– Е, как така?

– Само глупаците вярват, че имат само един живот. Аз например имах седемдесет и три. Остават ми още петдесет-шейсет, там някъде.

Кас знаеше, че тя лъже, но спокойният и уверен начин по който говореше почти убеди и самия него.

– Аз имам сили на гадателство, сили и мощ, които даже не можеш да си представиш. Не си мисли, че това не изисква труд и години практика.

Мъжът повдигна очилата си, които се бяха смъкнали твърде надолу по носа му. Преди да има шанса да отговори обаче, жената вече бе станала и гледаше злобно към ъгъла, в който се спотайваше Кас.

– Ще се видим отново в сряда, Матю – каза тя без да поглежда към самия Матю. Той бързо си събра нещата, остави банкнота на масичката и излезе.

Кас успя да го огледа. Матю беше със стресирано лице – очите, криещи се с очилата бяха празни, без спомен от игриво пламъче или каквато и да е емоция. Имаше тъмни кръгове, признак на умора. Беше слаб, сякаш не е ял с дни. Изглеждаше отчаян, достатъчно, за да потърси помощ от гадателка като Еня. Кас дори не се учуди.

Еня обаче винаги засилваше интереса му. Косата ѝ беше светло кафява, очите ѝ сини като морете след буря. Облечена беше с дълга лилава рокля без ръкави, златен шал над главата ѝ. На врата си имаше огромен рубин, на ушите най-висящите обеци, които Каз беше виждал, гривни кичеха ръцете и стигаха чак до лактите ѝ. Но увереността ѝ беше най-интересното в нея. Тя винаги знаеше какво прави, а дори и да не знаеше никога нямаше да разбереш. Беше толкова сигурна във всяка дума и действие и това те караше да се запиташ дали ти не грешиш.  Не искаше отмъщение. Искаше да докаже, че е повече от просякиня. Да докаже на всички надути мъже и жени, които ѝ хвърляха подигравателни погледи, че тя е повече от тях.

Кас също беше уверен и спокоен, но не колкото нея. Той беше крадец, биваше го с мръсната работа, не толкова с ненужни разговори. Обичаше нещата да са лесни, бързи и успешни, докато Еня се наслаждаваше на драми, разговори и грешки. Тя вярваше, че това кара нещата да са по-увлекателни. Той четеше хората, действията им, миналото и сегашното им, но не говореше особено с тях. Той искаше отмъщение, не да се доказва.

– Какво търсиш тук, Блек? – гласът ѝ прекъсна всякакви мисли и той насочи вниманието си към нея. Тя махаше тежкия грим от лицето си. Без него изглеждаше по-млада.

– Виждам, че измамите още ти се отдават, Еня. – каза той вместо отговор.

– А на теб отбягването на темата. – отвърна Еня, с престорена усмивка. Тя се протегна към един шкаф и извади кутия бисквити. Отхапа маслена бисквита и го изчака да продължи.

– Трябва ми помощ. – тези думи го отвратиха. Мразеше да е зависим от някой друг, да е беззащитен, но нямаше особено голям избор. – Добра си в измамите, а аз в получаването на пари. – Еня врътна очи и напъха поредната бисквита в устата си. – Но аз няма да мога да си взема парите без твоите измами.

– Аз давам избори  и казвам на хората това, което те искат да чуят. Не мамя!

– Права си. По-скоро манипулираш.-  каза той с усмивка и отново приличаха на малките наивни деца, които някога бяха. Но в тези времена наивни би била най-лошата дума да опишеш Кас Блек и Еня Флорес. Крадци, лъжци, които си изкарваха хляба с неизпълнени обещания и мръсна работа.

– За колко пари говорим?

– Сега вече сме на една вълна. Ще те заведа на място пълно с търговци, богати мъже и жени. Ще ти намеря хубава рокля и ще докажем, че там е нашата среда. А ако всичко се получи както трябва ти гарантирам два милиона.

– Кас, това са много пари. Няма как да откраднем нещо такова без последици.

– Няма да крадем. Ще правим бизнес.

– Ще ни се върне жестоко.

– Определено. Все пак трябва да има малко справедливост в този свят.

– Имаш ли план?

– Разбира се. Ти ще омайваш новите ни приятели, докато аз се промъкна и открадна някаква скулптура от Дариус Янг. „Синята дама“ или нещо подобно.

Еня се изсмя високо и продължително. Кас стоеше и я гледаше, неразбирайки какво е толкова забавно.

– Ти си се побъркал. –  каза вече спокойна Еня през сълзи. –Щял да краде от Дариус Янг.

Дариус беше търговец. Много наивен. Не го биваше с бизнеса, вярваше на всяка дума и правеше всичко като марионетка. Добре, че бяха парите на баща му да му изградят име. Но той имаше връзки. Охраната му беше силна, сейфовете, пазачите и защитата като цяло бяха уредени от баща му, което правеше самият обир по-неприятен.

 – Ние ще го оберем. Мисли за парите. Ще спреш да говориш простотии на хората, ще си богата, знаена като нещо повече от просто лъжкиня. Ще бъдеш уважавана.

– Знаех си, че няма да ме изведеш на изискана вечеря без повод. – тя се усмихна и Кас знаеше, че я е навил.

Сега остана само да направят трудната част. Това не звучеше много страшно, нали? А дали ще успеят беше за друго време.